Франсис Пол Уилсън
Проклятието (34)

Четвърта глава

Западен Бенгал, Индия

Петък, 24 юли 1857

Религиозният учител и мулетата му трябваше да се появят всеки момент.

Напрежението се беше свило като змия у капитан Вестфален. Ако не успееше да се добере до еквивалента на петдесет хиляди лири стерлинги чрез тази малка разходка, по-добре беше да не се връща въобще в Англия. Там го чакаха само позор и немотия.

Той и хората му се криеха зад един тревист хълм на около три километра северозападно от Баранагар. Дъждът бе спрял по обед, но щеше да се изсипе пак. Летният мусон духаше от Бенгал. Вестфален огледа зеленото пространство, което предишния месец представляваше безводна пустош. Индия беше непредсказуема страна.

Чакаше до коня и си припомняше изминалите четири седмици. Не бе седял със скръстени ръце. Съвсем не. Разпитал бе всеки англичанин в Баранагар за индийската религия и за Храма сред хълмовете. И щом свърши със сънародниците си, той се обърна към местните жители, които говореха свястно английски. Те му разказаха за индуизма повече, отколкото искаше да знае, но почти нищо за храма.

Научи много неща за Кали. Била изключително популярна в Бенгал — дори името на най-големия град в областта, Калкута, било английската форма на Калигата — големият храм, построен там в нейна чест. Черната богиня. Обезпокоително божество. Наричали я Майка Нощ, защото поглъщала всичко и погубвала всички, дори Шива — нейният съпруг, над чийто труп бе изобразявана на множество рисунки. Обикновено й принасяли в жертва кози и птици, но се носели слухове и за… човешки жертвоприношения.

Никой в Баранагар не беше виждал Храма сред хълмовете. Но Вестфален научи, че от време на време някой любопитен пътешественик или поклонник се осмелявал да тръгне да го търси. Някои следвали религиозния учител на дискретно разстояние, други сами намирали пътя. Неколцината, които се завърнали, твърдели, че търсенето е било безрезултатно и разказвали за черни същества, които нощем се промъквали из хълмовете и ги наблюдавали, но винаги стояли надалеч от огъня. Що се отнасяло до останалите — набожните поклонници били приемани в ордена на храма, а любопитните пътешественици ставали плячка на ракшасите, които пазели храма и съкровищата му. Един полковник, който започваше третата си година в Индия, му обясни, че ракшаса бил някакъв месояден демон, подобен на призрак, и с него плашели децата.

Вестфален не се съмняваше, че храмът се охранява, но не от демони, а от хора. Пазачите нямаше да го спрат. Той не беше самотен пътник, разхождащ се безцелно из хълмовете, а британски офицер, предвождащ шестима войника, въоръжени с новата лека пушка „Енфийлд“.

Застанал до коня си, сър Албърт погали дръжката на пушката. Простата й конструкция от дърво и стомана беше изиграла решаваща роля във въстанието на наемните индийски войници.

И то само заради патроните.

Абсурд, но беше истина. Като всички останали, и патроните за пушката Енфийлд бяха увити в плътна мазна хартия, която трябваше да бъде разкъсана със зъби, преди да се използва. Но за разлика от по-тежките пушки „Браун Бес“, с които бунтовниците стреляха от четирийсет години, патронът на „Енфийлд“ трябваше да бъде смазан, за да прилепне добре в цевта. Нямаше проблем, докато не плъзнаха слуховете, че смазката е от свинска и волска мас. Мюсюлманите не искаха да допрат устни до нищо свинско, а индийците — да се мърсят с биволска мазнина. Отдавна нарастващото напрежение между британските офицери и местните наемници кулминира на десети май — преди единайсет седмици — и в Мератх войниците се разбунтуваха и извършиха зверства с белокожото население. Въстанието обхвана като горски пожар по-голямата част от северна Индия и оттогава английското господство не беше вече същото.

По-рано Вестфален мразеше пушките „Енфийлд“, защото заплашваха безопасното му и спокойно изпълнение на дълга. Ала сега погали своята с обич. Ако не беше бунтът, той щеше да е далеч на югоизток, във Форт Уилямс, без да подозира за съществуването на Храма сред хълмовете и за избавлението, което той обещаваше за него и за честта на името Вестфален.

— Видях го, сър — обади се един от хората му, Уотс.

Вестфален се приближи до възвишението, където лежеше войникът, и взе бинокъла от ръцете му. Нагласи фокуса, за да съответства на късогледството му и забеляза тантурестия дребен свещеник и мулетата, които бързо вървяха на север.

— Ще изчакаме, докато навлезе сред хълмовете и после ще го проследим. Дотогава лежете тук.

Почвата беше размекната от мусонните дъждове и лесно щяха да намерят следите на индуса. Вестфален искаше елементът на изненада да бъде на негова страна, когато влезеше в храма, но това не беше абсолютно необходимо. Така или иначе щеше да проникне вътре. Носеха се слухове, че храмът бил направен от чисто злато. Сър Албърт не вярваше, че златото е подходящ строителен материал. Според други, в храма имало урни, пълни със скъпоценни камъни. Вестфален би се изсмял и на това, ако не беше видял с очите си рубина, който свещеникът даде на Макдугъл.

Ако в храма имаше нещо ценно, сър Албърт възнамеряваше да го открие… и да направи всичко — или поне част от него — свое.

Той огледа мъжете, които бе довел със себе си — Тук, Уотс, Ръсел, Хънтър, Ланг и Малесън. Беше преровил документите, търсейки хора с необходимата му комбинация от качества. Отвращаваше се, че се е свързал с такива типове. Те бяха по-лоши и от простолюдието. Това бяха най-непреклонните мъже, които можа да намери, утайката на гарнизона в Баранагар, най-големите пияници, но и най-безскрупулните воини.

Преди две седмици започна да подхвърля на лейтенанта си, че сред хълмовете има бунтовнически лагер. През последните няколко дни се позоваваше на някакви неопределени разузнавателни сведения, потвърждаващи слуховете, и спомена, че въстаниците получават подкрепа от религиозния орден сред хълмовете. Едва предишния ден избра хора, които да го придружат на „кратка разузнавателна мисия“. Лейтенантът настоя да предвожда патрула, но Вестфален го разубеди.

Сър Албърт непрекъснато се оплакваше, че бил твърде далеч от сраженията и оставял цялата слава от потушаването на бунта на други, а той бил забутан в северен Бенгал и заровен в административни боклуци. Номерът мина. Вече всички мислеха, че капитан Вестфален, макар и далеч от бойната линия, е твърдо решен да спечели един-два медала.

Освен това той подчерта, че не иска товарни животни и носачи. Всеки войник щеше да си носи храна и вода.

Върна се и отново застана до коня си. Трескаво се молеше планът му да успее и се кълнеше в Бога, че ако всичко станеше така, както се надяваше, нямаше да докосне карта или зар до края на живота си.

Трябваше да успее. В противен случай, огромният замък, който семейството му от единайсети век насам наричаше свой дом, щеше да бъде продаден, за да изплати дълговете си. Безпътният му начин на живот щеше да стане публично достояние, репутацията му — принизена до тази на нехранимайко, а името Вестфален — опетнено, а простолюдието щеше да разполага с наследствената му къща… По-добре да остане тук, в другия край на света, отколкото да преживее такова унижение.

Пак се изкачи на възвишението и взе бинокъла от Уотс. Джайнът учител вече бе стигнал до хълмовете. Сър Албърт реши да му даде половин час преднина. Часът беше четири и петнайсет. Въпреки облачното небе и късния дневен час, още беше светло.

В четири и трийсет и пет Вестфален реши, че не може да чака повече. Последните двайсет минути се бяха провлекли садистично бавно. Накара хората си да се качат на конете и ги поведе по дирите на индийския свещеник.

Както предположи, намериха лесно следите. Пътеката се виеше около заострени и голи жълто-кафяви скали, типични за възвишенията в областта. С усилия се сдържаше да не пришпори коня. Търпение… Това беше най-важното. Уплаши се, че са се приближили твърде много до индиеца и накара хората си да слязат от конете и да продължат пеша.

Пътеката вървеше все нагоре. Тревата беше изсъхнала и навсякъде се виждаха голи камънаци. Нямаше други пътници, къщи и колиби — никаква следа от човешко присъствие. Вестфален се удиви на издръжливостта на възрастния джайн. Пътеката беше ниско в клисурата и от двете й страни се издигаха четириметрови скали. Пространството беше тясно и трябваше да вървят един по един. Отклоненията, водещи в различни посоки, бяха толкова много, че дори да имаха карта, едва ли щяха да се оправят и с нея.

Смрачаваше се, когато Вестфален съзря стената. Тъкмо се чудеше как да намерят следите, щом паднеше нощта, когато вдигна глава и видя, че проходът се разширява в малък каньон. Веднага отскочи назад и направи знак на хората си да спрат. Даде юздите на Уотс и надникна зад назъбената скала.

Стената беше на около двеста метра и се простираше по цялата ширина на каньона. Изглеждаше висока три метра, беше направена от черен камък и имаше една-единствена порта в средата. Тя беше отворена.

— Оставили са я отворена за нас — подхвърли Тук.

Сър Албърт се обърна рязко и го изгледа гневно.

— Връщай се при другите!

— Няма ли да влезем?

— Само когато издам заповед!

Войникът се върна намусен на мястото си. Беше излязъл от гарнизона само преди няколко часа, а вече показваше признаци на умора. Това би могло да се очаква от такива като него. Всички бяха чували историите за Храма сред хълмовете. Вестфален беше сигурен, че няма човек сред хората му, който да не таи надеждата да отмъкне нещо от храма. Сега бяха стигнали до целта и изгаряха от нетърпение да разберат дали слуховете са верни. Сър Албърт усещаше противната миризма на алчността им.

Дали и аз воня като тях, зачуди се той.

Погледна пак към каньона. Зад стената се издигаше неясният силует на самия храм. Детайлите се губеха в удължените сенки. Виждаше се само нещо като купол със заострен връх.

Изведнъж вратата се затвори с трясък, който отекна по скалистите възвишения. Конете се изплашиха, а сърцето му пропусна един удар.

Внезапно падна мрак. Спусна се като завеса.

Какво да прави сега? Смяташе, че ще стигнат по-рано. Но защо се колебаеше? Знаеше, че в храма няма бунтовници — това беше измислица, съчинена от него. По всяка вероятност вътре имаше само шепа свещеници. Защо не прехвърлят зида и да приключат набързо?

Не… Не искаше да постъпва така. Не виждаше логична причина да се двоуми, но въпреки това нещо му нашепваше да изчака изгрева.

— Ще чакаме до сутринта.

Мъжете се спогледаха. Вестфален търсеше начин да ги контролира. Не можеше да стреля и да борави с копието добре като тях, пък и беше командир в гарнизона едва от два месеца. Не бе имал достатъчно време да спечели доверието им. Единственото му преимущество беше да покаже, че неговата преценка е най-правилната. А това не беше трудно. В края на краищата, те бяха само хора от простолюдието.

Реши да избере най-гръмогласния от недоволните.

— Намираш ли някакъв недостатък в решението ми, Тук? Ако е така, кажи. Няма време за официалности.

— Извинете, сър — превзето каза войникът, — но ние мислехме, че ще ги нападнем веднага. До утре има много време, а ние изгаряме от нетърпение да се сражаваме. Не е ли така, момчета?

Разнесе се одобрителен шепот.

Преди да заговори отново, Вестфален се намести удобно на един валчест камък.

— Много добре, Тук — рече той, без да повишава тон. — Имаш разрешението ми да поведеш атаката.

Мъжете посегнаха към пушките си, но сър Албърт добави:

— Сигурно съзнаваш, че бунтовниците, които се крият в храма, са там от няколко седмици и познават добре вътрешността, а вие не сте влизали вътре и ще се загубите в тъмнината.

Войниците замръзнаха по местата си и се спогледаха. Вестфален въздъхна облекчено. Ако сега успееше да нанесе решителния удар, щеше отново да контролира положението.

— Нападай, Тук.

След дълго мълчание войникът отговори:

— Мисля, че ще почакаме до сутринта, сър.

Вестфален плесна с ръце по бедрата си и стана.

— Добре! Изненадата и дневната светлина ще бъдат на наша страна и ще се справим с бунтовниците без много шум. Ако всичко мине добре, утре по това време ще бъдем в гарнизона.

Ако всичко мине добре, помисли той, няма да видите следващата нощ.