Мариус Габриел
Маската на времето (11)

Петионвил, Хаити

— Доктор Льовек ще бъде на ваше разположение след десет минути, mam’selle^[1]. Той ви предлага да пийнете нещо, докато чакате.

— Сок от гуава, ако не ви затруднява.

— Avec plaisir, mam’selle^[2].

Домоуправителят я покани с жест да седне, но Ана леко поклати глава и след като й наля питието, той изчезна толкова безшумно, сякаш се разтвори във въздуха. Ана остана права, докосвайки устни до хладната запотена чаша. Тази вечер бе отделила на облеклото си специално внимание — дълго памучно сако и ластичен панталон с висока талия; на шията й блестеше скъпа перлена огърлица. Две огромни перлени обици с формата на капки обрамчваха лицето й. Ана беше мургава и стройна, а очите и косата й — черни, с матов оттенък. С бежовото сако и кремавите перлени бижута приличаше на индийски принц — далеч не неподходяща фигура в тази тропическа нощ.

Къщата беше наистина забележителна — ултрамодерна симфония от стъкло и бял бетон. Беше построена за един блестящ педиатър, специалист по трансплантации на роговица, сърце и бъбреци. Ана знаеше, че това е паметникът, който този човек бе издигнал в своя чест.

Андре Льовек имаше две клиники. Едната се намираше в Палм Бийч, Флорида — там таксите бяха от порядъка на десетки хиляди долари. Другата беше на остров Хаити, в Порт-о-Пренс, където господин Льовек извършваше операции почти безплатно.

Дру Макензи, главният редактор на Ана, я бе изпратил тук да напише очерк за лекаря от Хаити. Странна и зловеща история.

— Добър вечер.

Тя се обърна рязко. Андре Льовек беше влязъл в стаята — беше облечен с бял летен костюм, а яката на ризата му беше разкопчана. Той изучаваше Ана с поглед.

— Изглеждате изключително. Като Мата Хари.

— Много мило от ваша страна да се съгласите на още едно интервю — каза тя, сядайки на дивана, който й посочи. — Обещавам това да бъде последното.

— Полагате наистина забележителни усилия по вашето разследване.

Тя погледна лицето му. Льовек беше красив — имаше изваяните спокойни черти на Ален Делон, но мътните му очи бяха по-скоро като разбушуван океан.

— Обичам да стигам до дъното на всяка история, доктор Льовек. Имате ли нещо против отново да записвам?

— Ни най-малко.

Ана извади уокмен „Сони“ от чантата си и го постави на ниската масичка помежду им. Кръстосала крака, разтвори тетрадката в скута си и махна капачката на писалката.

— След последния ни разговор се появиха едно-две нови неща.

Льовек наклони глава.

— Да?

— Тази година тук, в Порт-о-Пренс, е станал скандал. Говорело се е, че не отделяте на децата от Хаити същото внимание, което отделяте на американските деца. По-точно, че тук не извършвате почти никакви трансплантации. Говорело се още, че винаги когато сте разполагали с донорни органи в Хаити, сте ги пренасяли тайно в Палм Бийч с частния си самолет, който бил оборудван със специален хладилен контейнер, а после сте ги използвали в тамошната клиника за трансплантации срещу баснословни суми. Става дума за операции, които сте извършвали на американски деца.

Докторът се усмихна.

— Нека ви обясня нещо. За да се направи такава операция, не е достатъчен един-единствен опитен хирург. Тя изисква цял екип от висококвалифицирани лекари, да не говорим за сложната техника. Мисля, че не е трудно да се досети човек защо в Хаити извършвам много по-малко трансплантации, отколкото в Съединените щати.

— О, да. Напълно ви разбирам. Но в слуховете като че ли се крие нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Моят редактор в Маями е разговарял по телефона с някакъв тукашен свещеник, отец Жереми. Клиниката ви се намира в неговата епархия.

— Познавам го.

— Отец Жереми е направил доста смущаващо изявление, доктор Льовек.

Мъжът я гледаше втренчено.

— Тази вечер сте дошли да ме информирате, че възнамерявате да ме разсипете и да заличите делото на живота ми.

Кожата й настръхна. Вътрешно младата жена се изправи нащрек, уплашена от реакцията му, но същевременно готова да я посрещне смело.

— Значи знаете какво е казал отец Жереми на моя редактор.

— Аз също поразпитах за вас. Съвсем не сте безобидна репортерка, на каквато се преструвахте отначало, госпожице Ана Кели. Вие сте, както се казва, криминален репортер с огромна, дори страшна слава, въпреки очарователната ви усмивка и подкупващата младост. Сякаш виждам меча на правосъдието да пламти в нежната ви ръка. Но няма да ви развалям удоволствието. Ако обичате, продължете нататък.

Говореше необичайно бавно и леко завалено. Ана изведнъж осъзна, че или е пиян, или е вземал наркотици. Погледът му беше неадекватен.

— Какво е казал добрият свещеник, Ана?

— Че някои от донорите в Хаити, най-често в случаите с детска роговица, не са били мъртви, когато сте отстранявал дадения орган. Според него не са били дори болни или наранени. Казват, че имате толкова работа в Палм Бийч, и толкова много деца на борсови агенти се нуждаят от вашите изключителни способности, че дадените по обичайната процедура органи просто не достигат. Значи се е налагало да откриете друг източник и да си ги доставяте сам. Купувате нежелани деца от бедни майки в Хаити, понякога съвсем малки, и ги жертвате, за да се сдобиете с органите, необходими за лечението на богатите си американски клиенти. Системата е много, много доходна и не се ограничава с вас — има и други лекари, акушерки, сестри… — Ана изведнъж млъкна. — Доктор Льовек? Слушате ли ме?

— Разбира се. Защо мислите, че не ви слушам?

— Не реагирате по никакъв начин. — Ана заговори по-уверено: — Обвинявам ви в едно от най-ужасяващите престъпления, които изобщо мога да си представя, а вие просто седите и ми се усмихвате. Не изпитвате никакво възмущение? И никакъв ужас?

— Знаех за какво сте дошла, още когато се срещнахме за първи път, преди седмица — меко отвърна той. — Не изпитвам никакво възмущение и никакъв ужас.

— Значи не отхвърляте обвиненията?

— Каква полза? — Усмихваше се все така неопределено.

В нейните очи този човек бе нарушил изконната човешка етика. Бе използвал за нечисти цели великия си, дарен от Бога талант, и го бе удавил в зло. Тя още помнеше изказването му в първото интервю: „В трансплантационната хирургия няма етика, а само голи факти“.

Той махна с меките си ръце на хирург и продължи:

— Като тръгнете по „Петионвил Роуд“, в другия му край ще откриете съвсем различен град, където живеят, буквално един върху друг, почти един милион отчайващо бедни човешки същества, които взаимно се изяждат сред безкрайна нищета, насилие и мръсотия. Там съм роден. Изкачих сам пътя до „Петионвил“. Но част от мен винаги ще продължава да живее там. Тяхната кръв е моя кръв. — Мътните зелени очи се втренчиха в нейните. — Случвало ли ви се е да се запитате как би се чувствал човек, когато дойде в Палм Бийч от Порт-о-Пренс, а после се върне обратно?

— Това оправдание ли е, доктор Льовек?

— Аз не се оправдавам. — Той я гледаше въпросително. — Вие сте цяло явление. Известно ли ви е това? Само на двадесет и шест години, а толкова красива. С това изключително лице и с такова прекрасно тяло е трябвало да отидете в Холивуд, Ана.

— Както вие отивате в Палм Бийч с вашите скъпоценности?

— Явно вашият редактор ви е изпратил тук, за да ме разбиете. — Той се наведе напред и продължи да говори тихо и убедително: — Но читателите ви не правят разлика между Хаити и Хаваи. Според вас чии интереси защитава вашият редактор?

— Като начало, интересите на жертвите ви, например.

— Някои пациенти умират. Това означава, че други могат да живеят.

— Това не е достатъчно състоятелна причина да се убиват деца.

— Хаити е най-бедната и най-гъсто населената държава в западното полукълбо. — В гласа му за първи път се прокрадваше гняв. — Една от най-нещастните страни на света. Тези деца са обречени да живеят в Ада още от люлката.

— Може би на някои от тях е щял да им проработи късметът. Вие сте успели да се измъкнете. Станали сте известен хирург.

— Когото вие възнамерявате да унищожите.

— Злото трябва да се изкоренява — тихо отвърна тя. — Да умира хаитянче, за да живее някое американско дете, е чудовищно.

На доктора като че ли му стана забавно.

— Питам се дали сегашната администрация в Белия дом ще се съгласи с вас, Ана. Откакто Русия се превърна в беззъба просякиня, настава зората на Американската империя. В сравнение със злините, които вашата страна нанася на други зависими от нея държави, нима няколко трансплантирани роговици и бъбреци изглеждат толкова неприемливи?

— Не винете Америка за онова, което правите — остро реагира Ана. — То е свързано преди всичко с пари. — Тя посочи неопределено с ръка към стаята. — Правите го, за да си построите всичко това.

Лицето му сякаш се издължи, а устата му увисна като на обидено дете.

— Знаете ли кое ме засяга най-дълбоко? Обвинението, че пренебрегвам моите хаитянчета. Какво знаете вие за моята работа? Трансплантации! Моите пациенти тук не се редят на опашка за трансплантации. Те измират от диария и недохранване, от липса на най-елементарна медицинска помощ. Парите от една трансплантация на роговица във Флорида покриват разходите за лечение с пеницилин на четири хиляди души тук, в Хаити. Един живот в полза на четири хиляди други, Ана! Перфектна симбиоза. Ако ви покажа как работи цялата система, ще видите модела, ще разберете значението му…

Последните му думи бяха съвсем вяли и той внезапно млъкна. Известно време и двамата не помръднаха. Накрая тишината стана тягостна. Ана изключи уокмена и се изправи.

— Ако нямате какво да добавите, докторе, мисля, че нямам повече въпроси.

В очите му припламна червено пламъче.

— Седнете — меко каза той.

— Съжалявам, трябва да вървя.

Мъжът не отвърна, но тя видя, че на вратата, скръстил ръце, е застанал бодигард, който я гледаше застрашително с жълтите си очи. Явно Льовек е докоснал някое копче, без тя да забележи.

Изведнъж я обзе силен страх. Опита се да не го показва.

— Вече съм изпратила девет десети от очерка — рече тя, изненадана колко спокойно прозвуча гласът й. — Тази сутрин. Свидетели, имена, дати, всичко. Един екземпляр ще бъде изпратен в Американската асоциация на лекарите.

Той се усмихна.

— Вие се боите от мен.

— Говоря сериозно. Статията ще излезе каквото и да се случи. А ако се опитате да ми попречите по какъвто и да било начин, читателите ще бъдат пет пъти повече.

— Hypocrites lecteurs.^[3]

Лицето на Льовек внезапно се оживи.

— Напишете книга за мен, Ана. Предложете на Макензи да ви финансира. Аз ще ви съдействам напълно. Дори от затворническата килия, ако желанието ви е да ме пратите там.

Ана го погледна изумена. После каза:

— Не сте подходящ обект за книга, доктор Льовек. Извинете.

Пред очите й лицето му стана безизразно и жестоко. Беше под действието на опиати — нищо нямаше да го спре, а огромният бодигард без съмнение щеше да изпълни всяка негова заповед. Ана съжали за необмислените си думи. Сърцето й се разтуптя. Запита се до каква ли степен е неадекватен. Насили се да говори.

— Наистина трябва да тръгвам.

Опита се да прозвучи решително.

— Към следващото убийство? Хайде, елате.

Протегна ръка към нея в очакване. На лицето му се мъдреше неопределена, куха усмивка. С пресъхнало от страх гърло, Ана го хвана под ръка, като се питаше дали това е последното нещо, което ще направи през живота си.

Излязоха навън и той я поведе към градината. Жабите и насекомите изпълваха кадифената нощ с най-различни звуци. Някъде в далечината думкаха тъпани.

— Вуду. Закърмен съм с тези тъпани. Виждал съм ритуалите, на които те призовават вярващите. Ритуали, които бял човек никога няма да види.

Ана чуваше тежките стъпки на бодигарда отзад. Коленете й бяха омекнали като кашкавал. Беше принудена да се държи здраво за ръката му, въпреки че кожата й настръхваше само при допира до неговото тяло.

Навлязоха навътре в градината — тъмна джунгла, която доктор Льовек бе създал сам. Ана изброяваше наум всички неща, които би искала да има преди смъртта си. Да се влюби. Да плава на яхта. Да спечели наградата „Пулицър“. Отново да се сближи с майка си. Питаше се дали някой някога ще узнае какво се е случило с нея.

В този миг видя, че Льовек отваря портата, а навън бе улицата. Колата, която бе взела под наем, стоеше под уличната лампа като колесница на спасението.

Мъжът се обърна към нея. Погледът му беше размазан, а устата — малко изкривена.

— Довиждане, Ана. — Стиснаха официално ръце. Неговата беше суха и хладна. — Ще се видим в Чистилището.

Дали то се намира тук, на тази безлюдна улица?

Врата се затвори бавно, скривайки Льовек и бодигарда в градината джунгла. Ана чу как изтракаха резетата.

Сърцето й направо щеше да се пръсне. Тя забърза към джипа, седна и захвърли чантата си на съседната седалка. Пъхна ключа в стартера и запали. Потегли толкова рязко, че гумите изсвистяха.