Франсис Пол Уилсън
Проклятието (30)

7.

Джак лежеше по гръб и имаше чувството, че се е отделил от тялото си. Целият бе вцепенен. Всеки нерв и мускул се бяха напрегнали докрай, за да поддържат жизнените му функции.

— Мисля, че умирам.

Колабати се размърда. Беше гола, с изключение на огърлицата.

— Да, но възкръсна.

— Така ли му викате в Индия?

Бяха дошли в апартамента му след спокойна разходка. Очите на индийката се разшириха и тя се олюля за миг, когато влезе вътре. Позната реакция. Някои казваха, че е от антикварните предмети и филмовите плакати по стените, а други — от мебелите във викториански стил с изящната дърворезба и вълнообразните извивки на златистия дъб.

— Обзавеждането ти… — промълви тя, като се облегна на Джак. — Толкова е… интересно.

— Събирам разни неща. Повечето хора наричат мебелите ми отвратителни. И имат право. Дърворезбите не са много на мода. Но аз харесвам мебели, които са били докосвани от човешки ръце.

Джак усещаше допира на Колабати. Уханието й не приличаше на никой парфюм. Дори не беше сигурен дали е парфюм. По-скоро ароматизиран балсам. Тя го погледна и той я пожела. В очите й видя, че Колабати също го желае.

Отдалечи се от него, за да съблече роклята си.

Джак винаги чувстваше, че запазва самообладание, докато прави любов. Не беше съзнателно, но той определяше ритъма и позите. Но с Колабати беше различно. Неусетно размениха ролите си. Тя беше далеч по-страстната и по-настоятелната от двамата. И макар и по-млада, имаше богат опит. Колабати стана режисьорът, а Джак — актьорът.

Преживяването беше несравнимо. Страст и смях. Въпреки вещината, движенията й не бяха механични. Радваше се на усещанията и се смееше. Удоволствието беше неподправено. Знаеше къде и как да го докосне и го извисяваше до върхове от наслада, които дотогава му се струваха невъзможни. И макар да знаеше, че неколкократно я бе довел до разтърсващ оргазъм, Колабати беше ненаситна.

Малката лампа в ъгъла на спалнята хвърляше отблясъци върху смуглата й кожа. Гърдите й бяха съвършени, а зърната — тъмнокафяви. Затворила очи, тя се усмихваше и лениво се протягаше. Плъзна ръка по гърдите му, после надолу, към слабините. Джак усети, че мускулите на стомаха му се свиха.

— Не е често да правиш това с един умиращ човек.

— Има ли живот, има и надежда.

— Така ли ми се отблагодаряваш, че намерих огърлицата? — Надяваше се да не е така. Вече му бяха платили.

Колабати отвори очи.

— И да… и не. Няма като теб на този свят, Джак. Пътувала съм много, познавам много хора. Ти се отличаваш от всички. По-рано и брат ми беше като теб, но после се промени. Ти си самотен.

— Не и в момента.

Тя поклати глава.

— Всички достойни за уважение хора са самотни.

Достойнство. Колабати споменаваше за втори път тази дума. Странно, че една жена ценеше достойнството. Това беше мъжка територия, макар че в днешно време и двата пола бяха забравили това понятие. И все пак, мъжете го употребяваха по-често.

— Може ли човек, който лъже, мами, краде и понякога извършва насилие, да е човек, достоен за уважение?

Тя го погледна в очите.

— Да, ако лъже лъжците, мами мошениците, краде от крадците и наранява насилниците.

— Мислиш ли?

— Убедена съм.

Човек достоен за уважение. Звучеше добре. Каузата му наистина беше благородна, макар че не си беше поставял съзнателно такава цел. Движещата сила беше независимостта — да сведе до минимум външните ограничения върху живота си. Но достойнството беше вътрешно ограничение. Джак едва ли съзнаваше ролята, което то играеше в мотивите му.

Ръката на Колабати отново се плъзна по тялото му и мислите за достойнството потънаха във вълните на удоволствието, което го обзе. Хубаво беше, че пак е възбуден.

Откакто Джиа го остави, Джак водеше монашески живот. Не че съзнателно избягваше секса, но беше престанал да мисли за него. Минаха няколко седмици, докато разбере какво му се бе случило. Някъде беше чел, че това е признак на депресия. Може би. Каквато и да беше причината, тази нощ навакса за периода на въздържание.

Ръцете на Колабати го милваха нежно и предизвикаха отклик на страстта, която Джак смяташе за пресъхнал кладенец. Обръщаше се към нея, когато долови някаква миризма.

Какво е това, по дяволите?

Сякаш гълъб бе минал през климатичната инсталация и беше снесъл развалено яйце. Или бе умрял.

Колабати се вцепени. Явно нещо я изплаши. Стори му се, че промълви нещо като „Ракшаса!“. После легна отгоре му и се вкопчи в него като удавник за сламка.

Обзе го неясен страх. Ставаше нещо лошо, но не знаеше какво. Заслуша се, но чу само тихото бръмчене на климатичната инсталация в трите стаи. Протегна ръка към 38-калибровия Смит и Уесън, който винаги държеше под дюшека, но Колабати се притисна до тялото му.

— Не мърдай — прошепна тя. — Само лежи под мен и мълчи.

Джак отвори уста да каже нещо, но тя долепи устни до неговите. Голите гърди, бедрата, подрънкващата огърлица и милувките на ръцете й го предпазваха от зловонието.

Въпреки това, у нея имаше някакво отчаяние. Очите му се стрелкаха ту към прозореца и вратата, ту към тъмния коридор. Макар да нямаше основание, той очакваше, че нещо — човек или животно — ще се вмъкне през вратата. Съзнаваше, че това е невъзможно — беше заключено, а апартаментът се намираше на третия етаж. Чувството не отминаваше.

Не знаеше колко време лежа под Колабати, прокрадвайки ръка към успокояващия метал на пистолета. Стори му се, че е почти цяла нощ.

Ала нищо не се случи. Миризмата започна да отслабва. Джак се отпусна и погали Колабати.

Но на нея явно й хрумна друго. Скочи от леглото и изтича в съседната стая да вземе дрехите си.

Джак я последва и видя как се облича с бързи и трескави движения.

— Какво има?

— Трябва да се прибирам.

— Във Вашингтон ли? — Сърцето му се сви. Не искаше да се разделят. Тя го бе заинтригувала.

— Не. При брат ми. Отседнала съм там.

— Не разбирам. Направих ли нещо…

Тя си приближи до него и го целуна.

— Не. Той направи нещо.

— Но защо се разбърза толкова?

— Трябва незабавно да говоря с него.

Колабати нахлузи роклята и обувките си. Насочи се към вратата, но не можа да я отвори.

— Почакай да се облека и да ти спра такси — каза Джак и отключи.

— Нямам време.

— Ще се върнеш ли?

Макар че я познаваше бегло, отговорът й беше важен в момента.

— Да, ако мога.

Очите й бяха разтревожени. Стори му се, че съзря страх в тях.

— Надявам се.

Тя го целуна отново и хукна по стълбите.

Джак залости вратата и се облегна на нея. Ако не беше толкова изтощен от безсънната нощ, щеше да се опита да поразсъждава върху случилото се.

Тръгна към леглото. Спеше му се.

Но колкото и да се мъчеше, сънят не идваше. Не можеше да си обясни миризмата и странното държание на Колабати. Ала това не го безпокоеше толкова много, колкото тягостното чувство, че за малко не се бе случило нещо ужасно.