Франсис Пол Уилсън
Проклятието (5)

4.

Джак вървеше след Кузум по коридорите на болницата „Света Клара“. Влязоха в една стая, където специално наетата болногледачка бдеше над леглото. Вътре беше тъмно. Пердетата бяха дръпнати. Само една малка лампа хвърляше оскъдна светлина върху болната. Дамата беше много възрастна. Бели коси очертаваха смуглото й сбръчкано лице. Съсухрените й ръце притискаха чаршафа до гърдите. Очите й бяха пълни със сълзи. Неравното й дишане и жуженето на вентилатора до прозореца бяха единствените звуци в стаята.

Джак застана пред леглото.

— Попитайте я как е изглеждал.

Кузум избърбори нещо на хинди и жената отговори бавно и измъчено с дрезгав стържещ глас.

— Приличал на теб, но по-млад — преведе Кузум. — И с по-светла коса.

— Къса или дълга?

Отново размениха няколко думи и Кузум отговори:

— Съвсем къса.

— Нещо друго?

Възрастната жена заговори, разсичайки въздуха с кривите си пръсти.

— Очите му — каза Кузум. — Одрала го е покрай лявото око, преди да изпадне в безсъзнание.

Браво, бабке!

Джак й се усмихна насърчително, после се обърна към внука й.

— Ще се видим в коридора.

Не искаше да разговарят пред болногледачката.

Докато чакаше пред вратата, Джак погледна към стаята на медицинските сестри и съзря познато лице. Приближи се да види по-отблизо величествената блондинка — мечтата на всеки мъж, която попълваше болнични картони. Да, това беше Марта. Преди да срещне Джиа, Джак имаше връзка с нея.

Тя го поздрави с приятелска целувка и прегръдка, сетне поговориха за едно време. Джак я попита за мисис Бахти.

— Бързо линее — отговори Марта. — Състоянието й видимо се влоши, откакто поех смяната. Ще се изненадам, ако изкара до сутринта. Познаваш ли я?

— Ще свърша една работа за внука й.

Като повечето хора, с които Джак общуваше — а те не бяха много — Марта беше останала с убеждението, че той е „консултант по охраната“.

Кузум излезе от болничната стая.

— Ето го — рече Джак. — Ще се видим по-късно.

Джак заведе индуса в дъното на коридора, където пациентите и персоналът не можеха да ги чуят.

— Добре — каза му той, — ще опитам. Но не обещавам нищо, освен че ще направя всичко възможно.

— Повече не мога и да желая. Ала не намерите ли огърлицата до утре сутринта, после ще бъде късно. А когато откриете нападателя, искам да го убиете.

Джак изтръпна, но се усмихна и поклати глава.

— Не върша такива неща.

Очите на Кузум показваха, че не му вярва.

— Много добре. Тогава ще ми го доведете и аз ще…

— Ще работя за вас до утре сутринта. Ще направя всичко, което е по силите ми. После оставате сам.

По лицето на индуса пробягна гняв. Явно не беше свикнал да му противоречат. Той бръкна в туниката си и извади дебел плик.

— Ето парите. Ще чакам тук с другата половина, в случай че най-късно до сутринта се върнете с огърлицата.

Изпитвайки нещо подобно на угризение, че е взел толкова много пари за такова безнадеждно начинание, Джак взе плика и го напъха в задния си джоб.

— Не мислите ли, че ще ми помогнете, ако ми опишете как изглежда накитът? — смотолеви той.

— Разбира се.

Индусът дръпна яката на туниката си и Джак видя тежка верига, дълга около петдесет сантиметра. Халките бяха във формата на полумесец и на всяка имаше странен надпис. В средата, един до друг, се мъдреха два елипсовидни, яркожълти камъка с черни центрове. Джак протегна ръка, но Кузум поклати глава.

— Всеки член на моето семейство носи такава огърлица и никога не я сваля. Ето защо е много важно баба ми да си я получи обратно.

Джак се вгледа в накита. Той го обезпокои. Не можеше да каже защо, но дълбоко в душата си почувства първичен предупредителен сигнал. Двата камъка приличаха на очи.

— От какво е направена?

— От желязо.

Джак се взря в огърлицата. Да, по краищата на някои от халките имаше лека ръжда.

— На кого му е притрябвала желязна огърлица?

— На някой глупак, който си е помислил, че е сребърна.

Джак кимна. За пръв път, откакто се бе запознал с Кузум, почувства, че има някаква съвсем малка вероятност да намери накита.

— Ето ви снимка — рече индусът. — Накарах неколцина приятели да претърсят заложните къщи във вашия град.

— Колко й остава? — попита Джак, като кимна с глава към болничната стая.

Кузум бавно закопча яката си. Изражението му беше сериозно.

— Според лекарите дванайсет часа. Вероятно петнайсет.

— Къде да ви намеря?

— Тук. Нали ще се постараете?

Кузум впи тъмнокафявите си очи в Джак.

— Казах, че ще го направя.

Джак тръгна, като се чудеше защо се беше съгласил да помогне на един непознат, когато Джиа се нуждаеше от него. Пак старата история — Джак мухльото.

По дяволите!