Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (19)

XIX

Доналд Ангърс беше проговорил на английски и намиращите се около нас полицаи не схванаха смисъла на казаното. Ето че той се обърна към тях, завладян от неописуем гняв — не можех да повярвам, че е в състояние толкова бързо да напусне своята черупка от егоизъм.

— Не стойте като истукани! — изригна. — Това е съпругата на Браун! Докарайте я при мен!

Този път думите му поразиха целта. Ченгетата потънаха чевръсто в мрака. Разнесе се уплашен вик. След секунди те се появиха обратно, а сеньора Браун се гърчеше в здравите им ръце. Беше се задъхала от усилия, но тя бе само уморен възрастен човек, докато полицаите бяха млади и силни. Пъстрият й шал се свлече назад върху раменете.

— Ти си била значи — прошепна ядосан Ангърс. Той взе един прожектор и го насочи в лицето й, заслепявайки я. Жената изви глава встрани, за да избегне светлината.

— Dónde está tu esposo?^[1] — попита злобно англичанинът.

Тя му отвърна с убийствена усмивка.

— No sé — каза безизразно. — No está aquí.^[2]

Вероятно в същия миг ме позна и си спомни кой съм, защото зърнах проблясък на омраза в нейните очи. Обърнах се, не желаех да имам нищо общо с онова, което щеше неминуемо да последва.

Доналд извади пистолета и бавно пусна предпазителя: сред тясното пространство металическото изщракване прозвуча като изстрел.

— Добре тогава — кимна той, впил поглед в жертвата си. — Ще държиш посоката, в която вървеше одеве — да видим дали няма да го намерим.

Полицаите пуснаха китките на сеньора Браун. Тя разтърка местата, където пръстите им бяха оставили дълбоки отпечатъци, но иначе не помръдна. Ангърс вдигна черния колт към гърдите й, жената се изсмя с презрение. Ала щом я помъкнаха навътре в тъмния тунел, тялото на тази мъченица неволно се сгърчи от уплаха.

— Господине — произнесох тихо аз, — не ви ли е срам от това, което правите?

Шефът на пътния отдел не ме погледна, а когато отговори, гласът му беше студен, лишен от всякаква човечност:

— Шишкото Браун се издирва за убийство. И вие го знаете. Ако е тук, не бива да ни се изплъзва.

Жената естествено не разбра нашия диалог — владееше само испански език. Но очите й бяха втренчени в полицаите, които отваряха с трясък тънките врати и прегради, озарявайки помещенията пред себе си с ослепителното сияние на прожекторите.

Малко по-нататък тунелът се разделяше. Ангърс даде знак на сеньора Браун да го придружи, тя се поколеба, обаче той отново я заплаши с пистолета. Пленницата се подчини и пое с колеблива стъпка.

Аз вървях редом, напълно безпомощен.

Ченгетата бяха спрели на пресечката и спореха накъде да продължат. Доналд откъсна за миг поглед от своята жертва, за да им кресне с началнически глас:

— Не виждате ли, че тук подът свършва! Давайте надясно, тъпаци!

И наистина вляво дъските върху металното скеле се разреждаха, а светлината се губеше в мрака под тях сякаш в тайнствена бездна. Униформените копои свиха по другото разклонение. Струва ми се, че аз единствен чух облекчената въздишка на жената. Но не казах нищо. Надявах се полицаите скоро да се откажат от търсенето.

Ангърс изчака да се отдалечат на десетина крачки от нас, сетне кимна на сеньората да ги настигне. Този път тя го послуша, без да се съпротивява. Англичанинът тръгна след нея и тъкмо се канех да поема най-отзад, когато нещо се раздвижи из тъмната пресечка, където в пода зееше грамадна мастиленочерна дупка.

От мрака се показа една огромна ръка.

Ударът бе насочен към врата на Доналд Ангърс и вероятно щеше да го покоси като прекършено дръвче. Само че не успя — може би нападателят не прецени добре разстоянието, може би се подхлъзна или пък другият почувства опасността и се отдръпна макар с няколко сантиметра. Ръката го цапардоса по рамото.

Едва сега се досетих, че именно Браун е разместил дъските в тунела, за да попречи на ченгетата да го преследват. Е, ако не беше проявил безсмислената храброст да спасява жена си от една несъществуваща заплаха, сигурно щеше да е жив и днес.

Но вместо това той срещна своята смърт.

Ангърс се завъртя, донякъде под въздействие на неочаквания удар. От дулото на колта му внезапно изригна пламък, а по главите на всинца ни се посипа прах от покрива. Дали беше рефлекс, злощастно стечение на обстоятелствата или пръстът на съдбата, обаче куршумът заличи лицето на Браун, както вълните помитат рисунките върху пясъка.

Копоите вече тичаха назад, разнесе се пронизителен женски писък, който продължаваше да звучи в главата ми много часове по-късно, и аз побягнах. Имах чувството, че ме преследват обезумелите еринии^[3].

Успях да изскоча на чист въздух още преди новината за кошмара да се разпространи. Само благодарение на това се разминах с ужасното отстъпление на Доналд и неговата група. Щом научили как е завършила акцията, обитателите на бордея тутакси се втурнали срещу нашествениците. Когато излязоха вън, побледнялото лице на инженера бе окървавено, един полицай влачеше десния си крак и всички без изключение бяха изцапани с кал и мръсотия.

Не попитах какво се е случило с жената на Браун. Предполагах, че е останала при мъртвия си съпруг.

Ченгетата не ми обърнаха никакво внимание. Някой веднага хукна при радиостанцията в колата и се обади в участъка за подкрепление. Докато попиваше раната си с носна кърпа, Ангърс непрестанно повтаряше, че този път негодникът Сигейрас щял да си получи заслуженото, задето прикривал убиец. Аз му отвърнах, че всеки човек е невинен до доказване на противното.

Той се втренчи в мен. Очите му бяха придобили стоманен блясък.

— О, не — поклати глава. — Грешите. Нашите закони са като Наполеоновия кодекс. Съмнението винаги е на страната на обвиняемия…

От входа на бордея надничаха разкривени от омраза лица, те ни хвърляха мрачни погледи, а децата продължаваха да ни засипват с боклуци. Един копой стреля три пъти, преди да се скрият всички потенциални нападатели.

Някъде отдалеч долетя воят на полицейските коли, които бързо приближаваха насам.

Изкачих се по склона към монорелсовата станция и взех метрото до Пласа дел Сур. Никой не се опита да ме спре.

Струва ми се, че не осъзнавах какво правя в този момент. Моят разсъдък беше отказал всякаква висша нервна дейност, сякаш ми бяха напълнили черепа със студена вода. По-късно успях да възстановя няколко съвсем кратки сцени от маршрута си — физиономии на други пътници във вагона, оживените улици под нас, отражението на слънцето върху прозорците на сградите, заглавие във вестник от Пуерто Хоакин, който прелистваше някакъв мъж тъкмо когато слизах от метрото. Но аз все така не знаех какво върша. Чувствах, че се спускам надолу с безкраен ескалатор, а пък от рекламните табла ме гледа лицето на Мария Посадор, която непрестанно повтаря, че независимо дали го желая, или не, вече имам свое място в играта.

Достатъчно важно, та заради мен да убият човек.

Ако не бях сътворил оня безумен план за проникване в бордея, ако не бях проследил с очи сеньора Браун… Сега наистина всеки може да ме обвини, че аз съм причината: „Той направи това и това, после се случи най-лошото.“

На Пласа дел Сур цареше горещ слънчев следобед. Не се мяркаха почти никакви хора. Пресякох площада и влязох в хотела.

Във фоайето, с добре познатата незапалена руска папироса между пръстите, седеше Посадор. Днес не бе сама — на масата с шахматните квадратчета лежаха чифт тъмни очила, фасовете в пепелника не бяха от нейните любими цигари. Вдигнала вежди, Мария четеше някакво писмо.

Спрях при нея, дамата ме погледна, сетне ми кимна хладно.

— Не зная дали ви интересува… — подех с променен глас, сякаш някой чужд човек беше заговорил с устата ми. — Намериха Шишкото Браун.

Тя подскочи в креслото.

— Diablo!^[4] И къде, за Бога?

— В бордея на Сигейрас — къде иначе?

— Хм, аз пък смятах, че отдавна е напуснал Агуасул. Сеньор, какво направиха с него?

— Доналд Ангърс го застреля в главата — отвърнах аз и изведнъж мургавото женско лице с лъскава черна коса бе изместено от спомена за друга физиономия миг преди да бъдат унищожени нейните черти.

След последните ми думи Посадор беше замръзнала като спрян кадър от филм. Изминаха десетина безкрайни секунди, докато отново да се раздвижи, но очите й бяха пълни със сълзи и не мисля, че вече ме виждаше ясно.

— Разбира се — прошепна. — Това следваше да се очаква.

Аз мълчах и я гледах. Ето че тя се надигна, разкърши рамене и се сбогува някак вдървено. После си тръгна, мачкайки руската цигара, а тютюнът се сипеше по елегантните й скъпи обувки.

Обърнах се и влязох в бара.

Съобщението за смъртта на Браун бе включено още в първите новини по телевизията, ала мен ме налягаше такова безразличие, че дори не се заслушах. Мярнах, посипания с боклуци склон, на който бях стоял доскоро — сега горе имаше няколко военни камиона; от перилата на станцията надзъртаха любопитни пътници. Отряд войници влязоха в коптора, малко по-късно изнесоха трупа на Браун и камерата показа едрото му тяло отблизо. Зяпачите наоколо, изглежда, го познаха. Някои от тях си свалиха шапките, други се прекръстиха. Отзад войниците вече изтикваха населението на бордея на Слънчева светлина, удряха хората с палки и ги тласкаха към каросериите, като не забравяха да блъскат и с приклади. Натъпкаха ги вътре, сякаш бяха бездомни кучета. Там нещастниците се скупчиха, свели безпомощно чела, в очакване да бъдат откарани.

Полицията търсеше Сигейрас под дърво и камък. Знаеха, че се спотайва някъде из града. Без съмнение, веднага щом го намереха, щяха да му предявят обвинение в укриване на човек, заподозрян за убийство.

По новините в осем без пет излъчиха интервю с Ангърс, който имаше доста героичен вид с превързаната си глава. Все още киснех в бара, не изпитвах никакво желание да вечерям. Просто си седях там. Пуснаха и репортаж с епископ Крус. Духовникът пак подхвана своята любима тема за гнездата на злото, също както в деня след смъртта на Естрелита Халискос.

Накрая обявиха кратък списък на всички хора, оказали помощ при залавянето на този опасен убиец. Между многото имена забелязах и моето.

Почувствах, че ме обхваща някакво притъпено засега възмущение. По дяволите, може би Браун наистина бе преспал с оная малка мръсница, може би точно той я е блъснал от прозореца, а освен това — последното бях видял с очите си — се опита да ликвидира Ангърс. Съгласен съм с всичко, съгласен. Но Шишкото не беше вероломен престъпник, ами човек, направил погрешен избор. Въобще нямах намерение да участвам в колективната присъда, която се готвеха да му издадат посмъртно и без адвокати.

Навярно ме завличаше навикът от дългогодишната практика, превърнал ме в пасивен наблюдател, възприемащ и анализиращ фактите наоколо. Ала дойде време да сложа край на този период. Вече трябваше да заявя високо какво мисля и да говоря само онова, което считам за правилно. Можех да започна, като си разчистя сметките с телевизионното студио например.

Щом новините свършиха, станах и се качих в колата.

Рико, редакторът на предаването, тъкмо излизаше от сградата. Бе уморен, отпърво дори не ме позна, след това сякаш не проумяваше думите ми.

Но когато понечих да повторя всичко отначало, той разтърка отегчено буза и махна с ръка.

— Да, да — промърмори с кисела гримаса. — Чух какво ми казахте, обаче не мога да направя нищо. Касае се за политически въпрос — ако имате някакви възражения, отнесете ги до доктор Алехандро Майор.

— Защо пък до него?

— Да не мислите, че аз решавам кое да влезе в програмата? — сопна се младежът. — Или че подбирам сам новините? Разберете ме добре, сеньор Хаклит. Щом не желаете да цитираме повече името ви, трябва да се обърнете към доктора — той нареди да споменем и вашето участие в този инцидент. Стига да разполагахме с допълнително време, щяхме да ви потърсим за интервю, каквото взехме от Ангърс.

— Но нямаше да го получите! — креснах ядосан не на шега, когато отново намерих сили да си поема дъх. — О’кей, тогава ще се срещна с Майор. Къде да го открия?

— Може би е в кабинета на първия етаж — Рико ме надари с подигравателна усмивка. — На ваше място не бих го предизвиквал точно сега. Не е в най-цветущото си настроение…

— А в какво настроение смятате, че съм аз след помията, която излъчихте за мен?

Усещах се изнервен до краен предел, сякаш пронизителният глас на редактора бе проникнал чак във вътрешността на мозъка ми. Заобиколих го, поклащайки се неуверено, и тръгнах нагоре по стълбите.

Кабинетът беше добре охраняван. В преддверието седяха двама души — млад, доста як сътрудник и също млада, хубавичка секретарка. Минах покрай тях, докато те все още изписваха на лицата си приветствие: „Заповядайте, ние, разбира се, ви познаваме“, и отворих вратата към светилището на министъра.

За миг се възцари необичайна тишина. Очаквах Алехандро да избухне, но той направи друго — в първия момент ме погледна изненадан, после се овладя. Посетителят, който тъкмо му обясняваше нещо, млъкна, извърна се и втренчи очи в мен. Едва сега установих, че това е самият Хосе Далбан.

Докато се съвземах от моето смущение, Майор се ориентира в обстановката. Облегна се назад, нагласи очилата на носа си и подзе с развеселен тон:

— Сеньор Хаклит, както виждам, работата не търпи отлагане. Кажете какво има?

Без да му обръщам никакво внимание, аз заговорих на Далбан:

— Сигурно ще се зарадвате, като узнаете, че онова, което не постигнаха заплахите и рушветите ви, беше осъществено благодарение на човека тук. Министър на дезинформацията и клеветите, ето как бих го нарекъл.

За първи път си дадох сметка колко съм пил тази вечер.

Свих се в себе си и оставих на другия у мен, който сега дърпаше конците, да излее всичко, насъбрало се в душата му. Просто нямах алтернатива.

— Някои мислят — започнах, — че колкото са по-опашати лъжите, толкова по-логично е хората да ги приемат. Преди малко тоя човек заяви едва ли не пред целия Агуасул, че аз съм дясната ръка на момчето-герой Ангърс, прославило се със залавянето на опасния престъпник Браун. Това е ужасно голяма партенка и току-виж мнозина повярвали в нея. Но тя няма нищо общо с истината, освен че бях там. Сцената, на която присъствах, може да бъде определена по един-единствен начин — убийство. До гуша ми дойде от похватите на вашето любимо правителство, Майор. То е по сладките приказки, ала удря само под пояса, когато така му изнася. Искам да заявя най-открито, че от последната ви лъжа ми се ще да повърна върху лъскавия килим пред вас!

Произнасяйки тези изречения, аз стоварвах юмрук по бюрото, всеки път все по-силно. Накрая слушалките на телефоните подскочиха върху вилките си.

Алехандро Майор ме изслуша с безизразно лице. После се изправи в креслото и проговори с удивително мек глас:

— Уважаеми Хаклит, вие сте превъзбуден. Напълно разбирам сполетелия ви шок — това не е първата насилствена смърт, на която сте станали свидетел след пристигането си тук. Наш дълг е обаче да запознаваме обществото с фактите.

— Факти ли? — креснах вбесен. — Заблуди, а не факти!

— Нима не е вярно, че в бордея под монорелсовата станция се е криел убиец? Или ще отречете дори тази очевидна истина?

— Заподозрян е точната дума! Той не беше нито задържан, нито пък осъден освен в умовете на ония, които са склонни да приветстват фалшификациите ви. Е, сега вече няма как да не предявите обвиненията си. Какво, прав ли съм? Но вие пропуснахте умишлено подробностите пред обществото, нали? Вие и вашата най-управлявана страна. Майор, защо не признаете, че сте се превърнали в послушно оръдие на правителствената пропаганда? Че създадената от вас телевизионна служба не е нищо повече от високоговорител на един арогантен диктатор, отгоре на всичкото с хипнотични добавки! „Познай истината и тя ще те направи свободен, скрий, истината и ще получиш каквото ти е нужно.“ Държава, в която всеки възприема онова, дето му дрънкат, и остава сляп за мръсната действителност зад красивите лъжи!

Лицето на доктора бе станало виолетово, ала преди да успее да заговори и преди да ми хрумне последното най-страшно обвинение за финал на моята реч, в стаята отекна звучният глас на Далбан:

— Сеньор Хаклит, искам незабавно да ви поднеса най-искрените си извинения. Беше твърде глупаво и несправедливо да ви заплашвам или подкупвам. Днес вече вярвам, че вие сте честен човек. Неведнъж съм изпитвал желание да кажа същото, което изрекохте току-що в очите на тоя корумпиран ветропоказател Майор. Но въпреки престижа ми на прям и донякъде безскрупулен мъж, до момента не намирах сили за друго, освен да протестирам. Както дойдох да протестирам тази вечер. Хм, не ме е грижа повече. Аз мисля, че вие сте съвършено прав. За мен Алехандро Майор е опасен мегаломан, а Сиудад де Вадос и всички негови граждани са само играчка в ръцете на перверзен манипулатор. Той и така нареченият професор по социология Кортес, който мърси душите на най-интелигентната част от нашия народ — студентите, ще направят най-добре, ако и двамата издъхнат още веднага…

Почувствах, че ме обхваща срам, може би защото осъзнавах, че съм пиян, или причината беше в словото на бизнесмена. Говореше толкова искрено, че скоро разбрах колко несправедлив съм бил в преценката си за него.

— Смятам, че е излишно да обсъждаме вашето отпътуване от Агуасул — продължаваше замислено Далбан. — Доктор Майор, вие чухте думите ми, чухте и мнението на сеньор Хаклит. Съгласен ли сте да прекратите тоя низ от безсрамни лъжи?

Министърът седеше неподвижно, без да откъсва поглед от Хосе. Едва сега забелязах, че младият мускулест сътрудник е застанал на прага с безпомощно изражение, сякаш очаква заповед да ни изхвърли оттук. Почти бях сигурен, че Майор ще даде воля на напиращия у него гняв, понеже по лицето му се стичаха ситни капчици пот. Върху бузите му бяха разцъфнали алени петна, напомнящи рози.

Но когато заговори, гласът на домакина прозвуча твърдо и уверено.

— Моята телевизионна служба е орган на законно правителство — натърти той. — Тя не може да бъде играчка за прищевките на този или онзи. Сеньор Хаклит, вие сте наш почетен гост, поканен да реши важен проблем на града. Да не забравяме също, че сте чужденец, а в момента и доста пиян. Ние — като казвам ние, имам предвид членовете от кабинета — сме готови да затворим очи пред подобно грубо погазване на етикецията. Имате късмет, че се намирате в привилегировано положение. Ала това не значи, че разговорът ни ще бъде забравен така лесно.

— Не съм продавал на страната ви нищо друго освен услугите си — отвърнах рязко. — И няма да допусна да вършите с мен онова, на което подлагате вашите съграждани марионетки.

Той не ми обърна внимание.

— А що се отнася до вас, Далбан… — тук Алехандро премести тежкия си поглед върху него и аз изведнъж усетих, че стоя пред човек, притежаващ огромна власт и сила. — Прекалено дълго ни създавахте досадни проблеми. Търпението на правителството е голямо, но не безгранично и този път вие наистина прекалихте. С вас е свършено.

След като приключи, докторът продължи да ни разглежда безизразно. Почувствах нечия ръка върху рамото си, якият помощник беше застанал до мен и ми сочеше с пръст вратата. Хосе Далбан се надигна с достойнство от своето кресло.

— Ни най-малко, Майор — отвърна с тих глас той. — Едва сега започвам.

Последвах го и за първи път съжалих, че съм изпил толкоз. В мозъка ми кипяха хиляди неща, които исках да кажа на министъра, ала нито едно цялостно обвинение не стигаше до езика. Във всеки случай си давах ясна сметка, че трябва да напусна стаята незабавно. Останех ли дори минутка, неминуемо щях да изгубя контрол над себе си и да се нахвърля срещу Алехандро — готов бях да го удуша с кабела на собствения му телефон. Е, това нямаше да реши нищо. Най-много да ме изритат, преди да съм започнал.

Навън ни посрещна хладна нощ, над нас се издигаше озарената от луминесцентни светлини фасада на сградата. Далбан спря и завъртя глава към мен.

— Още веднъж моите извинения, сеньор Хаклит — произнесе със странно смирен тон.

— Приемам ги — кимнах аз. — Но не съм склонен да забравя толкова лесно, че вие си позволихте да ме заплашвате. Смятах, че честта стои над всичко друго. А ето че…

Бизнесменът се разсмя съвсем неочаквано.

— Срещата с Майор разби илюзиите ви, така ли?

— Ще ми се… о, да го вземат мътните, не зная какво ми се иска да направя с него. Мислех го за свестен образ и навярно е бил такъв, докато се е занимавал само с политически теории. Обаче сега властта го е корумпирала. Хм, наистина не зная.

— И все пак не е изключено тази страна да дължи своя 20-годишен мирен напредък именно на неговите методи — каза Далбан и протегна ръка към осветените прозорци. — Но Бог ми е свидетел, това ни струва скъпо!

— Добре, а как ще действате по-нататък? — запитах.

— Ех, ще намерим някакъв начин, сеньор. Какво ли не може да понесе човек на белия свят?

Тук нашият разговор, изглежда, се изчерпа. Аз се върнах при колата и подкарах бавно, съвсем бавно надолу по склона, като излагах лицето си на прохладния нощен въздух.