Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (107)

9

Джеръми остана зад кормилото известно време, за да се успокои. Трябваше да е спокоен, да се преструва, че нищо не се е случило. Този задник Мръсния Дани не се беше появил. Джеръми се беше принудил да пита за него. Никой не го беше виждал цял ден. По дяволите!

Добре. Остани спокоен.

Щеше да измисли нещо. Кой знае? Може би Дани беше вече мъртъв, убит заради онова, с което се занимаваше. Заради сделка, която се е прецакала. Нима нямаше да е страхотно?

Слезе от колата и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Опита се да диша спокойно и равномерно, докато крачеше бавно към входната врата. Когато влезе в дома си, той отново беше онзи Джери Бетълхем, когото всички познаваха и обичаха. Е, не всички.

— Прибрах се, скъпа!

Не последва отговор. Ритна лист хартия, който не беше забелязал при влизането си. Погледна надолу и видя отворен плик. Името на Дон и… Устата му пресъхна, а сърцето му заблъска лудо в гърдите, когато видя обратния адрес: института „Крейтън“. И името на доктор Века.

Какво, по дяволите…?

Дон! Къде беше тя? Забърза нагоре, като викаше името й. Все така нямаше отговор.

Дали го беше напуснала? Какво ли имаше в онзи проклет плик?

Стигна до втория етаж, огледа всички стаи. До една — празни. Накрая надникна и в банята и намери два листа хартия на пода. Наведе се да ги вдигне и чу рева на двигател отвън.

— Не!

Забърза надолу по стълбите — поне доколкото му позволяваше проклетото коляно — и стигна до входната врата в мига, когато джипът на Дон изчезваше зад завоя.

— Дон! Чакай!

Понечи да се втурне след нея, обаче коляното му го подведе и той падна, сгърчи се от болка върху тревата. Дон дори не се обърна… В следващата секунда джипът й вече не се виждаше.

— По дяволите!

Той се изправи и с мъка се върна в къщата. Отиде право при купата с ключовете. Шофирането на „Миата“-та щеше да е убийствено за коляното му, но щеше да стисне зъби и да се примири с болката. Не можеше да позволи на Дон да вземе прекалено голяма преднина. Трябваше веднага да я последва и… Ключовете! Къде ли бяха? И двата комплекта липсваха.

Ах, тази кучка! Беше взела всички ключове със себе си! И той беше напълно безпомощен. По дяволите!

Какво ли ставаше? Имаше отговор на този въпрос. Върна се и вдигна от земята листовете, които беше захвърлил в бързината. Седна на стълбите, протегнал напред наранения си крак, и зачете. Гневът му нарастваше с всяко изречение… смесваше се с недоверие… и страх.

Аз започнах процедури по прекратяване на експерименталния период и връщането му в затвора, обаче това ще отнеме време.

Какво ли беше намислила Века? Да не би да си беше изгубила ума? А безценният й клиничен експеримент? Пращаше го по дяволите просто така? Защо? Защото подозираше, че той е изпратил Муунглоу на онзи свят? Смъртта на Герхард не беше предизвикала тревогите й. Защо тази на Муунглоу да е по-различна?

Много по-лошо деяние беше информирането на Дон, че той е баща й. Не беше работа на Века, тя нямаше право да се бърка в личния му живот. А и откъде знаеше, по дяволите?! Как беше открила?

Същият въпрос си задаваше и по отношение на детектива — откъде черпеше той информацията си? Сега вече знаеше — от Века. Тя работеше с него, даваше му информация. В което нямаше никакъв смисъл, но, да, кой можеше да предположи — Века? Тя като че ли винаги имаше някакъв скрит, резервен план.

Не го интересуваше защо. Знаеше какво е сторила Века — беше написано тук черно на бяло — и това му беше достатъчно. Трябваше да я посети. Не и преди да е оправил нещата с Дон обаче. Не знаеше как ще го постигне. Да, щеше да се кълне, че всичко, написано в писмото, е лъжа, но как щеше да го докаже? Имаше гадното чувство, че в този случай щеше да бъде смятан за виновен, докато невинността му не се докаже. Човек би помислил, че би могла да му окаже поне благоволението на съмнението, да му даде възможност да обясни. Но не, тя побягна като…

Умът му сам се върна на спомена за спалнята за гости, където бе надникнал набързо, докато я търсеше. Вратата на гардероба беше отворена…

— По дяволите!

Въпреки непоносимата болка в коляното, се втурна нагоре по стълбите, за да провери отново. Да, раницата беше захвърлена на пода, всичките й ципове бяха разкопчани… Беше намерила парите. Това вероятно определяше съдбата му. Да, би могъл да предложи някакво обяснение — това момиче беше толкова наивно, че с думи можеше да постигне почти всичко по отношение на нея, да я манипулира успешно. Трябваше първо да я открие — неговият приоритет номер едно. Обаче не разполагаше с автомобил!

Чакай. Резервният ключ, който беше скрил във вдлъбнатина в стената след онзи случай, когато се беше заключил отвън. Беше напълно забравил за него.

Слезе по стълбите с мъчително куцукане и излезе навън. Пъхна ръка в тясната пролука и извади малката кутийка. Отвори я, стисна здраво ключа. Само след миг щеше да е по петите на Дон.

Имаше доста добра представа накъде беше поела тя.