Франсис Пол Уилсън
Проклятието (62)

1.

Манхатън

Понеделник, 6 август

Джиа гледаше как Джак и Вики играят. Детето се беше събудило на зазоряване и много се зарадва, когато намери заспалия в библиотеката Джак.

Щом седнаха около масата, Вики започна да скандира:

— Искаме Луната! Искаме Луната!

Джак изпълни желанието й. Взе червилото на Джиа и нарисува на лявата си ръка грубовато засмяно лице. Започна да пищи с тънък гласец и да се мъчи да напъха закуската в устата на Луната. Вики се смееше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Джиа се зарадва на веселото й настроение и също се разсмя.

Откога не се бяха смели така?

— Стига толкова — рече Джак. — Луната трябва да си почине, а аз — да се нахраня.

После отиде до мивката да измие ръката си.

— Нали е много смешен, мамо? — попита с блеснали очи детето. — Най-смешният на света!

Докато Джиа отговаряше, Джак се обърна и в пълен синхрон с нея каза:

— Страхотен е!

Джиа го замери с кърпата за хранене.

— Седни и яж!

Тя гледаше как Джак довършва яйцата, които бе изпържила за него. Тримата бяха щастливи, въпреки кошмара на Вики и изчезването на Нели. Още не бяха казали за това на детето. Снощи беше толкова хубаво. Джиа не знаеше какво й стана, но се радваше, че се е поддала на импулса си. Нямаше представа какво означава това — ново начало или нищо. Де да можеше винаги да се чувства така… Само че…

— Джак — бавно попита тя, без да е намислила точно как да се изрази, — … мислиш ли да смениш работата си?

— Непрекъснато. Ще го направя.

В очите й светна искрица надежда.

— Кога?

— Не знам — отговори той и сви рамене. — Съзнавам, че не мога да се занимавам с това цял живот, но…

— Какво?

— Ами, такава ми е професията. Върша я добре. Ето защо, искам да продължа.

— Харесва ти, така ли?

— Да.

Искрицата надежда угасна и предишното възмущение се завърна с леден повей. Джиа стана и започна да разтребва масата. Защо ли си правеше труда? Този човек беше безнадежден случай.

Закуската завърши напрегнато.

— Мисля, че трябва да се махнете оттук и да се върнете в апартамента си — рече Джак, когато двамата с Джиа останаха сами в коридора.

— Не мога. Ами Нели? Не искам да се върне и да завари къщата пуста.

— Юнис ще бъде тук.

— Знам ли. Щом Грейс и Нели ги няма, тя всъщност остава без работа. Може би няма да иска да стои тук сама. Не я обвинявам.

Джак се почеса по главата.

— Предполагам, че имаш право. Но никак не ми се иска да сте сами тук.

— Ние можем да се грижим за себе си — отказа да приеме загрижеността му тя. — Ти само си свърши работата.

Той стисна устни.

— Чудесно. А снощи какво беше — случайна прищявка?

— Може би. Би могло да означава нещо, но нито ти, нито аз сме се променили. Ти си същият Джак, когото оставих, а аз още не мога да приема онова, с което се занимаваш. А човек е такъв, каквато е професията му.

Джак излезе и тя остана сама. Къщата изведнъж й се стори огромна и зловеща. Надяваше се, че Юнис ще дойде скоро.