Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (122)

6

Иди се хвърли от моста „Бруклин“…

Какво ужасно клише! Но… защо не? Освен дето току-що беше минала по моста „Бруклин“ и не беше видяла начин да се преметне през високите му перила, че да се хвърли във водата. Така че потегли към центъра на града. Странно, у нея нарастваше чувството, че я следят. Много приличаше на чувството, което я беше завладяло в банята. И тогава усещаше, че не е сама. Да не би Джери да я беше открил все пак? Изпаднала в паника при тази мисъл, тя заключи вратите на колата и спря с намерението да научи дали някой не я следи. Ако беше така, той също щеше да спре. Обаче всички коли, които бяха зад нея, продължиха напред.

Вероятно въображението я подвеждаше.

Остави колата в гараж близо до моста „Куинсбъро“. На кого му пукаше колко струва? Тя нямаше да е наоколо, за да плати. После тръгна към средата на моста, неговата най-висока точка, смесвайки се с колоездачите и другите пешеходци. Крачеше бавно и от време на време спираше, за да си почине. Беше толкова уморена. Не беше изгубила достатъчно кръв, че да умре, но достатъчно, за да усеща слабост. Средата на моста беше толкова далеч. Оставаше й поне половин миля.

Ама че късмет имаше — да изгуби съзнание, и да не може да довърши започнатото. Ако от „Бърза помощ“ бяха дошли в дома й, щяха да видят разреза на китката й и да я изпратят в клиниката за душевно болни в Белвю, където щяха да я наблюдават зорко да не направи втори опит. Да, това щеше да бъде просто идеално и напълно в съгласие с кашата, в която се беше превърнал животът й. И може би дори смъртта й.

Не, този път нямаше да позволи всичко да се обърка. Но като стигне средата на моста — какво? Отново не беше предвидила парапета, който беше висок може би два и половина метра или три. Щеше да има проблеми да се покатери върху него и в някой от добрите си дни. А в днешния можеше просто да забрави… Обаче тя имаше твърда вяра в агресията и импулсите за разрушение на някои от гражданите на Ню Йорк, както и в липсата на качество на работите по поддръжката — все някъде щеше да намери пролука, през която да се промъкне.

Като наближи средата на моста, откри такава. Можеше да мине през нея и да се хвърли във водата. Трябваше само да се покатери върху перилата с височина до гърдите й, да се промъкне през пролуката и да направи гигантската крачка. И това беше всичко. Само една крачка и гравитацията щеше да свърши останалото. Беше чела някъде, че хора, които падат толкова отвисоко, не чувстват нищо — усещането било като да се удариш в тухлена стена със скорост от стотици мили в час. Или нещо подобно.

Зачака промеждутък в потока от пешеходци. По това време на денонощието те не бяха чак толкова много. Обаче тя не се беше разхождала никога по този мост и не знаеше дали то обичайно е такова, или просто днес пешеходците са по-малко. Нямаше значение. Тя искаше само достатъчно време да се покатери върху парапета и…

Да се покатери върху парапета. О, господи, дали би могла? Чувстваше се толкова слаба. Поклати глава. Щеше да намери начин.

Огледа се. Нямаше никой близо до нея. Пешеходци се виждаха, но в далечината. Това беше нейният шанс. Сега или никога.

Парапетът се състоеше от три части, като всяка една завършваше с издатина. Стъпи на първото „стъпало“ и чу глас зад себе си.

— Дон! Дон, слава богу, че те намерих!

Обърна се и видя голям черен автомобил. Той беше спрял и шофьорът я гледаше през отворения прозорец. Не можеше да различи чертите на лицето му.

— Откъде… Откъде знаете името ми?

— Работех за майка ти. Тя ме нае да разследвам гаджето ти.

Дон извика:

— Тогава вината за всичко е ваша!

Той поклати глава.

— И двамата знаем чия е вината.

Думите му направиха в душата й разрез — по-дълбок, отколкото бръснарското ножче в плътта й.

— Моя? Мислиш, че вината е моя?

Той отвори вратата на колата. Автомобилите зад него започнаха да натискат клаксони. Шумът стана оглушителен, но той като че ли не забелязваше. Или пък просто пет пари не даваше.

— Не, Дон. Ти беше просто пешка. Вината е на Джеръми.

Спомни си ред от писмото: „Мъжът, когото Вие познавате като Джери Бетълхем…“.

— Джеръми? Това ли е истинското му име?

Мъжът кимна.

— Той е негодник, историята му е дълга и мръсна.

— А аз се влюбих в него. Като последната глупачка.

— Той притежава естествен талант да съблазнява. Качи се в колата и ще ти разкажа всичко за него.

Светлината не беше достатъчно, обаче тя успя да забележи, че мъжът има тъмна коса и топли очи. Автомобилите зад тях започнаха да ги изпреварват, шофьорите натискаха клаксоните, някои от тях викаха гневно, трети дори му показваха среден пръст. Той ги погледна, усмихна се.

— Този ярко изразен шофьорски гняв… придава известна колоритност на сцената, не мислиш ли?

Той слезе от колата — действие, което накара Дон да залепи гръб за парапета.

— Не. Не се приближавай до мен! Готова съм да го направя и никой, абсолютно никой, не може да ме спре!

Той остана до отворената врата и вдигна ръце над главата си.

— Няма да направя нито стъпка повече, обещавам. Само ме чуй.

Нещо в гласа му, в очите му… Беше привлекателен, но не силно. Тя имаше странното чувство, че може да му се довери. Обаче…

— Не можеш да кажеш нищо, което да промени решението ми.

До тях приближи велосипедист и намали скоростта, с която се движеше. Гледаше право в нея.

— Хей, ще скочиш ли?

— Не, няма — отговори непознатият. — Продължавай спокойно напред.

Велосипедистът отново набра скорост, като измърмори нещо за липсата си на късмет.

Непознатият каза:

— Майка ти ме помоли да се грижа за теб.

— Какво? Лъжеш!

— По онова време аз самият не разбрах думите й по този начин, но сега вярвам, че тя предчувстваше смъртта си. Каза, ако нещо се случи с нея, да те намеря, преди да си направила нещо глупаво…

— Няма начин! Сега знам, че лъжеш. Тя…

— Това са точните й думи, кълна се! Тя като че ли усещаше, че ти ще започнеш да се самообвиняваш за станалото с нея, и искаше да знаеш, че никога не е преставала да те обича.

Дон се разплака.

— Аз абсолютно я нараних! Заслужавам да умра… Искам да умра!

— Тя като че ли знаеше, че ти ще се чувстваш по този начин. — Гласът му беше като ласка, носеща успокоение, задушаваше риданията й, пресушаваше сълзите й. — Искаше още да ти кажа, че ако я обичаш, ти няма да постъпиш по този начин.

— Но аз трябва да го направя!

— Тя те наблюдава отгоре, Дон. — Той посочи нощното небе. — Тя беше добра жена. Не мислиш ли, че страда достатъчно? Нима искаш да я направиш още по-нещастна — да я принудиш да те гледа как умираш?

— Но тогава ще мога да бъда с нея!

Той поклати глава.

— Не мога да съм сигурен. От чутото и прочетеното знам, че самоубийството не се приема благосклонно от Господ.

Тя също го беше чувала. Абсолютно.

Той каза:

— Не мислиш ли, че е време да престанеш да мислиш за себе си и да започнеш да се тревожиш за майка си? Не те ли интересува какво, може би, иска тя?

— Да… Предполагам. Но откъде да знам какво иска тя?

— Лесно е. Тя ми каза, че страстно желае твоята безопасност, и ме помоли да се грижа за теб.

Дон настръхна. Думите звучаха абсолютно като излезли от устата на мама, която нямаше вяра в нея.

— Аз мога и сама да се грижа за себе си.

— Не и докато Джеръми е на свобода и те търси.

Паниката я стисна за сърцето, за гърлото… Джери… Джеръми… Тя си спомни погледа в очите му, когато узна, че е решена да направи аборт.

… ако някога нараниш бебето ми, ще ти се иска да се беше родила мъртва, скъпа…

Усети как сълзите отново се събират в очите й.

— И какво трябва да направя?

Мъжът се обърна и отвори задната врата на колата.

— Позволи ми да те заведа на място, където ще си в безопасност, поне докато открият онова чудовище и го осъдят справедливо.

Дон гледаше втренчено отворената врата. Струваше й се, че ще намери топлина и безопасност вътре. Но дали можеше да има доверие на този мъж? Погледна в очите му — по-скоро потъна в тях. Две топли басейнчета, които предлагаха утеха и безопасност. В тях нямаше и намек за опасност. Той искаше само да я защити, желаеше само най-доброто за нея. А и знаеше толкова много за нея. Със сигурност беше детективът, нает от мама.

Да, можеше да му има доверие. Абсолютно.

Дон направи крачка напред, а той я покани с царствен жест да седне на задната седалка.

— Каретата ви чака, мадам.

Подаде й ръка, за да й помогне да слезе от тротоара. Беше силен. Няколко крачки и тя стигна до колата. Когато пъхна глава вътре, по кожата й полазиха студените тръпки на предчувствието. Поколеба се.

— Аз не…

Усети дланта му на гърба си — не я насилваше, насочваше я кротко.

— Хайде, Дон. — Гласът му също беше топъл, докосването му носеше утеха, беше като балсам, който по магически начин прогонваше страха й. — Вече всичко ще бъде наред.

Точно така… Нямаше от какво да се страхува. Настани се на седалката и се отпусна блажено върху меката кожа. Вратата се затвори след нея и мракът в колата се сгъсти — стана по-тъмно, отколкото тя беше очаквала. Може би прозорците бяха с тъмни стъкла? Клаксоните на автомобилите стигаха до ушите й силно приглушени.

Тя, изненадана, осъзна, че не е сама в колата.