Лоръл Корона
Четирите годишни времена (22) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Двайсет и първа глава

— Беше истинска криза — сподели Клаудио с Киарета след ден-два, докато вечеряха в покоите си, след като бяха сложили децата да спят. — Придружителката още не е станала от леглото, но лично аз подозирам, че го прави по-скоро за да подсили значението на клюката, отколкото поради някаква друга причина.

— Какво каза Мадалена?

— Почти нищо. Обясни, че Вивалди често имал подобни кризи и нямала представа кои били жените, но едната от тях, изглежда, му била нещо като медицинска сестра и се справила със ситуацията твърде компетентно.

Клаудио се замисли за момент.

— Виждал съм тази „сестра“ — рече той и отпи от виното си. — Паолина Джиро, сестрата на Анна. Голяма двойка са. Извикахме маестрото на разговор, но той настоя, че връзката им била изцяло професионална. Когато пристигнали във Венеция, двете сестри наели сами една къща, но получихме сведения, че те свободно влизат и излизат от неговия дом, все едно живеят там. Може да се заформи сериозен скандал.

— Мадалена ще бъде замесена в скандал?

— Не, не. Ще се погрижим. Но свещеник с оперна певица и нейната сестра — това е прекалено дори за венецианските вкусове, макар всеки да копнее да е първият, шокиран дори от най-малките подробности по случая.

Киарета започна да побутва храната в чинията си. Не можеше да преглътне. Клаудио не забеляза.

— Страхувам се, че Вивалди ще трябва да си замине — продължи той. — Не че ще е от кой знае какво значение. Едва успяваме да получим по някоя нота от него с всичките комисионери, които го преследват навсякъде. Навярно, ако го уволним от „Пиета“, той ще започне да обръща малко по-голямо внимание на „Театро Сант Анджело“.

Киарета не го слушаше.

— Знам, че утре е ден за уроци и в „Пиета“ не се допускат посетители — прекъсна го тя, — но трябва да видя сестра си. Трябва да се уверя, че е добре. Може ли да го уредим?

 

 

Мадалена лежеше в леглото си, без да може да заспи. Прекарваше през съзнанието си всеки детайл от онзи следобед с ужаса на човек, очакващ от някоя рана да заструи кръв. Жената, която Вивалди бе нарекъл Анна, беше влетяла в стаята, сякаш се намираше в собствената си къща. После се беше появила и другата и бе поела ролята, изпълнявана някога от самата Мадалена. Беше се справила значително по-умело, издърпваше това чекмедже, онова пакетче, нареждаше на слугите да отидат тук или там. Беше разтворила ризата му и за пръв път в живота си Мадалена бе видяла голите гърди на мъж. И не просто, на който и да е мъж, а на онзи, в чието сърце бе успяла да надникне дълбоко поради събитията от деня и да се изправи срещу чувствата, скрити в нейното.

Беше налудничаво като сън. Фиоруча се беше втурнала в кабинета на приората още преди гондолата да е завързана за дока, без да изчака Мадалена да слезе. Беше сигурна, че какъвто и ужас да твърдеше, че е изпитала Фиоруча, всъщност бе изместен от радостта да разкаже такава скандална история.

„Станалото станало — каза си Мадалена. — Ще знам какво да правя, когато видя какво ще последва.“ И макар по принцип да предпочиташе да обмисля проблемите, вместо да се моли за разрешаването им, се прекръсти, докато лежеше в леглото.

— Дори ако това го изтласка завинаги от живота ми, не искам да загубя музиката, прошепна тя. — Да ми оставят поне това.

* * *

— Какво стана? — попита Киарета, разтревожена от следите от прекараната безсънна нощ върху лицето на Мадалена, когато двете седнаха една срещу друга в парлаториото.

— Не знам — отвърна Мадалена. — Две жени влетяха в къщата, сякаш живееха в нея и в следващия момент едната започна да показва трикове един след друг, целящи да му помогнат да се съвземе, а другата се държеше така, все едно аз съм виновна или нещо от този род.

— Клаудио ми каза, че Конгрегационе прекратяват договора на Вивалди и му забраняват повече да се свързва по какъвто и да било повод с „Пиета“.

— Не! Не могат да го сторят! — Мадалена блъсна стола си назад и скочи. — Не!

— Мадалена, чуваш ли се? Позволи на този човек с години да се отнася зле с теб. И сега го защитаваш? — Тонът на Киарета беше изключително остър и думите й дрънчаха като парчета счупено стъкло помежду им.

— Не е така — отвърна Мадалена. — Ти не знаеш.

Киарета бе твърде ядосана, за да я слуша.

— Изглеждаш ужасно. Никой не вярва, че може да си направила нещо нередно, но виж него. — Тя махна с ръце пред себе си, сякаш да прогони заразна болест, промъкваща се в пространството между двете. — Изобщо не трябваше да те вика в дома си, като е наясно как тези жени могат да се появят всеки момент! Изненадана съм, че не са му отнели свещеническия сан. Свещеник и неговата бездарна оперна певица, че и сестра й отгоре на всичкото?

— Не го защитавам. Знам, че изглежда зле. Но, Киарета… — Мадалена умолително я погледна. — Музиката!

Киарета бавно поклати глава и просто загледа втренчено сестра си, без да каже нито дума повече.

— Той ми показваше нещо точно преди онази жена да влезе — заобяснява Мадалена. — Мисля, че навярно ще се окаже най-великото музикално произведение, писано някога, ако онова, което ми изсвири…

Не беше в стила на Мадалена да преувеличава нещата. Киарета не беше свършила с хокането, но реши да я изслуша.

— Искам да свиря тази музика повече, отколкото съм искала каквото и да било през целия си живот. — Плесна с ръце. — Можеш ли да помогнеш?

Онова, което чуваше, не й харесваше, но Киарета долови страстта в гласа на сестра си.

— Наясно си, сигурно е прекалено късно — въздъхна тя. — Ще ми се да имаше начин да помогна на теб, без да помагам на него, но предполагам, такъв не съществува. — Тя стана и оправи роклята си. — Ще говоря с Клаудио.

 

 

След няколко дни Мадалена бе повикана за разговор на четири очи в кабинета на приората.

— Конгрегационе отделиха много време по въпроса с маестро Вивалди — осведоми я приората, — и ме помолиха да ти предам решението им. Искаме да запазим контрол върху първите изпълнения на новото му произведение, а той ни уведоми, че нямало да може да продължи, без да знае дали ти ще свириш първа цигулка. Ето защо решихме да ти позволим да продължиш да работиш с него.

Мадалена въздъхна с такова очевидно облекчение, че трябваше да положи всички усилия да не трепне под пронизващия поглед, който последва.

— Прекалено си привързана към него — отбеляза приората след минута мълчание. — Непристойно е.

— Приора, сложете каквито искате ограничения на съвместната ми работа с него. Аз също не желая да се посрамвам. Просто искам да изсвиря тази музика.

Приората сведе поглед към бюрото си, преди отново да го впери в Мадалена.

— Знаеш ли, скъпа, всеки вид страст, дори тази към музиката, притежава потенциал да влияе на преценките ти, а в момента маестрото очевидно не е в състояние да пази репутацията ти. — Тя се приведе напред, за да погледне Мадалена още по-настойчиво. — Ти си невероятно талантлива, но май трябва повечко да се сдържаш.

„Не може да се сдържам — помисли си Мадалена. — Музиката изисква пълно отдаване.“

Приората се приближи още повече, все едно искаше да сподели тайна с Мадалена.

— Ако открием сезона с такова произведение, това ще ни даде предимство пред останалите оспедале, което ще продължи цяла година. Конгрегационе планират приеми за дарителите след концертите, а съпругът на сестра ти предложи да спонсорира първото представление в неговата вила това лято. Безсмислено е да казвам, че даренията от това значително ще подпомогнат коро.

Тя продължи:

— Конгрегационе смятат, че е по-добре да се създаде впечатлението, че слуховете, които вероятно се разпространяват, са безобидни и най-добрият начин да се постигне това е като се запазят контактите с дон Вивалди, поне засега, но при стриктни правила.

Приората започна да ги изброява на пръсти. Независимо от болестите си, Вивалди щеше да идва при Мадалена в „Пиета“. Паолина Джиро щеше да осигури списък с тинктурите, чайовете, билките за инхалации и лапите за администрацията на „Пиета“, която да ги приготви, в случай че проблемът възникнеше тук. В подобни ситуации Мадалена трябваше да позвъни на сестрата и когато тя пристигнеше, да излиза от стаята. Нямаше право самата тя да оказва каквато и да е помощ, за да избегне физически контакт. Трябваше да работят с минимум два стола разстояние помежду си в такава част от стаята, където можеха да бъдат видени от всеки, който минаваше по коридора. И все пак при тях винаги щеше да седи придружителка.

— Това е възможно единствено поради силната ни вяра в твоята добродетелност — отбеляза приората. — Надявам се известно ти е колко ценим твоя принос — рече тя и се изправи, давайки знак, че разговорът е приключил.

* * *

Към средата на юни сестрите Джиро и случилото се през онзи злополучен следобед бяха изчезнали от ума на Мадалена, докато тя работеше до пълно изтощение, за да подготви представянето на „Четирите годишни времена“. Беше поискала от филите да научат наизуст сонетите на Вивалди, за да са наясно какво се опитват да предадат с музиката си. Понякога, когато умът й не можеше да се успокои, си рецитираше стиховете в тъмното, представяше си люлеещите се на вятъра пролетни треви, бръмченето на комарите и мухите в лятната жега, пияните жътвари и преследваните диви животни през есента, вихрушките и тракащите зъби през зимата.

Тази вечер сънят отново отказваше да я навести, независимо от огромната умора, която изпитваше.

— „Вървим по снега с бавни стъпки — прошепна тя, — гледаме внимателно от страх да не се подхлъзнем. — Думите й заглъхнаха в прозявка. — Ако стъпваме по-решително, ще паднем, но въпреки това продължаваме да вървим, докато ледът се пука и плъзга под краката ни.“

Утре щеше да накара коро да мине през осемте ноти на стакатото, които имитираха ходенето по лед. Трябваше да е перфектно, за да подготви фантастичното соло на Вивалди, имитиращо неконтролируемото усещане за подхлъзване и падане върху леда, но филите все още не използваха достатъчно въображението си, за да постигнат ефекта.

Мадалена все още не бе напълно доволна, но Вивалди със задоволство наблюдаваше напредъка на коро. Каза й, че музикантките били по-добре, отколкото ги помнел, и тя била най-добрата ръководителка на оркестър, с която някога е работил. Тя прие оценката му, но сърцето й вече не копнееше за нея. Известно време беше размишлявала върху въпроса за значението на любовта за жена на нейната възраст и бе решила, че не се изразява в огромен изблик на страст, а в нова и дълбока привързаност към човек, в когото сега виждаше едновременно защитник и приятел. И преди всичко любовта я караше да иска да чуе музиката, изпълнена точно така, както той желаеше.

Първото представление във вилата на Киарета беше след месец, а дори и най-божествената мелодия изискваше часове и часове упорита работа, скъсани струни и разранени пръсти. Тя се претърколи на другата страна, затвори очи и скоро се унесе в дрямка.