Мерил Сойър
Целувки от Лондон (32)

Бележка на авторката

Никога не съм се замисляла особено за артистичната свобода, докато Китай не отвори вратите си за Запада и двамата със съпруга ми не тръгнахме на обиколка из страната. Стигнахме до малко село край река Ли и видяхме местни художници, които продаваха картините си. Един от тях, съвсем млад, очевидно бе изключително талантлив и ние купихме един от традиционните му китайски пейзажи. Преводачът ни обясни, че художникът имал много картини, които смятал за по-хубави, но нямал право да ги продава, тъй като излизали извън рамките на определената от държавата тематика. Със съпруга ми имахме силно желание да видим и другите му творби, но така щяхме да изложим на опасност всички ни. Сега тази картина виси в дневната ни. Като мина край нея, често се питам какво ли е станало с младия художник. Министерството на културата все още диктува какво могат и какво не могат да рисуват художниците, като по този начин ограничават творчеството им според прищевките на държавата.

До неотдавна хората на изкуството в Съветския съюз бяха подложени на подобни репресии. Докато пишех тази книга, се възхищавах на невероятната устойчивост, проявена от руските художници. Иля Белютин и неговите студенти в училището в Абрамцево в продължение на повече от две десетилетия са рисували онова, което желаят, без да знаят дали някога ще бъде показано. Най-накрая, благодарение на гласността и перестройката мнозина от тях получиха отдавна заслуженото признание. Други умряха… очаквайки.

Един от хората, умрели безсмислено, е руският автор Анатоли Марченко. За разлика от Сахаров или Солженицин той не е бил част от руската интелигенция. Бил е обикновен човек, изпълнен с желание да пише, но държавата не одобрила избираните от него теми. Това обаче не спряло Анатоли и той продължил да изнася тайно ръкописите си на Запад, където са издадени трите му книги. Умрял при загадъчни обстоятелства в затвора, където е прекарал по-голямата част от живота си.

За написването на „Целувки от Лондон“ бях вдъхновена от верността на Белютин към неговото творчество и издръжливостта на Марченко. Имах тях предвид, когато създадох образа на Ирек Макаров. Някои от неговите преживявания са подобни на събитията, описани от Марченко в „Да живееш като всички“.

Хиляди художници, писатели и танцьори са били подложени на жестока цензура от държавата, но според мен олицетворение на всички тези съдби би могло да бъде случилото се с великата руска поетеса Анна Ахматова. Почитана като поетеса преди Втората световна война, тя преживява обсадата на Ленинград и се превръща в глас на надеждата за своите съграждани, за да бъде подложена на гонения след края на войната. Публикуването на произведенията й е забранено, съпругът й, поетът Николай Гумильов е екзекутиран, а единственият й син е хвърлен в затвора. Тя обаче не изгубва своята вяра; продължава да пише и отказва да емигрира.

Ахматова смята, че за да се справи със ситуацията, без да направи компромис, трябва да остане в Русия. Струва й се немислимо да обърне гръб на своето минало, на своя народ.

Силата и смелостта на Анна Ахматова присъстваха непрестанно в съзнанието ми, докато правех проучвания във връзка със създаване образа на Лорън Уинтроп. Специалистите твърдят, че една на всеки три жени в Америка е била малтретирана в детството си. Тяхното възстановяване и бъдеще зависят най-вече от способността им да приемат миналото, а не да го отричат или да го погребват. И това изисква смелост, особена твърдост, в голяма степен подобна на твърдостта, проявена от Белютин, Марченко или Ахматова — тъй като всяка битка, независимо дали е в името на една личност или на цяла нация, започва с личното себеотдаване.

През детството си, което прекарах в Санта Фе, мечтаех да посетя различни страни. Щом се дипломирах, се омъжих за човек, който споделя любовта ми към приключенията и пътуването. Били сме в много интересни страни от Северна Африка до Китай. Всяка година прекарвахме известно време в Англия, където е седалището на компанията на Джеф, така че използвах Лондон като база за изследвания и пътуване.

Приятно ми е да запознавам моите читатели с очарованието на екзотичните кътчета. В „Целувки от Лондон“ съчетах високите залози на развиващия се на бързи обороти свят на изкуството и неповторимия чар на Маракеш.

Когато не пътувам, живея в Лос Анджелис със съпруга си и три ловджийски кучета: Абигейл, Алексис и Доджър-Дог. През уикендите отиваме с дванайсетметровата си едномачтова яхта до остров Каталина. Акостираме в Чери Коув, където беше сниман „Макартър“. Кучетата ни ме „развеждат“ из тесни пътечки. Любимият ни сезон е пролетта, когато малките биволи не са по-големи от моите кучета, а от хълмовете можем да видим миграцията на сивите китове, съпровождани от стада игриви делфини.