Франсис Пол Уилсън
Проклятието (69)

8.

Колабати наблюдаваше изпитателно брат си и следеше дали няма да я излъже. Гласът му беше ясен и хладен, а изражението — спокойно, с едва забележим нюанс на вина — като на съпруг, който изповядва някакъв несериозен флирт с чужда жена.

— Почувствах се объркан, след като ти напусна Индия. Сякаш загубих и другата си ръка. Въпреки че последователите ми се тълпяха около мен, през повечето време бях сам. Започнах да преосмислям живота си и всичко, което бях направил или не успях да направя. Макар че влиянието ми растеше, аз се чувствах недостоен за доверието, което толкова много хора имаха в мен. Какво друго бях сторил, освен че омърсих кармата си и паднах до равнището на най-низшата каста? Признавам, че известно време тънех в самосъжаление. Накрая реших да се върна в Баранагар, сред хълмовете. При останките от Храма, който вече беше само гробница на нашите родители.

Той млъкна и я погледна в очите.

— Основите са още там. Вятърът бе издухал пепелищата, но камъкът беше на мястото си, а пещерите на ракшасите — непокътнати. Сред хълмовете не живее никой. Хората избягват да минават оттам. Останах сред развалините дни наред, опитвайки се да се обновя. Молих се, постих, бродих из пещерите… Но нищо не се случи. Чувствах се душевно опустошен и недостоен като преди. И после го намерих.

В очите му блесна пламъче, което постепенно се разгоря.

— Мъжко яйце! Непокътнато! Заровено в пясъка в една малка ниша в пещерите. Отначало не знаех какво да правя с него. После ме осени прозрението — предоставяше ми се втора възможност. Пред мен лежеше средството, с което можех да осъществя всичко пропуснато в живота си, да пречистя кармата си и да я направя достойна за човек от моята каста. Разбрах, че това е ориста ми — трябваше да отгледам гнездо с ракшаси и да ги използвам, за да изпълня клетвата си.

Мъжко яйце. Кузум продължи да обяснява как е заблудил Министерството на външните работи и е успял да получи назначение в Лондон, но Колабати не го слушаше. Спомни си как като дете бе ровила из останките на Храма и в пещерите, за да търси мъжко яйце. Когато бяха млади, и двамата мислеха, че е техен дълг да отгледат ново гнездо и отчаяно се нуждаеха от мъжко яйце.

— Установих се в посолството — продължаваше да разказва Кузум, — и започнах да издирвам потомците на капитан Вестфален. Научих, че има четирима. Семейството явно не е било многочислено, пък и неколцина са били убити в двете световни войни. За мое учудване разбрах, че единият от тях, Ричард Вестфален, е още в Британия. Другите трима бяха в Америка. Но това не ме възпря. Излюпих яйцата, чифтосах ги и създадох гнездо. Досега съм премахнал трима. Остава още един член на рода Вестфален.

Колабати се успокои, че е останал само един — може би щеше да накара Кузум да се откаже.

— Не са ли достатъчни три живота, Кузум? Това са невинни хора.

— Клетвата, Бати — рече той така, сякаш произнасяше името на някакво божество. — Във вените им тече кръвта на онзи убиец, осквернител и крадец. И тази кръв трябва да изчезне от лицето на земята.

— Не мога да ти позволя да направиш това, Кузум. Грехота е!

— Правилно е! — извика той и скочи. — Няма нищо по-справедливо от това!

— Не!

— Да!

Той се приближи до нея. Очите му блестяха.

— Трябва да ги видиш, Бати! Толкова са красиви! Изпълнени с решителност. Моля те, ела с мен да ги видиш! Веднага ще разбереш, че такава е била волята на Кали!

Тя отвори уста да откаже, но мисълта да види гнездо на ракшаси тук, в Америка, я отвращаваше и същевременно я блазнеше. Кузум явно долови колебанието й и настоя.

— Те са наше рождено право! Нашето наследство! Не можем да им обърнем гръб — нито на миналото си!

Колабати продължаваше да се колебае. Но в края на краищата, огърлицата беше на нея. Пък и нали беше едната от последните двама Пазители. Дължеше го на себе си и на семейството си поне да отиде да ги види.

— Добре — бавно отговори тя. — Ще отида да ги видя. Но само веднъж.

— Чудесно! — въодушеви се Кузум. — Повярвай, все едно ще се върнеш назад във времето. Ще видиш!

— Но това няма да промени мнението ми, че си убил невинни хора. Трябва да ми обещаеш, че ще спреш.

— Ще обсъдим това по-късно — рече той и тръгна към вратата. — Пък и искам да ти разкажа за другите си планове за ракшасите. Те не включват „невинни жертви“, както ги наричаш.

— Какви са те? — Това не й хареса.

— Ще ти кажа, след като ги видиш.

Кузум мълчеше, докато пътуваха с таксито към доковете. Колабати се преструваше, че знае точно къде отиват. Слязоха от колата и тръгнаха в мрака. Скоро се озоваха пред един малък товарен кораб. Кузум я поведе към щирборда.

— Ако беше светло, щеше да видиш името на кърмата — „Аджит и Рупобати“ — на ведически!

Тя чу изщракване от джоба, в който Кузум бе пъхнал ръката си. Трапът забръмча и започна да се спуска. Страхът и вълнението й нарастваха, докато се качваха на борда. Луната беше ярка и озаряваше палубата в бледа светлина.

Кузум спря пред задния край на втория люк и коленичи до входа за долната палуба.

— Те са долу, в товарното помещение — рече той и вдигна капака.

Разнесе се воня на ракшаси. Колабати извърна глава. Как ли понасяше Кузум тази смрад? Той сякаш изобщо не я долавяше.

— Ела — каза той.

Тя го последва. В единия ъгъл на празния трюм имаше квадратна платформа. Кузум натисна едно копче, платформата се разтресе и започна да се спуска. Колабати се стресна и хвана брат си за ръката.

— Къде отиваме?

— Малко по-надолу. Погледни.

Тя се взря в мрака и видя очите им. Чу се сподавено ръмжене. Макар всички доказателства и разказа на Джак, Колабати едва сега повярва, че в Ню Йорк има ракшаси. Те бяха пред нея.

Не би трябвало да се плаши — нали беше Пазител, ала въпреки това се ужаси. Устата й пресъхнаха, а сърцето й заблъска в гърдите.

— Спри, Кузум!

— Не се безпокой. Те не ни виждат.

Тя го знаеше, но това не я успокояваше.

— Спри! Върни ме горе!

Кузум натисна едно друго копче и асансьорът спря. Изгледа сестра си учудено, после придвижи платформа нагоре. Колабати се отпусна, успокоена, че се отдалечава от ракшасите, но съзнаваше, че дълбоко е разочаровала брат си.

Не можеше да превъзмогне чувствата си. Беше се променила. Вече не беше наскоро осиротялото момиченце, което се възхищаваше на големия си брат и търсеше заедно с него начин да съживи ракшасите и с тяхната помощ да възстанови разрушения храм. Тя се бе осмелила да странства по света и бе разбрала, че може да се чувства добре извън Индия. И не искаше да се връща там.

Ала Кузум беше различен. Душата и сърцето му никога не напуснаха онези опожарени развалини сред хълмовете край Баранагар. За него извън Индия нямаше живот. Дори в родината неговият фундаментализъм го правеше изгнаник. Той се прекланяше пред миналото на Индия и я искаше древна, а не модерна.

Входът за долната палуба се затвори и Колабати вдъхна с наслада въздуха навън. Никога не бе мислила, че нюйоркският въздух може да ухае толкова приятно. Кузум я поведе към стоманената врата в предната част на надстройката. Отключи катинара и влязоха. Вътре имаше малък коридор и една-единствена обзаведена каюта.

Колабати седна на койката, а Кузум застана срещу нея. Тя наведе глава. Не можеше да го погледне в очите. Неодобрението му я смущаваше и я караше да се чувства като непослушно дете, но не можеше да му се противопостави. Той имаше право да чувства каквото иска.

— Доведох те тук с надеждата да споделя и останалите си планове с теб — най-после каза той. — Но виждам, че съм сбъркал. Ти си скъсала с историческото си наследство. Ще станеш като милионите бездуховни хора в тази страна.

— Разкажи ми за плановете си, Кузум — каза тя, доловила обидата му. — Искам да ги чуя.

— Да, но ще ме изслушаш ли? Едва ли. Щях да ти обясня как ракшасите ще ми помогнат в родината. Те ще премахнат онези, които са решили да превърнат Индия в неузнаваема страна и да отвлекат вниманието на народа от истинските житейски грижи с безумното си желание да направят Индия като Америка.

— Пак с твоите политически амбиции.

— Това е моята мисия!

Колабати бе виждала и преди онзи трескав блясък в очите на брат си. Той я плашеше колкото ракшасите. Ала гласът й остана спокоен.

— Искаш да използваш ракшасите за политически цели.

— Не! Но единственият начин да върна Индия на правия път, е чрез политическата власт. Възможността да създам и отгледам това гнездо не ми беше дадена, само за да изпълня клетвата си. В нея има по-велик замисъл и аз съм част от него.

Потисната, Колабати разбра накъде води всичко това.

— Обединена Индия.

— Да, една отново обединена Индия, управлявана от индусите. Ще поправим сторената от британците несправедливост през 1947, когато създадоха Пенджаб и Пакистан и разчлениха Бенгал. Ако тогава имах ракшасите, лорд Маунтбатън никога нямаше да напусне Индия жив! Но той беше недосегаем и затова се задоволих с живота на неговия сътрудник и възхваляван до небето изменник на индусите, който узакони разпокъсването на Индия, като убеди народа си да го приеме без съпротива.

Колабати беше стъписана.

— Ганди? Не може да си го направил…

— Горката Бати. — Той се усмихна злобно при вида на изуменото й лице. — Искрено съм разочарован, че не си се досетила. Наистина ли мислеше, че ще седя със скръстени ръце след ролята, която той изигра за разделянето?

— Но нали Саваркар…

— Да, Саваркар стоеше зад Годси и Апти — физическите убийци. Той беше осъден и екзекутиран. Но кой, мислиш, че стоеше зад Саваркар?

Не! Това не можеше да е истина! Нима собственият й брат беше отговорен за тъй нареченото „престъпление на века“?

Ала Кузум продължаваше да говори.

— Източен и Западен Бенгал трябва отново да се обединят.

— Но сега Източен Бенгал е Бангладеш. Наистина ли мислиш, че…

— Ще намеря начин. Имам време. Ракшасите са с мен. Ще го направя, повярвай.

Каютата се завъртя около Колабати. Кузум, родният й брат, който й беше като баща — уравновесеният, разумният, опората в живота й — се отдалечаваше все повече от действителния свят и се отдаваше на отмъщението и на фантазиите на нещастното си детство.

Кузум беше луд. Това прозрение я отврати. Повече не можеше да отрича истината. Трябваше да избяга от него.

— Убедена съм, че ще намериш начин — каза тя, стана и тръгна към вратата. — С удоволствие ще ти помогна. Но сега съм уморена и бих искала да се върна в…

Той застана пред вратата и препречи пътя й.

— Не, сестричке, ти ще останеш тук, докато отплаваме заедно.

— Да отплаваме? — Обзе я паника. Трябваше да се махне от този кораб на всяка цена. — Но аз не желая да заминавам никъде!

— Знам. — В гласа и в изражението му нямаше злоба. По-скоро се държеше като разбран родител, който говори на детето си. — Ще се върнем заедно в Индия.

— Не!

— За твое добро е. Сигурен съм, че по време на пътуването ще осъзнаеш погрешността на живота, който си избрала да водиш. Имаме възможност да направим нещо за Индия и да пречистим кармата си. Защото твоята карма е омърсена колкото моята.

— Нямаш право!

— Това е нещо повече — мой дълг.

Той изскочи от стаята и тресна вратата. Колабати се хвърли към нея, но ключът се превъртя, преди тя да успее да докосне дръжката. Започна да блъска по дебелите дъбови дъски.

— Кузум, пусни ме да изляза! Моля те!

— Когато навлезем в открито море — отговори той и тръгна по коридора.

Налегна я чувство на обреченост. Вече не разполагаше с живота си. Беше затворена на този кораб. Очакваха я дълги седмици на пътуване с един ненормален човек. Трябваше да се измъкне оттук.

— Джак ще ме търси! — извика, без да разсъждава тя и мигновено съжали за думите си, защото не искаше да го забърква в тази история.

— Защо ще те търси? — обади се Кузум.

— Защото… — Не можеше да му каже, че Джак е открил кораба и знае за ракшасите. — Защото сме заедно всеки ден. Утре ще поиска да разбере къде съм!

— Аха.

Настъпи продължително мълчание, сетне Кузум добави:

— Ще поговоря с него.

— Не го наранявай, Кузум!

Мисълта, че Джак може да стане жертва на гнева на Кузум, беше непоносима. Вярно, Джак можеше да се грижи за себе си, но тя беше сигурна, че никога не бе имал работа с човек като брат й… или с ракшаси.

Стоманената врата се затвори с трясък.

— Кузум?

Никой не отговори. Беше я оставил сама на кораба. Не, не беше сама. Долу бяха ракшасите.