Мерил Сойър
Целувки от Лондон (26)

26.

— Ще кажа на копелето да върви по дяволите.

— Лорън, моля те, не го прави. Това само ще влоши още повече нещата.

Вора погледна през рамо към Макаров, който разговаряше с Табата в другия край на галерията.

— Няма да оставя Финли да се измъкне безнаказано. Той ми обеща да не публикува нищо за Ирек преди изложбата. — Лорън погледна часовника си. Официалното откриване беше след двайсет минути. — Ти пази спокойствието на Ирек. Аз отивам да пооправя осветлението.

За пети път преглеждаше и внасяше леки промени в осветлението. Прекоси главния салон и малката галерия. „Той е орисан от съдбата да бъде велик художник — помисли си. — Въпреки Финли Тибетс.“

Спря в центъра на малката галерия, където бе изложена фигурката на Табата. Двата малки прожектора, разположени над нея подчертаваха прозрачността на порцелана, деликатните му линии и плавно преливащите се цветове.

— Наистина харесвам господин Макаров — рече Табата, като се приближи зад нея.

Усмихна се, като видя щастливото й лице. Беше я завела при Базил и той й бе сменил прическата, така че сега косите й обграждаха на меки вълни лицето. А след това я бе измил със специалния препарат, който придаде на червеникавите й коси невероятен блясък.

Госпожица Марпъл от „Хародс“ й бе избрала за откриването красива рокля в прасковен цвят. Вместо да се опитва да прикрие огромните й гърди, правата рокля без презрамки ги подчертаваше. Лорън лично смяташе, че тази дреха малко я състаряваше, но пък й отиваше.

— Никога не съм виждала по-хубава картина от „Велма Любов“. Защо не я продава?

— Сигурна съм, че Велма му е много скъпа.

От мястото си младата жена виждаше руснака. Той гледаше с влюбени очи стоящата наблизо Вора. Тя носеше оригинален модел на Антъни Прайс в мъхесто зелено и перли в по-тъмен нюанс на зеленото, които отиваха на кестенявите й коси и подчертаваха златистите й очи. Очевидно дори проницателната Табата не бе отгатнала, че Велма беше Вора. Луничките трябваше да я издадат, но стилът на Ирек бе достатъчно импресионистичен и идентифицирането на оригинала беше почти невъзможно.

— Застани до „Съвършенство“ и се представи на гостите. Помни какво ти казах. Внимавай особено за репортерите на „Аполо“, „Конисър“, „Арт енд Антикс“ и местните вестници. Ще се навъртам край теб при всяка възможност.

Лорън остави Табата и отиде в главната галерия, където започваха да пристигат първите посетители. Сред тях беше Дейвид Маркъс. Насочи се към стълбите, водещи надолу, за да не се наложи да разговаря с помощника на Барзан. След като бе успяла да отложи подписването на договора досега, не желаеше да спорят точно тази вечер.

На долния етаж доставчиците подреждаха плата с различни сирена, като ги разрязваха на фигурки, а във фурните се затопляха онези храни, които не се консумираха студени. Сали Кларк заслужаваше медал. Беше превърнала ограничения асортимент в истинско произведение на изкуството. Лорън не беше сигурна как щеше да се приеме „Танкъри Силвър“. Барът предлагаше всичко, което човек би могъл да си представи като мезе за водката — от маслини до сок от гуава.

„Вече е късно да се тревожа за това“ — реши младата жена и прекоси офисите към външното стълбище, водещо до нивото на улицата. Беше достигнала някъде по средата, когато видя Райън Уесткот да влиза в галерията. Изчака го да влезе. Сърцето заблъска в гърдите й и болезненото съжаление, което бе изпитвала през изминалата седмица, се върна.

Забеляза обаче, че Райън беше със спортно сако и горното копче на якичката му беше разкопчано. Вероятно искаше да помогне на Ирек да се почувства по-удобно. По настояване на д-р Дигсби Макаров сам бе избрал с какво да се облече тази вечер. Вместо традиционния смокинг, който носеха повечето мъже, руснакът бе сложил тъмносиви панталони в италиански стил. Беше навил ръкавите на перленосивата си риза, за да открие часовника си „Батман“ със светещ циферблат. Коланът на „Хермес“ със златна тока най-вероятно бе подарък от Вора. Ирек беше красив, но, по-важно, не беше напрегнат. Беше щастлив.

„Моля те, нека всичко да мине успешно — изрече наум Лорън. — Ирек вече е страдал предостатъчно.“

 

 

— По дяволите!

Питър Стърлинг захвърли броя на „Пънч“ на дивана. Ако продължаваше така, до сутринта щеше да започне да ругае като Райън Уесткот. Какво още щеше да се провали в този случай?

Миналата седмица Джулия Хартли най-сетне бе открила как да влезе в компютъра на Маркъс. Тогава секретарката на Барзан бе получила херпес зостер. Тъй като Дейвид бе в чужбина, Барзан бе командировал Джулия. Беше я накарал да обикаля Манхатън с него. С две думи, беше й изгубил времето.

Сега пък се бе обадил човекът на Питър. Дейвид Маркъс бе останал в Швейцария по-дълго, отколкото бе предвидено първоначално. Тази вечер самолетът му бе пристигнал със закъснение от Цюрих. И не беше наел апартамент в „Браун“, както бе планирано? Лимузината го бе оставила пред „Савой“. Страхотно. И сега, докато Маркъс присъстваше на откриването, те бързаха като луди да разположат апаратурата си в „Савой“.

Единственото обещаващо развитие на нещата през миналата седмица бе свързано с Рупърт Армстронг. Невъзможно беше да получава такива пари от изнасяните от него стоки. Колко берберски килима би могъл да продаде в Англия? Митничарите бяха получили нареждане да огледат следващата пратка.

 

 

Райън изпи водката — все пак предпочиташе джин — и се огледа за Лорън. Къде, по дяволите, беше тя? Представителите на висшето общество пристигаха на тълпи. Лорд и лейди Брокет, Роко Форте от „Форте“, Роджър Мур, Кенет Брана, Джийн Сеймур. Търговецът на произведения на изкуството Дейвид Кер със своя колега Джулиан Агню.

Както и американският контингент. Ан Гети, следвана от Гордън. Нюйоркската бизнесменка Барбара Гугенхайм. Линда дьо Руле, наследница на богатството на Пейсън.

Определено не липсваха посетители. Но дали щяха да купуват?

Въпреки убийствената критика на Финли гъмжеше от представители на пресата, струпани около планината от сирене и езерото от водка. Списания за култура. Чужди вестници. Репортер от „Тайм Аут“ — арбитър на модерните течения. Фоторепортерите дебнеха като хрътки. Ескадроните от телевизионни репортери стискаха миникамерите си. Сцената бе готова. Сега вече някой трябваше да купи нещо.

Най-сетне видя Лорън край входа на галерията. Съпровождаше лейди Фиона Фарнсуърт, докато жената, която се грижеше за нея, буташе трона на колела из „Рависан“. Божичко! Не знаеше как да определи цвета на роклята с гол гръб, която носеше младата жена. Най-светлият нюанс на лилавото, който може да си представи човек. Тя обгръщаше чувствено приятните извивки на тялото й и подчертаваше тънката талия и дългите крака. Лорън прибра един непокорен кичур коса и се засмя; при това движение светлината се отрази в кристалносините й очи. Погледите им се срещнаха, но той побърза да се обърне.

Вора се втурна към него.

— Никой не купува.

— За бога, още е едва девет и петнайсет. Още никой не е дошъл. Успокой се. Направихме каквото можахме.

Откакто се бе появила статията на онзи педал, главното беше да намалят до минимум пораженията. Ето защо изпращането на поканите бе последвано и от телефонни обаждания.

— Как може Ирек да приема така леко всичко това? Знаеш ли какво каза? — Тъй като Райън поклати глава, макар в същото време да следеше Лорън, която в момента флиртуваше с Джефри Арчър, Вора продължи: „Един затворник няма какво да губи“. На него просто не му пука.

Голямата й любов към руснака просто струеше от очите й.

— Ирек е видял какво ли не, бил е в ада. Каквото и да стане тази нощ, няма да го пречупи.

— Но аз толкова искам да постигне успеха, който заслужава — възкликна Вора и махна на някого от новодошлите. — Ето го и Базил.

Към тях се приближаваше нисък мъж с бели каубойски ботуши, джинси от бяла замша и бяла каубойска риза. Шалчето на врата му беше закрепено с игла с голям като юмрук тюркоаз. Божичко! Косата му стърчеше като от електрически удар. Говорът му също напомняше късо съединение; беше насечен и непрекъснато се обръщаше към събеседницата си с „миличка“ или „душичке“.

Райън кимна, без да откъсва очи от Лорън, докато Вора го запознаваше с Базил Блакстоук. Все така застанала до входа, младата жена приветстваше лейди Антония Фрейзър и Харолд Пинтър. Уесткот не се интересуваше от творчеството им, но нямаше нищо против да купят по една картина.

— Това са лорд и лейди Гленконър — рече Вора, когато влязоха Колин Тенант и съпругата му. — Те са от Сейнт Лусия в Карибско море. Той има хотел там, знаеш ли?

 

 

Райън, естествено, не знаеше. И не го интересуваше. Вора отиде да посрещне двойката и младият мъж забеляза, че сега Лорън бе с Андрю Лойд Уебър. Беше успяла да докара повечето светила от клуб „Гручо“.

Единственото, което го вълнуваше във връзка с тях, бе да извадят портфейлите си и да купят нещо. Погледна към Ирек. Неприятната лейди Фиона го беше обсебила.

— Как ти се струват ботите ми? — попита току до ухото му Базил.

Райън насочи поглед към краката му. Беше забравил напълно за него.

— От бял алигатор са. Наистина голяма рядкост, миличък. Могат да бъдат открити единствено по бреговете на река Лимпопо.

— Супер, дори да се наложи заради тях да бъдат избити последните екземпляри на заплашен от изчезване вид.

Какво копеле само! И откъде имаше толкова пари? Нима миенето и сушенето на коси носеше такива приходи? Стилистът караше бугати и неотдавна бе купил луксозен апартамент на „Палас Грийн“ 3-а, скъпия жилищен комплекс нагоре по улицата от „Грейбърн Манър“. Дейвид Голдстоун бе изкупил всичкия предлаган на пазара мрамор, за да го построи. Апартаментите като неговия на последния етаж стигаха до четири милиона лири — над седем милиона долара.

Доста пари за един фризьор. Тогава Райън се сети за серията продукти за коса, наречена „Чудеса“. Представи си и Лорън с „веселата вдовица“. Жените даваха невероятни суми за боклуци, от които нямаха нужда. Вероятно печалбата само от шампоаните носеше на Базил повече от онова, което изкарваше една галерия.

Вора настани лорд и лейди Гленконър и изчака лейди Фиона да спре да приказва с Ирек. Докато те бъбреха, тя огледа залата и видя, че мнозина от посетителите бяха клиенти на Арчър. Уважаваха я достатъчно, за да се отзоват на поканата й. Това я изненадваше. Молеше се някои от тях да си купят нещо.

— Представи ни на артиста — помоли Колин Тенант и това я принуди да се приближи до Ирек, макар лейди Фиона да беше все още при него.

— Само водка ли сервирате? — изграчи възрастната дама, преди тя да успее да каже и дума. — Мразя водка. Пия само шери.

— Опитайте „Брийз Сий“ — предложи Макаров.

„Сий Брийз“ — поправи го наум Вора; очевидно Ирек все пак не беше съвсем спокоен. От седмици не го беше чувала да говори толкова неправилно. Но нямаше да го смущава, като го поправя пред хората.

— „Брай Сай“ ли? Никога не съм го чувала.

Естествено, че нямаше да пие от това нещо. След като не бе чувала за него, значи не съществуваше. Това обаче не й пречеше да се усмихва на руснака.

— Ще ви хареса — отвърна на усмивката й Ирек.

Вора го запозна със семейство Тенант и направи знак на сервитьора да вземе поръчката им.

— Две мартинита — каза Колин Тенант. — Разбъркани, не раздрусани.

— „Брай Сай“ за мен.

Лейди Фиона намигна на художника.

— Моля? — попита сервитьорът.

Вора го придърпа встрани. В това време лейди Фиона започна да обяснява колко по-добре щяло да бъде за Русия, ако Троцки не бил убит.

— Тя искаше да каже „Сий Брийз“. — Тъй като сервитьорът продължаваше да я гледа озадачено (ах, тези американски питиета на Лорън), додаде: — Сок от грейпфрут и червена боровинка с водка.

Семейство Тенант изглеждаха отегчени, а и доста от другите гости се въртяха наоколо в очакване да бъдат представени на Макаров. Вора се чудеше как да се отърве от старата досадница, когато Райън й се притече на помощ.

— Фифи, позволи ми да ти покажа творбите на Ирек.

Избута встрани болногледачката с мазната коса и подкара количката на протестиращата лейди Фиона.

Вора представи набързо другите гости и се отдалечи. Ирек нямаше нужда да го държат за ръката. Галерията се пълнеше бързо; продължаваха да идват и бивши клиенти на Арчър. Тя сновеше насам-натам, като избягваше лейди Фиона. Но все пак забеляза, че старата дама си изпи питието и си поръча второ.

Лорън стоеше край вратата, окуражена от прииждащото множество и същевременно обезкуражена от липсата на продажби. Хората разглеждаха картините, поглъщаха „Блъди Мери“, „Скру Драйвърс“, водка с тоник и мартини, но не купуваха. Сиренето вървеше добре заедно с хрупкавите бисквитки, миниатюрните препечени филийки или зеленчуците, но никой не купуваше.

Лорън хвърли поглед към Ирек. Той се смееше и се шегуваше, сякаш не забелязваше какво става. Очевидно привличаше жените към себе си, реши тя, след като забеляза, че събеседничките му са очаровани. Той излъчваше сила и животински магнетизъм, на които представителките на нежния пол не можеха да устоят.

Слугата я потупа по рамото. Беше му казала да я предупреди, щом се появи ролс-ройсът на Финли. Видя как Пимъртън, шофьорът на Тибетс, излиза и заобикаля автомобила, за да отвори вратата пред критика. Младата жена бързо се отправи към колата.

— Не си прави труда да излизаш. Не си добре дошъл в моята галерия.

— Не разбирам поведението ти, Лорън… ни най-малко. Да не би да си недоволна, че казах онова, което мисля? В крайна сметка пресата трябва да бъде свободна да предава без…

— Онова, което направи, противоречи на журналистическата етика и ти го знаеш много добре. Не си си направил труда да провериш фактите. Ирек не е „най-обикновен престъпник“. Бил е арестуван заради политическите си възгледи, подобно на Солженицин или Сахаров например. — Спря, за да си поеме дълбоко дъх, като едва се сдържаше да не го зашлеви по самодоволното лице. — Но най-вече, ти излъга. Обеща да не пускаш историята си преди тазвечерното…

— Недоразумение. Няма никаква причина да…

— Отведи го оттук.

Шофьорът се усмихна и й намигна, след което включи мотора и потегли. Лорън се обърна и видя Джийта и Пол. Както обикновено двамата закъсняваха. Джийта Хелспет никога не идваше навреме. И въпреки това Лорън я харесваше. Тя се надсмиваше над себе си и над всичко наоколо и се наслаждаваше на живота, без да приема нещата прекалено сериозно. Беше подходяща за Пол.

Той поне беше щастлив. Откакто Райън й бе казал, че иска да е свободен, младата жена се чувстваше нещастна и самотна. Никога не се бе отдавала така напълно на някой мъж. И никога досега не бе искала да го прави. А фактът, че я бе отхвърлил, я караше да постави под въпрос преценките си, чувствата.

— Здравей — поздрави я Пол. — Как върви?

— Страхотно. По-добре, отколкото очаквахме.

Лорън ги поведе вътре и намери Вора.

— Представи Джийта на този-онзи — прошепна тя. — Искам да се срещне с представители на пресата, но не я оставяй сама. Доста е стеснителна.

Погледна часовника си; беше почти десет. Къде беше Так? Беше обещал да дойде. Беше позвънила в „Кларидж“ и бе разбрала, че му е направена резервация, но още не е пристигнал. Завъртя сребърната гривна около китката си и си пое дълбоко дъх. Все още нищо не беше продадено.

Забеляза в другия край на галерията Дейвид Маркъс да разговаря с неколцина мъже, които й бяха непознати. Това я подсети за Карлос Барзан. Стори й се изключително странно, че се бе свързал с брат й. Още по-странно бе, че я бе накарал да се закълне да пази в тайна факта, че „Рависан“ е негово притежание, и същевременно нямаше нищо против да разкрие сделката си с Пол. След като научи от брат си за това, тя реши да сподели с него своя случай, когато се бе появил Деми. В огледалото на гостната се криели духове и той се бил уплашил. Пол излезе да го утеши и оттогава младата жена не бе имала повече възможност да поговори насаме с него.

Предполагаше, че Барзан е бил на изложбата на Джийта. Все пак тя бе една от най-известните скулпторки на света, а Карлос — един от най-богатите колекционери. И въпреки това уговорката му с Пол не й се нравеше. Тя означаваше, че трябва да остане съдружник на Барзан дори след като приключеше с „Рависан“.

Имаше ли значение? Беше й дал картбланш за галерията и не се опитваше да манипулира пазара. Но фактът, че може да е знаел за неизплатените дългове на „Рависан“, не й даваше покой. Възнамеряваше да го попита за това при първа възможност. Видя Дейвид Маркъс да се приближава и се приготви за битка.

— Къде е договорът на Макаров? — попита без предисловия той.

— Договорихме се устно.

Погледна го право в очите, като го предизвикваше да постави под въпрос преценката й. Макар очите му да бяха почти безцветни, погледът му притежаваше почти разяждаща сила.

— Вероятно той няма да ти бъде необходим. Нищо не се продава. Следващия път ще искам да видя договора, преди да разреша откриването на изложба.

— Ако не се ползвам от абсолютното доверие на господин Барзан, се прибирам с първия самолет.

— Почакай за момент. — Усмихна се и сините му очи я изгледаха смразяващо. — Не се впрягай. Досега се справяш много добре, но практиката изисква…

— Извини ме — рече тя и се спусна към Такгама Накамура, като му махаше.

„Кучка.“ Ако нямаше нужда от нея, за да се добере до Грифит, щеше да й каже да върви по дяволите. Довърши питието си, като кипеше вътрешно. Огледа помещението с надеждата да зърне някой друг преуспяващ финансист. Изпитваше извратено удоволствие да разговаря с тези хора, като знае, че контролира много повече пари от тях. Току-що бе приключил дискусията си с Робин Лий — Пембъртън, управител на Банк ъв Ингланд. Тъй като не видя други финансисти, Дейвид се насочи към малката галерия.

Заоглежда залата за някой познат и забеляза удивителна червенокоса жена с най-големите цици, които бе виждал. Усети, че се надървя. Не можеше да види лицето й, защото бе обърната към човека до себе си. Тръгна към тях. В този миг тя се обърна. Табата? Какво, по дяволите, правеше пък тя тук?

— Здравейте — рече тя и протегна ръка с вид на изтънчена дама. — Аз съм Табата Лин Фоули.

— Дейвид Маркъс.

Ръкува се с нея и след това започна да наблюдава изумено как го запознава с цяла шайка от репортери от различни списания.

С новата прическа и тези дрехи изглеждаше като зряла жена. И почти красива — нещо, което не би могло да бъде поправено и с пластична операция на носа. Сега вече бе болезнено възбуден при спомена за онова, което бе правила с него при последната им среща. Изведнъж се видя до нея. Сега. Следващата година. След десет години. Табата Фоули можеше да порасне и той нямаше да я зареже. И защо да го прави? Надали някой можеше да се мери с нейните изпълнения.

— В каква посока според вас ще поеме кариерата ви? — попита един очилат мъж с бележник и химикалка в ръка.

— Разбира се, искам да се усъвършенствам в професията. Затова ще започна да посещавам „Сейнт Мартин“…

Какво, по дяволите, ставаше тук? Да не би тези хора да я мислеха за художничка?

— Мислех, че правите бижута — намеси се Дейвид.

— Бижута ли? — попита друг журналист и в устата му това прозвуча като обидна дума.

— Господин Маркъс е прав — отвърна спокойно младото момиче. — Занимавам се и с изработката на бижута. Животът на артиста не е лек. Трябва да се издържам.

— Разбира се — отвърнаха, изпълнени със симпатия, събеседниците й.

Дейвид беше заслепен от гняв. Искаше му се да ги избие всичките. В това число и нея. Той беше открил Табата, беше й показал толкова хубави неща. Нямаше да му се изплъзне сега.

Към тях се спусна Лорън.

— Табата, знаеш ли какво? „Съвършенство“ е откупена от Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк.

— Това първата ви продажба ли е? — попита един от репортерите.

— Разбира се, че не — отговори вместо нея младата жена. — Продадох първата й творба за един ден. Тя ще направи още много.

Някакъв висок мъж си проправи с лакти път до тях.

— Джийта Хелспет е в другата зала.

Репортерите се втурнаха в главната галерия. Лорън ги последва, като остави Дейвид и Табата до „Съвършенство“. „Моля те — промълви на себе си, — нека най-после някой да купи нещо на Ирек.“ Забеляза д-р Дентън Дигсби край входа, но реши да се присъедини към Так, който все още разговаряше с Макаров. Проправяше си път към тях, когато зад гърба й нещо изтрещя и всички наоколо в хор извикаха: „О, не!“.

— Какво стана? — попита тя Табата, след като изтича обратно в малката галерия.

По пода се бяха разсипали останките от „Съвършенство“. С пепелявосиво лице момичето безмълвно поклати глава.

— Някой се блъсна в поставката — обясни Дейвид Маркъс.

— Не се притеснявай — опита се да я утеши Лорън, след като даде знак на един от сервитьорите да измете парченцата порцелан. — Ще поговоря с господина от Метрополитън. Сигурна съм, че ще се зарадва от възможността да избере онова, което му хареса най-много от бъдещите ти творби.

И се насочи отново към голямата зала, като се питаше как ли бе паднала порцелановата фигурка. Галерията наистина бе претъпкана с народ, но поставката бе подсигурена с тежка основа. Какво още щеше да стане не както трябва? Нищо от творбите на Ирек не бе продадено, а единственото откупено произведение бе унищожено.

— Човекът до нея го е направил. Само той беше достатъчно близко и е достатъчно едър, за да разклати поставката.

Лорън вдигна очи и срещна властния поглед на Райън Уесткот, който идваше към нея.

— Сигурно се лъжеш. Защо би направил такова нещо Дейвид Маркъс?

За момент й се стори, че тялото му се напрегна. Това може би се дължеше просто на едва сдържаната сила, която бе усещала често, когато се намираше до него. Тъй като той не успя да й отговори нищо, младата жена понечи да се отдалечи. Той я хвана за ръката и прошепна:

— Опитай се да не ми се ядосваш. Не исках да ти причиня болка.

Не искал да й причини болка ли?

— Не се появявай повече насам. От тази нощ нататък не си добре дошъл нито в „Рависан“, нито в моя живот.

И почти побягна от него. Винаги щеше да го обича, но не беше необходимо той да го знае. А тя със сигурност нямаше да му позволи да я подлуди.

— Здравей, великолепна моя — добра се до нея Грант Фрейзър.

— Здравей — отвърна тя, като се оглеждаше за Так.

Нима вече си бе тръгнал, без да купи нищо? Грант я прегърна през раменете й.

— Всички си прекарват добре. Току-що говорих с Терънс Холбрук.

— Той купи ли нещо?

— Не — отговори й, очевидно все още впечатлен от срещата си с важната особа.

— Той може да си позволи две, а не една картина на Макаров.

Фрейзър я прегърна отново.

— Прекалено се впрягаш. Омъжи се за мен и няма да има за какво да се тревожиш… никога вече.

Раздразнението на Райън нарасна още повече, докато ги наблюдаваше. Тя му беше ядосана и той не можеше да я вини за това. Беше си го заслужил, като й каза, че си иска обратно свободата. Трябваше да измисли нещо друго. Каквото и да е. Беше я наранил и сега тя беше вбесена. С времето гневът й щеше да премине в омраза. Не можеше да поеме такъв риск, не и след като бе чакал толкова дълго в живота му да се появи жена като нея.

Проби си път през тълпата, като мина покрай лейди Фиона, която тъкмо си поръчваше поредния „Брай Сай“, и излезе от галерията. Отвън видя Такгама Накамура да разговаря с Ясумичи Моришита, който според слуховете се готвеше да откупи една от главните зали за търг.

Прекоси улицата и влезе в „Коуч енд Хорсис“, откъдето се обади на Стърлинг.

— Защо не сте ми дали снимка на Дейвид Маркъс? Стоя рамо до рамо с него на откриването на изложбата в „Рависан“ и дори не подозирам кой е той.

— Мислех, че сте се срещали. Не си ли бил на няколко срещи с Барзан?

— Да, но никога не съм виждал Маркъс.

Райън чу как Питър нервно подръпна от лулата си.

— Недоглеждане. Страшно съжалявам. Но не смятам, че това има някакво значение. Той е марионетка на Барзан, нищо повече. А и сме сложили наш човек да го следи…

— Плешивият. Забелязах го веднага след като разбрах кой е Маркъс — обясни Уесткот и след това преразказа случката с порцелановата фигурка. — Убеден съм, че Маркъс я счупи нарочно. Ако вашият човек си е свършил както трябва работата, ще може да го потвърди.

— Защо Маркъс ще прави такова нещо?

— Откъде да знам, по дяволите? Наблюдавайте го по-отблизо. Може би е нещо повече от марионетка.

— Стараем се.

Нямаше съмнение — гласът на Стърлинг прозвуча уморено.

— Нещо повече във връзка с Лорън Уинтроп? — попита Райън; не го интересуваше дали Питър ще разбере, че всъщност това бе истинската причина за обаждането му.

Тревогата му не беше за Маркъс. Барзан щеше да дойде лично, за да премахне Ти Джей. Отново.

— Не. Изглежда досието й е чисто. Но все още не сме открили кой подслушва апартамента й.

Райън затвори, изпълнен с благодарност, че Лорън не е заподозряна в нищо. През цялото време беше чувствал, че не е замесена, но трябваше да бъде убеден, дължеше го на Ти Джей. Сега, след като вече бе сигурен, нямаше да позволи да я изгуби. Беше прекарал твърде много самотни нощи, за да не познае подходящата за себе си жена, когато я срещне.

На връщане към „Рависан“ забеляза Лорън да изкачва стълбите от офисите към уличното ниво заедно с Дейвид Маркъс. Спореха оживено за нещо, но бяха прекалено далеч, за да може да чуе за какво ставаше дума.

— Вярно ли е, че Накамура и Моришита са ти предложили да купят всички творби на Ирек Макаров, а ти си отказала? — попита Дейвид.

— Да.

Младата жена не си правеше труда да прикрие враждебността си към Маркъс. Предполагаше, че Райън бе прав в подозренията си, макар да нямаше представа защо Дейвид би направил подобно нещо. Той бе унищожил умишлено фигурката на Табата. А след това се бе появил долу непосредствено след като Лорън бе отказала да приеме предложението на Так.

При първа възможност щеше да обсъди положението с Пол. Нямаше намерение да приеме ново сътрудничество с Барзан, което неминуемо щеше да включи и неприятния му помощник. В противен случай щяха да изгубят независимостта си.

— И защо си постъпила така глупаво?

— Нямам намерение да позволя на когото и да било — дори на приятеля си Так — да купи повече от две от картините на Ирек. Това е равно на спекулация. Поучих се от аферата „Саачи“. Той често откупваше цели колекции. Сега има финансови затруднения и ги продава накуп. Това обаче поставя в много трудно положение дилърите на художника. Да не говорим за самия художник, който печели само при първоначалната продажба. Ако Так и неговите хора препродадат творбите на Ирек в Япония, от това ще загуби както Ирек, така и „Рависан“.

— Ти имаш по-голям бизнесменски нюх, отколкото предполагах.

Дейвид се върна в галерията. Останала сама, Лорън се замисли дали постъпи правилно, като отказа на Так. Не беше казала на Маркъс, но японецът я беше заплашил да разпространи слуха, че Макаров не е добър художник. Както винаги Так играеше с намерението да спечели на всяка цена, независимо от средствата — нещо, което бе научила още по времето, когато му бе прислужвала при неговите посещения в „Саке Систахс“.

„Аз също мога да му се противопоставя.“ Подобно на повечето японски мъже Так несъмнено намираше агресивността й за твърде противна, но това не я вълнуваше повече. Край на раболепието от нейна страна. Като представител на Ирек тя трябваше да мисли най-вече за неговите интереси, а не за тези на Так.

Обърна глава; спиращото бентли бе привлякло погледа й. Истеричното кискане обяви пристигането на Муци Макалистър, придружена от Клайв Холкомб. Лорън изпъшка. Ами ако Муци купеше нещо? Това можеше да се окаже по-пагубно за репутацията на Ирек от всичко, публикувано от Финли Тибетс или казано от Так.

— Лорън. — Райън изведнъж се появи до нея. — Бих искал да поговорим.

Въпреки протестите й той я поведе през улицата, като спря пред входа на билкарския магазин. Влязоха във входното антре, където не можеше да ги чуе никой.

— Давай по-бързо — рече младата жена.

Той се поколеба. Как можеше да обясни странното си поведение?

— Луд съм по теб. Аз…

Тя го погледна изумено. Пол беше прав. Райън нямаше равен на себе си в изкуството да влуди хората край себе си.

— Онази нощ се провалих. Не мислех нищо от онова, което ти наговорих.

— Не постъпвай така с мен — промълви младата жена, крайно учудена от искреността в гласа му. — Не и сега, насред цялата тази…

— Миналата седмица трябваше да ти кажа истината. Никога не съм държал на друга жена така, както държа на теб. Не желая да се разделяме, но точно сега не мога да се срещам с теб.

Тя го гледаше безмълвно, а сърцето й биеше лудо. През изминалата седмица той бе говорил с нея десетки пъти в сънищата й, като се бе отричал от твърдението си, че връзката им нямала успех. И въпреки това сега не можеше да повярва на ушите си.

— Защо не ми го каза тогава?

„Защо ме измъчи с мисълта, че съм те изгубила завинаги?“

Той обхвана брадичката й в дланите си и тя внезапно започна да усеща прекалено ясно докосването на мускулестото му бедро в нейното и изкусителната топлина, която се излъчваше от тялото му. Молеше се да има логично обяснение. Всяка клетка на тялото й желаеше да му прости, независимо дали беше права или не.

— Замесен съм в нещо вече повече от три години. Един Господ знае колко още ще продължи. Не исках да чакаш, без да знам…

— Това не трябва ли да бъде мое решение, а не твое?

Той притисна нежно устните си към нейните; това бе по-скоро ласка, отколкото целувка.

— Би ли чакала, дори ако не мога да обсъждам проблемите си с теб? Дори ако се налага да се виждаме тайно, когато изобщо можем да го правим?

— Ще чакам вечно, ако се налага. — Младата жена го целуна пламенно, което не остави никакво съмнение в искреността на твърдението й. А после се отдръпна неохотно от обятията му. — Да се връщаме. Ирек има нужда от нас.

— Влез първо ти, а аз ще дойда след малко. Много е важно да не ни виждат прекалено често заедно.

„Той е наистина непредсказуем“ — помисли си тя, докато пресичаше улицата. Но тя го обичаше. След Тод Хейл не бе изпитвала толкова силна любов. Беше готова да чака. И защо не? Беше го очаквала, беше имала нужда от него дори когато нямаше представа какво изпуска.

— Ето ви и вас — приветства я д-р Дигсби. — Това е наистина медийно събитие, нали?

Тя кимна, но той веднага забеляза притесненото й изражение. Беше му приятно да види, че тя наистина се интересува от съдбата на Макаров. Обърна се и я последва вътре с думите:

— Тук са принцесата престолонаследница и принцесата на Кент.

— Наистина ли? Къде?

Дигсби я наблюдаваше съсредоточено. Тя имаше най-необикновените очи — сини, като синьото пламъче, което растеше в родния му Съсекс.

— Ей там, до Ирек. Ела. Ще ви запозная.

— Не си правете труда.

Реши, че бе отклонила предложението му не от стеснение, както реагираха мнозина, изправени пред царствени особи, а просто защото титлите не я впечатляваха. Искаше му се да сподели истината с нея. Беше оказал натиск и върху двете, за да се появят тук тази нощ. Принцесата на Кент бе поставена натясно от критиците, които не харесваха книгата й. Дигсби я бе посъветвал да напише друга. Кой го интересува какво пишат за него, при положение че продажбите му растат непрекъснато?

Случаят с принцеса Ана бе по-сложен. Предстоящият й развод и публикуването на любовните писма, които й бе изпращал някакво военно аташе, бяха дали повод за безмилостна критика в пресата. Протестите във връзка с това, че била използвала военното аташе за извършване на невоенни услуги, я бяха довели при Дигсби. Той я бе посъветвал да продължи да се появява на публични места — като тази вечер например — и да покаже, че няма какво да крие.

— Това е велико събитие за репортерите — изрази възторга си докторът. — Къде другаде пресата би могла да снеме Муци Макалистър с лорд Уаднър или принцесата престолонаследница до Ерик Клептън?

— Смятате ли, че пресата харесва Ирек, въпреки писанията на Финли?

— Определено. Колегите на Финли го познават що за самохвалко е.

— Защо тогава никой не купува картини?

— Няколко са продадени.

Лорън се спусна към касата.

— Продадено ли е нещо?

— Да. Ариана Стасинопулос Хъфънгтън купи две.

— Наистина ли?

Това я окуражи. Ариана беше бивш председател на Кеймбридж Юниън, първата чужденка избрана в това елитно общество. Тя бе написала унищожителна книга за Пикасо, в която твърдеше, че късните му произведения отразявали както липсата на вдъхновение, така и моралната му деградация. Ариана бе от хората, които знаят какво искат и не могат лесно да бъдат заблудени.

— Сибил Бедфорд купи пейзажа на зимен Киев.

— Страхотно.

Сибил беше любимата романистка на Лорън. Беше прочела преди години „Наследство“, а точно в момента на нощното й шкафче лежеше „Триончето“. Очевидно идеята да покани членовете на клуб „Гручо“ се бе оказала много добра.

— Джефри Арчър ще вземе две, но със съпругата му все още не могат да решат точно кои.

Лорън си обеща да си купи всичките му книги, и то от изданията с твърди корици.

— Някой маркирал ли е продажбите? — попита тя, едва сдържайки радостта си.

— Госпожа Лейтън се е заела с това.

Запромъква се през тълпата, като търсеше Вора. Забеляза, че бяха пристигнали екипи от телевизията на Би Би Си и Теймз Телевижън.

— Можеш ли да повярваш? — прошепна тя, когато откри приятелката си да слага златен етикет с надпис „Продадено“ на „Нет“ — пейзаж, видян през затворническите решетки.

Беше го купила лейди Фиона.

— Повече от половината са продадени. — Вора буйно я прегърна. — Нямам търпение да му кажа.

— Той не знае ли?

— Можеш ли да се добереш до него? А и честно казано, точно сега нямам желание да отивам там.

— Заради Клайв ли? — попита приятелката й, тъй като видя Клайв и Муци в тълпата, наобиколила руснака.

— Вече не ми пука изобщо за него. Виж само Муци.

Тя флиртуваше открито с Макаров и се кискаше гръмогласно на всяко негово изказване.

— Ирек е прекалено умен, за да си падне по тази повлекана.

— Усещам, че Клайв завижда на Ирек. Той е всичко, което Клайв не е, а сега и Муци флиртува с него пред очите му. Няма да се учудя, ако каже или направи нещо, за да го постави в неудобно положение.

Лорън се взря в Холкомб. Застанал до любовницата си, той гледаше смръщено към Макаров. Потърси с поглед Райън из тълпата и го забеляза в ъгъла да подава поредния „Сий Брийз“ на лейди Фиона.

— Иди да повикаш Райън да ни помогне.

Вора тръгна натам. В това време момичето на касата направи знак на Лорън. Бяха продали двайсет картини. Внезапно й се стори възможно дори най-хубавото — пълна разпродажба. Финли Тибетс можеше да върви по дяволите.

— Лорън, може ли да поговорим за момент? — каза на японски Так, появил се внезапно до нея.

— Да — отговори на английски тя.

Беше нащрек заради изречената по-рано заплаха. Макар да говореше свободно японски, нямаше намерение да му позволи да я манипулира. Това беше нейна територия. Английският бе нейният език.

— Искам да купя „Велма любов“.

— Тя не се продава. Окачили сме я тук просто за да покажем в каква посока се развива талантът на Ирек.

Очевидно заплахата на Так да дискредитира художника бе само маневра, с цел да я изплаши. Той също бе осъзнал, че руснакът действително притежава голям талант. Дори Накамура, с неговите милиарди йени, не можеше да застане на пътя му.

— Половин милион лири.

Не можеше да говори сериозно! Та това бяха почти един милион долара! Най-високата цена, която бяха определили за картина от тази колекция, бе двеста и петдесет хиляди долара за „Волга“, зимен пейзаж на голямата река. И тя все още не бе продадена.

— Не смяташ ли, че господин Макаров има право да чуе предложението ми?

— Той няма да го приеме. Този портрет означава страшно много за него.

Каменното изражение на японеца омекна и на устните му се появи многозначителна усмивка.

— Всеки човек има своята цена.

— Кажи му, но сега не е подходящият момент — отвърна Лорън.

Телевизионните екипи наместваха камерите си, подготвяха се да вземат интервю. Забеляза д-р Дигсби. Широко ухилен. Може би точно сега бе най-подходящият момент.

— Да вървим.

Хвана Так за ръката и го поведе през тълпата, наобиколила Макаров. Камерите работеха, интервюто беше започнало. Художникът стоеше сам в центъра на силната светлина, а Клайв и Муци заедно, с още неколцина от гостите чакаха малко по-встрани.

— Ирек — рече младата жена, като прекъсна репортера. — Господин Накамура предлага половин милион лири за „Велма любов“.

— Всичко останало е продадено — добави Райън зад нея.

Следваха го няколко от поканените, сред тях и принцеса Ан. Присъстващите хлъцнаха като един — това бе първата му изложба и всички картини бяха разпродадени. А ето че сега следваше изумително предложение от страна на един от най-богатите колекционери на света. Безпрецедентен случай!

— Тя не се продава — заяви руснакът.

— Божествен. Просто божествен — рече д-р Дигсби, като се приближи зад Лорън.

— Един милион лири — удвои предложението си Так.

Хората възбудено започнаха да си шепнат. Лорън потърси с поглед Пол и Джийта. Подобно на всички останали, те се бяха присъединили към кръга, наобиколил Ирек. Уверена, че никой не може да я види, младата жена хвана ръката на Райън и я стисна.

— Не се продава — отвърна незабавно художникът.

— Господин Макаров, коя е картината „Велма любов“ — попита телевизионният репортер.

Ирек отстъпи и разкри портрета зад гърба си. Изведнъж всички заприказваха, като се приближиха към платното; блеснаха десетки светкавици, а камерите се насочиха към него.

— Милион и половина лири стерлинги.

Гласът на Так се извиси над останалите. Руснакът съзерцава известно време японеца и Лорън реши, че се е разколебал. „Не забравяй, всеки човек има своята цена.“

— Това е портрет на жената, която обичам. Той ми принадлежи. Завинаги. Няма цена.

— Два милиона лири.

В галерията се възцари мълчание. Всички погледи бяха насочени към Ирек. В очакване.

— Слава на Господа! Слава на Господа!

Младата жена не се обърна, когато чу шепота на д-р Дигсби. Само стисна отново ръката на Райън. Предложението надминаваше досегашния рекорд за дебюта на който и да било художник.

Потърси с поглед Вора. Стоеше наблизо набърчила напрегнато чело. И гледаше към Клайв Холкомб. Той се бе приближил до портрета и го оглеждаше внимателно. А след това вдигна очи към Ирек; в тях се четеше омраза.

— Побъркани западняци — рече Макаров и се засмя. — Вие сте наистина луди. Няма картина, която да струва толкова пари. Луди. Чуйте какво ще ви каже Ирек. „Велма любов“ не се продава.

— Кажи му го, моето момче — понесе се пиянският глас на лейди Фиона, която бе стиснала чашата „Сий Брийз“ в едната си ръка и размахваше бастуна с другата.

Тронът й на колела беше до Муци, която от своя страна гледаше като хипнотизирана руснака.

— Алилуя! — провикна се д-р Дигсби и това като че ли даде знак за хаоса, който настъпи.

Докато телевизионният репортер преразказваше накратко събитията, камерата оглеждаше с огромното си око тълпата, като отдели особено внимание на престолонаследницата. Лорън се осмели да погледне Райън. Той съсредоточено наблюдаваше Ирек. Всъщност не. Гледаше малко по-нататък, към Клайв Холкомб, който стоеше прекалено близко до портрета. Внезапно младата жена съжали, че не бе направила по-голяма застраховка.

Ухилен доволно, Клайв прошепна нещо в ухото на Макаров.

— Ще те убия, ако го кажеш отново — отвърна на глас той и в същия момент сви юмруци.

Първият удар се стовари в ребрата на Клайв. Вторият попадна право в челюстта му. Той полетя назад в ръцете на Муци и двамата паднаха в краката на лейди Фиона.

Репортерите пощуряха. Светкавиците зачаткаха по-бързо от картечници. Телевизионните камери се насочиха към изпадналия в безсъзнание Клайв. В това време лейди Фиона се опитваше да го свести, като изля отгоре му остатъка от своя коктейл.

— Медийно събитие. Господ обича такива неща.