Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (120)

4

Дон се събуди. Задушаваше се.

— Какво…?

Беше мокра — буквално прогизнала до кости — чак до брадичката във вода, розова вода. Изправи гръб и погледна ръката си. Разрезът на ръката й зееше отворен, но беше престанал да кърви. Е, може би още капеше някоя и друга капка кръв, но не беше нещо, което да има последици. Преди малко беше усетила как силите я напускат, и беше затворила очи с мисълта, че си отива от този свят. А сега предположи, че просто е задрямала.

Огледа се. Беше сама, но странно, не се чувстваше сама. Като че ли тук имаше някой с нея или пък току-що си беше отишъл. Сега, като се замислеше, като че ли имаше спомен за човек, коленичил до ваната и взрял се загрижено в нея, точно преди тя да дойде в съзнание. Изправи още по-силно гръб, за да може главата й да е доста над водата. И чувството, че на главата й имаше ръка, която я натискаше надолу…

Лудост. Никой не е бил тук, а и никой друг, освен нея самата, не се опитваше да я нарани. Всъщност, тя се беше събудила, когато устните й се бяха озовали под водата и…

След това осъзна истината и започна да пищи и да удря с юмруци по водата. Отново се беше провалила. Каква непрокопсаничка беше! Винаги на губещата страна! Господи, мразеше се по-силно от всякога. Огледа се. Търсеше бръснарското ножче. Къде ли беше? Щеше да им покаже!

Не можа да го открие, опита се да стане, но падна обратно във водата, като я разплиска навсякъде из банята. Толкова беше слаба. Може би наистина е била близо до смъртта. Може би наистина й е оставало още малко. Ако успееше да намери ножчето, можеше да довърши започнатото.

И тогава го видя. Лежеше на дъното на ваната. Протегна ръка към него, после се спря. Кого се опитваше да излъже? Нямаше да събере смелост да направи втори разрез. Болеше прекалено много. Разплака се. Риданията й бяха толкова силни, че образуваха вълнички по водата. Трябваше да сложи край на това. Да намери начин.

И тогава разбра.