Франсис Пол Уилсън
Проклятието (23)

Втора глава

Баранагар, Западен Бенгал, Индия

сряда, 24 юни 1857

Проклетите неща се объркаха!

Капитан Албърт Вестфален от Бенгалския европейски полк стоеше в сянката на един брезент между две пазарски сергии и пиеше студена вода, току-що извадена от кладенеца. Радваше се, че е скрит от пряката атака на индийското слънце, но от жегата нямаше отърване. Тя се излъчваше от пясъка по улицата, от белите гипсови стени на сградите и дори от светлата кожа на онези отвратителни гърбави бикове, които свободно се мотаеха из пазара. Блясъкът вкарваше топлината право в мозъка му. Искаше му се да излее съдържанието на стомната на главата си и да намокри цялото си тяло.

Но той беше джентълмен, носеше униформата на Нейно Величество и беше заобиколен от езичници. Не можеше да направи такова недостойно нещо. Ето защо стоеше в сянката с високия шлем на главата, в смърдящата военна униформа, изпотен под мишниците и закопчан догоре и се преструваше, че горещината не го притеснява. Не обръщаше внимание на потта, която мокреше косата, стичаше се по лицето, полепваше по черните мустаци, които толкова старателно бе подрязал сутринта и капеше върху куртката.

Защо не подухнеше ветрец? Или по-добре да завали дъжд. Но още един месец щеше да е така. Чувал бе, че когато през юли от югозапад задуха летният мусон, ще вали много дъжд. Но дотогава той и хората му щяха да се пекат на слънцето.

Можеше да бъде и по-зле.

Бяха го изпратили заедно с другите да превземе Мератх и Делхи от ръцете на бунтовниците. Трябваше да минат покрай басейна на река Ганг в пълно бойно снаряжение и да атакуват ордите въстанали индийски войници.

Той потрепери. Това не е за мен, благодаря.

За щастие, бунтът не се беше разпространил толкова далеч на изток — поне не толкова осезателно. Това беше добре дошло за Вестфален, който възнамеряваше да стои настрана от суматохата. Знаеше, че на подконтинента има двайсет хиляди британски войника. Ами, ако многомилионна Индия се вдигнеше и решеше да сложи край на британското господство?

Този кошмар беше непрекъснато пред очите му — краят на британското господство.

Както и на Източноиндийската компания. Вестфален знаеше, че това е истинската причина армията да е тук — да пази интересите на Компанията. Беше се заклел да се сражава за Короната и имаше желание — до определен момент — да го направи, но не възнамеряваше да умира, бранейки шайка търговци на чай. В края на краищата, той беше джентълмен и бе приел назначението си тук, само за да избегне финансовата катастрофа, заплашваща имението му. Както и да установи някои контакти по време на службата си. Беше си уредил чисто административна работа — не го грозеше никаква опасност. Всичко беше част от простия план да намери време и начин да върне огромните си дългове, направени от хазарта — невероятни суми за един четирийсетгодишен мъж — и да се прибере в родината, за да разчисти сметките си. Вестфален се намръщи, припомняйки си значителната сума, която бе прахосал, откакто баща му почина и той наследи титлата барон.

Ала късметът му изневери и тук, в другия край на света. В Индия години наред цареше мир — малко вълнения тук-там, но нищо сериозно. Колониалната власт изглеждаше непоклатима. А сега Вестфален знаеше, че размириците и недоволството сред местните наемници растат, сякаш чакаха неговото пристигане. Тук беше едва от една година, а ето какво стана. Индийските войници се разбунтуваха.

Не беше честно.

Той затвори очи и си пожела свят, освободен от жегата, сушата, алчните кредитори, старшите офицери и бунтовниците. Щеше да е приятно да прекара остатъка от деня така — облегнат там и…

Не шумът го накара да отвори очи, а по-скоро неговото отсъствие. Улицата изведнъж се смълча. Купувачите, които до преди миг разглеждаха стоките и се пазаряха за цените, се потулиха в уличките и входовете — спокойно и без паника, движейки се с целенасочена бързина, сякаш се бяха сетили, че трябва да са на друго място.

Останаха само търговците и мухите.

Обезпокоен, Вестфален стисна дръжката на сабята си. Беше обучен да я използва, но никога не му се бе налагало да се защитава. Надяваше се, че това няма да се случи и сега.

Долови раздвижване вляво и се обърна.

Един тантурест дребен човек, увит в оранжева препаска на свещеник, водеше шест мулета по средата на улицата.

Вестфален се успокои. Онзи беше само някакъв религиозен учител. На пазара винаги се разхождаха по един-двама като него.

Свещеникът стигна до отсрещната страна на улицата и спря мулетата пред сергията за сирене. Не се приближи, нито се огледа. Застана там и зачака. Продавачът бързо събра най-големите бучки и ги даде на дребния човек, който леко наклони глава. Търговецът сложи сиренето в торбата, прикрепена към самара на едното от мулетата и отново се върна зад щанда.

Свещеникът не му даде рупии.

Вестфален наблюдаваше с нарастваща почуда.

После дребният човек спря пред питките. Мъжът му подаде цяла кошница. Оня кимна и хлебчетата бяха натоварени на мулето.

И този път не се мернаха пари, нито се постави под съмнение качеството на стоката. Албърт не беше виждал такова нещо, откакто пристигна в Индия. Тук търговците биха спорили дори със собствената си майка за цената на една закуска.

Имаше само едно, което би предизвикало такова подчинение — страхът.

Свещеникът мина покрай сергията с водата, без да спира.

— Какво, водата ти не е ли хубава? — обърна се Вестфален към търговеца.

— В храма има вода — отговори продавачът, без да го поглежда.

— Кой храм?

Вестфален искаше да знае с какво свещеникът заплашва търговците, че ги прави толкова щедри. Това беше информация, която можеше да се окаже полезна.

— Храма сред хълмовете.

— Не знам да има такъв.

Този път продавачът вдигна глава и се вторачи в него. Черните му очи гледаха недоверчиво, сякаш питаха: „Как може да не знаеш?“.

— И на кой от езическите ви богове е посветен онзи храм? — Думите му отекнаха в тишината.

— На Кали, Черната богиня — прошепна продавачът на вода.

Аха. Чувал бе това име. Кали беше популярна в областта Бенгал.

— Мислех, че големият й храм е близо до Калкута.

— Кали има много храмове, но нито един не е като Храма сред хълмовете.

— Така ли? И какво му е толкова специалното?

— Ракшасите.

— Какво е това?

Но търговецът наведе глава и не отговори на въпроса му. Сякаш помисли, че вече е казал твърде много.

Вестфален се надигна и тръгна след религиозния учител. Гледаше търговците му дават най-хубавите си стоки, без да мърморят недоволно или да хленчат. Проследи го почти из целия Баранагар. И навсякъде, откъдето минеха свещеникът и мулетата, хората се изпокриваха, а отминеше ли, се появяваха отново.

Накрая, когато слънцето слезе ниско на запад, религиозният учител се приближи до северната порта на града.

На излизане от всеки гарнизонен град проверяваха товарните животни. Фактът, че в Бенгал нямаше размирици, не беше от значение. Заповедта се отнасяше за всички и трябваше да се изпълнява.

Вестфален наблюдаваше от около двеста метра. Щеше да изчака, докато британският часовой започне проверката и тогава щеше да се приближи до портата, все едно извършваше рутинната си обиколка. Надяваше се да разбере нещо повече за онзи свещеник и за Храма сред хълмовете.

Индусът спря и започна да говори с английския войник, който небрежно беше преметнал пушката си на гърба. Разговаряха така, сякаш бяха стари приятели. След няколко минути свещеникът продължи по пътя си, без да го проверят, но не и преди Вестфален да забележи, че слага нещо в ръката на часовоя. Стана за секунда. Ако беше мигнал, нямаше да го види.

Индусът и мулетата бяха отвъд стената и вървяха към хълмовете на северозапад, когато Вестфален стигна до портата.

— Дай ми пушката си, войнико!

Часовоят отдаде чест, после свали оръжието от рамото си и му го даде, без да задава въпроси. Вестфален го познаваше. Името му беше Макдугъл — червендалест младеж, който пиеше и се биеше много, като повечето войници от английския полк. Вестфален командваше гарнизона в Баранагар от три седмици и смяташе момчето за добър войник.

— Арестуван си за неизпълнение на служебния дълг!

Макдугъл пребледня.

— Сър, аз…

— И за приемане на подкуп!

— Опитах се да му го върна, сър!

Вестфален се изсмя. Този войник го смяташе за сляп и глупав.

— И още как! Също както провери и мулетата!

— Старият джайн^[1] носеше само провизии за храма, сър. От две години съм тук, капитане, и той минава всеки месец точно по едно и също време. И винаги носи само храна.

— Той трябва да бъде проверяван като всички други.

Макдугъл погледна отдалечаващите се мулета.

— Джайнът каза, че не обичали да докосват храната им, сър.

— Колко жалко! И предполагам, че го пусна непроверен, ей така, от добрина?

Вестфален се ядосваше все повече от дързостта на войника.

— Изпразни джобовете си да видим колко сребро ти даде, за да предадеш другарите си.

Макдугъл почервеня.

— Никога не съм предавал другарите си, сър!

Вестфален му вярваше, но не можеше да остави въпроса току-така.

— Изпразни джобовете си!

Войникът бръкна в десния си джоб и извади малък грапав камък — прозрачен и тъмночервен.

Албърт едва сдържа възклицанието си.

— Дай ми го.

Взе го и го вдигна към светлината на залязващото слънце. Виждал бе много нешлифовани скъпоценни камъни, докато лека-полека превръщаше семейните ценности в пари, за да засити по-настоятелните си кредитори. Това беше нешлифован рубин. Малък, но ако се обработеше, щеше да му донесе стотина лири. Ръката му затрепери. Щом свещеникът даваше такива неща на часовоя като награда, че не докосва храната за храма…

— Къде е храмът?

— Не знам, сър.

Макдугъл го гледаше нетърпеливо и вероятно търсеше начин да се отърве от обвинението в неизпълнение на служебния дълг.

— Така и не разбрах. Местните хора не знаят и изглежда не искат и да знаят. Говори се, че Храма сред хълмовете е пълен със скъпоценни камъни, но е пазен от демони.

Вестфален изсумтя. Езически измишльотини. Ала камъкът в ръката му беше истински. И небрежният начин, по който бе даден на Макдугъл показваше, че там, откъдето е дошъл, има много други. Макар и с нежелание, той го върна на войника. Албърт щеше да заложи на по-голяма карта. И за да го направи, трябваше да се престори, че парите изобщо не го интересуват.

— Е, предполагам, че нищо лошо не е станало. Продай това и си поделете парите. И то по равно, чу ли?

Войникът изглеждаше готов да припадне от изненада и облекчение, но успя да отдаде чест.

— Тъй вярно, сър!

Вестфален му хвърли пушката и отмина, съзнавайки, че в очите на Макдугъл той е най-щедрият командир на света. Желанието му беше всичките му войници да мислят така. Можеше да ги използва по време на престоя си в Баранагар.

Реши да намери Храма сред хълмовете. Може би там се криеше решението на финансовите му проблеми.