Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (102)

4

— Нямаш нужда от човек с моя скромен талант за нещо като това — каза Ръсел Тюит. — Би могъл да се научиш и сам за по-малко от час.

Въпреки думите му, видът му беше самодоволен. Джак знаеше, че той внимателно избягва всичко, което дори отдалеч намирисва на незаконност. Беше лежал в затвора за проникване в системите на няколко банки и едно от условията за предсрочното му освобождаване беше десетгодишна забрана върху използването на Интернет. Ръс беше намерил начин да я заобиколи — като например миналия месец беше помогнал на съседа си да инсталира в дома си безжичен Интернет и се беше погрижил звукът да е достатъчно силен, за да прониква през стената, която разделя жилищата им — но се кълнеше, че на хакерските му дни е дошъл краят. Не искаше да се върне в затвора, естествено.

— Обаче аз нямам една от ония джаджи, Ръс.

— Те се наричат скенери.

Джак го знаеше, обаче му харесваше да дразни Ръс.

— Точно така. Нямам скенер. И дори принтер.

Той поклати глава.

— Не мога да проумея как човек може да има компютър, но не и принтер. Искам да кажа, какво ще стане, ако имаш нужда да разпечаташ нещо наистина важно или пък обемисто като туристическия справочник?

Ръс не изглеждаше като типичния хакер, който по цели дни не става от стола пред компютъра — нямаше очила, не ползваше защитен екран — обаче понякога беше така погълнат от заниманията си с клавиатурата, че забравяше да се изкъпе. Фактът, че жилището му се намираше над мексиканския ресторант на Второ авеню, беше извънредно благоприятно за него обстоятелство.

— Аз не пътувам много, Ръс. А и ако имам указания как да стигна донякъде, мога да ги запиша върху хартия.

— Предполагам, че ще ме помислиш за луд, ако те запитам дали имаш инсталиран Фотошоп.

— Въпросът ти наистина е излишен. Чувал съм за тази програма — една приятелка, която се занимава с изкуство, го използва — обаче не мога да видя нито една причина да я купя.

Джия беше започнала да се занимава с компютърно изкуство преди злополуката. И вероятно можеше да свърши тази задача вместо него, обаче той не искаше да я замесва. Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре.

Ръс се усмихна и разкри пожълтелите си зъби.

— Да купуваш софтуер… каква идея. Предполагам, че имаш нужда от мен, Джак.

Затвори капака и отиде до един от трите компютъра в стаята. Натисна няколко клавиша и под капака на принтера блесна светлина. Още няколко почуквания по клавиатурата и Ръс направи знак на Джак да погледне монитора.

— Окей, готово. Какво искаш да направя сега?

Джак се наведе над него и осъзна, че той отново отлага вземането на душ заради интереса си към компютрите. „Голяма работа — помисли си Джак. — Може би има и по-важни неща на света.“

— Виждаш ли логото? Можеш ли да го копираш на празен лист, така че той да добие канцеларски вид?

Две последователни кликвания с мишката, после няколко почуквания по клавиатурата.

— Готово.

Джак премигна.

— Само толкова ли е необходимо? И мога да напиша дори писмо?

— Ще го запаметя като файл и можеш да напишеш дузина писма от… — Изгледа екрана с присвити очи. — Институт „Крейтън“.

Джак не се радваше особено на факта, че Ръс може би щеше да го свърже с „Крейтън“, обаче не можеше и да му се сърди, задето е по-умен от повечето хора. А и истината беше, че ако запази логото на „Крейтън“ в компютъра си, Ръс щеше да постави в по-голяма опасност себе си, отколкото Джак.

— Направи го.

Кликване с мишката, натискане на няколко клавиша.

— Готово.

— Добре. Да се върнем на доклада от лабораторията. — Докосна екрана. — Виждаш ли цифрите, които образуват кода? Би ли могъл да ги замениш с букви?

Ръс вдигна поглед към него.

— Шегуваш се, нали?

— Не мисля.

— Не се шегуваш. — Той поклати глава и отново се обърна към екрана. — Наистина имаш нужда от мен, Джак. Поне докато не проумееш, че вече е двайсет и първи век.

— Не съм чак толкова изостанал от времето. Имам собствен компютър, използвам го, наслаждавам му се, обаче за мен той не е начин на живот. — Беше сигурен, че не използва дори един процент от възможностите му, обаче се изискваше време, за да навлезеш в която и да е материя. Трябваше да прекара часове пред монитора или да чете ръководства — нещо, на което не беше готов да се подложи. — Имам други неща за вършене. Искам да кажа, защо трябва да прекарвам времето си в усвояване на Фотошоп, след като мога да платя твоите услуги? Ти си по-добър, отколкото аз някога ще бъда, така че си струва да похарча тези пари.

— Никога не съм гледал на нещата по този начин — каза Ръс и отново кликна с мишката. — Прав си, човече. Използвай своя компютър само за електронна поща. А аз винаги ще намеря приложение на парите ти. — Започна бързо да трака по клавиатурата. — Добре. Отървахме се от цифрите, сега трябва да зададем размера и шрифта на буквите и сме готови. Какви имена искаш да оформят буквите?

Джак взе химикала и бележника от бюрото и записа имената Дон Пикъринг и Джери Бетълхем.

— Погрижи се името на Дон да бъде второто — тя не би могла да бъде баща на никого.

Ръс говореше, докато набираше имената.

— Човек никога не знае, Джак. Човек никога не знае. Какво, искаш да погодиш някакъв номер на този Бетълхем ли?

— По-добре е нищо да не знаеш. А ще е най-добре, ако въобще забравиш, че си чувал тези имена.

— Разбрах. Добре. Готово. Цифрите са заменени с букви. Колко копия от листа искаш?

Джак се замисли. Имаше нужда да напише само едно писмо, но то трябваше да е в няколко екземпляра.

— Какво ще кажеш да го напечатам тук, а после ти да го разпечаташ?

— Разбира се. — Ръс стана от стола и му посочи клавиатурата. — Заповядай.

Джак седна, извади лист хартия от джоба си и го подаде на Ръс.

— Докато съм зает, защо не приложиш още малко от уменията си и не откриеш кой е следващият роднина на тези тук?

— Не искаш да видя какво пишеш, нали?

— Точно така.

— Няма проблем. — Той погледна имената, записани на листа, и подсвирна. — Може да ми е необходимо известно време.

Джак вдигна поглед към него.

— Тогава е по-добре да се захванеш веднага за работа. Освен това, препречваш ми светлината.

Ръс се отдалечи, а Джак започна да пише писмото. Той печаташе само с два пръста — бавно. Но работата трябваше да се свърши…