Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (32)

XXXII

Последните думи прозвучаха като във вакуум. Те нямаха никаква връзка с предишния ни диалог. Но изглежда, че властниците очакваха да отговоря нещо. Измина почти цяла минута, преди смисълът на казаното да стигне до съзнанието ми.

— Кон ли? — повторих с глупаво изражение.

— Ah, Dios mió!^[1] — извика Диас сподавено и се изправи на крака. Сетне тръгна, олюлявайки се, към Негово превъзходителство и сигурно щеше да го удари, ако поредният пристъп на слабост не го накара да се подпре на креслото. — Не вярвах, че Хаклит знае, и така се оказа, Хуан, глупако! Пришълецът просто не е знаел нищичко!

Той сведе глава и я поклати бавно. Стори ми се, че ще се люшка вечно.

Имах чувството, че всички останали в стаята не съществуват, че са само сенки на призрачни фигури. Сякаш Вадос, министърът и аз се намирахме в ярко осветен от прожектор кръг, докато Гарсия, жените и прислужниците бяха в здрача, откъдето не можеха да излязат. В това ослепително сияние успявах да различа дори порите върху лицето на el Presidente. От тях непрестанно струеше пот, изстисквана от ужасно напрегнатите мускули под кожата.

— Още утре ще започне стрелбата по улиците — произнесе с леден глас Вадос. — Ох, вече ми е все едно, Естебан. Ти твърдиш, че чужденецът не е бил информиран, аз пък съм уверен, че всичко му е било известно — във всеки случай достатъчно, за да ни унищожи. През последните няколко дни бремето върху плещите ми беше направо непосилно. В началото мислех, че така е по-добре, отколкото моят красив град да бъде разрушен от гражданска война. Да, точно така смятах тогава. Но онези, дето загинаха заради нас, издъхнаха в невежество, без право на избор. Виж, ако имаше война, поне щяха да знаят за какво умират — и сами да вземат някаква страна.

Малко по малко вождът се овладяваше и накрая се сети за останалите присъстващи в залата. Извърна лице и се усмихна на жена си, ала чертите му бяха разкривени в мъчителна гримаса, сякаш тази усмивка му костваше невероятни усилия.

— Консуела, не става дума за нещо, което трябва да те безпокои, нито теб, Пабло, или вас, мадам — добави той, като кимна към непознатата. — Мисля, че е време да започнем вечерята. Джейми! — нашият домакин щракна с пръсти към един от прислужниците. — Отведете сеньор Диас оттатък, нека си почине там. Занесете му бренди и разхладителни напитки и позвънете на доктор Руис, ако пристъпът се повтори. Що се отнася до вас, Хаклит, ще ви помоля да ме придружите.

Очаквах, че Диас ще протестира, той даже вдигна глава, но бързо се отказа. Забелязах, че бе разкопчал своята риза и опипваше нервно мъничкия златен кръст на шията си.

Вадос не си даде труда да провери дали ще бъдат изпълнени нарежданията му, а напусна стаята през вратата, през която бях влязъл, и аз го последвах. Все още не разбирах какво точно става, обаче имах известни подозрения. Подозрения, граничещи с кошмари.

Пресякохме преддверието, минахме през друго помещение, което беше сякаш огледален образ на гостната, и стигнахме съвсем същите двойни врати, само че заключени. Негово превъзходителство се справи с тях, разтвори ги широко назад и запали осветлението.

Тази стая бе мебелирана като всекидневна, с ниски кресла и малки масички, но освен това зърнах остъклена библиотека и висок масивен шкаф с металически страни, които издаваха предназначението му. Вадос се зае да наглася циферблата на ключалката, дишайки тежко.

Наистина не знаех какво да очаквам и тъпчех зад него, готов да побягна, ако извади от своя тайник оръжие.

Сетне солидната преграда се отмести, за да разкрие множество рафтове с папки, купища документи от най-различен вид — както и шахматна дъска, върху която бе подредена някаква партия.

Един продължителен миг el Presidente съзерцава дъската, уморено подпрян на шкафа. Аз стиснах юмруци. После във внезапен изблик на ярост (или може би на самопогнуса) той я вдигна и я запрати в стената. Пешките и останалите фигури се разпръснаха с приглушен тропот из цялата стая. Царе, коне, дами…

— Сякаш съм на изповед — прошепна едва чуто, изтривайки с трепереща длан челото си.

Още стоях до прага. Скоро вождът се извърна към мен и на лицето му грееше непресторена усмивка.

— Приближете се, сеньор Хаклит, ще ви покажа нещо. Вие сте причината и главният фактор за моето спасение. От дълго време нося в душата си една голяма вина. Бях си позволил да оспоря всемогъществото на боговете. Ето! Вижте! Сега ще разберете всичко! — Пристъпих колебливо, изпълнен със съмнения за целостта на неговия разсъдък. — Прелистете документите в шкафа. Не е необходимо да ги четете, само им хвърлете око и ще схванете същината.

Все още се двоумях, но той се пресегна нетърпеливо, измъкна напосоки някаква папка и ми я тикна под носа. Беше доста тумбеста. Погледнах за надписа. Най-отгоре бе нанесено с дебел флумастер „Фелипе Мендоса“; по-долу, пак на ръка, бяха добавени две различни бележки.

Първата гласеше: „Черен царски офицер“, а втората: „Взет“.

— О, не! — извиках удивен. После, почувствал неочакван прилив на енергия, настоях: — Искам да видя всички папки.

Вадос ми стори място, потривайки машинално ръце, докато аз се ровех трескаво из рафтовете. Най-сетне открих корицата, озаглавена „Бойд Хаклит“. Под името си забелязах също такива кратки бележки.

„Бял царски кон.“

„Взет.“

Оставих папката на Мендоса в шкафа и разгърнах своята. Тя беше разделена на две части. От едната страна имаше плътен сноп от ситно изписани листчета, чието съдържание почти не можах да прочета — твърде много съкращения, пък и почеркът бе разкривен. Във втората лежеше моето досие. Вътре намерих фотокопие на писмото, което бях изпратил до Градския съвет, когато кандидатствах за тази задача, плюс копия на въпросника, попълнен лично от мен, факса, с който ме уведомяваха, че съм приет на работа, и договора. Разбира се, помнех отлично за съществуването на тия бумаги, така че те не ме изненадаха с нищо.

Но изненадите дойдоха по-нататък.

Някой, изглежда, ме беше следил през трите дни в Маями, преди да пристигна тук. Същият тип (или друг) си бе направил труда да прескочи до Ню Йорк, за да се срещне с последния ми работодател. И не само толкоз, ами и да разпита половин дузина мои бивши колеги в Щатите. Докладите бяха подписани с познато име.

Флаурс.

Човекът, който седеше до мен в самолета, когато летях насам.

Подписът на този Флаурс се мъдреше и под най-забележителния от цялата сбирка документи. Това бе напечатан на машина лист със следния текст:

„Уважаеми господине!

Съгласно вашата заповед аз събрах подробна биографична справка за лицето Бойд Даниел ХАКЛИТ — специалист по уличното движение. Като се имат предвид огромните разстояния между отделните местоназначения, срещнах сериозни пречки при проучване на кариерата му извън САЩ. Няма съмнение обаче, че той се ползва с великолепна репутация в своята област. Повечето от изказванията по негов адрес бяха направо възторжени.

Ако говорим за лични връзки и предпочитания, изглежда, че Б. Д. Хаклит преднамерено избягва създаването на каквито и да било близки взаимоотношения, докато работи върху всеки един от проектите. Това вероятно произтича и от начина му на живот: той отделя средно седем-осем месеца в годината за труд, а останалото време — за продължителна почивка. Вън от съмнение е също така, че естеството на неговата професия го е превърнало по същество в наемник и още сега смело мога да заявя, че ще бъде лоялен изцяло и единствено към своя работодател.

Що се касае до информацията, която специално ми беше поръчано да потвърдя, макар австралийският му произход да предполага вродена непоносимост, фактът, че е живял в такива страни като Египет и Индия, подсказва възможни отклонения от първоначалната нагласа. Трудно ми е да дам окончателно становище в някоя посока въз основа на наличните сведения. Все пак не бива да се забравя, че наученото през детството остава завинаги. Ако не друго, можем да се надяваме поне на презрително отношение към «туземците». Което напълно съвпада със съответните ви изисквания.“

Вадос не откъсваше поглед от мен, докато четях доклада. Щом вдигнах глава, открих, че черните му очи внимателно опипват лицето ми.

— Да, Бойд Хаклит — подхвърли спокойно той. — Именно в заключенията на агента се криеше грешката ни.

— Този дребен копелдак Флаурс! — просъсках ядосан аз. — Ако знаех, щях да го изритам от самолета!

— Не му се сърдете. Човекът просто изпълняваше заповеди. Моите заповеди.

El Presidente се отпусна върху стола и посегна към копчето на звънеца.

— Нещо за пиене, сеньор? — предложи ми. — Готов съм да отговарям на различни въпроси.

— Не искам да пия. Интересуват ме само вашите обяснения.

— Да не се опасявате, че ще ви отровя? — Той се усмихна вяло. — Това са спомени от миналото. Е, както обичате. Моля, седнете.

Извадих още няколко папки, поставих ги на масата и се разположих зад тях. Прегледах имената отгоре, обаче те не ми говореха нищо. Умът ми беше прекалено зает да ме убеждава, че не сънувам.

— Сигурно няма да разберете доста от подробностите, които ще ви кажа — поде с въздишка Негово превъзходителство. — Ще ми простите забележката, но вие в края на краищата сте човек без корени, без истинска родина. Изоставили сте своя дом и сте тръгнали по света, за да предлагате под наем уменията си. Сгрешихме в преценката си до каква степен ви е променил този начин на живот, лишавайки ви от шанса да затвърдите наученото в младостта. И дали не стана по-добре, че сбъркахме с вас, макар…

— Вижте — прекъснах го аз, — омръзна ми да слушам все едни и същи баналности по мой адрес. Искам да знам какво означава всичко това — почуках с пръст по документите на масата. — Доколкото схващам, тук пише, че вие сте играли на шах с живи човешки същества.

Даже сега, докато произнасях последните думи, долових недоверието в гласа си. Сякаш излизаха от нечие чуждо гърло.

Хуан Себастиян наведе глава.

— Точно така — прошепна той.

— Вие побъркан ли сте?

— Може би. Но не в смисъла, в който го казвате. Сеньор, вече съм ви споменавал, че гледам на Сиудад де Вадос като на собствен син. Ако имахте син, бихте ли желали да го видите уплашен, наранен, дори осакатен за цял живот? Това поне сигурно ще разберете. Аз обичам страната си! Управлявам я от години — навярно неведнъж съм грешал, обаче успях да постигна немалко велики неща там, където други на мое място щяха да лепят и кърпят, докато накрая се получат ужасни грозотии… Ех, после избликна растящото несъгласие, взаимната омраза, породена от фактор, който не бях предвидил и много исках да оправя. Става дума за селяците, настанили се неканени в моя град сякаш бацили в кръвта. Да, те също са рожби на тази държава, ала са и войници на президента, а аз воювам. Сражавам се с вековната изостаналост, Хаклит! Понякога ме питат: „Защо построихте новата столица, щом в Астория Негра смърдят бордеи и крайните квартали в Пуерто Хоакин са свърталище на престъпници?“ Нима сбърках? Какво знаеше светът за Агуасул, преди да се появи Сиудад де Вадос? Че е петно на картата и толкоз! Никаква търговия, никакви инвестиции отвън, нищо освен селяните, газещи със своя добитък из дълбоката кал… О, да, имахме нефт, но даже и той не ни принадлежеше — експлоатираха го чужденци, които разполагаха с необходимите средства. В замяна ние получавахме шепа жалки грошове. Може би не сте били информиран, драги сеньор. Така изглеждаше тая страна преди двайсет години. Днес притежаваме една четвърт от всички нефтодобивни инсталации тук, а утре те ще бъдат наши и само наши. Виждах с очите си светлия ден. Събарях онези, дето се изпречваха на пътя ми, защото вярвах, че мога да осъществя своята мечта. И щях да успея, ако не беше неимоверната тежест, завързана за краката ни. Сигурно и други са ви казвали, че сме на ръба на гражданската война…

El Presidente млъкна, после продължи:

— Всъщност аз не съм дошъл да търся оправдания, ами да ви запозная с фактите. По-нататък вие ще преценявате сам. Диас е добър човек. Той също обича Агуасул, нашата мила родина. Но за разлика от мен се вслушва в жалните крясъци на всички тези дребни хорица и е обзет от желание да припка при тях и да ги успокоява. Хубаво, хубаво! Обаче аз знам едно: заради всеобщото щастие някои ще трябва да страдат. Да предположим, че не бях отделил средства за вашия проект — какво щях да правя с парите? Да раздам по десет доларос на ония четиристотин хиляди гладуващи в Астория Негра и Пуерто Хоакин? Е, те ще ги пропилеят и край, нищо няма да остане. После някаква богата компания, решила да построи у нас филиал, с който в страната ни ще потекат не нашите жалки четири милиона, а много повече (при това по-силни, северноамерикански долари!), ще избере например Бразилия. Защото, хм, Сиудад де Вадос е понижил жизнения си стандарт. О, не, сеньор!

Вождът инстинктивно се озърна назад.

— Стига Диас да беше тук — поясни, — сигурно пак щяхме да се счепкаме на тази тема… И какво се получи накрая? Естебан ме заплаши, че ако не изпълня онова, за което моли, той щял да ме принуди. Или да ме свали от власт и да го изпълни сам. Нима трябва да бомбардират любимия ми град? Необходимо ли е по улиците да се въргалят изкормени трупове на жени и деца? Нагледал съм се на такива неща в Куатровиентос, преди да стана президент. Видях изхвърлени през прозорците хора, видях застреляни малчугани, докато са плачели за милост. Или може би да постъпя, както действат в съседните страни — да убия Диас, за да се отърва от неговата опозиция? Но той е свестен човек! Толкоз години работихме рамо до рамо, едва отскоро между нас се появи омраза. Започнахме да се караме на съвещанията в кабинета и веднъж Алехандро Майор (когото вие помните добре, мир на праха му) ни събра с Естебан. Тогава ни предложи…

Домакинът стисна юмруци, а вените му изпъкнаха и се свиха на възли. Не гледаше към мен. Явно преживяваше отново онзи момент.

— Алехо ни каза, че щом не умеем да решим разногласията си без борба, нека поне в нея се придържаме към известни правила. Добави също, че и двамата сме знаели вече едни правила, които му се стрували подходящи за случая. После заяви, че той не можел — о, не забравяйте, сеньор, че тоя човек беше навярно най-великият познавач на политическата машина! — та значи не можел да определи с точност какво ще предприемат всички членове на нашето население на следващия ден. Но затова пък било съвсем реално да се насочват действията на онези от тях, за които е събрана достатъчно информация.

Представих си как е изглеждал доктор Майор, докато ги е запознавал с предложението си: блеснал поглед зад очилата, лъщящо от вдъхновение лице и треперещ глас. Може би се е боял да не изпусне предоставилата се възможност да извърши уникален експеримент по държавно управление.

— Някои биха го нарекли безумие — подзе пак el Presidente с дрезгав тон. — Ала ние решихме, че по-добре такова безумие, отколкото някакво друго, по-кърваво. Не желаех да видя моя Сиудад де Вадос разрушен от гражданска война, а Диас не искаше да загуби своите хора. Ето защо се съгласихме и дадохме тайна клетва — ще продължим схватката си върху квадратите на града, който ще ни служи за шахматно табло, но никой не бива да узнае за нашата игра…

Прекъснах го, все още невярващ, че всичко това е истина, и подхвърлих с глупаво изражение:

— Снощи по време на турнира забелязах, че присъстващите в залата бяха разделени по цветове…

— Да, половината от населението на Агуасул е тъмнокожо, останалите са бели. Както ни каза Алехо: не можеш да предвидиш кога ще огладнее или ожаднее някой, освен ако не знаеш кога за последен път се е хранил и пил. Същото важи и за много други неща. Обаче можеш да твърдиш с увереност, че щом е жив, рано или късно индивидът ще почувства глад и жажда. Разбира се, има редица фактори, които не подлежат на промяна — онзи, дето мрази религията, винаги ще ненавижда и поповете, независимо дали е болен, пиян или трезвен. О, колко дребен и маловажен изглежда човек, погледнат по такъв начин! Стига да го бяхте чули тогава, Хаклит (а ние го слушахме внимателно, защото той беше моята дясна ръка повече от двайсет години), навярно щяхте да заявите, че е някакъв глупав мечтател. Гадател, претендиращ, че умее да предсказва бъдещето. Но ние помнехме на какво е способен и се съгласихме. Ако не бяхме го сторили, щяхме да разцепим Агуасул на две и подобно на кучето в оная Езопова басня, което от алчност изпуснало кокала в реката, да изгубим всичко заради нашите препирни… Никой друг не знаеше, сеньор. Никой на света, преди вие да се досетите.

— Ама това е направо невъзможно! — произнесох с безпомощен глас. — Хора… личности, които… Ох, Господи!

— Сигурно ви се струва унизително, че и вие сте били лишена от воля фигура върху таблото? — кимна Вадос, гледайки ме втренчено. — Разбирам ви. Бихте могли да намерите утеха в мисълта, че пръв и единствен се ориентирахте накъде духа вятърът. А нещата са толкова прости, понеже можеш да ги ръководиш, без който и да било да почувства промяна в живота си. Така ми се искаше да вярвам в това! Най-напред ни бяха нужни хора, поддаващи се на управление от здрава ръка. Имахме ги. В Сиудад де Вадос законът се спазва от всички. Обособяването на две враждуващи страни също беше много просто. Както съвсем правилно отбелязахте одеве, в Агуасул е налице известно разделение по цвета на кожата — пълно или с малки нюанси. Все пак предпочетохме да си разпределим войнството според неговите лични симпатии. Някои като адвоката Браун, макар и белолики и чужденци, играеха заедно с черните на Диас, докато други, родени тук, но затова пък привърженици на Гражданската партия, защитаваха бялата кауза.

El Presidente се закашля, преди да продължи:

— После се уговорихме всеки един от определените играчи да съответства на дадена фигура в шахмата. По такъв начин Алехандро Майор — сигурен съм, че не е предполагал какво ще му се стовари — беше моята дама, най-могъщата „персона“ на таблото, и притежаваше достатъчно власт, за да въздейства чрез телевизията, радиото и вестниците върху народа в страната. Споразумяхме се още, когато някоя фигура бъде взета, да се направи така, че тя всъщност да изгуби своето влияние. А това означаваше…

— Смърт! — извиках аз. Бях прочел десетина имена върху папките пред мен. Шишкото Браун беше мъртъв, мъртъв бе писателят Фелипе Мендоса и Марио Гуереро също…

— Да, за някои означаваше смърт — съгласи се мрачно Вадос. — Но не за всички. След първите няколко инцидента този изход ми се струваше по-лош дори от… Ех, няма значение, сега вече е минало. Та както ви изтъкнах, оказа се удивително лесно да се предвидят действията на която и да било от фигурите или тя да бъде заставена да постъпи по съответен начин. Ето например един от доста хитрите ходове на Диас. Той искаше да… да вземе Марио Гуереро. Знаеше, че босът мрази Сам Франсис и че щом двамата бъдат събрани някъде, Гуереро ще го обиди. Ако пък спомене цвета на кожата, Франсис ще го удари в израз на необуздан гняв. Даже и да не беше го убил с юмрук, сигурно би го спипал по-късно, за да го довърши. При предишните случаи, когато са го засягали така, мулатът е губел всякакъв контрол над себе си, бягал е от две страни за подобни истории… Наистина не можех да си представя, че хората са чак дотам посредствени.

— А за мен какво ще кажете?

— О, вие се подчинявахте на заповедите, предоставихте ми плановете, които искахме от вас, и до известна степен се държахте според предвижданията ни. Ала понякога бяхте толкова труден! Никой не вярваше, че Браун би могъл да ви допадне — Шишкото бе съвсем различен от вас и тъй открито ненавиждаше конфликтите между расите. Вместо това вие се сприятелихте с него. Също и с Мария Посадор, вдовицата на победения съперник, на човека, който никога нямаше да построи този великолепен град. Предполагахме, че отношенията ви ще са хладни, най-много да започнете да я ухажвате и да бъдете отхвърлен. Но и тук не познахме! Стана така, че трябваше да се примирявам с непоправимата уязвимост на моя царски кон. Министърът Диас естествено побърза да се възползва. По-късно ви преместих само още няколко пъти. Накрая тази ваша слабост се обърна срещу Естебан. Той реши да ви свали от дъската, което според предварителната уговорка означаваше да ви отнеме възможността за активно функциониране, обаче постъпи необмислено и направо се провали.

— Хм… значи сте знаели кои са неговите фигури?

— Всички, с изключение на пешките. В началото се съгласихме, че силата и стойността на отделните пешки се менят в хода на двубоя и следователно можем да ги подбираме тогава, когато се появят на сцената. Но другите шахматни участници бяха определени предварително и се споразумяхме за мощта на всеки от тях — този процес продължи доста дълго, въпреки че Алехо се подвизаваше в ролята на посредник.

— Искате да кажете, че Диас е позволил противниковата дама да действа като… като съдия?

Вадос сви рамене.

— Давахме си сметка — обясни с нисък глас той, — че доктор Майор се интересуваше не от това кой ще победи, а от самата игра. За него тя бе върховна точка в цялата му кариера независимо от крайния резултат.

— Значи си е получил заслуженото.

— В известен смисъл.

Реших да сменя посоката на разговора.

— М-да… Не разбирам обаче как точно сте премествали някоя фигура — произнесох отчаяно. — Как, да речем, ме прехвърляхте между квадратчетата?

— О, нали ви казах, сеньор — вие бяхте много труден! Останалите се движеха почти сами. Знаех например, че дъртият Ромеро ще свали обвиненията от Марио с оправданието, че са политически шантаж, защото предния ден го поканих на вечеря и го чух от него. Но даже и да не беше стигнал до тази идея, аз щях да го подтикна към подобен ход. Освен това постоянно бях в течение на телевизионните предавания на Алехо. Въпреки че докторът не следеше как се развива играта — тя бе тайна между мен и Естебан Диас, — беше му известно за нейното съществуване и винаги действаше съгласно моите указания. По аналогичен начин постъпваше Диас с Кристофоро Мендоса от „Тиемпо“. Помнех, че Ангърс ненавижда Браун, смятайки го за предател: нали е бял и от англоезична страна, а същевременно се е оженил за индианка и предлага услугите си на негъра Сигейрас… Много пъти дори не съм принуждавал някоя фигура да се мести от едно поле на друго. Достатъчно бе да подхвърля някаква информация или приятелски съвет и скоро хората сами си вадеха нужните изводи. Например за да се справя с Хосе Далбан, трябваше просто да подшушна на Луис Арио, че именно бизнесменът (или негов верен човек) е подпалил Радио-телевизионния център. И туй беше голата истина! Съобщих я на Арио, а той навярно си е помислил: „След като полицаите не предприемат нищо, аз лично ще се заема и ще сложа край на полулегалния му занаят.“ Все пак, кълна се във Всевишния, нямах представа, че Хосе ще се самоубие!

— Искате да кажете, че сте се придържали стриктно към правилата на играта, макар да сте знаели, че тъкмо Далбан е причинителят на пожара, по време на който загина доктор Майор? — Гласът ми потрепери при тези думи. — Стигнали сте чак дотам да отклоните полицията от разследването, за да се развържат ръцете на Арио?

— Вярно. Нали това ви обяснявам: изучавах внимателно ситуацията върху шахматната дъска, после се спирах на новия ход и го извършвах независимо от моментните желания и намерения на конкретния човек. Защото всеки от нас трябваше да обяви действията си пред партньора и да покаже точно какви последствия ще предизвикат те. Сетне променях положението на съответната фигура върху таблото в шкафа, изчаквайки отговора. Но истинската партия се играеше навън в града — дъската тук служеше само за справки.

Забелязах, че Вадос има напълно изтощен вид, сякаш е преживял неимоверно физическо натоварване. Гласът му поукрепна, обаче ставаше все по-тих, та се наложи да се наведа напред в креслото, за да чуя последните изречения.

— Ние си вярвахме един на друг — прошепна той. — И винаги се състезавахме по правилата.

 

 

Чувствах се съвсем безпомощен. По някаква злощастна случайност, без самият да го желая, неочаквано се бях озовал в положението да разполагам с власт над тоя човек, който на свой ред беше съсредоточил в ръцете си неимоверна сила — и я бе използвал.

Можех ли да приема тази история за истинска? Или просто ставах жертва на странна заразителна илюзия, споделяна едновременно от министъра и президента? Нещо като игра на сенки, с която целяха да си затворят очите пред факта, че с разногласията си обричат на гибел онова, дето се опитват да спасят?

Колкото повече се задълбочавах в ужасяващото съдържание на папките, извадени от шкафа, толкова по-трудно ми беше да не вярвам, че това е истина.

Сетих се за моята цинична — в известен смисъл — реч пред Мария Посадор, посветена на безличните сили, които властват над обикновения човек. Припомних си и неясното чувство, спохождало ме неведнъж, откак пристигнах тук — чувството, че непрестанно и въпреки волята ми ме въвличат в сблъсъка между противоположни интереси. Изглежда, че действително съм държал ключа към всичко в Сиудад де Вадос.

Отворих една от папките, доста тъничка, едва с няколко бележки вътре. Името на корицата беше генерал Молинас, главнокомандващият армията.

Върху най-горното листче бе написано с почерка на вожда:

„Отначало се чудех защо Д. го избра на своя страна, струваше ми се, че симпатизира на белите. Но както се оказа… NB: да се провери благонадеждността му.“

Последното ме върна от света на фантазиите в този на непоклатимите факти.

— Това надали би могло да се случи другаде — произнесох аз.

El Presidente вдигна отсечено глава.

— О, грешите, би могло да се случи навсякъде! Всеки е способен да го направи, стига до него да има човек като Алехо — достатъчно упорит и опитен в подобни дела.

— Не! — извиках ядосан. — Слава Богу, че не е вярно! Нали сам изтъкнахте, че първото условие за успех са хора, готови да се подчиняват на управление от здрава ръка? Иначе казано — люде, на които ще им бъде напълно безразлично, когато ги местят така, сякаш са фигури върху черно-бялото шахматно табло! Е, това е другото название на диктатурата, то е нещо като най-управляваната страна в света. В името на илюзорните си мечти вие сте отнели надеждите на половината от своя народ; заради страха да не пострада вашият новичък и хубав град сте оскърбили личното достойнство на всеки един от жителите му. Хвърляте прах в очите на хората и ги карате да смятат, че думите им имат някаква стойност с тия смешни улични допитвания до общественото мнение, а същевременно прилагате всякакви явни и потайни методи, за да ги превърнете в послушни и безгласни жертви на разни прищевки. Дърпате ги като марионетки, възползвайки се от фобиите и заблудите, които вие самият сте им внушили!

Поех си дъх и продължих твърдо:

— Не вие, Вадос, сте творец на моите предразсъдъци и затова не успяхте да ме поставите под пълен контрол. Но не е необходимо да си приписвам кой знае какви заслуги, че разкрих този кървав план. Вие просто паднахте в трапа, който сте изкопали със собствените си ръце. Същата история се е получила и когато сте поканили чужденците да построят новия град, понеже не сте се доверили на своите съотечественици. Боже мили, дори планът ви да беше протекъл според предварителния замисъл и куршумът на Мария Посадор да бе минал през главата ми вместо през рамото — тук Хуан потрепери и скри лицето си в шепи, — опитът да смалите обкръжаващата ви действителност до игра на шах пак щеше да се провали. Кълнете се, че сте се придържали към правилата. Но ако може да се вярва на написаното в тая папка, искали сте да се отървете от генерал Молинас, защото той не е споделял възгледите на доста офицери, нито вашето отношение към обикновените хора в Агуасул! Господин президент, сигурен ли сте, че армията щеше да следи бездейно победните ви ходове срещу Диас и да ви остави да осъществите напълно своите желания? Мислите ли, че ако Естебан бе довел докрай намерението си да елиминира епископ Крус (който вероятно е бяла фигура), църквата би наблюдавала безучастно премахването му? Това са нелепици… Ами сеньор Диас! Че и вие също! Представете си, че се изправите пред поражение — и тогава ли щяхте да спазвате шахматния ред? Щом министърът държи толкова много на хората си, че е готов да приеме дори този налудничав план, за да не избухне гражданска война, кое му пречи да наруши уговорката, когато разбере, че ще изгуби? Нищо чудно ние, хомо сапиенсите, наистина да сме само някакви сложни машини, реагиращи на външни дразнители по предварително съставена програма. Поне в моята работа често съм стигал до подобен извод. Но той важи за всички нас и никой няма право да се отъждествява с божествените сили, за да диктува мислите и чувствата на другите. Погледнете себе си — с вашите амбиции докарахте страната до ръба на пропастта. Какво, по дяволите, смятате да предприемете сега?