Франсис Пол Уилсън
Проклятието (2)

1.

Манхатън

Четвъртък, 2 август 198-

Джак Майстора се събуди от проникващата светлина в стаята. Усети болки във врата и долови натраплив шум.

Беше заспал на канапето в спалнята за гости, където държеше видеото и телевизора си. Обърна глава към тях. По двуметровия екран нервно пробягваха черни линии, а климатичната инсталация в дясната страна на двойния прозорец работеше на пълни обороти.

Стана, изпъшка и изключи видеото. Съскането спря. Наведе се и докосна пръстите на краката си, после разкърши гръбнака си. Болката беше ужасна. Канапето беше направено за сядане, а не за спане.

Приближи се пак до видеото и извади касетата с „Франкенщайн“ от 1931.

Горкият Хенри Франкенщайн, помисли Джак, докато пускаше касетата в кутията й. Въпреки всичките доказателства в полза на противното и мнението на хората около него, Хенри е бил убеден, че е с разсъдъка си.

Джак пъхна кутията на мястото и извади съседната — „Невестата на Франкенщайн“.

Погледна през прозореца и видя обичайния пейзаж — пясъчен бряг, спокоен син океан и летовници. Плажът вече не му беше интересен. Една тропическа гора би изглеждала по-добре. С множество птици, влечуги и зверове, дебнещи сред листата. Джак запомни тази идея. Може би щеше да намери свестен художник.

Телефонът иззвъня. Кой ли го търсеше? Беше сменил номера си преди няколко месеца. Малцина го знаеха. Не си направи труда да вдигне слушалката. Телефонният секретар щеше да се погрижи за обаждането. Чу изщракване, а после собствения си глас:

— „Пинокио Продъкшънс“… В момента ме няма, но ако…

— Вдигни, ако си там, Джак — прекъсна го нетърпелив женски глас. — Инак ще се обадя пак.

Джиа!

Джек едва не се спъна от бързане да стигне до телефона. С едната ръка изключи секретаря, а с другата взе слушалката.

— Джиа? Ти ли си?

— Да.

Гласът й беше равнодушен и леко възмутен.

— Господи! Отдавна не съм те чувал!

От два месеца. Сякаш бяха цяла вечност. Трябваше да седне.

— Радвам се, че се обаждаш — добави Джак.

— Не е каквото си мислиш, Джак.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се обаждам по собствено желание. Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да те потърся. Но Нели ме помоли.

Радостта му се изпари, но той продължи да говори.

— Коя Нели?

Името не му говореше нищо.

— Нели Пейтън. Сигурно си спомняш Нели и Грейс — двете дами англичанки?

— О, да. Как бих могъл да ги забравя? Те ни запознаха.

— Намерих сили да им простя.

Джак отмина думите й с мълчание.

— Какъв е проблемът?

— Грейс е изчезнала. Не са я виждали от понеделник вечерта.

Джак помнеше Грейс Вестфален — типична превзета англичанка, наближаваща седемдесетте. Не беше от онези, дето бягат от домовете си.

— А полицията…

— Разбира се. Но Нели настоя да ти се обадя, за да й помогнеш.

— Да дойда ли?

— Да. Ако желаеш.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Да — ядосано въздъхна тя. — Ще дойдеш ли?

— Тръгвам.

— Не бързай толкова. Дежурните полицаи, които бяха тук, казаха, че тази сутрин ще ни посети детектив от участъка.

— Аха.

Това не беше хубаво.

— Предположих, че това ще охлади ентусиазма ти.

Не беше необходимо да бъде толкова самодоволна.

— Тогава ще дойда следобед.

— Знаеш ли адреса?

— Жълтата къща на Сътън Скуеър. Тя е единствената там.

— Ще кажа на Нели да те чака — рече Джиа и затвори.

Джак подхвърли слушалката, улови я и я сложи на апарата. Сетне отново включи телефонния секретар.

Щеше да види Джиа. Тя му се беше обадила. Е, не се държа дружелюбно, но все пак се бе обадила. Това беше първият им разговор, откакто тя го напусна. Джак се развесели.

Обиколи хола на апартамента си. Смяташе, че стаята е изключително уютна, но малцина посетители споделяха мнението му. Най-добрият му приятел, Ейб Гросман, бе определил помещението като „клаустрофобично“. А когато беше настроен свадливо, Ейб казваше, че в сравнение с хола на Джак, къщата на семейство Адамс изглежда като шедьовър на Баухаус^[1].

Стените бяха облепени с плакати от стари филми, а лавиците — отрупани с антикварни предмети, които Джак купуваше по време на обиколките си из града. Той си проправи път сред колекцията от старинни дъбови мебели във викториански стил. Имаше шкаф с изящна дърворезба, писалище, хлътнал диван с висока облегалка, грамадна маса с крака, изваяни като лапи на хищник, две помощни масички, стъпили на птичи нозе, вкопчени в кристална топка и любимото му голямо кресло.

Влезе в банята и се зае с омразния утринен ритуал — бръсненето. За пореден път се зачуди дали да не си пусне брада. Лицето му не беше грозно. Кафяви очи, тъмнокестенява коса — може би твърде дълга — и нос с нормална дължина. Ухили се на отражението си в огледалото. Е, зъбите можеше да са по-бели и прави, пък и устните бяха твърде тънки, ала усмивката не беше лоша. Безобиден лик. Като допълнителна награда, към него безплатно вървеше и жилаво мускулесто тяло, високо метър седемдесет и осем.

Какво не му харесваха?

Намръщи се.

Попитай Джиа. Тя знае.

Но от днес положението щеше да се промени.

Взе набързо душ, облече се и изгълта две какаови пасти. Сетне стегна кобура за глезена си и пъхна вътре най-малкия съществуващ пистолет — четирийсет и пети калибър — семерлинг ЛМ-4. Знаеше, че кобурът ще спари крака му, но никога не излизаше невъоръжен.

Погледна през шпионката на външната врата и отключи четирите резета. Жегата моментално го блъсна. Облякъл бе джинси и тънка риза с къси ръкави. Влагата вече се просмукваше през дрехите му.

Спря се на външните стъпала. Слънцето сърдито печеше през омарата над покрива на музея по естествена история. Влажният въздух висеше неподвижен над уличната настилка. Джак виждаше и надушваше мръсотията — прах и сажди.

Горен Уест Сайд през август.

Джак слезе на тротоара и тръгна на запад. Мина покрай телефонна кабина. Този път работеше. Някой редовно изтръгваше слушалката и оставяше разноцветните жици да висят като нерви от ампутиран крайник.

Набра номера на офиса си, за да прослуша телефонния секретар там. Чу се познатото съобщение, което обаче не беше записано с неговия глас:

Тук е Джак Майстора. В момента съм по работа, по след като чуете сигнала, кажете името и номера си и разкажете накратко какъв е проблемът ви. Ще ви се обадя веднага, щом мога.

Един женски глас каза, че сешоарът й е повреден. После някакъв мъж попита как да оправи миксера си. Джак не записа телефонните им номера. Откъде ли бяха научили номера му? Третият и последен глас беше особен — спокоен, но бърз и отсечен, и с британски акцент, ала човекът не беше англичанин. Джак познаваше неколцина пакистанци, които говореха така. Мъжът явно беше разтревожен и заекваше.

— Мистър Джак… Моята майка… Снощи баба ми беше пребита. Трябва да разговарям с вас незабавно. Много е важно.

После съобщаваше името и телефона си.

Това беше единственото обаждане, на което Джак смяташе да отговори. Макар че можеше и да не го прави, защото възнамеряваше да посвети цялото си време на Джиа. Това можеше да е последната му възможност.

Набра номера на непознатия и резкият глас отговори веднага.

— Мистър Бахти? Обажда се Джак Майстора…

— Това не е същият глас — прекъсна го мистър Бахти.

Много проницателно, помисли Джак. Гласът, записан на телефонния секретар, беше на Ейб Гросман.

— Стара лента — каза той.

— Аха. Добре. Трябва да ви видя веднага, мистър Джак. Въпросът е на живот и смърт.

— Ами, знам ли, мистър Бахти. Аз…

— Не ми отказвайте!

В тона му се долови нова нотка. Явно не беше свикнал да го отрязват. Джак не обичаше такива хора.

— Не ме разбрахте. Вече съм зает с друг…

— Мистър Джак! Има ли нещо по-важно от живота на една жена? Не може ли другото да почака? Баба ми беше жестоко пребита по улиците на вашия град. Тя се нуждае от помощ, каквато аз не мога да й окажа. Ето защо се обърнах към вас.

Джак разбра какво е намислил мистър Бахти — искаше да го предизвика. Това не му се понрави, но беше свикнал с подобно поведение и реши да го изслуша.

След секунда Бахти вече разказваше.

— Колата й… американски модел… се повредила. И когато тя…

— Запазете това за после — прекъсна го Джак, доволен, че поне в случая го е срязал.

— Елате в болницата. Баба ми е в „Света Клара“…

— Не. Първата ни среща ще бъде там, където аз кажа. С всичките си клиенти се запознавам на моя територия. Не правя изключения.

— Добре — недоволен отговори Бахти. — Но трябва да се видим много скоро.

Джак му каза адреса на бар „Хулио“, който се намираше на две пресечки от телефонната кабина, сетне погледна часовника си.

— Сега е десет. Бъдете там точно в десет и трийсет.

— След половин час? Не знам дали ще успея.

Чудесно! Джак обичаше да дава на клиентите си колкото е възможно по-малко време да се подготвят за първата им среща.

— В десет и трийсет. Ще чакам десет минути. След това няма да ме намерите.

— Добре. В десет и трийсет — рече мистър Бахти и затвори.

Това обезпокои Джак. Държеше той да затвори пръв.

Тръгна на север по Кълъмбъс авеню, като вървеше в сянката покрай сградите. Някои магазини отваряха сега, други работеха от няколко часа.

Бар „Хулио“ беше отворен. Там рядко затваряха.

— Джак! — извика Хулио.

Стоеше зад бара. Виждаха се само главата и раменете му.

Не се ръкуваха. Познаваха се твърде добре, за да го правят. Хулио притежаваше нюх да надушва представителите на властта. Джак полагаше много усилия да ги отбягва. Начинът му на живот зависеше от това. Пък и професията му беше такава, че много често ядосваше други хора, за да защити интересите на клиента си.

— За бира или по работа?

— Преди обяд? Ти как мислиш?

Един изпотен стар пияница чу забележката и хвърли на Джак бегъл поглед, изпълнен с неприязън. Хулио тръгна след Джак към сепаретата в задната част на бара, като бършеше ръце в престилката си. Ръцете и раменете му бяха мускулести от ежедневното вдигане на гири и от гимнастиката. Косата му беше къдрава и мазна, кожата — смугла, а мустакът стоеше като тънка чертичка над горната му устна.

— Колко и кога?

— Един. В десет и трийсет.

Джак седна в последното сепаре, откъдето се виждаше вратата. Задният вход беше на две крачки.

— Името му е Бахти. Звучи ми пакистанско.

— Ясно. Кафе?

— Да.

Джак се замисли за Джиа. Радваше се, че следобед ще я види. Започна да си подсвирква през зъби. Хулио се върна с кафеник, чаша и сутрешния „Дейли Нюз“ и го изгледа учудено.

— Как така си в добро настроение?

— Защо не?

— Начумерен си от няколко месеца, човече.

— Лични истории.

Хулио сви рамене и му наля кафе. Джак го пиеше без захар и сметана, когато чакаше някого. Мразеше първите срещи с клиентите. Винаги съществуваше вероятност човекът да не е клиент, а някой, който има сметки за уреждане. Стана и провери дали задната врата е отключена.

Сетне прегледа вестника. Заглавието на първата страница гласеше: „Къде са бездомниците?“. Пресата отделяше голямо внимание на бързото и загадъчно увеличаване на броя на безследно изчезналите бездомници през последните няколко месеца.

Мистър Бахти влезе в десет и трийсет и две. Нямаше съмнение, че е той. Носеше бял тюрбан и морскосиня туника. Тъмната му кожа се сливаше с дрехата.

Хулио мигновено се приближи до него. Размениха няколко думи и Джак забеляза, че новодошлият се дръпна, когато Хулио се наведе към него. Ядоса се, щом Хулио театрално сви рамене и тръгна към Джак.

— Чист е — рече барманът, — но е странен.

— Как разбра?

— Ами, много е студен. Тръпки ме побиха от него.

— А какво направи, че оня се вкисна? — попита Джак.

— Нищо особено. Ядоса се, че го претърсих ей така, между другото. Да ти го изпратя ли, или ще се омиташ?

Джак се поколеба дали да не се разкара. И без това може би щеше да откаже на мистър Бахти. Но вече се бе съгласил да се срещнат, пък и човекът дойде навреме.

— Изпрати ми го и да приключваме.

Хулио показа на мистър Бахти сепарето и се върна на мястото си зад бара.

Бахти тръгна с плавна, плъзгаща се походка, която излъчваше самочувствие и увереност. Преполови разстоянието и Джак видя, че лявата му ръка е отрязана. Дрехата му беше скроена без ръкав. Бахти беше висок около метър осемдесет и седем, слаб, но як. Приблизително петдесетгодишен. Дълъг нос. Добре оформена брада, заострена на върха. Голяма уста, но тънки устни. Бялото на кафявите му очи блестеше на фона на мургавото му лице.

Той спря пред сепарето и се вгледа изпитателно в Джак.