Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (109)

11

— Дон, скъпа! Къде си?

Дон спря да диша, за да спре вика, който напираше в гърлото й. Едва не умря като го видя да спира на алеята. Как беше запалил двигателя на колата си? Нямаше значение. Някак си беше успял. Но откъде знаеше, че тя е тук?

— Хайде, скъпа. Няма смисъл да се криеш. Знам, че си тук. Искам да кажа, къде другаде би могла да избягаш?

Чакай малко. „Къде другаде би могла да избягаш?“ Звучеше така, сякаш той не беше сигурен, че тя е тук — беше по-скоро предположение. Защото, как би могъл да знае? Беше оставила джипа на алеята пред къщата на семейство Якобсен, точно зад ъгъла. А тя правеше завой и никой не можеше да види джипа й, допълнително скрит зад рододендроните в техния преден двор. Джипът й беше добре скрит и не се виждаше откъм улицата, а в къщата на семейство Якобсен нямаше никой, който да го види и отвътре — двамата Якобсен бяха пенсионери и прекарваха месеците от януари до май във Флорида. Дон знаеше, защото те винаги молеха майка й да наглежда дома им по време на тяхното отсъствие. Което не беше кой знае каква услуга — задната част на къщата им се виждаше от техния кухненски прозорец.

И така, Дон трябваше само да паркира джипа зад храстите, после да прекоси тичешком задния им двор и да прескочи оградата, за да влезе в техния собствен.

Джери не можеше да знае това. Така че тя може би имаше шанс.

Беше се скрила под дивана — любимото й място още от детските игри на криеница. Мама никога не я откриваше тук. По-късно беше разбрала, че мама прекрасно знае къде е тя, но просто се преструва, че не може да я намери.

Беше й доста тясно тук отдолу сега. Едва дишаше. Обаче виждаше доста голяма част от пода и ботушите на Джери, който крачеше из стаята.

— Намерих писмото, скъпа. И се почувствах така, сякаш чета научна фантастика. Никога не съм чувал за доктор Века. Обзалагам се, че тя дори не съществува. Или ако съществува, вероятно е в съюз с майка ти и онзи детектив, когото е наела. Макар че е мъртва, Господ да даде мир на душата й, тя пак се опитва да застане между нас.

Болката прониза Дон. А какво, ако това беше вярно? Какво, ако…? А парите? Чантата беше напъхана под предната седалка на джипа й.

Обясни парите, Джери.

Той продължи да говори, обаче гласът му се чуваше по-слабо, защото беше отишъл в трапезарията. Като че ли беше прочел мислите й.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Дон. Онази нощ, когато майка ти се опита да ме съблазни, е… Тя ми предложи не само себе си, но и пари. Знаех, че не постъпвам правилно, но ги взех. Реших, че ще са ни от полза, ако планът ни да пробием в бизнеса с видеоигри се провали. Нали знаеш… да ни помогнат да преживеем трудния период, докато нещата отново започнат да се получават за нас. Не ти го казах, защото се чувствах объркан.

Възможно ли беше да е истина? Не беше абсолютно невъзможно, обаче не звучеше като истина. Нещо в гласа му… Като че ли не само той самият не си вярваше, но не очакваше и тя да повярва.

Лъжец!

Искаше й се да изкрещи думата в лицето му, но не се осмеляваше. Защото, ако лъжеше, значи беше убил мама. Което пък означаваше, че беше живяла с убиец, от когото сега се криеше.

През пикочния й мехур премина спазъм. Той искаше веднага да бъде облекчен от товара си. Но се успокои, когато тя го чу да се изкачва по стъпалата към втория етаж. Питаше се дали не трябва да побегне в този момент.

Не. Остани на мястото си. Ако побегнеш, той може и да те хване. Ако останеш скрита, той ще отиде да те потърси на друго място.

— Дон, скъпа — каза той, когато отново слезе на първия етаж. — Къде си, по дяволите?

Гласът му се беше променил. Сладката нотка на придумване беше отзвучала, сега в гласа му звучеше неприкрит гняв. Да, той започваше да се ядосва. Прекоси с куцукане всекидневната и отиде в кухнята. Тя чу да се отваря вратата на гаража. Предположи, че е бил така уверен в нейното присъствие тук, че дори не беше проверил дали джипът й е в гаража. Е, време беше. Вратата се затвори със силен трясък.

— По дяволите!

Отново стъпки, този път — по-шумни.

— Тази кучка! Тази проклета крава! Къде, по дяволите, е тя?!

В очите на Дон бликнаха сълзи. Ето, истината най-после се беше отронила от устните му. Сега знаеше какво мисли той за нея. Като продължаваше да ругае, той затръшна входната врата след себе си.

Дон потисна риданията и изчака шумът от двигателя на колата му да затихне. Когато това стана, тя изпълзя вън от скривалището си. Но вместо да се изправи на крака, остана да лежи върху килима и да плаче. Каква глупачка е била! Как е могла да позволи да бъде въвлечена в това? Джери не изпитваше никакви чувства към нея. Той имаше нещо друго наум, нещо, което със сигурност не беше проява на здрав разсъдък.

След като плака известно време и й олекна, тя се подпря на лакти и колене и запълзя из къщата. Опипваше пътя си в тъмното преди идването на Джери. Обаче той беше оставил осветлението включено. Въпреки това, Дон не се осмеляваше да се изправи. Някой можеше да я види случайно от улицата.

Изпълзя нагоре по стъпалата до старата си спалня — не, новата й спалня, единствената й спалня сега. Спря се на прага на мамината стая и загледа жълтата лента, указваща, че това е място на престъпление, маркираща прага на банята. Болката отново я прониза.

Тук беше умряла мама. Не се беше самоубила. Била е убита. Сега Дон беше сигурна в това. И беше също толкова уверена, че вината е изцяло нейна. Изпълзя до банята и се наведе над ваната.

Съжалявам, мамо. Съжалявам, че повярвах на онзи задник, а не на теб. Съжалявам, че повярвах, че би се опитала да съблазниш Джери. Господи, вероятно съм ти причинила абсолютна болка. Трябваше да се вслушам в думите ти. Била си права през цялото време, а аз съм се държала като абсолютна умопобъркана. Щеше да си жива сега, ако бях обърнала внимание какво казваш.

Мама беше мъртва, защото Дон спеше със собствения си баща. Животът й се беше превърнал в лайна.

Господи! Нека някой милостиво ме застреля!

Застреля…

Мама държеше пистолет някъде в къщата. Веднъж, още като дете, Дон го беше намерила. Той беше малък и сребрист, полуавтоматичен, или както там се наричаха тези неща. Беше празен тогава. Мама държеше куршумите на друго място. Добра идея, защото Дон можеше да се нарани, ако го намереше зареден.

Изправи се и започна да го търси. Накрая го откри на дъното на дървена кутия. Този път беше зареден. Онази част, която беше празна, сега беше пълна. Как я наричаха — пълнител? Предположи, че мама се е чувствала в по-голяма безопасност със заредено оръжие в дома.

Ще се видим скоро, мамо.

Без да си даде време да помисли, тя вдигна пистолета, притисна дулото до слепоочието си и дръпна спусъка.

Нищо не последва. Тя опита отново. Не. Отново нищо.

Свали ръка и го огледа. Не знаеше нищо за оръжията. Дали не беше заключен, или нещо такова? Заплака и го запрати силно към отсрещната стена. Какъв неудачник беше тя! Нима беше орисана винаги да губи в живота?! Не можеше дори да стреля, когато изпитваше необходимост.

Трябваше да намери друг начин. И щеше да го стори. Защото не можеше да живее повече със самата себе си. По един или друг начин, щеше завинаги да сложи край на този кошмар.

Защото абсолютно заслужаваше да умре.