Мерил Сойър
Целувки от Лондон (27)

27.

В мига, в който Клайв се строполи на пода, Дейвид измъкна Табата от галерията, уверен, че никой няма да ги забележи, като излизат заедно. И беше прав. Освен охраната на принцеса Ан, която се втурна към нея, никой друг не ги последва.

— „Савой“ — нареди лаконично Маркъс на шофьора на таксито, след като седна на задната седалка до Табата.

— Мислех, че си отседнал в „Браун“ — рече тя.

Това бе първото цяло изречение, което произнасяше, откакто Дейвид бе счупил порцелановата й статуетка. Той й бе обяснил, че ще й дава пари само при положение че сам ръководи кариерата й. Тази тактика не го бе отвела кой знае къде. Тя продължаваше да се цупи.

— „Савой“ ми харесва повече. Градините с изглед към Темза ще ти допаднат.

Момичето продължи да гледа право пред себе си, а гърдите му се повдигаха почти незабележимо при всяко вдишване.

— Искам да дойдеш в Ню Йорк — продължи той; за пръв път заговори за плана, над който размишляваше от известно време. — Ще те настаня в апартамент, дори по-хубав от този на Лорън. И тогава ти ще си имаш прислужница.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— Защото те харесвам. Приятно ми е да съм с теб.

— Затова ли единственото, което ми показваш, е леглото?

Той постави ръка върху облегалката, без да докосне Табата.

— Като дойдеш в Ню Йорк, ще те водя където пожелаеш.

Лицето й просветна.

— Нека да започнем още сега. Да вечеряме в ресторанта на „Савой“.

Тя го възнагради с бледо подобие на усмивка. Пръстите му докоснаха голите й рамене.

— Най-хубавият крем карамел в Лондон.

С това вече си спечели истинска усмивка. Заслужаваше си риска да бъде видян на публично място с нея. Тази вечер тя изглеждаше двайсет и пет годишна — достатъчно възрастна, за да бъде с него.

— Сериозно ли беше предложението ти да дойда с теб в Ню Йорк?

Той отпусна длан върху голото й рамо и започна да гали с върховете на пръстите си кадифената й кожа.

— Абсолютно. Ще можеш да посещаваш художествено училище, ако искаш.

— Забравих да ти кажа. Лорън завърши портрета на Райън Уесткот.

Дейвид се усмихна. „Чакай само да научи Барзан.“

— Ще ти купя нещо специално.

— Недей. Не ме карай повече да се обличам като малко момиченце. — Хвана свободната му ръка и я постави върху гърдата си. — Вече съм жена.

Усети зърното й през тънкия плат.

— Знам, ангелче. Ти си точно жената, която искам.

— Покажи ми.

Усети в гласа й агресивните нотки, които обичаше. Тази нощ обаче щеше да бъде по-различна. Трябваше да й покаже кой е господарят. Едрото зърно под ръката му молеше да бъде погалено, но той не го направи. Вместо това я целуна дълго и не особено нежно.

Целуна чувствителното местенце зад ухото й, а после прокара език по краищата на ушната й мида. Табата хлъцна изненадано. Дишането й се учести, когато завря глава в шията й. Пулсирането в слабините му заплашваше да унищожи самообладанието му. Колкото и да искаше обаче, не си позволи да докосне гърдите й.

Погали я по коляното й. Устните им се намериха отново и езиците им се сляха. Започна да плъзга длан по гладкия найлонов чорап, докато достигна жартиера, а след това — кожата й. Гореща, прекрасна гола кожа, която ставаше толкова по-влажна, колкото по-нагоре движеше ръка. Не носеше бельо, разбира се. Кръвта му закипя дори още повече, щом усети колко силно го желае.

— Кой ще ръководи парада? — попита той, като отдели длан от вътрешната страна на бедрата й.

Поруменяла, с полепнали по лицето кичурчета коса, Табата го погледна; клепачите й бяха натежали от страст.

— Ти.

Той смъкна надолу роклята и оголи гърдите й.

 

 

В мрака край външната стълба Райън чакаше Лорън да излезе от галерията. Последните гости, порядъчно пийнали, не бързаха да си тръгват. Не искаше да си представя на какво щеше да прилича партито у Базил Блакстоук. Тази изложба със сигурност щеше да се помни дълго. Ирек не само бе продал всичките си картини и бе отказал да приеме предложението на Накамура, ами и бе нокаутирал Клайв, а след това бе отказал да обясни причината. Щеше да се получи страхотно предаване по телевизията.

Най-сетне Лорън се появи и младият мъж подсвирна. Тя се обърна, видя го да й маха и заслиза по стълбите.

— Какво ще кажеш да отидем някъде заедно за около седмица?

— Много бих искала, но какво ще правя с галерията?

— Лейтън ще се справи. Ще пуснеш репродукциите на Ирек най-рано след две седмици. Какво друго има да се прави, освен да се изпратят откупените тази вечер картини?

— Но брат ми е тук.

Печалният й тон не го изненада. Брат й щеше да бъде опозиция. Знаеше си го от самото начало. Впрочем идеята наистина бе лудост. Нямаше да я предложи, ако мисълта да не я вижда още една седмица не го подлудяваше.

— Пол ще разбере — изненада го тя. — Къде отиваме? Какво да нося?

Райън пооправи високата яка на наметалото й и нави кичур руса коса около пръста си.

— Не мога да ти кажа още. Но трябва да тръгнем до час. Вземи само няколко летни рокли в една чанта. Откажи се от всичкия боклук, който жените мъкнат обикновено навсякъде. Чакай ме пред вашия блок.

Лорън кимна. Точно каквото обичаше — жена, която знаеше кога да не задава въпроси.

— Лорън, още само две неща. Вземи си паспорта. И не казвай на никого, че тръгваш с мен.

 

 

Вора стана от леглото, като се стараеше да не събуди Ирек. Вмъкна се в банята и затвори вратата след себе си, преди да светне. Вгледа се в отражението си в огледалото. Талията й скоро щеше да бъде вписана в Червената книга на заплашените от изчезване видове. Зърната на гърдите й бяха придобили пурпурен оттенък. Нямаше да успее да крие още дълго бременността си.

Не знаеше какво да прави. Ако Лорън беше тук, щеше да й помогне. Тя обаче беше изчезнала преди три дена и бе оставила само лаконична бележчица, че е заминала по работа. Беше оставила подобно съобщение и на брат си и Вора я бе прикрила, като му бе казала, че е в командировка в Париж. Макар да знаеше каква е истината — никой не можеше да я скрие от нея. Приятелката й беше с Райън Уесткот.

Вора бе отхвърлила възможността за аборт. Искаше това бебе, макар Ирек вече да не правеше планове да се жени за нея. Не беше споменавал нито веднъж за това от откриването на изложбата. Сега, след като се бе превърнал в знаменитост, всички жени го желаеха.

— Вора? — извика Ирек.

Тя натисна бутона, с който се заключваше банята, и припряно се наметна с хавлията на своя любим.

— Открой — отвори! — задумка по вратата той.

Вора отвори и той нахлу вътре гол. Тя се изправи; огромната дреха увисна смешно отгоре й.

— Какво има? Всяка вечер идваш тук.

— Предполагам, че имам грип. Аз…

— Кога ще ми кажеш за моето бебе?

„Как е разбрал?“ — запита се тя, но после реши, че това е без значение. Важното бе, че и двамата не бяха искрени един с друг.

— А ти кога ще ми кажеш какво ти каза Клайв?

Ирек я заведе в тъмната спалня и запали нощната лампа. Отпусна се на леглото и потупа мястото до себе си. Вора седна до него, уплашена от сериозния му поглед.

— Любов — рече той. — Не знаех какво означава това, докато не те срещнах. Искам да се омъжиш за мен. Искам нашето бебе.

— Така ли? Честно?

Той се приведе към нея и приглади назад косите й.

— Аз те обичам, Вора.

— Какво каза Клайв?

— Душенка, не може да искаш да разбереш.

— Напротив, искам. В любовта няма тайни.

— Той искаше да разбере дали… дали все още настояваш да бъдеш отгоре.

Вора затвори очи и се запита какво изобщо бе харесвала някога в Клайв Холкомб. Той никога не я бе обичал. За разлика от Ирек бе приемал охотно всичко, което му бе предлагала — дрехи, кола, пътувания.

— Не мога да обясня — прошепна тя. — Бях съвсем различна, преди да те срещна. Аз…

— Ако ме обичаш, нищо няма значение, душенка. Нищо. Кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Да, разбира се — промълви тя, като се мъчеше да сдържи сълзите си.

Той й съблече халата и я придърпа под завивките. Целуна я бавно, с любов, и тя реши, че харесва червения апартамент, отдалечен на няколко километри от „Хародс“. Беше щастлива, стига да имаше Ирек.

Устните му започнаха да слизат по врата й и към гърдите, като се задържаха особено дълго на зърната, а след това още по-надолу, по корема. Косъмчетата на гърдите му като че ли пареха тялото й.

— Ирек, какво правиш?

— Нека да оставим бебето да спи.

И завря глава между бедрата й.

След това тя се сгуши в солидната стена на гръдта му. Докато той спеше, Вора посрещна ранното утро. Най-сетне стана и отиде в кухнята, за да направи чай.

Мислеше си, че бурните дни отпреди изложбата бяха останали завинаги в миналото. Сега вече трябваше да се съобразяват с бебето, а и се налагаше да помага на Ирек, в противен случай той никога повече нямаше да рисува. Само за една нощ се бе превърнал в национален герой. „Ягуар“ му бяха подарили един XJS кабрио. „Карс“ бяха нарекли новите си бисквити „Любов“. В „Помодоро“ пуснаха пица с много аншоа — „Специалитетът на Макаров“.

От благодарност, че е отворил очите на Муци, преди да се е омъжила за Клайв, Уилбър Макалистър бе изпратил такова количество кашмирени чорапи, които щяха да му стигнат до края на живота. Ирек бе получил покани за вечеря от всички, като се започне от принцеса Даяна, която съжаляваше, че е пропуснала голямото събитие, в каквото се бе превърнало откриването на изложбата, до близнаците Кокто, които го поканиха на вегетарианска вечеря в таванския си апартамент в Сохо. Лейди Фиона се появи по телевизията в най-гледаното време и с помощта на сателита обясни на света, как да си приготвят любимата напитка на Ирек — „Брай Сай“. На следващия ден в „Риц“, „Конот“ и „Кларидж“ започнаха да сервират коктейла и много частни клубове последваха примера им.

Естествено, „Танкъри“ бе безкрайно признателен и му изпрати седемнайсет каси „Танкъри Силвър“. Помолиха го да участва в серия от реклами. И го преследваха с предложението да издаде книга с любимите си рецепти с водка.

Ирек осмиваше повечето от тези неща със своето „побъркани западняци“, но на натиска на медиите наистина бе трудно да се устои. „Таймс“ на цяла страница възхвалява принципите на руснака и окачестви неочакваното напускане на културния си критик Финли Тибетс като „предизвикващо съжаление“. „Сън“ и „Дейли Стар“ публикуваха серия от снимки за онези, които предпочитат да не четат. Разбира се, нокаутиращият удар беше на първа страница. И двата вестника възхваляваха галантността на Макаров; според тях той бе дал на Клайв да се разбере, защото направил неприятна забележка във връзка с принцеса Ан. В резултат нейната популярност скочи моментално и д-р Дигсби й взе двойна такса.

Международният отзвук също бе силен. Безценен човек. Светът не можеше да се начуди. Ирек настояваше, че има своята цена. Ако Накамура бе заплашил да го върне обратно в Русия или да навреди на онези, които обича, той щеше да му даде картината. Никой не слушаше… с изключение на Вора. Д-р Дигсби обясни, че медията създаваше свое собствено послание. Щом една история бъдеше напечатана, значи сам Господ е проговорил.

Вора наливаше чая, когато погледът й бе привлечен от светещите цифри на телефонния секретар. Натисна бутона в очакване да чуе гласа на Лорън. Вместо това гласът на Егън Лорънт я помоли да му се обади незабавно. Изтри съобщението. Най-вероятно разпространителят на репродукции, чието седалище се намираше в Париж, искаше да направи поръчка за репродукции на картините на Ирек. Но защо тогава се беше обадил тук, а не в галерията? Погледна към часовника, след това набра Париж.

— Егън? — попита тя, когато отсреща вдигнаха слушалката. — Обажда се Вора Лейтън в отговор на твоето съобщение.

— Знаеше ли, че някой предлага да свали цените на репродукциите на Ирек Макаров?

— Издателска къща „Рависан“ притежава изключителните права. Все още не сме пуснали никакви репродукции. Не е възможно някой да знае точно с кои картини мислим да започнем.

— „Артист Интернешънъл“ предлага „Велма любов“, „Волга“, „Нет“, „Зеки“ и „Киев“ — отвърна Егън. — Вече се предлагат.

Беше прекалено шокирана, за да отговори. Не можеше да си представи как бяха разбрали точно кои репродукции смятаха да пуснат. Всеки би се досетил за „Велма любов“ покрай огромната й популярност. Никой, освен тях двете с Лорън не знаеше кои щяха да бъдат другите, дори Райън. С изключение на Ирек, разбира се. Някой бе издал информацията още преди седмици, така че репродукциите да бъдат готови сега, броени дни след изложбата.

— Тези репродукции са правени незаконно. — Гласът на Вора потрепери. — Нека се свържа с…

— Бях сигурен, че е така. Колкото и успешна да е била изложбата на Макаров, цените не би трябвало да се намаляват. Бъди сигурна, че някои разпространители ще се възползват от тази възможност… без да задават въпроси.

— Да — съгласи се тя. Повечето галерии купуваха репродукции от търговците на едро. Преди години разпространителите на картини във всяка страна се брояха на пръсти и галерии като „Рависан“, които представяха по един художник, ги познаваха лично. Но с напредъка на техниките за репродуциране и с нарастването на обществения интерес към плакатно изкуство търговците на едро бяха започнали да никнат като гъби след дъжд. — Благодаря ти, че ме предупреди.

Затвори телефона и впери поглед в пространството. Интересно кой бе казал на фалшификаторите. Това можеше да се отрази пагубно върху кариерата на Ирек. Всички фалшиви репродукции, подписвани и разпространявани незаконно, бяха с ниско качество. Хората обаче щяха да ги видят и преценката им за творчеството на Ирек щеше да зависи от тях.

Докато размишляваше върху възможностите, Вора се сещаше непрекъснато за Лорън. Кой друг би могъл да бъде? Ирек не бе рискувал да провали кариерата си. Тогава оставаше само Лорън. Но защо би го направила, след като работи така неуморно върху изложбата? След излизането на статията на Финли именно тя бе обсадила членовете на клуб „Гручо“. И те бяха дошли, и бяха купили повечето от картините на Ирек. Просто нямаше смисъл приятелката й да стои зад всичко това.

Вора размишлява още известно време върху положението и различните начини, по които някой би могъл да разбере кои репродукции възнамеряваха да пуснат на пазара. А след това, с натежало сърце, вдигна телефона и набра номера на Интерпол.

 

 

— Разбра ли защо го наричат „Червения град“? — попита Райън. Двумоторният самолет започна да се снижава над Маракеш.

— Всичко изглежда червено — равнините, километрите стени, къщите — механично отвърна младата жена.

Нямаше да тръгне с него, ако знаеше, че целта им е Маракеш. Когато бе избягала с Пол, се бе зарекла никога да не се връща тук.

А ето че сега бе дошла… заради любовта си към един мъж. Погледна към Райън и се запита дали е постъпила правилно. Да не би да беше замесен в някаква незаконна дейност? Преди три дни бяха напуснали Лондон и се бяха скрили на риболовен траулер, тръгнал към Испания. Слязоха там посред нощ и потеглиха към Гибралтар. След като минаха паспортната проверка, отпътуваха отново посред нощ с един окаян шлеп за Себта.

Последната отсечка от разстоянието изминаха с частен самолет и едва тогава Райън призна, че я води в Маракеш. Лорън затвори очи. „Не ставай глупава — смъмри се тя, докато самолетът рулираше по пистата. — Рупърт Армстронг вече нищо не може да ти стори.“

Посрещна я познатият сух и топъл въздух. Безоблачното небе беше сапфиреносиньо, безупречен екран за все още заснежените величествени Атласки планини.

— Бях забравила колко е красиво.

Младата жена се взираше във финиковите палми. Дългите им листа си шепнеха нещо с лекия ветрец, който духаше откъм планината.

Уесткот я поведе към един разнебитен роувър и хвърли чантите им на задната седалка. Избърса с чистачките дебелия слой червеникав прах от предното стъкло, след което потеглиха към града.

— Охра — промълви Лорън, загледана напред. — Това е цветът на Маракеш. Не червено. Не розово. Охра. Ще трябва да си направя този цвят, когато рисувам.

Райън спря пред портата на двор, ограден с високи стени, и натисна два пъти клаксона. Къде, по дяволите, беше охраната? Трябваше да има непрекъснато пазач. От вилата се измъкна сънлив бодигард, следван от глутница кучета. Усмихна се успокоително на Лорън, докато достойната за крепост порта бавно започна да се отваря.

Бедничката. Проявяваше невероятно разбиране. Знаеше, че тя се притеснява за него. Вероятно го мислеше за престъпник.

— Ще стоим ли дълго в Маракеш?

„Не“ — искаше да отвърне той, но не го направи. Имаше нужда да разбере дали му вярва.

— Ще останем тук известно време. Защо?

Тя не отговори веднага. Беше мълчала по целия път от летището, очевидно отдадена на мислите си.

— Трябва да се видя с майка си. Но не искам да се приближавам до Рупърт Армстронг.

— Сигурна ли си? — попита Райън.

Не му се щеше Лорън да има вземане-даване с „черната вдовица“, както наричаше в себе си Каролайн.

— Да. — Младата жена се обърна и в сините й очи проблесна решителност. — Имам да й кажа нещо.

„Какво?“ — запита се той, но не настоя да му каже.

— Би могла да се видиш с нея тази вечер в „Ла Мамуния“ или в някое кафене, или…

— Някъде насаме. Майка ми не прилича на себе си, когато наоколо има други хора. Чувства се като на сцената и непрекъснато играе.

— Разбрах. В такъв случай — в меллаха.

— В еврейската част на медината? Не. Майка ми не би отишла никога там.

— Ще отиде, ако помисли, че Ти Джей иска да се срещне с нея. Помня старата къща, в която се срещаха. — Райън паркира роувъра в гаража в задната част на двора. — Ще изпратя някой от слугите да й занесе бележка с думите „Amour ne se change“. Ще дойде.

— Сигурен ли си? Може би след като е минало толкова време…

— Каролайн ще дойде. Тя изпрати десетки писма на Ти Джей. Той й ги върна, без да ги отвори. — Уесткот посегна към задната седалка, за да вземе чантите. — Аз не мога да дойда с теб, но ще ти изпратя Хасан.

— Не искам никого. Това е нещо, което трябва да свърша сама.

— Разбирам, но настоявам Хасан да те придружи. Медината не е безопасно място за сама жена.