Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (18)

XVIII

През тази нощ столицата напомняше сепнат от хорски крясъци лъв. Звярът не помръдва, само отваря очи. Въпреки това тялото му вече не е отпуснато — под мекото кадифено покривало хиляди живи пружини се натягат докрай.

Единственият случай, когато бях доближавал царя на животните, бе в зоологическата градина на Мелбърн. Но сега се намирах в Сиудад де Вадос. Аз бях в устата на лъва.

Тогава сторих нещо, което не бях вършил от години. Почувствах необходимост да се заредя с малко холандски кураж. След като приключих в отдела (не че успях да свърша кой знае колко работа), уважих бара на моя хотел и се наливах равномерно в продължение на три часа. После светлините около мен угаснаха, удари един след полунощ, а аз все още виждах треперещите си ръце. Исках да напусна туй място. Днес. Незабавно.

В ума ми изплува отдавнашен разговор. Беше с печен вестникар, който трябвало да направи репортаж за чикагския бунт през 20-те. Най-голяма трудност срещна, когато реши да ми опише какво е да живееш в град, настървен срещу самия себе си. Ако се бе появил тук тази вечер, щях да му кажа да прескочи обясненията — вече познавах това чувство от личен опит.

Припомняйки си ония ужасяващи събития, възрастният журналист затваряше очи и простенваше. Зачудих се, докато надигах чашата, дали след години и аз няма да потръпвам от подобни страшни преживелици. Сигурно.

Виждали ли сте някога парченце лед, пуснато в свръхохладена вода? В първия миг то застива неподвижно, като човек, съгледал главата на чудовището Медуза. Точно по същия начин застина столицата пред новина №1 за ареста на Тесол, а после — и за самоубийството на Франсис.

— Самоубийство ли? — шепнеха по ъглите. — Не, в никакъв случай. Пребит от полицията? Кой би могъл да знае?

Мълвата пълзеше и всеки агуасулец прибавяше по нещичко към нея.

— Глоба от хиляда доларос? Защо никой не заплати тази дребна сума? Бедни сме, ала с нас има и други, които са богати!

Тоест защитниците на човешките права са били ограбени! И оттук до следващото заключение ги делеше не повече от една мислена крачка: „Всъщност ние, хората, сме ограбените!“

Не биваше да пия сам. След първите няколко чаши мисълта ми се проясни както никога. Ако си бях намерил компания, щях да изгълтам по-малко, за да поддържам разговора. И да си спечеля репутацията на приятен, макар и леко досаден събеседник. Но останал насаме, мозъкът ми продължаваше да работи на празен ход — вместо да получа търсения покой, затъвах във все по-неприятно опиянение.

Най-сетне се добрах до леглото и почти веднага заспах. Някъде към четири сутринта започнах да се мятам насън. Облечен бях с дълга нощница, в която краката ми непрестанно се заплитаха, и изведнъж се озовах сред вихъра на типичен латиноамерикански карнавал. Носех със себе си меч, уж огнен, ама в действителност от пластилин. От мъглата край мен постоянно изплуваха тъмни, потни лица. Размахвах оръжието към тях, знаейки, че не мога да им сторя нищо. Да, но след всеки удар долу се търкулваше опръскана в червено глава, а из въздуха бликаха димящи рубинени фонтани. Опитвах се отчаян да задържа меча, обаче той продължаваше да се вдига и спуска, докато наоколо не израсна цяла планина от посечени глави. Дрехата ми направо подгизна в кръв…

На заранта моите чаршафи лепнеха от пот — причината едва ли бе само топлата нощ. Топли бяха всички нощи, откакто пристигнах тук.

Избръснах се и слязох във фоайето, без да докосна закуската. Имах някакво калпаво усещане: комбинация от махмурлука, прекалено многото изпушени цигари и недоспиването. Поръчах новите вестници, ала дори не си направих труда да ги разгърна, мислите ми бяха съвсем объркани. Забавих се да изпия едно двойно кафе, после се насочих към отдела на Доналд Ангърс.

— Добро утро, Хаклит — посрещна ме той. — Тъкмо проучвах финансовите разчети. Вашият проект изглежда доста солиден, бюджетът му почти наближава два и половина милиона доларос.

— Хм, твърде неприятно — кимнах мрачно аз. — Не би трябвало да надхвърля 50 процента от планираните средства. В края на краищата това е само първият етап от работата. Ще го мина пак и ще видя какво мога да съкратя. Щом сляза под нивото, ще започна отначало.

— Не е необходимо — възпротиви се шефът, като ме погледна изненадан. — Сигурен съм, че ще успеем да увеличим размера на…

— Казаха ми четири милиона и аз ще се справя с тази сума — прекъснах го. — О, не се безпокойте. Няма да е никак трудно да смъкна петстотин хиляди. Действително бях разточителен с предварителните изчисления — даже взех предвид инфлацията плюс спекулативното покачване на цените от страна на предприемачите. Остана и за рушвети във финансовия отдел.

Не зная кой дявол ме накара да добавя последното. Ангърс втренчи очи в мен.

— Не бива да говорите такива неща, господине — предупреди ме той. — Дори ако сте чели за тях в „Тиемпо“.

— Тая сутрин да не са се заяли пак със Сейксас? Не ми стигна време да прегледам пресата.

Англичанинът вдигна рамене и изпухтя:

— Не, в днешния брой нямаше нищо особено. Иначе онзи нехранимайко Фелипе Мендоса го обижда почти на всяка крачка. Не че сеньор Сейксас ми е кой знае колко близък, но по навик не възприемам нито една статия от Фелипе, а и подобни истории увреждат престижа на нашия отдел.

Ангърс се зае да подрежда в изрядна купчинка разпилените върху бюрото документи.

— Ще трябва да покажа проекта ви на Диас. Някакви възражения?

— Не, стига да подчертаете, че той просто не е окончателен. — Извадих цигарите си и му предложих. — Какво мислите за новата обстановка в Сиудад де Вадос?

— Ужасна — отвърна намръщено Доналд. — Не съм виждал по-голям кошмар. Докато пътувах насам, някой замери колата ми с камък. И представяте ли си, не зърнах кьорав полицай. Оправия!

— Това й е работата на униформената власт — да отсъства там, където се нуждаят от нея.

Изведнъж си припомних за мудните им действия, когато Хосе Далбан ме беше заплашвал. Добре, че Лукас успя да реши тоя проблем. Поне се надявах.

— Щом стана дума за полицията — продължих след кратка пауза, — ще ми се днес да ме придружат неколцина от нейните хора.

— Ще кажа на О’Рурки — обеща инженерът и си записа в бележника. — Значи променихте мнението си за телохранителя, който ви предлагаха? Напълно ви разбирам.

— Не желая никакъв телохранител. Възнамерявам да сляза в прочутата дупка на Сигейрас и предпочитам да имам ескорт.

Известно време той ме разглежда слисан, сякаш не вярваше на ушите си. После въздъхна шумно:

— Кое ви накара да вземете подобно неочаквано решение?

— Вече няколко пъти ви обяснявах, че този бордей не представлява сериозен проблем, нито пък се нуждае от кой знае какви сложни проекти, което не му пречи да бъде трън в очите… Искам да видя сам условията под монорелсовата станция. Искам да се запозная от първа ръка с живота на ония хора.

Ангърс вдигна писалката от бюрото и я завъртя между пръстите си.

— Това май не влиза в пряката ви работа. Да не говорим, че тук сте в далеч по-голяма безопасност.

— Не ме разбрахте. Отивам там тъкмо поради спецификата на моята задача.

Той се отказа от по-нататъшно обсъждане на въпроса.

— Но вероятно си давате сметка — продължи не след дълго атаката, — че да слезете в коптора е по-лошо, отколкото да се намърдате в лъвско леговище. Долу е домът на Хуан Тесол, който лежи зад решетките. А и след самоубийството на Франсис да се появите на такова място, би означавало… да поемете излишен риск!

— Не знам дали съм ви споменавал — отвърнах аз, — че второто ми име е Даниел^[1]. Бойд Даниел Хаклит. Внимателно обмислих възможните последствия и въпреки това настоявам да преценя нещата със собствените си очи.

— Ами защо просто не разпитате Колдуел? — не мирясваше Ангърс. — Или някой друг от здравния сектор? Те ще ви разкажат каквото ви интересува. Поне половината са добре осведомени по случая…

— Уморих се от вашите приказки — пресякох го отегчено. — Благодарение на тях от първия ден започнах да се тъпча с погрешни мнения за почти всичко наоколо и сега вече съм болезнено подозрителен. Този път смятам да си създам собствена представа.

— О’кей — предаде се малко ядосан той. — Ще организирам нещата. Едва ли ще стане по-рано от днес следобед, понеже за сутринта имам уговорена среща с Диас и няма начин да я отложа.

Поразклатеното ми напоследък уважение към него изведнъж подскочи.

— Да не искате да кажете, че ще слезем заедно? — запитах не без изненада.

— Разбира се. Сигейрас се е заял с мен, не бих желал да получите упреци, които по право би трябвало да отправи към нашия отдел. Ще помоля О’Рурки за съответния ескорт — като стана дума, могат да ни придружат под предлог, че дирят Браун.

— Ще ни повярват ли? Мислех, че отдавна са претърсили мястото. Той надали би се скрил другаде.

Ангърс сви рамене.

— О, не съм информиран, пък и не е моя грижа. Просто реших, че това ще бъде подходящо обяснение.

— Чудя се къде ли изчезна дебеланкото? — промърморих по-скоро на себе си, обаче англичанинът чу тази фраза.

— Има ли значение? Едно е сигурно: никога вече не ще посмее да си покаже носа във Вадос. Какво по-хубаво от туй?

Не отговорих. Каквото и да разправяха хората, аз си бях изградил лично мнение за Браун — никой не можеше да ме разубеди, че той е честен човек.

 

 

Както предполагах, познавайки маниера на столичната полиция, el Jefe отдели цели две коли и осем фуражки за следобедния набег. Междувременно бе установено, че Сигейрас бил някъде на друго място из града. Изглежда, че повече ги биваше в подобни шумни представления, отколкото в истинската работа.

Навярно щях да се справя по-добре, ако бях придружен само от един полицай. Но ми дадоха да разбера, че щом не са в състояние да разубедят някакъв смахнат чужденец да извърши толкова сложно самоубийство, поне биха искали да запазят живота на своите служители. Човек можеше да си обясни подобен ход дори със спецификата на Сервантесовия език — в Испания например las guardias civiles^[2] неизменно се движат по двойки. Комай в Новия свят този навик просто е бил подложен на геометрична прогресия.

На всичкото отгоре настояха да вземем пистолети. Ангърс, който вероятно се мислеше за филмова звезда, прие с ентусиазъм предложението, обаче аз отказах категорично. Само това ми липсваше, като се има предвид как ме бяха издокарали в някои местни издания. В последна сметка трябваше да кандисам, но скрих кобура под сакото си и за по-сигурно преметнах върху него фотоапарата.

Нашите коли спряха на същия насип, където бе паркирал автомобилът на пътния отдел при първото ми посещение. Група деца, играещи в самия край на падината долу, ни забелязаха и се разпръснаха с предупредителни викове. Полицаите хукнаха към входа, ала изглежда, че не познаваха добре терена, защото неколцина от тях се подхлъзнаха върху сметището отпред — зърнах ги да пльосват по най-комичен начин на дъното му.

Двамата с Доналд ги последвахме предпазливо. Усещах почти осезаемо вълна на затишие, която се разпространяваше през сърцето на бордея заедно с новината за появата на властите. Сякаш плътно наблъсканите човешки създания изведнъж се бяха слели в цялостен враждебен организъм подобно на хищно растение при приближаването на муха.

На входа пътят ни беше препречен от дребна тъмнокожа женица с решителен израз. Щом полицията повтори причината за своето нахлуване, тя поклати уверено глава. Браун не бил тук, не е идвал и никога нямало да дойде. Всички знаели, че е избягал от Агуасул.

— Тогава едва ли ще имате нещо против, ако претърсим мястото — рече с хладна насмешка лейтенантът, който командваше малкия отряд, и я отстрани с ръка.

Един по един проникнахме в този свят на мрак и отвратително зловоние.

Две ченгета носеха мощни прожектори, още с влизането ги включиха и аз видях как е бил построен копторът. Грубо сковани дървени или шперплатови стени, покриви от ръждясала тенекия и съвсем обикновени стълби от подръчни материали бяха прикрепени към стоманеното скеле и бетонните подпори наоколо. Както би могло да се очаква, липсваха най-елементарни санитарни условия, а чист въздух нахлуваше само през отверстията между отделните секции на платформата.

Въпреки всичко тук живееха, наблъскани като в консервна кутия, цели семейства. Вместо мебели те използваха стари кашони, за легла им служеха купища парцали и готвеха в пробити ламаринени съдове — от тях стърчаха лепкави черпаци. Димът се смесваше с останалите миризми, които бяха далеч по-непоносими.

Върху стените на много места бе изрисувана Мадоната, нерядко до нея се мъдреше миналогодишният календар на някаква компания за разхладителни напитки. Пред част от бараките белееха малки параклиси, където под примитивно издяланите разпятия горяха восъчни свещи.

— Не ги ли е страх от пожари? — попитах Ангърс.

Той изсумтя с явна погнуса:

— В това отношение Сигейрас е твърде внимателен. Той отлично проумява, че ако неговото царство пламне, единствената грижа на пожарникарите ще бъде бедствието да не се прехвърли върху станцията, а бордея ще оставят да изтлее докрай. Сега се сещам, че именно огънят е най-добрият начин да се очисти подобно бунище.

Само мулета не срещнахме из вътрешността на тоя бардак, може би копитата им щяха да пропадат в шперплатовия под. Затова пък имаше прасета, кокошки, от време на време се мяркаха и кози — звуците и миризмата говореха недвусмислено за обилното присъствие на домашни животни.

Полицаите дърпаха безцеремонно завесите, които служеха вместо врати. Новината за нас вече беше стигнала до всички, така че не можахме да заварим никого в ситуацията, която според уверенията на професор Кортес бе нещо обичайно за тукашните обитатели. Хората ни посрещаха с безизразни лица, понякога се мръщеха, хилеха се или ни канеха да влезем с подигравателни усмивки. Децата се двоумяха дали да зяпат новодошлите, или пък да се разбягат. Те имаха недохранен и мръсен вид, но на пръв поглед малцина от тях бяха болни. Забелязах няколко случая на екзема, шарка и друго страдание, което поне аз не познавах — общо тези дечурлига не надхвърляха повече от седем-осем сред стотината, дето ни заобиколиха.

Отвътре бордеят изглеждаше огромен. След двайсет минути почувствах, че сме безкрайно далеч от чистия град, и мрачната, враждебна атмосфера, която ни бе погълнала, вече ми действаше на нервите. Тъкмо се спускахме по един тъмен проход — полицейските прожектори прорязваха ослепителни снопове през застоялия въздух, а под краката ни скърцаха наредени прогнили скари, — когато край нас с приведена глава и забързана походка мина някаква жена, наметната със селски шал. В ръцете си държеше кошница. Открих нещо познато във фигурата й, то ме накара да спра и да я проследя с очи. Никога няма да си простя този миг.

Уловил реакцията ми, Ангърс погледна в същата посока. Сетне видя жената и замръзна на място.

— Боже мили! — извика приглушено инженерът. — Самата госпожа Браун! Какво търси тук, освен ако и Шишкото не е наблизо?