Франсис Пол Уилсън
Проклятието (93)

21.

Джиа натисна спирачките и изскочи от колата.

— Джак!

Той стоеше пред магазина на Ейб и Джиа видя, че лицето му пребледня, щом я зърна. Изтича към нея и попита:

— Къде е Вики?

Беше разбрал какво е станало. Джиа вече не можеше да сдържа страха и мъката си. Започна да ридае и се хвърли в прегръдките му.

— Изчезна!

— Господи! Кога? Откога я няма?

Стори й се, че и той ще се разплаче. Притисна я силно до себе си.

— Преди един час… не повече от час и половина.

— Но как е станало?

— Не знам! Намерих един портокал под леглото й. Същият като…

— Не!

Изтерзаният му вик й причини физическа болка. Пусна я и започна да крачи напред-назад, като размахваше ръце.

— Той е хванал Вики!

— Аз съм виновна, Джак. Трябваше да стоя при нея, а не да гледам онзи тъп филм.

— Не — монотонно и ледено каза той. — Нямаше да промениш нищо. Само щеше да умреш. Нужен ми е микробуса ти, Ейб — обърна се той към приятеля си. — Ще ми трябва и надуваема гумена лодка с гребла. И най-силният бинокъл, който можеш да намериш. Имаш ли всичко това?

— В магазина е.

Ейб също го гледаше удивен.

— Би ли сложил тези неща в микробуса?

— Разбира се — отговори Ейб и забърза към магазина.

Джиа се вторачи в Джак. Рязката промяна — от истерия до ледено хладнокръвие — беше почти толкова ужасяваща, колкото и изчезването на Вики.

— Какво ще правиш?

— Ще взема Вики. А после ще се погрижа никога повече да не я безпокоят.

Джиа отстъпи назад. Докато говореше, Джак се бе обърнал и гледаше покрай нея, сякаш виждаше през сградите онова, за което мислеше. Тя извика, като видя изражението му.

Видя лицето на убиец. Все едно самата Смърт бе придобила човешки вид. Джиа се извърна. Не можеше да понесе това. В очите му бяха съсредоточени невероятна ярост и гняв. Сигурно нечие сърце би спряло само при вида му.

Ейб подаде на Джак един черен кожен калъф.

— Това е бинокълът. Лодката е натоварена.

Изразът в очите на Джак се промени. Слава богу! Джиа не искаше да го вижда повече такъв. Той окачи бинокъла на врата си и каза:

— Вие ще чакате тук, докато…

— Идвам с теб! — заяви Джиа.

Нямаше намерение да стои настрана, докато той търсеше Вики.

— И какво? — обади се Ейб. — Аз да остана, а вие да се возите в микробуса ми, така ли?

Джак не си направи труда да спори.

— Качвайте се тогава. Но аз ще карам.

Шофираше като обезумял — на изток към Сентръл Парк, сетне по Бродуей. Джиа седеше, притисната между него и Ейб и се държеше за таблото, в случай че спрат внезапно. Другата й ръка беше допряна до тавана на микробуса, за да предпазва главата си, докато подскачаха по неравностите на пътя. Нюйоркските улици не бяха по-гладки от коларските пътища в Айова, по които някога караше Джиа.

— Къде отиваме? — извика тя.

— Да пресрещнем един кораб.

— Страх ме е, Джак. Не си играй с мен. Какво общо има някакъв кораб с Вики?

Той я погледна колебливо, после отмести очи към Ейб.

— И двамата ще ме помислите за луд. А в момента ми липсва само това.

— Провери — каза Джиа.

Трябваше да знае всичко. Имаше ли по-голяма лудост от онова, което вече се бе случило тази нощ?

— Добре. Но само слушайте, без да ме прекъсвате.

Тя кимна. Колебанието му я изнервяше. Джак пое дълбоко въздух и започна да разказва…