Франсис Пол Уилсън
Проклятието (21)

20.

Краят наближаваше.

Кузум бе отпратил болногледачката и стоеше сам до леглото, стискайки съсухрената ръка на старата жена. Гневът, отчаянието и огорчението се бяха притъпили. В душата му цареше празнота.

Всичко беше напразно. Целият онзи дълъг живот, прекъснат от миг на насилие.

Някой почука на вратата. Болногледачката показа глава.

— Мистър Бахти?

Той сподави желанието си да й кресне.

— Казах, че не искам да ме безпокоят.

— Знам, но дойде един мъж. Настоя да ви дам това. — Тя протегна ръка. — Каза, че го очаквате.

Кузум се приближи до вратата. Не можеше да си представи, че…

Нещо висеше на ръката й. Приличаше на… Невероятно!

Той грабна огърлицата от пръстите й.

Истина е! Тя е! Намерил я е! Идваше му да запее от радост пред стреснатата болногледачка. Но само я избута навън и се втурна към леглото. Закопчалката беше счупена, затова Кузум уви огърлицата около шията на почти безжизненото тяло.

— Всичко е наред! — прошепна той на родния си език. — Сега вече ще се оправиш!

Излезе в коридора и видя болногледачката.

— Къде е той?

Тя посочи към дъното на коридора.

— До стаята на медицинските сестри. Не трябваше да се качва на този етаж, но много настояваше.

Как няма да настоява, помисли Кузум.

— Грижи се за нея — каза й той и забърза по коридора.

Намери Джак, който беше облечен в парцаливи джинси и фланелка в неподходящ цвят. Виждал бе по-издокарани продавачи на пазара в Калкута. Майсторът се беше облегнал на гишето и спореше с една яка медицинска сестра, която се обърна към Кузум, като го видя да се приближава.

— Мистър Бахти, на вас е позволено да бъдете на етажа, защото баба ви е в критично състояние. Но това не означава, че приятелите ви могат да влизат и излизат по всяко време на денонощието.

Кузум изобщо не я погледна.

— Няма да се бавим. Вършете си работата.

Обърна се към Джак, който изглеждаше изпотен и уморен. Искаше му се да го прегърне, макар че този човек вероятно миришеше като всички останали тук — на говеждо. Джак наистина беше изключителен. Слава на Кали, че съществуваха такива хора — независимо от расата и хранителните им навици.

— Предполагам, че дойдох навреме? — попита Майстора.

— Да. Сега вече тя ще се оправи.

Американецът свъси вежди.

— Огърлицата ли ще я излекува?

— Не, но мисълта, че пак я носи, ще й помогне. Предполагам, че желаете да получите остатъка от хонорара си.

Джак кимна.

— Звучи добре.

Бахти измъкна дебел плик от пазвата си и му го подаде. Въпреки че бе изгубил надежда да види огърлицата отново, Кузум беше задържал парите в себе си, в израз на доверие към богинята, на която се молеше.

— Бих искал да са повече. Не знам как да ви се отблагодаря. Думите не могат да изразят колко много…

— Всичко е точно — прекъсна го Джак. Избликът на Бахти го смути.

Кузум също се изненада от силните си чувства. Не знаеше какво да прави. Беше се обърнал към един непознат да извърши невъзможното и той успя! Ненавиждаше емоционалните излияния, но откакто отново видя огърлицата, не можеше да се владее.

— Къде я намерихте?

— Открих човекът, който я беше откраднал и го убедих да ме заведе при нея.

Кузум стисна юмрук и мускулите на гърба му неволно се свиха.

— Убихте ли го, както ви помолих?

Джак поклати глава.

— Не. Но известно време няма да бие възрастни жени. Всъщност, скоро може да се появи в отделението за спешни случаи, за да лекуват ръцете му. Не се притеснявайте. Той си получи заслуженото. Погрижих се за това.

Бахти кимна мълчаливо, сдържайки гнева си. Болката не беше достатъчно наказание. Престъпникът трябваше да заплати с живота си!

— Добре, Джак. Моето семейство и аз сме ви много задължени. Ако се нуждаете от нещо, кажете ми, и аз ще направя всичко възможно.

— Благодаря — усмихна се Джак и леко се поклони. — Надявам се, че няма да се наложи да ползвам услугите ви. А сега, мисля да се прибирам вкъщи.

— Приятна почивка.

Джак се качи в асансьора, а Кузум се върна в болничната стая.

Болногледачката го посрещна на вратата.

— Тя се съвзема, мистър Бахти! Дишането е по-дълбоко, а кръвното налягане се повиши!

— Отлично! Имате ли безопасна игла?

Болногледачката го погледна озадачена, но прерови чантата си и му даде. Кузум я взе и закопча с нея огърлицата, после се обърна към младата жена.

— Тази огърлица не бива да се сваля по никакъв повод. Ясно ли е?

Тя кимна плахо.

— Да, сър.

— Ще изляза за малко, но ще бъда тук, в болницата. Ако ви потрябвам, позвънете ми по пейджъра.

Той взе асансьора до първия етаж и тръгна към отделението за спешни случаи. Знаеше, че това е най-голямата болница в западната част на Манхатън. Джак каза, че е наранил ръцете на побойника. Ако същият потърсеше медицинска помощ, щеше да дойде тук.

Седна в чакалнята, която беше пълна. Най-различни хора влизаха и излизаха от кабинетите за прегледи. Миризмата и задухът бяха отвратителни, но Кузум смяташе да почака тук няколко часа. Смътно съзнаваше, че привлича вниманието, но беше свикнал с това. Еднорък човек, облечен по този начин, скоро придобиваше имунитет към любопитните погледи на западняците. Те не бяха достойни за интереса му.

След по-малко от половин час влезе един мъж, който мигновено прикова погледа му. На лявото око имаше превръзка, а двете му ръце бяха подути.

Това беше престъпникът! Нямаше съмнение. Едва се сдържа да не се нахвърли върху младежа. Постепенно се успокои, докато седеше и гледаше как секретарките на рецепцията попълваха формулярите. Онзи, който пребива хората, завършва със счупени ръце. Символичността в тази мисъл му хареса.

Стана и се приближи до човека. Наведе се над гишето уж да попита нещо и погледна формулярите. „Даниелс, Роналд, 53-та улица №359“. Кузум се вторачи в Роналд Даниелс, който отговаряше на въпросите на администраторката и хленчеше от болка. Когато го попитаха как се е наранил, той каза, че докато сменял гума, крикът се е хлъзнал, и колата паднала върху него.

Кузум се усмихна, върна се на мястото си и зачака. Роналд Даниелс влезе в кабинета за прегледи, после в рентгеновото отделение и след това пак в кабинета. Забави се и когато отново се появи, двете му ръце бяха гипсирани до лактите. Продължаваше да хленчи от болка.

Бахти се приближи пак до рецепцията и научи, че мистър Даниелс ще прекара нощта в болницата за наблюдение. Кузум прикри тревогата си. Това щеше да усложни нещата. Надявал се бе да го причака навън и лично да се справи с него. Но имаше и друг начин да уреди сметките си с Роналд Даниелс.

Върна се в болничната стая и удивената болногледачка му съобщи още по-добри новини.

— Тя се справя чудесно! Дори започна да говори! Какъв дух!

— Благодаря за помощта, мис Уайлс — рече Кузум. — Мисля, че услугите ви вече не са необходими.

— Но…

— Не се притеснявайте. Ще ви бъде платено за цялата нощна смяна.

Той се приближи до прозореца, взе чантата й и я подаде.

— Свършихте чудесна работа. Благодаря.

Без да обръща внимание на смутените й протести, той я изведе в коридора. Щом се увери, че тя няма да се върне, Кузум вдигна телефонната слушалка и се обади на „Информация“.

— Искам да знам в коя стая е пациентът Роналд Даниелс. Току-що го приеха по спешност.

Последва мълчание, после се чу:

— Роналд Даниелс е в стая 547С, северното крило.

Кузум затвори и се облегна на стола. Чудеше се как да постъпи. Знаеше къде се намира стаята на персонала. Вероятно там щеше да намери бяла престилка и чехли. Облечен така и без тюрбана, той можеше да се движи по-свободно из болницата.

Докато размишляваше, Кузум извади стъклено шишенце от джоба си и махна капачката. Вдъхна познатия мирис на билки, после го затвори.

Мистър Роналд Даниелс изпитваше болка. Беше си получил заслуженото, но то съвсем не беше достатъчно.