Франсис Пол Уилсън
Проклятието (75)

3.

За пръв път, откакто Джиа го познаваше, Джак изглеждаше толкова състарен. Около очите му имаше тъмни сенки, а в погледа му витаеше страхът на преследвано животно. Тъмнокестенявата му коса беше разрошена. Беше се избръснал небрежно.

— Не те очаквах — каза тя, когато той влезе в преддверието.

Ядосваше се, когато Джак се появяваше ей така, без предупреждение. От друга страна се радваше, че е при нея. Нощта беше дълга и изпълнена със страх. Джиа започна да се чуди дали някога ще може да определи чувствата си към Джак.

Юнис затвори вратата и погледна въпросително Джиа.

— Ще поднасям обяда, мадам. Да сложа ли още едни прибори?

Гласът на прислужницата беше безучастен. Господарките й липсваха. Юнис непрекъснато говореше за завръщането на Грейс и Нели. Но дори тя, изглежда, губеше надежда.

Джиа се обърна към Джак.

— Ще останеш ли за обяд?

— Разбира се.

— Не трябва ли да търсиш Нели?

— Искам да бъда тук.

— Тук няма да я намериш.

— Мисля, че никога няма да я намеря.

Категоричният му тон потресе Джиа.

— Какво си научил?

— Само предчувствие — отговори той и извърна очи, сякаш се притесняваше, че е реагирал импулсивно.

— Само от предчувствия ли се ръководиш?

— Подигравай ми се колкото искаш — каза той с раздразнение, което тя виждаше за пръв път. — Хайде.

Тя се накани да настоява за по-конкретен отговор, когато към тях се втурна Вики. Грейс и Нели й липсваха, но Джиа я успокояваше, като й казваше, че Нели е отишла да търси Грейс. Джак вдигна момиченцето и го завъртя, но отговаряше на въпросите й само с уклончиво ръмжене. Джиа не го беше виждала толкова умислен. Изглеждаше разтревожен и несигурен в себе си. Това я разстрои още повече. Джак винаги беше самоуверен. Случило се бе нещо ужасно, а той не й казваше нищо.

Тримата отидоха в кухнята, където Юнис приготвяше обяда. Джак седна на един стол и се вторачи мрачно в празното пространство. Вики забеляза, че той не се държи с нея както обикновено и отиде да си играе в къщичката в задния двор. Джиа се настани срещу него. Гледаше го и изгаряше от любопитство да разбере за какво мисли, но не можеше да го попита в присъствието на Юнис.

Вики дотърча отново. Държеше портокал и викаше:

— Направи портокалова уста! Направи портокалова уста!

Джиа се зачуди откъде го е взела. Мислеше, че портокалите в къщата са се свършили.

— Добре, Вики. Специално за теб.

Джиа стана да потърси нож. Когато се върна до масата, Джак тръскаше ръце, сякаш бяха мокри.

— Какво има?

— Портокалът тече. Сигурно е много сочен.

Той разряза плода на две и изведнъж скочи. Столът му падна. Лицето му пребледня. Взе едната половина и я доближи до носа си.

— Не! — извика той, когато Вики посегна към другата. — Не го докосвай!

— Джак! Какво ти става?

Джиа се ядоса, че Джак се държеше с Вики по този начин. Горкото дете стоеше и го гледаше, а долната му устна трепереше.

Но Джак сякаш беше забравил за присъствието й. Съсредоточено помириса портокала и безмълвно го разглеждаше, а лицето му беше бяло като платно.

— О, господи! — възкликна той, все едно щеше да припадне. — О, боже!

После заобиколи масата. Джия дръпна Вики от пътя му и я притисна до себе си. Джак се приближи до кошчето за боклук, хвърли портокала и завърза найлоновия чувал. Сетне се върна при Вики и коленичи пред нея, като нежно сложи ръце на раменете й.

— Откъде взе онзи портокал, Вики?

— Ами… беше в къщичката ми.

Джак скочи и започна да крачи из кухнята, нервно прокарвайки пръсти през косата си. Накрая явно взе решение.

— Добре. Махаме се оттук.

Джиа стана.

— Какво…

— Всички излизаме! И никой да не яде нищо! Ти също, Юнис!

Прислужницата се наежи.

— Моля?

Той се приближи зад гърба й и я избута към вратата. После издърпа Вики от ръцете на майка й.

— Вземи си играчките. Отивате на разходка.

Настойчивостта му беше заразителна. Без да погледне майка си, детето изтича навън.

— Джак, не можеш да постъпваш така — сърдито извика Джиа. — Идваш тук и се разпореждаш като маршал. Нямаш право!

— Слушай! — тихо рече той и стисна раменете й. — Искаш ли и Вики да свърши като Грейс и Нели? Да изчезне безследно.

Тя се опита да каже нещо, но от устата й не излезе звук.

— Мисля, че не го искаш. Но ако довечера останем тук, това може да се случи.

Джиа все още не можеше да пророни дума. Ужасът от думите му я стискаше за гърлото.

— Хайде! — каза Джак и я бутна към вратата. — Приготви багажа и да се махаме!

Препъвайки се, тя отстъпи назад. Уплаши се не толкова от думите му, колкото от онова, което съзря в очите му — страх.

Никога не го беше виждала в такова състояние. Джак да се страхува? Това беше невъобразимо. Ужасена, тя изтича да приготви нещата си.