Франсис Пол Уилсън
Проклятието (80)

8.

Черният нос на товарния кораб се извисяваше застрашително над Джак и сянката му го поглъщаше. Слънцето потъваше в далечината над Ню Джърси, но беше още светло. Уличното движение бучеше отгоре. Ала Джак бе забравил за всичко, освен за кораба пред себе си и за туптенето на сърцето в гърдите си.

Трябваше да се качи. Нямаше друг начин.

Сега трябваше да намери Колабати и да я спаси, а после да се справи с брат й.

Джак се запъти към щирборда и измъкна дебелите работни ръкавици, които бе купил по пътя. Взе и три запалки. Не знаеше за какво биха могли да му послужат, но Колабати беше категорична, че огънят и желязото са единствените оръжия срещу ракшасите.

Все още беше твърде светло, за да се изкатери по същото въже като първия път — то се виждаше от магистралата. Сега трябваше да се качи откъм кърмата. Отправи изпълнен с копнеж поглед към вдигнатия трап. Ако разполагаше с достатъчно време, щеше да се отбие в апартамента си и да вземе пейджъра с променливи честоти, който използваше, за да влиза в гаражите, отварящи се с дистанционно управление. Беше сигурен, че трапът се сваля по същия начин.

Видя едно дебело въже към кърмата и изпробва здравината му. Съзря името на кораба, но не можа да прочете буквите. Залязващото слънце топлеше кожата му. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Но в този кораб…

Джак потисна страха си и започна да се катери по въжето. Прехвърли се над перилата и скочи на палубата. Корабът беше мръсен. Боята беше олющена и на нейно място се бе появила ръжда. Всичко беше очукано, нащърбено и покрито с дебел слой мазнина, мръсотия, сажди и сол.

Джак влезе в надстройката и започна да претърсва каютите. Ракшасите бяха долу, затворени в товарното отделение. Надяваше се, че няма да се натъкне на някой от тях.

Повтаряше си това като молитва. Така се съсредоточаваше върху търсенето, вместо постоянно да поглежда през рамо.

Мина по мостика и тръгна надолу. Колабати не беше в капитанските каюти. Залови се с каютите за екипажа, когато чу някакъв звук. Спря. Отвъд стената женски глас викаше някакво име. Надеждата му нарасна. Промъкна се покрай стената около главната палуба и видя една заключена с катинар желязна врата.

Гласът идваше оттам. Джак си позволи да се усмихне, за да се поздрави. Беше намерил Колабати.

Разгледа вратата. Стоманеният катинар беше пъхнат през тежка скоба, запоена за вратата. Просто, но много ефикасно.

Джак извади инструментите си и се зае с катинара.