Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (33)

XXXIII

Докато рационалната част от съзнанието ми оценяваше наученото като нещо неоспоримо, емоционалната продължаваше да повтаря, че това не може да бъде истина. Всичко напоследък ми се струваше толкова нереално, съвсем в стила на „Алиса в Огледалния свят“^[1]. А и как иначе щях да съхраня настоящото си душевно равновесие ненакърнено? Бях забравил или пък не обръщах внимание на факта, че Естебан Диас беше организирал моето убийство и само случайността ме бе спасила тази сутрин.

Трудно е да се примириш с мисълта, че току-виж си загинал. Индивидът е свикнал да вярва, че му е отреден дълъг живот и че такива неща сполетяват другите — затова неусетно бърза да прогони подобни неприятни настроения. Сигурно по същата причина не можех да се гневя повече. Гневът дойде по-късно, беше сляп и необуздан, но в тия последни минути от разговора ми с Вадос аз продължавах да следя с ясен и трезв поглед събитията. Бих се сравнил с човек, запазил бистро съзнание, докато тялото му гори от треска.

Президентът не отвърна на предишния ми въпрос. Наложи се да го повторя:

— Какво, по дяволите, ще предприемете сега?

— Един Бог знае — произнесе изморено той. — Накъдето и да се обърна, виждам все нещастия. Какво бих могъл да направя? Да се бия?

— Мен ли питате? — въздъхнах с горчивина. — Та аз съм просто една от вашите фигури, спомнете си. Трябва да сте ненормален, ако смятате, че смъртта на хора като Гуереро или Мендоса представлява само ход от шахматна партия. Забравихте ли за всички останали в града? Нищо ли не значат за вас чувствата на жената на Браун, брата на Мендоса или на онези клетници, чиито роднини и близки сте погубили?

Усетих, че вече не успявам да сдържа напиращия у мене експлозив, и изревах:

— Mierda! Кой ви каза, че е нужно да се биете, за да спасите положението? Това ли наричате управление — да изпаднете в толкова глупава ситуация, че да нямате друг изход, освен да унищожавате собствения си народ? Може и да сте построили Сиудад де Вадос с целия му блясък и просперитет, но очевидно сте го сторили, за да задоволите своето самолюбие. Човек трябва наистина да презира останалите хора, та да се отнася с тях като с дървени фигури.

Вождът се опита да ме прекъсне, обаче аз не му обърнах внимание, завладян напълно от чувствата си.

— Готов бяхте да смажете хиляди нещастници само да не изцапат чистите ви къщички, нали? Защо, поврага, не отделите няколко квадратни метра в двора на Президентския дом за някои бедни копелдаци от бордея на Сигейрас? Той поне не желае те да водят това жалко съществуване — каквото и да си мислите. Божичко, как се радвам, че не съм на вашето място! Дори древните робовладелци в сравнение с вас биха излезли ангели.

Вадос седеше неподвижно, сякаш бе парализиран. Приличаше на натъпкана с парцали кукла.

— Вярно е — почти изстена. — Не мога да го отрека.

Махнах с ръка, застанах до шкафа и извадих другите папки. Заех се да ги преглеждам методично. Отделни имена не ми говореха нищо особено. Гуйран — подвизавал се е при Диас в Министерството на вътрешните работи, не бях го срещал; Гонсалес — главният съдебен секретар, него също не бях срещал. Все пак голяма част от хората тук познавах доста добре: Ангърс, Шишкото Браун, Посадор…

Преброих ги. Трийсет. С двама по-малко.

— И кои бяха царете в тая налудничава игра? — попитах строго диктатора.

— Ние с Естебан, разбира се — отвърна el Presidente, свивайки рамене.

Не успях да сдържа презрителната си усмивка.

— Как не се досетих по-рано? Чудесен избор — единствените фигури, които не могат да се вземат! Като онези генерали, дето изпращат своите войници в огъня на смъртта, а пък те се крият зад дебелите стени на бункерите.

Той потрепери едва забележимо. Продължих да прелиствам купчината папки.

— Сеньор Хаклит — заговори Вадос след известна пауза, — какво смятате да правите? Разкрих всичко, оставих се във вашите ръце, сякаш бях на църковна изповед. Но и там изповедникът е обвързан с клетва да запази наученото в тайна.

— Не се опитвайте да успокоите съвестта си по този начин! — ядосах се аз. — Можете да позвъните за прислугата и да й наредите да ме изрита веднага. Можете да ме депортирате още през следващия час. Можете да затворите устата на Гарсия, че и на Диас и жена ви — казват, че и друг път сте постъпвали така. Всъщност не е нужно даже да ме пъдите. Просто ще ме застреляте и толкоз. Никой не знае, че съм тук, освен шофьора, който ме докара, и Мария Посадор. За какъв ме мислите, по дяволите? За царски пратеник с всички необходими пълномощия? Да не смятате, че ей сега ще изтичам на улицата и ще съобщя на висок глас наученото, та хората да ви пипнат за ушите? Глупости! Нима ще ми повярват, дори и да им покажа папките? Да, вие наистина сте много хитър. Само един човек би се вслушал в думите ми и това е оня нещастен болен копелдак Ники. — По някаква случайност в същия миг корицата с надпис „Колдуел“ се беше озовала в ръцете ми и аз я побутнах към Вадос. — Нямах ни най-малка представа как точно сте си играли с мен. А и откъде да разбера? Потърпевшите, които сте местили, ще отрекат с готовност, че са били под нечий контрол. Е, вие сте го вършили за собствено удоволствие. Двайсет години действате, както на вас ви харесва — кой ли не би мечтал за такава власт? Но днес е по-добре да погледнете отново реалността в очите и да забравите правилата на шахмата. В противен случай току-виж ви извели пред наказателния отряд.

— Хаклит…

Той се облещи в мен занемял. Може би виждаше не тази стая, ами своя скъп град с окървавени трупове на мъже и жени по улиците? Помислих си, че подобна картина ще му се стори по-страшна дори от представата за насочените към него пушки. Имаше толкова окаян вид, че едва не го съжалих.

— Diablo! — извиках аз. — Не е моя работа да ви уча как се управлява страна! Сдобрете се с хората, върнете им вярата в себе си. Дайте пенсия на вдовицата на Браун, понеже той не беше виновен и вие го знаете… Уф, защо въобще ви приказвам всичко това?

Докато произнасях последните изречения, бях разгърнал машинално папката на Колдуел. Погледнах надолу и спрях очи върху късче хартия. Там личаха само няколко думи, изписани с почерка на президента.

„30. Според Пабло е по-уместно b5.“

И в този момент забравих за съжалението си към него.

— Значи дори тук сте мамили — подчертах с тих глас. — Лъгали сте, въпреки клетвата да спазвате джентълменски правила. Консултирали сте се с Пабло Гарсия — с гросмайстор Гарсия! — какъв да бъде всеки ваш ход.

Запратих папката през стаята, тя се разтвори във въздуха и съдържанието й се разсипа по пода. Вадос вдигна уплашено ръце, сякаш се боеше, че ще го ударя. Поклатих глава.

— Всичко най-лошо, което бих искал да ви сполети, за вас вече е неизбежно — промърморих като в транс. — Имам едно-единствено желание: да си тръгна.

Почувствах, че ми се гади. Сатрапът бавно се изправи.

— Аз… аз ще заповядам да повикат шофьора ви… — поде той.

— Не говоря за вашия дом — прекъснах го. — Говоря за страната. Горя от нетърпение да се махна оттук. Където и да било. Още тази вечер.

В съседното помещение зазвъня телефон. Млъкна почти веднага. Хуан Вадос се наклони за миг натам, сетне въздъхна.

— О’кей, Хаклит. Няма да съжалявам, щом си заминете. Може би тогава отново ще се превърна в човека, който винаги съм желал да бъда. Защото днес съм само жалка сянка на мечтите си.

— Señor Presidente! — разнесе се уплашен вик. Вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу главният иконом, бърборейки нещо развълнуван. — Простете, че ви безпокоя, сеньори, но току-що съобщиха, че в града се водят сражения. Генерал Молинас е наредил всеобща мобилизация, а някаква тълпа нападнала и подпалила бордея под монорелсовата станция!

Погледнах към вожда. Не беше нужно да казвам нищо.

Лицето му имаше каменно изражение, той очевидно започваше да се съвзема от преживяното. Надигна се и разкърши прегърбените си рамене, прогонвайки назад мрачните мисли.

— Добре — промълви накрая. — Повикайте шофьора на господин Хаклит пред вратата. Предайте на Джейми да отключи сейфа и да отброи на нашия гост двайсет хиляди доларос; ако няма достатъчно, да напише за разликата чек. После да отиде до Хотел дел Принсипе, да вземе багажа му и да го изпрати на летището. Осигурете някой от военните самолети да откара Бойд Хаклит там, където пожелае.

— Но в момента… — запелтечи изумено главният иконом. Явно се гласеше да възрази.

Вадос му хвърли гневен поглед.

— Прави каквото ти заповядвам, глупако, и по-бързо!

Едрият служител отстъпи като замаян и напусна стаята. Във възцарилото се мълчание el Presidente се обърна към мен, без да ме вижда.

— Всичко, което постигнах, беше, че отложих за известно време най-страшното — произнесе замислено той. — Трябваше да заплатя със съвестта си… може би дори с душата си. Е, това е въпрос, който ще уреждам с моя народ. На вас ще кажа само една дума — adiós. Простете ми.

Вероятно бе прочел по лицето ми твърдото намерение да не му подавам ръка, понеже преглътна и излезе от кабинета.

 

 

След няколко минути икономът донесе парите — не си направих труда да ги броя. Колата ме чакаше пред вратата. Качих се в нея с чувство на облекчение, сякаш се бях освободил от окови, които съм носил, без да зная, още от рождение.

— Към летището — рекох на шофьора, щом седнах, а той кимна отсечено и подкара автомобила.

Изпитвах странното усещане, че съм преследван беглец, престъпник, измъкващ се потайно от затвор. Може би имаше нещо вярно в това. Бягах, защото (макар и несъзнателно) бях спомогнал да се създаде тази ужасна обстановка тук. Напусках, понеже не бях проумял навреме какво става.

Малко след като загърбихме външната врата, пред нас се разкри градът. Сиянието от пожара под монорелсовата станция бе като огненочервен кратер в обсипаното с перли лице на Сиудад де Вадос. Забелязах, разбира се, и черен кратер: уличните светлини на няколко квартала около Пласа дел Норте бяха угаснали. Моят водач втренчи изненадан поглед — чак тогава осъзнах, че той навярно не знае за събитията, — сетне натисна газта.

На около четвърт миля по-нататък по пътя се разминахме с бясно летяща ярка точка, която изчезна за секунда в нощта. Обърнах се след нея. Скоро се появи още една и сега успях да проследя светещата й диря, преди да избухне. Беше ракета.

Във фасадата на Президентския дом зейнаха две огромни дупки, грозни като изкъртени зъби. Прицелът бе удивително точен, ако се вземе предвид, че снарядите бяха изстреляни от противоположния край на града.

— Побързай! — извиках на шофьора и той увеличи скоростта.

Боях се, че докато стигнем летището, заповедите на диктатора може да не важат повече, а обещаният самолет да е бил изпратен с друга задача.

Имах късмет — посрещнаха ме. Пилотът проклинаше гласно, че трябва да напусне Сиудад де Вадос тъкмо в този момент, но въпреки това очевидно и не помисляше да престъпи думата на el Presidente. Опасявайки се да не би Хуан Себастиян да е загинал, реших, че ще е по-добре да потеглим, без да чакаме багажа от хотела.

Бутнах сто доларос на някакъв прекалено стриктен митничар, за да се отърва от него, и само десет минути след като пристигнах на летището, се озовах във въздуха.

Машината бе малка, двуместна, явно пригодена за учебни цели; с пилота седяхме рамо до рамо. Надникнах в овалното му мургаво лице.

— Имате ли нещо против да направим кръг над града? — попитах го аз. Той ме погледна учуден, сетне кимна и лекият самолет рязко зави.

— Няма да се изненадам, ако стрелят по нас — подхвърли мъжът. Но вече се носехме над Сиудад де Вадос.

Пожарът на монорелсовата станция беше притихнал, а сцената долу се криеше под гъсти облаци дим. Е, сега той не бе самотен — видяхме поне дузина подобни огнища, някои от тях дори по-големи и ярки. Забелязах, че и друга ракетна батарея се е разгърнала, обстрелвайки безпорядъчно столицата. Един снаряд беше избухнал в непосредствена близост до катедралата на Пласа дел Есте и тристафутовият Божи знак върху купола се бе килнал настрани. Бараките край пътя за Пуерто Хоакин бяха обкръжени от внушителна тълпа с пламтящи кръстове (чия ли е тази идея, зачудих се аз) с очевидното намерение да ги подпалят и изгорят до основи.

— Madre de Dios — произнесе удивено пилотът. — Madre de Dios!

И тъкмо когато се готвеше да набере височина и да насочи самолета в обратно направление, от светлините на центъра се откъсна втора тълпа. Тя се извиваше бавно като змия от яйце, явно устремена нагоре по хълма, към Президентския дом.

Ето го значи и края на играта по правила. Оттук нататък следваше касапницата.

Градът постепенно се смали зад нас. Стрелката на висотомера пълзеше по циферблата: петстотин метра, осемстотин, хиляда. Замислих се за моя истински багаж — за тежестта на знанието, която ме теглеше надолу. Без такова знание всеки човек (навсякъде, по всяко време!) може да бъде превърнат в шахматна фигура и да бъде местен по някое огромно въображаемо табло, а поведението и реакциите му да станат предсказуеми като тези на къс изрязано дърво.

Напълно възможно беше никой да не ми повярва. И бездруго папките, в които единствено бе описана чудовищната партия, изиграна върху квадратите на Сиудад де Вадос, вероятно бяха погребани под руините на Президентския дом. Тогава щях да нося сам бремето на тежкия си опит. Означаваше ли това, че се налага да мъкна с мен и товара на вината? Защото аз бях виновен, макар и да не го осъзнавах докрай. Виновен е всеки, който се заблуждава, че мисли и действа рационално, докато всъщност позволява на други да го превръщат в своя марионетка.

Пресегнах се и потупах пилота по рамото.

— Ако искате — кимнах му, — можете да поемете обратно.

 

 

За щастие телефоните във фоайето на летището все още работеха. Завъртях шайбата с вдървени пръсти и въздъхнах облекчено, когато в слушалката се обади сеньора Посадор.

— Мария! — извиках аз. — Трябва да ме чуеш. Няма да ми повярваш, зная, но трябва да ме чуеш, понеже онова, което ще кажа, е много, много важно…

— Бойд! — отзова се тя, познала гласа ми. — Да, продължавай. Моля те, продължавай. Слушам те.