Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Четирите годишни времена
Роман за Венеция по времето на Вивалди - Оригинално заглавие
- The Four Seasons, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Чайлд, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- art54(2017)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka(2017)
- Допълнителна корекция
- Regi(2023)
Издание:
Автор: Лоръл Корона
Заглавие: Четирите годишни времена
Преводач: Мария Чайлд
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Инвестпрес
Излязла от печат: 31.05.2013 г.
Редактор: Теменужка Петрова
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Любомира Якимов
ISBN: 978-954-330-394-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15196
История
- —Добавяне
Пролог
1695 година
Докато изтичаше часът, през който плачът на бебето премина от страданието през яростта към изтощението, никой не мислеше за нищо друго, освен че Бог бе предпочел Венеция пред всички други градове. Сиянието на благословената Дева и всички светци струеше от едно място — балкона над олтара на малката църква на „Пиета“. Песнопението се лееше над седналите на издрасканите дървени пейки благородници, загърнати в черни мантии, носеше се към дрипавите работници, скупчени отзад. Проникваше изпод вратата към хората, изпълнили алеята на Рива[1] дели Скиавони и към онези, които напрягаха слух от малките лодки, клатушкащи се в лагуната.
Именно през този час небесата се отвориха и Бог заговори. Две дузини жени, облечени в червено-бели рокли, бяха неговите пратеници. Нямаше контрапункт, колкото и безумен или синхронизиран да беше, който да се опре на музикантките от „Пиета“, скрити зад металната решетка, драпирана с черен газ. Не беше пропусната нито една фина хармония, нито една бавна музикална линия не беше изпълнена прибързано. Ако музиката беше тъкан, тази на фили ди коро[2], хорът на повереничките на „Пиета“, щеше да бъде брокат, дантела, воал.
А певицата беше златният конец, който свързваше всичко. „Qui habitat“ който пребъдва, пееше Микиелина, „in adjutorio altissimi“ ще получи Божията помощ. Всяка нота се носеше над слушателите като перце, поддържано във въздуха от дъха на ангели. Мнозина от слушащите не можеха да разберат думите, но от благородниците, чиито поръбени с хермелин мантии издаваха особено високо положение, се очакваше да знаят латински и вероятно забелязаха колко уместен беше псалмът. И наистина, ако на земята имаше място, от което да се надзърне към жилището на Всевишния, то със сигурност това бе балконът на „Пиета“.
Когато и последните ноти замряха, фили ди коро изчезна в тайните обятия на „Пиета“ през врата в дъното на балкона. Небесата се затвориха и хората започнаха да се изливат навън в октомврийския здрач.
— Микиелина е по-добра от Паола от „Мендиканти“, не мислиш ли? — Млад благородник отвори страничната врата на църквицата. — След теб — каза той, махвайки на облечения досущ като него свой придружител.
— Предпочитам хора на „Мендиканти“ — призна приятелят му. — Но Микиелина — рязко пое дъх, за да покаже одобрението си, — тя е много добра. Може би от време на време допуска малко придихания, докато пее, но…
— Чух, че била грозна като попова лъжичка и накуцвала.
— Ах — въздъхна първият младеж, — каква трагедия. Може би трябва да сме благодарни, задето не ги виждаме.
Преди събеседникът му да е отвърнал, вниманието му бе привлечено от нещо, което би могло да бъде взето за вързоп парцали, метнат върху малкия кашон пред една врата. От кутията се разнесе шумно поемане на въздух, последвано от задавена кашлица и дрезгав уморен плач.
Единият от двамата мъже приближи да погледне отблизо и ботушът му докосна крайчеца на вързопа. Той помръдна и изпод една от гънките му се показа ръчичка.
Младежът се наведе и побутна рамото на момиченцето.
— Хей, дребосъче — изрече той, — добре ли си?
Когато го обърна, детето не се стресна, нито се събуди; беше толкова отпуснато, все едно бе мъртво. Извърнатото нагоре личице принадлежеше на тригодишно момиченце. Очите му трепкаха иззад спускащите се клепачи, устата му се отвори, разкривайки редица от перфектни бели зъбки над отпуснатия език.
— Лауданум — отбеляза младежът. — Мисля, че са й дали една доза. — Опита да повдигне детето, но откри, че е вързано за кашона с дебела копринена връв от пеньоар. — Някой не е искал да я оставя да ходи наоколо, за да не падне във водата и да се удави.
Имаше още едно момиченце, бебе, изпотено от продължителния плач, но сега пресипнало и унасящо се в сън. Под главичката му бе подпъхнат плик, на който с добросъвестна ръка беше написана думата „Пиета“.
— Състезавате се с Микиелина за привличане на внимание ли? — попита вторият младеж. — Нищо чудно, че никой не ви е чул. — Изправи се и задумка по вратата.
В ъгъла на стаичката за прегледи към амбулаторията на Оспедале[3] дела Пиета момиченцето беше съблечено по бельо и настанено върху обърната щайга.
Междувременно затърсиха дойка за бебето от някоя от околните къщи. Когато бебето най-сетне доволно извърна главица от гърдата на жената, го сложиха върху дълга дървена маса, изкъпаха го и го оставиха да заспи.
Нощта вече беше паднала, но дори на слабата светлина на газените лампи пелените на бебето разказваха историята, която без съмнение се описваше и в неотвореното писмо. Шалът, в който бе обвито мъничето, бе от мека вълна с цвят на мед с избродирано с пурпурна и златиста коприна сияещо слънце.
— Скъпо нещо — отбеляза една от сестрите, повдигайки шала пред очите си да го огледа по-добре. После го сгъна и го остави в края на масата. — Донеси книгата — обърна се към момиченце на около дванайсет години, което стоеше наблизо.
То отиде до шкафа, извади голям регистър с кожена подвързия и го постави до шала, после се върна при шкафа да вземе перо и мастило.
— И сложи желязото в огъня — нареди сестрата.
Тя отвори плика и докато измъкваше писмото, от гънките му изпаднаха три златни монети. Жената приближи до лампата да ги огледа хубаво, преди да ги върне обратно в плика.
Извърна се и изгледа момичето.
— Казах ти да сложиш желязото в огъня.
Момичето стрелна с поглед настаненото върху щайгата детенце, преди да свали маша от куката на стената. Докато сестрата четеше наум, момичето разрови огъня с машата и я остави в самия край на въглените.
— Точно както предполагах — наруши мълчанието сестрата и зачете на глас: — „Бог да ми е на помощ, изоставена съм от моя покровител, който твърди, че бебето не е от него“, казваше се в писмото. „Раждането ме повреди по начин, непристоен за обяснение. Дори не се осмелявам да се покажа пред онези, които навремето мечтаеха единствено за възможността да го изместят от сърцето ми. В продължение на три години успявах да държа дъщеря си скрита от погледите на хората, оставяйки я на грижите на слугите ми, за да поддържам образа на безгрижна младост, толкова важен за всяка жена от моя занаят. Възнамерявах да сторя същото и с бебето, което родих преди три месеца, но вече нямам представа къде ще живея, нито дали ще живея още дълго, разполагайки с малко средства и лишена от привлекателност за всички други, освен за най-долнопробните мъже.“
„Изпаднала съм в дълбока скръб заради решението, което трябва да взема и се моля да разберете, че ви поверявам децата си единствено защото не мога да се грижа сама за тях. Нарекла съм по-голямата Мадалена, в чест на светицата, на която се моля за опрощение и за съхранение на душата ми. Мадалена вече е кръстена. Бебето по някакъв начин носи светлина в сърцето ми и почти от мига на раждането му очите му са с цвета на чисто небе. Тълкувам това като поличба за щастието, което очаква по-малката ми дъщеря в живота и ви умолявам по тази причина да я кръстите на Девата и да я наречете Киарета.“
Сестрата взе перото и вписа датата в лявата колонка на регистъра.
— Мадалена — каза на глас тя, докато пишеше. — И Мария Киарета.
После продължи да чете:
„Прилагам всички пари, които мога да отделя, за да ви помогна да намерите дойка за бебето, която да се грижи и за Мадалена, та двете да останат заедно. Доверявам се на Божията милост, Бог прави всичко възможно и чува молитвите на падналите и макар да не заслужавам и дори да не се осмелявам да се надявам, че отново ще видя децата си, оставям отличителен знак — разделен на три предмет — така че ако Бог милостиво реши да се върна за тях, да мога да ги позная, а също и те да могат да се разпознаят, ако обстоятелствата ги разделят.“
— Донеси ми знаците — обърна се сестрата към момичето. — Трябва да ги опиша в регистъра. — Взе двете парчета слонова кост и напрегна очи да различи детайлите на светлината на газената лампа. — Гребен от слонова кост — произнесе се, — счупен на три. Всяко момиче получава по един край с гравирано цвете. Майката е оставила за себе си средното парче, краищата, на което ще съвпаднат с парчетата на дъщерите и така тя ще докаже коя е, ако някога се върне за тях.
— Дали ще го направи? — попита момичето.
— Не — отвърна сестрата, — но някои от тях изпитват необходимостта да се надяват, че един ден ще го сторят. — Тя върна писмото в плика, описа шала и парчетата от гребен в книгата и подаде перото на момичето, за да го почисти. — Ако не желаеш, да помагаш, отиди да намериш кутия, в която да сложим тези неща. И докато се занимаваш с това, можеш да отскочиш до трапезарията и да й донесеш хляб и малко сирене. — Сестрата погледна през рамо към Мадалена. — Гладна ли си?
Ефектът от малката доза лауданум вече беше започнал да отшумява. Мадалена беше успяла да се надигне и да седне върху щайгата и сега разтъркваше очи, твърде замаяна, за да отговори.
Веднага щом момичето изхвърча от стаята, сестрата стана и измъкна желязната пръчка от огъня. Когато издуха пепелта от края на ръжена, той проблесна в червено. Сестрата рязко хвана крака на Мадалена и малкото момиченце падна по гръб върху щайгата. Жената присви силно устни, приближи края на нагорещената маша към петата на Мадалена и го задържа там за момент.
Вече беше пуснала крачето на детето и връщаше ръжена в огъня, когато шокът прерасна в писъци на болка и разочарование.
— Стига, стига — каза сестрата, връщайки се с капка мехлем на пръста. — Ще оздравее.
Хвана отново крака на Мадалена. Момиченцето се загърчи и заопъва в опит да се измъкне от хватката, но сестрата задържа глезена му с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. За момент спря поглед върху почернелия правоъгълник, ограждащ буквата „П“, преди да намаже раната с мехлема и да отиде да намери превръзка. Докато търсеше, писъците на Мадалена постепенно утихнаха и преминаха в тихи задавени ридания. Момиченцето наблюдаваше с удивление и объркване как сестрата увива чиста памучна ивица плат около стъпалото му.
— Тук приемаме само бебета — изрече сестрата с тон, който не беше нито остър, нито нежен, а по-скоро прозаичен, сякаш обясняваше колкото на момиченцето, толкова и на стените наоколо. — Бебетата не помнят повече от минута. Страхувам се, че при теб не е толкова просто, но не можахме да го избегнем.
Тя избърса ръце в грубата си престилка, сякаш да изтрие участието си в този акт.
— След няколко дни вече няма да си тук и така няма да ти загубим следите. — Сестрата отново извади машата от огъня. — Така ще можем да те върнем.
— Не искам да се връщам! — Макар болката да беше отслабила последните остатъци от ефекта на лауданума, думите на Мадалена прозвучаха приглушено и завалено, все едно момиченцето плачеше насън. — Искам да си отида у дома.
— Ще забравиш. — Докато сестрата оглеждаше искрящия връх на машата за втори път, Мадалена задиша тежко, твърде уплашена, за да изпищи, но този път жената приближи към масата, където Киарета вече се беше размърдала. Тя хвана бебето за глезена и го провеси с главата надолу.
— Недей! — изкрещя Мадалена и се опита да слезе от щайгата.
Сестрата притисна желязото до петичката на бебето и стаята отново се изпълни с писъците на двете момиченца и с миризмата на обгорена плът.