Мариус Габриел
Маската на времето (42)

Англия

Пуловерите с висока яка бяха от кашмир, меки като облаци, в какви ли не пастелни цветове.

Продавачките се втурнаха към тях още със самото им влизане, както навсякъде другаде, където я водеше Ивлин. Пазаруването продължаваше вече десети ден, в резултат на което се натрупа такова количество дрехи, каквото Катарина не бе и сънувала. Тя оставяше жените да й помагат и изобщо не се помръдваше, докато те се суетяха около нея и приглаждаха дрехите по тялото й.

Ивлин седеше насреща и спокойно наблюдаваше. Цени изобщо не се споменаваха, но Катарина мерна един етикет. Тази сума далеч надхвърляше средствата, с които nonna и Тео биха живели няколко месеца.

Най-сетне на щанда се събра купчина от поне десет блузи и Ивлин изглеждаше доволна.

— Избери си три — подкани я тя.

Очакванията й не се оправдаха и моментът съвсем не беше знаменателен. Катарина взе най-горните три, без изобщо да ги погледне.

— Тези.

Лицето на Ивлин сякаш се вкамени. Тя се изправи.

— Не можеш ли поне да се потрудиш да ги поразгледаш?

— Избрах си тези. — Катарина сви рамене, като се питаше в какво е сгрешила.

— Мислех, че ще ти бъде забавно да си избереш сама.

— Но те са съвсем еднакви.

Не искаше да бъде груба, но Ивлин очевидно се ядоса. Тънките й пръсти барабаняха по щанда, докато чакаше продавачката да опакова пуловерите в зелено-златната хартия.

До тази сутрин Катарина не бе чувала за магазините „Хародс“. Никога не бе виждала такъв огромен универсален магазин, затънал във водопади от луксозни неща и купища богатства, с всичките тези блестящи, искрящи, греещи стоки, изложени толкова изкусително. Цялата обстановка създаваше у нея усещането за нещо едновременно противно и престъпно, все едно се е натъпкала с шоколад. Но пак не можеше да се отърси от чувството за нереалност; струваше й се, че нито една от тези вещи не е истинска; че всичко е просто бляскав мираж.

Докато се отдалечаваха от щанда, изражението на Ивлин беше все така каменно. На най-долното стъпало на ескалатора тя се закова на място така рязко, че следващите ги купувачи се блъснаха в тях. Обърна се към Катарина. Устата й се бе изопнала в тъничка линия.

— Защо не ми каза, че тези пола не ти харесват?

— Просто казах, че всичките са еднакви.

— Не отговарят на вкуса ти, защото не са от черна кожа и нямат метални капси.

Катарина не отговори.

— Нарочно се държиш като бавно развиваща се. Стоиш като истукана и се взираш в нищото. Не се радваш на нито едно от нещата, които мериш. Нищо не ти харесва, нищо не те дразни. Държиш се като зомби.

Тъмните очи на момичето изведнъж пламнаха.

— Вие не се интересувате от моето мнение. Очаквате от мен да гледам по точно определен начин. Няма смисъл да казвам каквото и да било.

— И вместо това демонстрираш презрението си.

— Не изпитвам никакво презрение.

— Но не изпитваш и благодарност.

— Ако искате да знаете истината — тросна се Катарина, — много е трудно да се чувстваш благодарен, когато ти тъпчат в гърлото неща, които нито искаш, нито ти трябват.

Край тях се нижеше безкраен поток купувачи, но никой не им обръщаше внимание. Застанали на една крачка, те се взираха една в друга.

Раздразнението се изписа още по-ясно на лицето на Ивлин.

— А-ха. Нито едно от тези неща не те вълнува ни най-малко. Не изпитваш капка задоволство нито за миг.

— Не съм казвала такова нещо.

— Не е и необходимо. Я ми кажи, в целия този магазин има ли поне едно нещо, поне нещичко, което да възпламенява твоето въображение? Нещо, за което още като го погледна, си каза „Искам да го имам?“.

Катарина се огледа. Бяха застанали до витрина с изкусно осветени полици, на които бяха изложени кристални съдове, грейнали като замръзнал водопад. В огледалата зад уотърфордския кристал тя улови собственото си изражение, разцепено на две. Катарина — Кейт. Нито едната, нито другата; девойка със сериозни черни очи, които за първи път не гледаха изпод разбъркания бретон, който винаги ги закриваше. Вече не беше дрипава, но се чувстваше неуютно в странните дрехи, които й бяха купили. Това не е нейният образ, но все пак й е познат, като лицето на отдавна изгубен приятел, когото мярваш в тълпата.

— Е? Има ли такова нещо?

Катарина бавно се обърна.

— Да.

— Покажи ми го.

Тя я поведе мълчаливо. Отделът за кожени изделия имаше най-специфичната, най-скъпата миризма в целия магазин. Тя посочи с пръст.

— Това.

— Бележник?

Ивлин го взе в ръце. Беше красива вещ с подвързия от телешка кожа, а краищата на страниците имитираха мрамор.

— За какво ти е това?

— За да пиша в него.

— Какво искаш да пишеш?

— Разни неща. Мисли.

Ивлин го отвори и се втренчи в празните страници, сякаш бяха изписани с руни, които ще й помогнат да разбере мълчаливото тъмнокосо момиче до себе си.

— Имала ли си дневници и преди?

— Да.

— В Италия?

— Да.

— Къде са те сега?

— Изгорих ги, преди да напусна дома.

Младата жена затвори бележника.

— Наистина ли искаш това нещо?

— Да.

— Тогава го кажи.

— Наистина го искам.

Ивлин занесе бележника на касата и го плати. Катарина я следеше с поглед — висока стройна фигура, която плува сред тълпата от хора. Гневът й малко бе постихнал. Струваше й се, че я разбира, но че Ивлин никога няма да я разбере.

Тя се върна с бележника и го връчи на момичето.

— Заповядай. Това е първото нещо, което си поискала да имаш.

— Благодаря — простичко отвърна Катарина.

Другата жена се взираше в нея.

— Ще имаш голям напредък, ако се научиш да се усмихваш, Кейт. Ела. Да отидем да обядваме.

Отидоха в „Мейфеър“, в малък ресторант, издържан в богато кадифе и махагон, със старинни сребърни прибори и изящни бели покривки на масите. Последва обичайната проповед за менюто. Катарина не обелваше и дума, а Ивлин обясняваше какво означават имената на блюдата, описваше кое как се приготвя, а накрая избираше за двете. Кланящият се келнер взе поръчката, а Ивлин се облегна назад и запали една от своите „Болкан Собрание“, което денем се случваше изключително рядко — недвусмислен знак, че напрежението й още не е спаднало.

— Още от самото си идване ни подлагаш на непрекъснати психологически атаки, Кейт. Вече до гуша ми дойде.

— Не разбирам.

— Мисля, че разбираш. Откакто си дошла, над къщата ни сякаш е надвиснал черен облак.

— Не съм молила да идвам тук — тихо отвърна Катарина. — Нямаха право да ви пишат.

— Но ни писаха и ти дойде.

— Не защото нямах друг избор. И не съм обещавала да съм щастлива тук.

— О, пределно ясно ни показваш, че не си щастлива с нас, въпреки безкрайните усилия, които полагаме. Даваме ти много. А ти не отвръщаш с нищо. Разваляш всичко. Напълно развали и тази сутрин.

— Съжалявам.

— Мога да преглътна грубото ти отношение към мен. Но неучтивото ти поведение към баща ти е направо непростително.

Катарина начумерено извърна поглед.

— Не съм му казала нищо.

— Точно това имам предвид — остро отвърна Ивлин. — Не го и поглеждаш. Правиш се, че не съществува.

— Той не ме иска тук. Интересува го само дали няма вестникарите да чуят за мен.

— Тези приказки са ужасни!

— Но са верни.

— Имайки предвид произхода ти, очаквах малко повече признателност.

— Искате да кажете, че понеже съм бедна, трябва да примирам от радост, че пилеете толкова пари по мен?

Ивлин смачка изпушената наполовина цигара.

— Радвам се, че поне оценяваш, че цялото удоволствие не е никак евтино.

Катарина пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее ненавистта си.

— В началото ми беше много трудно да разбера защо харчите всички тези пари за мен. В семейството ми никога не сме разполагали с подобни средства. Не ми беше лесно да приема. Разстроих се повече, отколкото можете да си представите. В крайна сметка осъзнах едно — това е вашата игра. Аз съм играчка, а не участник в нея.

— Какво искаш да кажеш с тази дума „играчка“?

— Кукла.

— Това ли си мислиш?

— Не е ли така?

Трябваше да повиши глас, за да надвика шума от околните маси.

— Откакто съм тук, се забавлявате с мен. Водите ме на фризьор и й казвате как искате да ме подстриже. Водите ме по разни скъпи магазини, където ми мерят дрехи, които вие избирате.

— Ами, когато дойде тук, ти приличаше на дивачка. А и нямаше подходящи дрехи.

— Мъкнете ме по скъпи ресторанти и избирате каква храна да ям и какво вино да пия.

— Защото и представа си нямаш!

— Казвате ми как да седя на масата, как да държа ножа и вилицата…

Раздразнение набърчи високото чело на Ивлин.

— За бога! Опитвам се да те науча, Кейт. Още ли не си разбрала? Опитвам се да ти покажа.

— Опитвате се да ме превърнете в нещо, което не съм и което никога не мога да бъда!

Келнерът сервира първото ястие и те замълчаха. Когато той се отдалечи, Ивлин се наведе напред и каза:

— Крайно време е да тръгнеш на училище. Мислех да изчакаме до започването на следващия срок, но сега разбирам, че съм сгрешила. Този твой мозък се нуждае от работа. На тялото ти му трябва гимнастика. Имаш нужда от момичета на твоята възраст. Може би те ще се справят по-добре от мен с оглаждането на грапавините в твоя характер. Следващата седмица ще заминем за Нортъмбърланд и ще можеш да започнеш занятия в „Сейнт Ан“ — училището, където съм учила и аз. Директорката ми е кръстница. Много ще ти хареса.

За миг в сивите й очи припламна искра. После се стопи.

— Колко пъти да ти казвам, че вилицата не се държи така?