Франсис Пол Уилсън
Проклятието (15)

14.

На Джак не му се вървеше из града и затова взе такси. Шофьорът направи няколко опита да го заговори, но резките недружелюбни отговори от задната седалка го накараха да си затвори устата. Джак не си спомняше да е бил толкова потиснат — дори след смъртта на майка си. Трябваше да поговори с някого, но не и с шофьора на таксито.

Накара го да спре пред един магазин близо до апартамента му. „Никс Нук“ беше неугледно място с вечно мръсни прозорци. Част от праха проникваше през стъклата и се посипваше по стоката. Самият Ник също се нуждаеше от почистване, но хлебните му изделия бяха пресни.

Джак избра един снежен кейк и провери срока на годността.

— При Ейб ли ще ходиш? — попита Ник.

Имаше три гуши — всичките брадясали.

— Да.

— Поздрави го от мен.

— Добре.

Джак тръгна по Амстердам авеню, после сви надолу, към спортния магазин. Знаеше, че там ще намери Ейб — довереният му приятел, откакто бе станал Джак Майстора. Заради него се премести в този квартал. Ейб беше абсолютен песимист. Колкото и мрачни да изглеждаха нещата, перспективите му бяха още по-черни. Можеше да накара дори давещ се човек да се почувства щастлив.

Джак погледна през витрината. Петдесетгодишният мъж беше сам, седеше на високо столче зад тезгяха и четеше книга с меки корици.

Магазинът беше малък за количеството стока, което съдържаше. От тавана висяха велосипеди, а стените бяха отрупани с ракети за тенис и баскетболни кошове. Тесни пътечки се виеха между пейки, хокейни врати, водолазни костюми, футболни топки и безброй други неща. Инвентаризацията беше ежегоден кошмар.

— Няма ли клиенти? — попита Джак.

Ейб надникна над очилата с формата на полумесец.

— Никакви. И съм убеден, че твоето пристигане няма да промени положението.

— Напротив. Не съм дошъл с празни ръце. Пък и имам пари.

— Да не си взел… Снежен кейк! Дай го тук.

Макар да беше огромен, Ейб Гросман се движеше бързо, когато поискаше. Тежеше сто килограма и беше висок метър седемдесет и осем. Посивялата му коса беше оредяла на темето. Винаги носеше едни и същи дрехи — черен панталон, бяла риза с къси ръкави и лъскава черна вратовръзка. Облеклото му беше нещо като каталог на храната, която бе ял през деня. Заобиколи тезгяха и Джак различи по ризата му остатъци от яйце, горчица и нещо като сос от спагети.

— Наистина знаеш как да измъчваш хората — рече той, като отчупи парче от кейка и отхапа един голям залък. — Нали знаеш, че съм на диета.

По вратовръзката му се посипа пудра захар.

— Да. Забелязах.

— Специална собствена диета. Никакви въглехидрати, само снежен кейк. Всичко друго — в малки количества. Но снежен кейк — колкото искам.

Той отхапа още и продължи да дъвче. Снежният кейк го влудяваше.

Джак се опита да се усмихне, но не успя.

Ейб спря за миг.

— Какво те измъчва?

— Днес видях Джиа.

— Е, и?

— Всичко свърши. Наистина.

— Не ти ли беше ясно?

— Знаех, но не исках да повярвам.

Джак насила зададе въпроса, на който не беше сигурен дали желае да получи отговор.

— Луд ли съм, Ейб? Има ли ми нещо, че искам да живея по този начин?

Без да отмества поглед от Джак, Ейб остави кейка и направи нерешителен опит да избърше ризата си, но само размаза захарта по вратовръзката си.

Джак сви рамене. Подобни риторични въпроси нямаше да му върнат Джиа. Той я бе прогонил. Реши да направи покупката си и да се прибере вкъщи.

— Трябва ми нещо.

— Какво?

— Бич. С олово и кожа.

Ейб кимна.

— Три килограма ще ти свърши ли работа?

— Разбира се.

Ейб отвори входната врата и окачи табелка с надпис „Ще се върна след няколко минути“. Мина покрай Джак и го поведе към мазето в задната част на магазина. Запали лампата и двамата заслизаха по изтърканото каменно стълбище. Докато вървяха, светна неонов надпис:

ХУБАВИ ОРЪЖИЯ

ПРАВОТО ДА СИ КУПИТЕ ОРЪЖИЕ

Е ПРАВОТО ДА БЪДЕТЕ СВОБОДНИ

Джак често питаше защо надписът е там, където никой не го вижда и Ейб неизменно отговаряше, че всеки добър магазин за оръжие трябва да има такъв надпис.

— Като се замисля — каза Ейб, — мнението на Джиа, в края на краищата, няма да има никакво значение. Всичко се разпада. Знаеш това. Не след дълго цивилизацията ще рухне. Банките ще започнат да фалират. Онези, които смятат, че спестяванията им са на сигурно място, скоро ще прозрат истината. И тогава ще настъпи паника. Правителството ще съсипе печатарските машини, за да печата хартийки. Инфлацията ще стане неудържима. Казвам ти, че…

Джак го прекъсна. Знаеше тази реч наизуст.

— От десет години дърдориш все едно и също, Ейб. Икономическата разруха дебне зад ъгъла от цяло десетилетие. Къде е?

— Задава се, Джак. Радвам се, че дъщеря ми е голяма и не иска да се омъжи и да има деца.

Джак се замисли за Вики.

— Както винаги си в добро настроение, а? Ти си единственият човек, който светва ламите, когато излиза от стаята.

— Много смешно. Само се опитвам да ти отворя очите, за да се предпазиш.

— А ти? Имаш ли противоядрено скривалище, пълно със замразена храна?

Ейб поклати глава.

— Не. Ще рискувам.

Той натисна едно копче на стената и помещението се изпълни със светлина.

Мазето беше претъпкано както магазина, но в него нямаше спортни артикули. Стените и подът бяха отрупани с всевъзможни оръжия — сгъваеми ножове, палки, саби, месингови боксове и най-различни пушки и пистолети.

Ейб се приближи до един кашон и взе да рови вътре.

— Плетен ли искаш?

— Да.

Ейб му подхвърли някаква чантичка, закопчана с цип. Джак го дръпна и извади бича. Той беше направен от ивици кожа, усукани около оловна тежест. Надолу се стесняваше и преминаваше в твърда дръжка, завършваща с примка за китката. Джак я нахлузи и размаха бича. Еластичността на кожата позволяваше на китката да се движи свободно — нещо, което можеше да се окаже полезно на близко разстояние.

Вгледа се в бича.

Размаха го още веднъж и една дървена щайга се пръсна на парчета.

— Чудесен е. Колко струва?

— Десет.

Джак бръкна в джоба си.

— Нали бяха по осем?

— Това беше преди години. Този ще ти служи до края на живота.

— Непрекъснато ги губя.

Джак му даде десет долара и напъха бича в джоба си.

— Трябва ли ти още нещо?

Джак изброи на ум оръжията и амунициите, с които разполагаше.

— Не. Добре съм зареден.

— Хубаво. Да се качим горе. Ще хапнем кейк и ще поговорим.

— Благодаря, Ейб — каза Джак, като тръгна нагоре по стълбите, — но трябва да свърша някои неща, преди да се мръкне.

— Много си потаен. И преди съм ти го казвал. Нали сме приятели. На мен можеш да кажеш всичко. Или вече не ми вярваш?

— Напротив. Само че…

— Какво?

— Довиждане, Ейб.