Мариус Габриел
Маската на времето (23)

Италия

Събуди се от воплите на старите жени и разбра, че нейният свят вече не съществува.

Изтича надолу по стълбите с разтуптяно сърце, препъвайки се в дългата нощница. Блъсна предната врата и се вкамени на прага.

Стариците, които плачеха край леглото, й заприличаха на ято гарвани. Те пък я гледаха така, сякаш беше самият ангел на смъртта. Може би в този миг приличаше на него. Разбърканата й черна коса висеше на кичури край бледото лице, тъничкото й телце беше сякаш от гранит. Като видя лицето на жената, която лежеше на леглото със скръстени на гърдите ръце, изпищя.

Викът съвсем не приличаше на тяхното бездушно нареждане — беше толкова див и изпълнен с безнадеждност, че едната жена ужасено се прекръсти.

Момичето се хвърли към леглото.

— Nonna!^[1] — изкрещя то. — Nonna!

Разтресе отчаяно мъртвото тяло на баба си. То още не се бе вкочанило и челюстта увисна, безизразно. Момичето се поокопити.

— О, nonna — съкрушено проплака то.

После притисна устни към студеното чело. Отказваше да повярва, че баба й няма да оздравее. Но старите жени го бяха усетили. Докато тя е спала, се бяха събрали — сякаш водени от някакъв инстинкт — да чакат смъртта на възрастната жена. На момичето му се искаше да ги изпъди с ритници, но мъката му го задушаваше.

Опитаха се да затворят устата на мъртвата. Сбръчканите ръце се преплетоха и изтикаха девойката настрани. Това беше тяхна работа, не нейна.

Сетне отново се захванаха да нареждат, изпълвайки стаята с острите ритуални писъци на мъката. Звуците имаха свой ритъм — древен и пронизителен. Катарина им обърна гръб и се отдалечи. Лицето на баба й й се струваше вече чуждо. На вратата се поспря, но вече беше късно за последно сбогом. Бе останала сама в света, от който отдавна бе престанала да очаква съчувствие.