Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mask of Time, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Еленкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2023 г.)
Издание:
Автор: Мариус Габриел
Заглавие: Маската на времето
Преводач: Весела Еленкова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Марияна Василева
ISBN: 954-585-057-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10824
История
- —Добавяне
Глава 2
Рига, Латвия
На тръгване от Рига влакът беше претъпкан — по коридорите стояха групи студенти и крещяха, за да надвикат трясъка на металните колела по металните релси. По-възрастните хора, наблъскани по опърпаните седалки, изглеждаха по-замислени, гледаха напред с невиждащи очи или пък тъжно четяха вестници. Срещу Филип и Ана седяха двама руски войници в зле ушити униформи и кожени шапки. И двамата имаха младежки лица и поруменели от студа страни. Изглеждаха ужасно млади. Ана си помисли за Дейвид Годболд и Джоузеф Красновски.
Във вагона беше малко по-топло, отколкото на улицата. Отоплителната система — ако изобщо имаше такава — очевидно не работеше. Вътре беше задимено, стъклата бяха зацапани и замъглени и красивият град с фасади от миналия век и оголели дървета се размазваше в неясно петно зад стъклата.
Рига й се видя неочаквано великолепен град — в центъра му почти нямаше високи здания, а къщите с фронтони и бароковите сгради малко напомняха на Стокхолм, който се намираше точно от другата страна на Балтийско море.
И въпреки старинното великолепие на града над много магазини имаше следи от надписи, които явно са били набързо свалени, и мазилката още не бе ремонтирана; сърпът и чукът, червената петолъчка, всички надписи на руски — в блажената оргия на бунта всичко бе свалено.
На някои площади празните пиедестали показваха къде са били бюстовете на Ленин и паметниците на Маркс. Филип й показа сградата, в която доскоро се бе помещавало управлението на КГБ — сега на прозорците бяха заковани дъски и сградата беше запусната. Някой се бе пошегувал много фино, като бе нарисувал отпред на тротоара огромна стрелка, насочена на изток, над която с четливи букви бе изписано Кремъл, 800 километра. Латвия се отърсваше от съветското робство.
Градът създаваше усещането за някаква нервна забързаност — улиците гъмжаха от коли и релси, по които се движеха жълти и червени трамваи. Сред величествените фасади бяха поникнали кълновете на западния свят — познатите неонови свещенописания — реклами на американски ресторанти, японска електроника, корейски коли.
Но Ана долавяше някаква безнадеждност, която се прокрадваше иззад цялата тази енергичност. Луксозният хотел предлагаше ужасно обслужване и оскъдно меню. Когато се опита да се свърже с компанията си в Ню Йорк, Филип се сблъска с безкрайни проблеми с телефоните. Келнерите разнасяха „Биг Мак“, но в месарниците нямаше месо. Човек можеше да си купи компютър IBM, но хлябът не достигаше. И макар улиците да бяха препълнени с хора, Ана бързо ги раздели на три категории: пълни жени, които изглеждаха отблъскващо дебели в огромните си кожуси, наредени на опашка за оскъдните стоки; тийнейджъри с евтини джинси и якета от изкуствена кожа, които се мотаеха безцелно; мъже с шуби и кожени шапки, които се събираха и пушеха мълчаливо, без да говорят.
Но усещаше и някакви тъмни подмолни течения. Страх. Подозрителност, издайничество, безнадеждност. Спомен за миналото.
И въпреки перестройката и независимостта, голяма част от населението все още се състоеше от етнически руси. Кремъл не бързаше да изтегли войските си. Двете млади войничета на отсрещната седалка всъщност бяха на служба в окупационната армия. На неколкостотин километра на изток имаше петдесет бойни танка, насочени насам. Балтийско море беше пълно с ядрени подводници, чиито заряди вече бяха изпитани в съюзните републики. Задаваше се бурно и смутно бъдеще. Ана се питаше колко ли време ще е необходимо на Рига да добие самодоволния блясък на всички останали европейски столици. Филип се бе оказал прав. Атмосферата на Източна Европа бързо се загнездваше в душата.
Влакът изтрополи по железния мост над река Даугава. През зацапаните прозорци реката приличаше на оловна сабя, която се извиваше между тъмните здания. Наоколо цареше усещането за дълга, страшна зима, която едва-що започва. Небето бе надвиснало ниско. Откакто пристигнаха, валеше непрекъснато, а днес като че ли щеше да запрехвърча и сняг. Не беше подходящ ден човек да посещава нацистки лагер на смъртта. Ана се примъкна по-близо до Филип и мушна ръка под лакътя му.
— Студено ли ти е? — попита той.
— Замръзвам.
— Ела.
Придърпа я близо до себе си и тя благодарно се сгуши в топлината на силното му тяло. Двамата войници ги зяпаха и нещо си шепнеха, без да отделят очи от нея. Дали са впечатлени от външността й, или пък просто от това, че е чужденка, Ана не знаеше.
Вчера Филип я заведе в гетото в Рига. Докато се разхождаха наоколо й разказа накратко историята на развилите се тук събития. Допреди войната еврейската общност била сравнително малка — четиридесет и пет хиляди души. Така ги намерили и нацистите през 1941-ва — удобно затворени зад стените на забранения си град, готови за косата на смъртта.
В края на войната в гетото останали не повече от сто и петдесет евреи. Четиридесет и пет хиляди били загинали.
По-голямата част от гетото беше разрушена. Бяха запазени само няколко улици с празни тротоари и старинни къщи с ронещи се стени и заковани врати. Неизличимият ужас се бе вгнездил дори в паважа. Срещаха само възрастни, безмълвно накуцващи стари хора с наведени глави, които никак не се интересуваха от чужденци. Сред порутените сгради властваха само вятърът и дъждът. На Ана й се струваше, че във воя на вихрушката долавя детски плач.
Много се потисна. Като видя колко е разстроена, Филип я отведе и трябваше буквално да я влачи, защото тя не искаше да си тръгва.
— Сигурна ли си, че искаш да отидем утре във „Варга“? — бе я попитал той. — Може би там ще е още по-зле.
Тя бе кимнала.
— Да. Затова сме дошли в Латвия. Трябва да продължа това начинание.
Днес беше доволна от решението си, въпреки че от нерви стомахът й се бе свил на топка.
Отпусна глава на рамото на Филип — тъмната й коса, която се подаваше изпод вълненото таке, се разпиля по гърдите му — и заразглежда вагона. След последната гара той малко се бе поопразнил. Студентите бяха слезли и сега не се чуваха много разговори. Двамата войници си бяха свили цигари, които миришеха като запален говежди тор. От другата страна на пътеката двама селяни — мъж и жена — с набръчкани лица и ръце държаха вестник и четяха, но очевидно и на двамата им беше трудно, защото бяха присвили очи, а пълните им устни безмълвно се движеха. Девойка с измъчено лице плетеше нещо синьо и с неприкрита завист гледаше американските велурени ръкавици и ботуши на Ана. Ана беше готова да ги размени срещу кожената шапка на момичето. До него седеше дебел мъж с вид на чиновник, който ядеше ядки от хартиено пликче, шумно мляскаше и се взираше с празен поглед през прозореца. Никой, заключи наум тя, не изглежда жизнерадостен или щастлив. В Рига се усмихваха само младите хора. Навсякъде ли е така?
Във влака бе оглушително шумно — истинска какофония от скърцане, трясъци и тропот на фона на монотонното чукане на колелата. С всяко отваряне на вътрешната врата шумът екваше двойно по-оглушително и течението извиваше в артистичен танц захвърлените фасове и хартии.
— Лесно мога да намразя тази страна — каза тя на Филип.
Той й се усмихна.
Вече бяха излезли от града и пътуваха през еднообразен пейзаж от борове и ели. Ана се пресегна да избърше замъгления прозорец с кърпичката си, но той беше мръсен и отвън и през него се виждаха само размазани дървета и кал, а тук-там се простираха сиви води. Областта беше равна, покрита с гори. Покрай прозорците пробягваха парцаливи валма мъгла.
Филип беше облечен в закопчано догоре сиво пухено скиорско яке, избелели джинси и удобни туристически обувки. Тази сутрин не се бе бръснал и слабите му страни сега бяха потъмнели от наболата брада. Ана вече толкова бе свикнала да го вижда облечен като за бизнес среща, че небрежните му, почти груби дрехи й се струваха прозрение в истинската му същност. Ако не друго, в това удобно облекло изглеждаше още по-привлекателен — гъвката сила на тялото му изпъкваше и опасното му излъчване беше по-дръзко.
Опита се да си го представи преди двадесет години, когато бръчките на опита са липсвали, а в очите му е греела невинност. На осемнадесет години сигурно е имал неспокоен поглед. Неспокоен и твърд. Готов да направи всичко, което страната му ще поиска от него.
— Армията сигурно много те е променила — каза тя.
— Предполагам — неопределено отговори той.
— Ще ми разкажеш ли? Някой ден?
— След толкова много години доста съм забравил — каза усмихнат той.
Но тя не му повярва.
След двадесет минути влакът спря на гара Варга. Те бяха единствените пътници, които слязоха. Перонът беше почти пуст — само дребна стара женица смиташе цигарените угарки с брезова метла. Мъглата се бе сгъстила.
От другата страна на линията като че ли имаше малко село. В мъглата зад гаровите постройки се виждаха дървета. Влакът потегли с трополене, сякаш нямаше търпение да се махне от това място. Макар че стъклото на влака бе зацапано, забеляза, че двамата съветски войници я зяпат. Дори се бяха изправили, за да я виждат по-добре, но скоро вагонът отнесе лицата им, които бяха все тъй безизразни. Влакът се изгуби в мъглата.
Ана се улови, че се взира във влажните стоманени релси, питайки се дали товарните вагони с обречените са пристигали по същата тази линия. Дали са слизали на същото това място, погребано под модерната бетонна настилка?
Беше лют студ и мъглата сякаш изпълваше дробовете им.
— А сега накъде? — треперейки, попита тя.
Филип се огледа наоколо.
— Няма табели.
Нямаше никакви означения, никакви указания как се стига до лагера на смъртта. Филип се доближи до възрастната жена и й заговори на немски. Тя вдигна очи към него; под шала ореховото й на цвят сбръчкано лице изразяваше пълно учудване. После, като разбра какво я питат, сви устни в някакво страховито изражение, може би на гняв или отвращение. Махна отсечено наляво, обърна гръб на Филип и яростно се захвана да мете. Като минаваха покрай нея, тя се изхрачи точно пред краката на Ана — звукът беше толкова грозен, че вратът й настръхнаха.
Трябваше да прескочи храчката. После хвърли яден поглед към старата жена.
— Какво й е на тази?
— Може би тук не обичат посетителите.
— Сто процента. Дори един знак не са сложили към лагера.
— Сигурно не се живее лесно, когато пред вратата ти има мемориален комплекс, свързан с унищожението на евреите — каза Филип и сви рамене. — Тези хора и без това не са били особено склонни да поемат вината, а като имаш предвид, че музеят им е натрапен от руснаците, сигурно не го обичат много-много.
— Майната им — отсече Ана. — Оказвали са подкрепа на нацистите, нали?
Още не бяха видели нито една табела към лагера. Може би някога ги е имало, но местните жители ги бяха махнали. Както и да е, сега Филип и Ана вървяха по циментирана пътека, която водеше в гората. Дърветата бяха невероятно високи. Огромните ели свеждаха мастилените си клони над главите им, а брезите се извисяваха нагоре с голите си клони и пъстрите си черно-бели стъбла. Мъглата бе надвиснала тежко над гората и наоколо цареше неестествена тишина. Увиснала на ръката на Филип, Ана вървеше в крак с него. Гората сякаш бе дошла направо от детските й кошмари — страховита и пълна с призраци.
— Радвам се, че си тук — тихо рече тя.
Бе провесила фотоапарат през рамо, но се съмняваше, че днес ще прави снимки.
Пътеката завиваше и свършваше на настлана с камъни правоъгълна площадка. Видяха ниска сграда, която се мержелееше в мъглата, и някакъв паметник, който се мъдреше насред лошо затревена полянка.
— Като че ли пристигнахме — каза Филип.
Нямаше знаци, нямаше табели. Наоколо витаеше само усещането за безкрайна самота.
— Чудя се колко ли хора идват тук на поклонение. Или поне да видят.
Тръгнаха през полянката към паметника. Представляваше бронзова групова фигура на сгърчени тела, поставена върху зеленясала бетонна колона.
— Виж — посочи тя. — Знак.
Стрелката сочеше по тревистата пътека към гората. Имаше надписи на руски и латвийски, които тя не можеше да разчете.
— Как искаш? — попита той. — Да вървим накъдето сочи стрелката или да влезем в сградата?
— Да вървим накъдето сочи стрелката.
Вече трепереше непрекъснато и в сърцето й се възцаряваше някакво ледено, ужасно чувство.
Плътно се притискаше към Филип и двамата вървяха мълчаливо по пътеката. Короните на дърветата се извисяваха над тях и образуваха нещо като мрачен тунел. Някои дървета простираха клони към алеята, сякаш да им попречат да продължат напред.
След пет минути се спуснаха стръмно надолу към друго открито място, доста по-голямо от първото. То се простираше в неподвижната мъгла печално и голо. По земята — под тревата — имаше чудновати купчини и полето беше някак вълнисто, сякаш тук бяха работили древни строители. Отначало Ана не разбра какво е това. После видя лицето на Филип. То беше безжизнено и каменно, а челюстите му бяха здраво сключени.
— Общите гробове — каза той.
— Тук ли?
Ужасена, Ана се втренчи в безбройните гърбици по полето. Най-ненадейно сякаш всичко оживяваше пред очите й. Тя стоеше на мястото, където десетки хиляди човешки живота са били унищожени.
— Току-що дойдохме по пътеката, по която са ги докарвали — тихо обясни Филип. — Разсъбличали ги в лагера, после ги подкарвали по пътеката, заградени с нацистки и латвийски войници. Тук ги чакали войниците с картечниците.
Сграбчи я неизразимо дълбока мъка. Пусна ръката му и закрачи напред сама.
— Филип, виж.
В тревата бяха поставени малки, трагични паметници.
Надгробен камък, на който бе изписано фамилно име — РОЗЕНБЕРГ.
Малка емайлирана снимка на дете, а под нея една-единствена дума — РАКЕЛ.
Китка изкуствени цветя.
Още емайлирани снимки. Черно-белите лица на мъртвите. Възрастни, деца, старци.
Избеляла снимка на мъж с очила и брада, а под нея метална плочка с името му — РАВИ АВРАМ ВИЛЕНСКИ. По-нататък се виждаше снимка на красива млада жена, чиито очи вече гледаха в смъртта.
После друг надгробен камък, но очите й бяха пълни със сълзи и вече не успяваше да разчете имената на тази малка шепа от шестте милиона жертви.
Непоносима тъга сви гърлото й. Никакви красноречия, никакви статуи не можеха да трогнат по-дълбоко от тези малки паметници на изчезналите, поставени тук от онези, които бяха оцелели, които бяха изникнали от забвението, след като огнената вихрушка беше отминала — онези, които бяха оживели, но никога повече нямаше да живеят.
Ана си пое дъх на пресекулки и отри мокрите си страни с длани.
— Не зная какво да правя, Филип. Искам да се моля. А знам само християнски молитви. Дали това би било светотатство?
— Не мисля — нежно отвърна той. — Моли се, щом искаш.
На връщане Ана се чувстваше съвсем изцедена.
— Очаквах да видя ужаси — тихо продума тя. — Но не съм очаквала мъката, тъгата.
Той кимна и я притисна до себе си.
— Вътре в музея може да има грозни неща.
— Зная.
Музеят бе малка квадратна постройка, облицована в нещо като черен мрамор. Вратата беше отворена и лампите — запалени, но и следа нямаше от служител или портиер. На Ана тази запуснатост започваше да й се струва зловеща.
— Сигурно някой идва от селото да го отваря и затваря — отбеляза Филип. — Очевидно не стоят тук.
Стъпките им отекваха в тъмните коридори. Гранитът се смени с груби циментови стени и плочки по пода. Самата експозиция бе простичка и някак не впечатляваше, защото бе изцяло лишена от дълбокото чувство, което извикваха общите гробове. Уредникът на музея явно не бе имал много материал за работа. Имаше няколко големи картини, които описваха идването на евреите във „Варга“, събличането и сортирането на дрехите и походът към ямите.
Зад една витрина бяха подредени мътни снимки — очевидно правени от някой немски войник — на масовите убийства. На една снимка група затворници копаеха с кирки и лопати. Брадат затворник бе обърнал лице към обектива. На друга се виждаха гърбовете на униформени войници от SS, насочили пушки към плътната неразчленима маса от човешки тела. Трета показваше труповете, небрежно нахвърляни в гробовете — безжизнените им крайници се преплитаха като бледи корени.
Значи тук е бил изпратен Джоузеф Красновски, след като е бил заловен в Италия. Тук бе живял почти цяла година. Какво ли е правил? Копал е гробове? Върна се на снимката със затворниците. Може би някой от тях е Джоузеф Красновски. Дори този, брадатият, чиито тъмни, тревожни очи се взираха тъй мрачно в нея. Възможно ли е това да е Джоузеф? Бащата на майка й? Нейният собствен дядо, който и до ден-днешен живее в някое кътче на света?
Полазиха я тръпки и косата й настръхна. Пристъпи до витрината и се взря в лицето. Но отблизо образът изглеждаше твърде неясен. Превръщаше се в черно-бяло петно, подобно на късче букова кора. Ана отстъпи назад и призрачното лице отново изплува пред очите й. Тя вдигна фотоапарата и нагласи обектива. Направи няколко снимки, надявайки се светкавицата да не се отрази в стъклото.
Зад друга витрина беше изложен макет на лагера, на който бяха обозначени местата, където се извършвали масовите убийства — бяха разположени все около централната сграда. Бяха начертани и диаграми на железопътната линия от Рига.
Също в стъклен шкаф беше изложен и дебел регистър, в който бяха вписани имената на всички убити.
Ана се обърна и видя Филип, който стоеше неподвижно пред друга витрина. Тя отиде при него и стъпките й отекнаха в приличната на бункер стая.
Разглеждаше снимки, всичките на офицери от SS. Под всяко име имаше кратки бележки, написани на машина, и стрелкички, които указваха заеманата длъжност.
— Администраторите на лагера — напрегнато обясни той.
Лицето му беше безмилостно, сякаш изсечено от гранит както преди малко при общите гробове. Той почука с пръст по стъклото.
— Йекелн. Началник на SS и полицията в северна Русия. Човекът, който отговарял за всичко.
Ана се взря в бруталното войнишко лице, без да коментира.
Пръстът на Филип се придвижи по-надолу.
— Неговият заместник в лагера, Клаус фон Йена.
Пръстът вече сочеше няколко лица още по-надолу.
— Тези са отговаряли за арестите, транспортирането и за конфискуването на еврейска собственост. Ето този тук отговарял за физическото унищожение на десетките хиляди цивилни. Тези са заместниците им. Началниците на войсковите подразделения.
Ръката му се отпусна надолу. Ана се взираше в лицата им. Повечето бяха снимани в черните си шапки с козирки на SS и дъбовите листенца на яката. На лицата им бе изписано задоволство, сякаш бяха очаквали един ден снимките им да бъдат наредени в този музей и искаха да покажат на света, че достойно са изпълнили дълга си. Ана ги разглеждаше един по един. Всичките имаха строги, дисциплинирани лица — стиснали устни, те гледаха втренчено. Нито едно лице не изглеждаше специално белязано със злото. Нито един не приличаше на чудовище. Да не бяха шапките и значките им с черепи, човек спокойно можеше да ги вземе за адвокати или банкери.
— Изглеждат толкова обикновени — най-сетне каза Ана. — Съвсем нормални.
Гласът му беше рязък:
— Да. Но не са били нормални.
Тя се премести към следващата витрина, която съдържаше десетина снимки от съдебен процес. Залата беше запълнена с военни в руски униформи, а мъжете на подсъдимата скамейка бяха с немски униформи. Ана разпозна някои от офицерите от предишната витрина — включително Йекелн — но сега те изглеждаха много по-съсипани и не толкова самодоволни. Имаше и снимки на съдиите — мъже със сериозни лица, които гледаха делото по неописуемия ужас на хилядагодишния Райх.
Червената армия не се бе бавила много с краткия процес срещу администрацията на лагера. А следващият ред снимки бяха от изпълнението на присъдата. Представляваха неясни снимки на немски офицери, натоварени в камиони на път към ешафодите, подпрени с колове. Групова снимка на изпълнението на присъдата — десетина фигури вече висят на бесилките, руските екзекутори изглеждат заети. Отделни снимки на всеки офицер с примка на врата и ръце, заключени в белезници на гърба, а краката им във войнишки ботуши свободно се полюшват. Ана разглеждаше екзекутираните и не изпитваше нищо — нито желание за възмездие, нито състрадание, а единствено хладното убеждение, че тези главорези са си получили заслуженото.
Обърна се, за да привлече вниманието на Филип към тази витрина. Но той продължаваше да стои пред снимките на офицерите от SS и да ги гледа като хипнотизиран.
Докосна ръката му и сухожилията му се напрегнаха. Челюстите му бяха толкова здраво сключени, че мускулите му изпъкваха. Ана почувства, че е много развълнуван.
— Хайде да вървим, Филип. Мисля, че за днес ми стига.
Преди да се обърне към нея, той дълго гледа лицата на снимките. Тя почти се уплаши от погледа в очите му.
— Какво толкова те ядоса?
— Тези гадове — процеди той. — Дето са се маскирали като войници.
— Зная.
Прегърна ръката му. Сега той беше разстроен, а тя го успокояваше. Задушаваше се тук. Хвърли последен поглед към брадатия затворник на снимката. Погледът му сякаш проникваше чак в душата й, обвинителен, умоляващ.
— Хайде — примоли се тя.
Упътени от една табела, тръгнаха към изхода и излязоха през двойната врата на селски път, който водеше обратно към гарата. Отстрани имаше табела, която оповестяваше, че това е мемориален паметник „Варга“. Бяха влезли през задния вход. Очевидно възрастната жена им беше посочила как да пресекат напряко през гората, вместо да обикалят по дългия път.
С голяма изненада Ана установи, че цялата табела е надраскана, което в Латвия не се срещаше често. Обърна се и ахна от ужас.
Гранитната фасада на мемориала беше обезобразена с дивашки издраскани надписи, преплетени като кълбо бодлива тел. Имаше толкова много драсканици, че дори да знаеше латвийски, доста би се затруднила с четенето. Но свастиките човек нямаше как да обърка.
— Не мога да повярвам на очите си — избухна тя и се обърна към Филип.
Повдигнал вежди, той разглеждаше надписите със странно изражение, а на устните му трептеше нещо като иронична усмивка.
— Гледай, гледай — тихо промърмори той.
Очите му се плъзгаха по изпълнените с омраза думи, по ухилените черепи и пречупените кръстове. Няколко от гранитните плочи бяха изпотрошени, един прозорец беше разбит и защитното стъкло бе хлътнало навътре.
Тази гледка отврати Ана повече, отколкото всичко, което бе видяла вътре в сградата. То поне бе погребано в миналото. А това бе ужасяващото настояще.
— Кой би могъл да направи такова нещо?
— Някои по-обикновени, нормални хора.
— Искаш да кажеш, побеснели кучета.
На плаката със спрей бяха изрисувани още свастики и една фраза на немски: Juden Raus[1]. Кожата на Ана настръхна.
— Филип, мислиш ли, че хората, които са надраскали тези неща, някога са стъпвали вътре?
— Със сигурност — тихо отвърна той. — Влизали са, за да се смеят.
— От това място тръпки ме полазват — каза тя и рязко се обърна.
Сграбчи предницата на скиорското му яке и го разтърси, стиснала зъби.
— Изведи ме оттук, Филип. Искам да си отида вкъщи.
Когато се върнаха в хотела, той я насили да обядва, макар тя да не искаше — някаква лютива отвара с големи, полусурови тестени топчета. Тежката храна едва не я задави, но Филип не приемаше никакви протести. Освен това я принуди да изпие две чаши сладко грузинско вино. Беше потресена от видяното тази сутрин. Беше изпаднала едва ли не в шок. На следващия ден трябваше да отпътуват за Милано. Радваше се, че заминава.
Изяде колкото можа и Филип я заведе горе в стаята им, а после я накара да си легне. Зави я и се усмихна нежно в отговор на протестите й. Тя дълго лежа така, с всичките си дрехи, и силно трепереше, а пред очите й танцуваха образи.
Изгърбените безименни гробове.
Снимките на мъжете от SS, дъбовите листа и строгите лица.
Тъмните очи на един затворник с брада, който се взира в нея.
Надписите, издраскани по гранитната фасада. А над всичко останало се извисява безкрайният тропот на влака.
Сънят дойде толкова неочаквано, сякаш бе прекрачила ръба на пропаст — изведнъж се подхлъзна и потъна в тъмното.
Събуди се от шумовете на Рига — трамваи, които трополят по железните релси, нетърпеливи клаксони на коли, почукването на дъжда по перваза. Ужасът малко бе позаглъхнал, но дълго преди да се събуди напълно, Ана знаеше, че е много разстроена. В мислите й се оформяха тъмни сенки, които я преследваха.
Навън беше тъмно — вече бе вечер. Потърси пипнешком нощната лампа и я светна. Беше сама в стаята. На нощната масичка Филип бе оставил бележка, написана с ясния му сбит почерк: „Отивам да се разходя. Ще се върна в седем“. Ана отправи мътен поглед към часовника. Беше седем без петнадесет. Тя стана и дръпна завесите. Валеше силен сняг, но още не беше почнало да натрупва. По мокрия паваж блестяха отражения. Долу по улицата мина зле осветен трамвай и разплиска събралата се по релсите вода. Къде му хрумна да се разхожда в това скапано време?
Свали си дрехите и се пъхна под душа. Водата нямаше никакво налягане, но поне беше гореща и не даваше признаци, че се кани да спира, докато Ана си миеше косата под слабата струйка. След десет минути се измъкна изпод душа и затърси хавлиите; висяха на една топла тръба — това бе едно от малкото неща, които можеха да се нарекат луксозни в този хотел. В това време чу, че Филип влиза в стаята. Излезе от банята, за да го посрещне.
Той тъкмо събличаше дъждобрана, който не бе успял много да го предпази от снега — джинсите и обувките му бяха целите подгизнали, сякаш бе ходил с километри по улиците, а от тъмната му коса капеше вода и челото му, обикновено скрито под перчем, сега бе открито. Изглеждаше уморен.
— Боже мили, къде си бил? — настойчиво попита Ана и се повдигна на пръсти, за да го целуне. Лицето му беше мокро и леденостудено, а наболата брада убоде устните й.
— Разхождах се.
— В това време?
— Исках да ми се прочисти главата.
— Ти си луд. Ела — решително каза тя, разкопчавайки якето му. — Има колкото искаш топла вода. Заминавай под душа, преди да си умрял от студ.
Накара го да се разсъблече, притеснена колко е студено тялото му. Докато Филип се къпеше, тя се обади на румсървис и някак си успя да обясни, че иска горещо кафе и голямо бренди.
Кафето тъкмо бе пристигнало, когато излезе от банята — беше гол, от тялото му се вдигаше пара и той го триеше със суха кърпа. Ана гледаше как мократа мургава кожа, издута от мускули, изпъква на фона на пухкавите бели гънки на хавлията и си мислеше, че Филип без съмнение е най-красивият мъж, когото е срещала през живота си. Великолепен — това беше единствената дума, с която можеше да го опише. Напоследък никой от двамата не бе видял кой знае колко слънце и Ана разбра, че кожата му е естествено мургава — имаше цвета на току-що излят бронз; широките му гърди и стройният му гръден кош бяха покрити с къдрави черни косми, които продължаваха по гъвкавия корем и дългите стройни бедра. Горещият душ като че малко го бе поуспокоил, но в ситните бръчици край очите му още се криеше умора.
Той се уви в халата си, пое чашата, която Ана му подаде, и седна до нея на дивана. Тя се сгуши в него, мушна ръка в халата и опря длан на гърдите му.
— Сега поне се затопли. Ти май си луд — да се разхождаш из Рига в такава нощ.
Той уморено се усмихна.
— Звучиш като съпруга.
— Толкова ли е лошо? — Въпросът се изплъзна от устата й, преди да успее да се спре.
Той не отговори на грубата й забележка.
— Не мога да спра да мисля за „Варга“ — смени темата Ана. — Онези надписи ужасно ме разстроиха.
— След всичко, което са направили нацистите, нима малко спрей те ужасява?
— Въпросът не е в боята, Филип. А в злобата. Хората, които са издраскали тези лозунги, оскверняват еврейски гробища. Да не говорим за синагоги.
— В наши дни? — недоверчиво попита той.
Тя го погледна сухо.
— Знаеш ли какво става днес в Европа?
— Ако говориш за всичките онези тийнейджъри хулигани, естествено, че зная какво става днес в Европа.
— Не. Говоря за нещо много по-страшно от тийнейджърите хулигани, Филип. Говоря за най-големия възход на неофашизма от тридесетте години насам.
— Няколко хиляди скинхедове с нацистки емблеми?
— Милиони обикновени хора, който вече не смятат, че Адолф Хитлер е бил чак толкова лош човек. Сериозни политици, които получават екранно време по националната телевизия и депутатско място в парламента.
Филип бе зяпнал от учудване.
— Ти се шегуваш.
— Говоря ти напълно сериозно. Във всяка европейска държава има десни екстремистки партии. В Германия, във Франция, в Италия, в Холандия, в Испания, че дори и във Великобритания. И всички те са много уважавани. Благоразумни дори. И с всеки ден се множат. Имат все повече членове, повече публичност, повече власт.
— Но кое кара хората да се присъединяват към такива партии?
— Има вакуум. Една сутрин се събудихме и вече нямаше комунизъм, но след него остана огромен политически вакуум. Той засмуква какви ли не вихрушки от безкрая. Разпадането на Съветската империя е най-голямото политическо събитие от разпадането на Австро-Унгарската империя в началото на века, което пък породи две световни войни.
Той недоверчиво се намръщи.
— Нали Европейската общност има за цел да предотврати това?
— Докато просперират — да. Но напоследък страдаме от недостиг на просперитет. Преди известно време правих изследване на тази тема. Задава се много жестока рецесия. Валутите бързо се обезценяват. Жизненият стандарт пада почти със същата скорост, дори и в най-напредналите държави. Безработицата нараства, жилищата не достигат, от Изтока непрекъснато нахлуват какви ли не чужденци и емигранти, които не могат да бъдат спрени. Ако тези проблеми не се разрешат веднага — а е дяволски сигурно, че за тях няма бързо решение, тогава неонацисткото движение ще получи невероятна подкрепа. В разрушаващи се общества крайнодясната политика става все по-привлекателна и значима.
Той надигна чашата бренди, после я предложи на нея.
Тя я взе и продължи:
— И това се отнася за всички тези, които досега са били в Съветския съюз. Най-голямата съпротива срещу Борис Елцин идва не от комунистите, а от десните партии. Елцин от месеци предупреждава, че има заплаха от фашистка контрареволюция, но никой не му вярва. А всичко това е дяволски сериозно. Старата гвардия е решена да се върне на власт. Имат сили да го направят. Само че този път могат да развеят знаме със свастика, а не със сърп и чук.
— Фашисткият тоталитаризъм не е толкова различен от марксическия — кимна той.
— Същото зло е. Само реториката се променя. Преди беше забранено да принадлежиш на крайнодясното крило. Тези табута паднаха. В момента е на мода ксенофобията. Модерно е да си фашист.
Филип стана, отиде до прозореца и дръпна завесите. Танцуващите снежинки се блъскаха в стъклата и вече започваха да образуват бели хълмчета по трегерите.
— Откъде знаеш всичко това?
— Аз съм журналистка. А и история на Европа е първата ми любов. Неонацистите хвърлят запалителни бомби по бежанските лагери всяка нощ, а местната полиция изглежда е неспособна — или не желае — да ги спре. Говориш ми за скинхедове с нацистки емблеми. Но онези, които мятат молотовки, са си чиста проба местни момчета. А мамичките и татковците ги насърчават с подвиквания от балкона.
— Добре. Но тези неща се случват в Източна Германия, Ана. Тези хлапета са израснали по времето на комунизма. В най-добрия случай имат ограничена представа за демокрацията в съвременния свят. Скоро ще им мине.
— Проблемът не опира само до Източна Германия. Обединението струва на страната извънредно много повече, отколкото обещаваше Хелмут Кол. Данъците се увеличават. Работните разходи също. В източните части изобщо няма и помен от подобрение. Наскоро слушах някой си Михаел Свиержек. Той е един от лидерите на неофашистка организация, наречена Nationale Offensive[2]. Приятен господин в костюм. Той каза следното: „Германците мразят хаоса и несигурността — на тях им трябва ред. А във време на криза винаги се обръщат надясно“. И този човек очаква подкрепата на хиляди избиратели. — Ана вече не я свърташе и се изправи до Филип на прозореца. Рига вече побеляваше. Улиците бяха почти пусти и снегът бавно се трупаше по покривите.
— Ти нали не вярваш наистина, че историята се повтаря? — попита той и улови ръката й.
— Историята освен да се повтаря, друго не прави — отвърна тя.
— Да, но е трагична само първия път, а когато се повтори, се превръща във фарс. В наши дни германците са къде-къде по-цивилизовани от всички останали. Бог знае колко са по-богати. Не се канят да загърбят последните петдесет години и да нахлуват в Полша.
— Разбира се, че не. Но я разгледай по-отблизо катастрофата в Югославия. През 1940 г. цяла Европа е изглеждала така. И пак ще изглежда, ако вихрушките не утихнат.
Той я привлече към себе си и тялото й се огъна под напора на силата му.
— Много си умна ти, госпожице Кели.
— Не съм вчерашна, господин Уестуърд.
Тя докосна устните му и желанието да бъде с него помете цялата тъма от несигурност и страх.
— Ти наистина ли правиш анализи на инвестиции, Филип? С това ли се занимаваш по цял ден във Вашингтон? Гледаш монитора и събираш числа?
— И така се изкарват пари.
Тя прокара пръсти по железните мускули на ръцете му.
— Не би ме метнал, нали, Филип? Това би ми разбило сърцето.
Очите му бяха тъмни и се взираха в нейните. Той се притисна към нея и от допира с нагло щръкналия орган стомахът й се сви от възбуда.
— Не бих те метнал — пошепна той и я заизбутва назад към леглото. — Искам те.