Франсис Пол Уилсън
Проклятието (101)

29.

Сякаш бяха допрели три нажежени до червено железа до гърдите му.

Джак се претърколи на една страна и се опита да седне в пясъка, когато чу първата експлозия. Видя, че ракшасът се втурна към пламналия кораб, а Джиа побягна.

Кърмата на кораба се превърна в кълбо от оранжев пламък, последван веднага от бял блясък в предната част на корпуса — останалите запалителни бомби се бяха взривили едновременно. Към небето се вдигна пушек, огън и останки от кораба. Джак знаеше, че нищо няма да оцелее от този ад.

Всички ракшаси бяха мъртви. С изключение на един. И той заплашваше живота на двете същества, които Джак обичаше най-много на този свят. Обезумя, като видя, че чудовището посяга към Вики през счупеното стъкло на микробуса. Сигурно следваше заповедта, която Кузум му бе дал — да донесе човека, вкусил еликсира. Ракшасът приемаше мисията си много сериозно. Въпреки че неговият Кака-джи беше мъртъв, а Майката — изчезнала, чудовището имаше намерение да върне Вики на товарния кораб.

Джак чу плисък и се обърна наляво. Ейб се измъкваше от водата. Лицето му пребледня, като видя, че ракшасът е на покрива на микробуса. Нямаше да може да помогне на Джак.

Джиа не можеше да надбяга ракшаса, особено като носеше Вики. Джак трябваше да направи нещо. Но какво? Никога не се бе чувствал толкова безпомощен и слаб! Винаги беше в състояние да се противопостави, но не и сега. Силите му бяха изразходвани. Не знаеше как да спре ракшаса. След миг чудовището щеше да се обърне и да хукне след Джиа… и Джак нямаше да може да го спре.

Той се изправи на колене и изохка от болка. На гърдите и стомаха му имаше три дълбоки рани — там, където ракшасът го бе одрал с ноктите си. Едва успя да стане. Приготви се да препречи пътя на ракшаса. Знаеше, че няма да го спре, но поне можеше да го забави.

Чудовището скочи от покрива на микробуса и хукна… но не след Джиа и Вики, нито към Ейб. Изтича до края на кея и се вторачи в пламъците, обхванали гнездото му. Заливът се осея с метални отломки и горящи дъски, които съскаха и вдигаха пара, щом докоснеха водата. Ракшасът отметна назад глава и нададе неземен вой — толкова нещастен и печален, че Джак го съжали. Целият смисъл на живота му бе изчезнал. Изрева още веднъж, после се гмурна във водата. Започна да плува с мощни удари и се насочи към петното от пламнало гориво. Джак си помисли, че чудовището иска да сподели съдбата на събратята си.

Джиа бързаше към Джак. Мокрият Ейб също се приближаваше към него.

— Едно време баба ми ме плашеше с приказки за зли духове — задъхан рече Ейб. — Ама сега наистина видях един от тях.

— Отиде ли си чудовището? — повтаряше Вики, като въртеше глава и се вглеждаше в дългите сенки, които пожарът хвърляше върху залива. — Наистина ли вече го няма?

— Свърши ли всичко? — попита Джиа.

— Така мисля. Надявам се.

Джак се обърна и тя ахна, като видя раните на гърдите му.

— Джак! Гърдите ти!

Той махна остатъците от ризата от разкъсаната си плът. Кървенето беше спряло и болката намаляла… Това явно се дължеше на огърлицата.

— Дребна работа. Няколко драскотини. Изглеждат много по-опасни, отколкото са всъщност. — После чу полицейските сирени и добави: — Ако не приберем нещата и не се разкараме оттук, ще се наложи да отговаряме на много въпроси.

Двамата с Ейб сложиха съдраната гумена лодка в микробуса и се качиха. Този път зад волана седна Ейб. Той отстрани парчетата от счупеното стъкло с опакото на дланта си и включи мотора.

— Ще бъде истинско чудо, ако стигнем, без да ни спрат заради предното стъкло.

— Ще кажем, че са го счупили хулигани — рече Джак, после се обърна към Вики, която се бе сгушила в майка си, и погали ръчичката й. — Вече си в безопасност, Викс.

— Да — усмихна се Джиа. — Благодаря ти, Джак.

Той видя, че детето заспива.

— Няма защо, такава ми е работата.

Джиа не отговори, само го хвана за ръката. Джак я погледна в очите и видя, че в тях вече не се спотайва страх. Отдавна копнееше за този поглед. Видът на спокойно заспалата Вики беше наградата за болките и ужаса му, а изражението в очите на Джиа го караше да се чувства блажен.

Тя се облегна назад и затвори очи.

— Наистина ли всичко свърши?

— За вас, да. За мен… има още един нерешен въпрос.

— Жената… — рече Джиа. Думата не прозвуча като въпрос.

Джак кимна и се замисли какво ли става с Колабати.

— Първо остави мен, Ейб. После закарай Джиа вкъщи.

— Но ти имаш нужда от лекар! — възрази тя.

— Лекарите задават твърде много въпроси.

— Тогава ела с мен. Ще почистя раните ти и ще ги превържа.

— Добре. Ще дойда веднага щом свърша работата в апартамента си.

Джиа присви очи.

— Защо е толкова важно да я видиш веднага?

— Взел съм нещо нейно и трябва да й го върна — отговори той и посочи огърлицата на врата си.

— Не може ли да почака?

— Боя се, че не. Взех я, без да й кажа, а разбрах, че тя отчаяно се нуждае от нея.

Джиа не отговори.

— Ще дойда веднага, щом мога.

Тя обърна лице срещу въздушната струя и се вторачи напред.

Джак въздъхна. Как да й обясни, че жената може би остарява с години с всеки изминат час и вероятно вече е грохнала старица? Как да убеди Джиа в това, след като самият той не го вярваше?

Остатъкът от пътуването премина в мълчание. Ейб пое по Хъдсън Стрийт, сетне зави по Пето авеню и излезе на Сентръл Парк Запад. Видяха няколко полицейски коли, но ченгетата не забелязаха счупеното стъкло.

— Благодаря ти за всичко, Ейб — каза Джак, когато микробусът спря пред апартамента му.

— Искаш ли да те изчакам?

— Може да се забавя. Благодаря ти още веднъж. Утре сутринта ще си оправим сметките.

— Ще приготвя квитанцията.

Джак целуна спящата Вики и слезе. Беше схванат и раните го боляха.

— Ще дойдеш ли у нас? — попита Джиа и най-после го погледна.

— Веднага, щом мога — отговори той, доволен, че поканата е още в сила. — Стига да искаш.

— Искам.

— Тогава ще бъда при теб след около час. Обещавам.

— Ще се справиш ли?

Джак й беше благодарен за загрижеността.

— Разбира се.

Той тръшна вратата и ги изчака, докато потеглят. После започна да се качва към третия етаж. Стигна до вратата на апартамента си, извади ключа и взе да се колебае. Побиха го ледени тръпки. Какво ли го очакваше от другата страна? Искаше му се Колабати, която познаваше, да спи в леглото му. Щеше да остави двете огърлици на нощното шкафче и да тръгне към апартамента на Джиа. Това би било най-лесният начин. Колабати щеше да разбере, че брат й е мъртъв, без да се налага да й го казва. А сетне, когато се върнеше, тя щеше да си е отишла.

Отвори вратата и влезе в хола. Беше тъмно. Дори лампата в кухнята беше изгасена. Единствената слаба светлина мъждукаше от спалнята. Чуваше се дишане — учестено, неравно и хъхрещо. Джак се приближи до вратата.

— Колабати?

Разнесе се тежка въздишка, кашлица и стенание. Някой се надигна от леглото. Една съсухрена, излиняла и прегърбена фигура с тънки рамене пристъпи към него и Джак по-скоро почувства, отколкото видя протегнатата й ръка.

— Дай ми я!

Гласът приличаше на приглушено стържене — досущ змия, пълзяща в сухо сено.

— Върни ми я!

Но ритъмът и произношението бяха непогрешими — това беше Колабати.

Джак се опита да каже нещо, но гърлото му беше пресъхнало. С треперещи ръце той откопча огърлицата от врата си, после извади огърлицата на Кузум.

— Връщам ти я с лихва — успя да изрече той и пусна двата накита в протегнатите й длани, отбягвайки допира до кожата й.

Колабати или не разбра, или й беше все едно че вече притежаваше две огърлици. Обърна се бавно и закуцука към спалнята. Светлината я озари за миг. Джак се извърна при вида на сбръчканото й тяло, прегърбените рамене и подутите от артрит стави. Колабати беше старица. Тя се скри зад ъгъла и Джак остана сам в стаята.

Обзе го непреодолима немощ. Приближи се до креслото край прозореца, който гледаше към улицата, и седна.

Най-после всичко свърши.

Кузум и ракшасите му бяха мъртви. Вики беше в безопасност в дома си. Колабати се подмладяваше в спалнята. Джак изпита настойчиво желание да се промъкне там и да види как се преобразява… да наблюдава как става млада. Може би едва тогава щеше да повярва във вълшебствата.

Вълшебства… Въпреки всичко, което видя и преживя, още му беше трудно да повярва в тях. Нямаше логика. Те не се подчиняваха на правилата…

И все пак — защо да не види как всъщност Колабати се подмладява?

Опита се да стане, но установи, че не може. Нямаше никакви сили. Отпусна се и затвори очи. Спеше му се…

Стресна го някакъв шум. Отвори очи и разбра, че е задрямал. Небето беше озарено от мъглявата млечнобяла светлина на зората. Беше спал най-малко един час. Някой се приближаваше зад гърба му. Опита се да се обърне, но откри, че може да движи само главата си. Раменете му бяха приковани към креслото и бяха толкова немощни…

— Джак?

Това беше гласът на Колабати. Младата Колабати, която познаваше.

— Добре ли си, Джак?

— Да — едва отговори той.

Огърлицата беше на шията й. Не беше на трийсет както преди, но възрастта й можеше да се определи на около четирийсет и пет години.

— Не, не си! Креслото и подът са в кръв!

— Ще се оправя.

— Вземи. Дай да ти я сложа.

Тя извади огърлицата на Кузум.

— Не!

Джак не искаше да има нищо общо с огърлиците.

— Не се прави на идиот! Тя ще ти даде сили, докато те закарат в болница. Раните ти започнаха да кървят, след като я махна.

Тя понечи да сложи огърлицата на врата му, но той извърна глава.

— Не я искам!

— Ще умреш без нея, Джак!

— Няма. Ще оздравея — без вълшебства. Моля те, върви си.

Очите й изглеждаха тъжни.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна.

— И двамата имаме по една огърлица. Можем да живеем дълго. Няма да сме безсмъртни, но ще продължаваме да живеем. Без болести, с малко болка…

Много си хладнокръвна, Колабати.

Дори не помисли за брат си. Не попита дали е мъртъв. Как е умрял? Джак си спомни как му бе казала да вземе огърлицата на Кузум и да й я донесе, твърдейки, че без накита брат й ще загуби властта си над ракшасите. Това отчасти беше вярно — Кузум нямаше да контролира ракшасите, защото би умрял без огърлицата. Кузум бе направил всичко възможно да намери нейната огърлица, а Колабати не я беше грижа за него. Тя не знаеше какво е да си длъжник, когато са ти направили услуга. Говореше за почтеност, но не притежаваше това качество. Макар и луд, Кузум беше десет пъти по-човечен от нея.

Ала в момента Джак не можеше да й обясни всичко това. Нямаше сили. Пък и тя едва ли би го разбрала.

— Моля те, върви си — повтори той.

Тя грабна огърлицата и я вдигна високо.

— Добре! Мислех, че си достоен за нея, че си човек, готов да удължи живота си докрай и да го изживее пълноценно, но разбирам, че съм сгрешила! Затова стой тук, в локвата от собствената си кръв, и умри, щом искаш! Такива като теб не ми трябват! Не ме интересуваш!

Колабати напъха втората огърлица в гънките на сарито си и мина покрай Джак. Той чу, че вратата на апартамента му се затвори с трясък и разбра, че е останал сам.

Опита да се изправи, но болка прониза всяка частица от тялото му. Сърцето му затуптя и дишането му се учести.

Умираше ли?

При други обстоятелства тази мисъл би го хвърлила в паника, но в момента умът му беше скован като тялото. Защо отказа да вземе огърлицата? Можеше да я задържи поне за известно време. Какво се опитваше да докаже, като седеше тук, а кръвта му изтичаше по креслото и килима? Разсъдъкът му беше замъглен.

В стаята беше студено — влажен студ, който проникваше в костите му. Опита се да забрави за него и се замисли за изминалата нощ. Свърши хубава работа… Вероятно спаси цяла Индия от един кошмар. Не че го беше грижа за Индия. Само Джиа и Вики имаха значение за него. Той беше…

Телефонът иззвъня.

Беше невъзможно да вдигне слушалката.

Кой ли беше? Джиа? Може би. Сигурно се чудеше къде е. Надяваше се да е така. Вероятно щеше да дойде да го потърси. Може би щеше дори да пристигне навреме. Дано. Джак не искаше да умира. Искаше да живее дълго с Джиа и Вики. И да помни тази нощ. Бе успял да въздейства върху хода на събитията. Той беше решаващият фактор. Гордееше се с това. Дори баща му би се гордял с него… Ако можеше да му разкаже.

Джак затвори очи — трябваше да полага огромни усилия да ги държи отворени.

И зачака.