Мерил Сойър
Целувки от Лондон (25)

25.

„Дупката на мъртвеца“. Това място в Тауър Бридж, откъдето телата от кървавата кула биваха изхвърляни в Темза, бе известно като най-студената точка в Англия. Дори в пролетния ден тук бе студено.

— Какво става с Лорън Уинтроп? — попита Питър Стърлинг.

Райън сви рамене; беше очаквал подобен въпрос. Точно сега наистина трябваше да се откаже от компанията на Лорън. Всеки момент очакваха Барзан да предприеме нещо.

— Погребал съм предостатъчно безгрижни мъже. Нима ти ще си един от тях? Освободи се от нея, преди да си изложил на риск всичко.

— Добре — неохотно се съгласи Уесткот.

Как щеше да го направи? И какво щеше да й обясни; може би трябваше да скалъпи някаква история? Да я помоли да изчака, но това можеше да отнеме още три години. Нямаше да бъде честно. Ако нещата се развиеха както се надяваше, можеше да се върне при нея и тя щеше да разбере. Или само така си мислеше?

— Открихте ли кой подслушва апартамента й?

— Не. — Стърлинг запали лулата си. — Претърсихме из основи галерията, издателска къща „Рависан“ и дома на Макаров, но не открихме никаква подслушвателна апаратура. Човек би предположил, че ако някой възнамерява да се занимава с фалшифицирането на репродукциите, би поставил микрофончета поне в издателската къща.

— А адвокатът, с който е ходила, Грант Фрейзър?

— Нищо. Той е тук от името на „Лойдс“ за подготовката на делото срещу „Пан Америкън“ във връзка с катастрофата край Локърби. Ще се върне скоро в Щатите за самото дело. — Питър дръпна от лулата си и додаде: — Проверихме дори брата на Лорън, Пол. Нищо.

— Рупърт Армстронг — промълви Райън, воден единствено от инстинктите си.

И продължи, като разказа на Стърлинг за незаконното пренасяне на слонова кост.

— Знаем за това и го държим под око от години. Какво общо може да има това обаче с Лорън Уинтроп?

Младият мъж се поколеба. Тя бе споделила с него подробности от личния си живот и се подразбираше, че той няма да каже на никого. Имаше ли право да предаде доверието й, като разкаже всичко на английското разузнаване? Реши, че има. Нищо чудно животът й да беше в опасност.

Описа най-общо кошмарните преживявания на Лорън и добави:

— Смятам, че Армстронг е достатъчно подъл и зъл, за да иска да й причини нещо лошо.

Питър дръпна от лулата си и го погледна скептично.

— Защо точно сега? Разполагал е с години, за да го направи.

— Защото сега тя има пари и я очаква успех. А той иска да си отмъсти.

— Не ми се струва убедително, но след като така или иначе оглеждаме Армстронгови, ще кажа на момчетата да ровят малко по-надълбоко.

Стърлинг удари лулата в перилото на моста и я изпразни.

След като се разделиха, Уесткот се върна в колата си и влезе вътре, като се чудеше накъде да тръгне. Гъстите оловни облаци обещаваха дъжд, в противен случай щеше да отиде да потича в Хайд Парк, за да може да размишлява на спокойствие. Не искаше да прекара следобеда в „Грейбърн Манър“, където нямаше с кого да си каже една дума. Къщата приличаше на гробница. Действаше дяволски депресиращо с всичките окачени по стените картини, които мрачно напомняха за миналото. Включи мотора, решил да навести Ирек Макаров, който живееше наблизо. Щом влезе в сградата, отвътре се появи Финли Тибетс.

— Здравей — рече той и както винаги се престори на мил и любезен.

Райън кимна и влезе във входа; подмина асансьора, тъй като възнамеряваше да се изкачи пеш. Почука на вратата на руснака, който отвори веднага.

— Райън. — Удари го силно по гърба. — Радвам се да те видя.

— Финли Тибетс тук ли беше? — попита младият мъж, като влезе в апартамента.

— Дадох му интервю.

— Така ли?

Тази новина наистина го изненада. Мислеше, че според плана до откриването на изложбата трябваше да крият Ирек от медиите.

— Лорън го уреди. Говорих точно така, както ме научи д-р Дигсби. Сега с Финли сме приятели.

— Разбирам — отвърна той, макар да не си представяше Финли, който се вълнуваше само от показността и парите, да е харесал художника.

— Нещо специално ли те е довело тук?

— Дали би искал да обядваме заедно?

Макаров погледна към високите прозорци с изглед към Темза. По оловносивата вода на реката падаха дъждовни капки. Неприятно време, което отговаряше на настроението на Райън.

— Аз ще приготвя обяд — ухили се Ирек. — От снощи ми е останала храна. Приготвяме повече, много повече, отколкото изяждаме.

Поведе госта си към малката кухня, като обясняваше оживено как двамата с Вора се учели да готвят. Уесткот се огледа. Лейтън бе внесла видима промяна. Бяха изчезнали някои от безвкусните неща, привлекли вниманието на руснака, когато Райън го водеше из магазините. Но той самият беше с поредния нов часовник, този път — фалшив „Ролекс“.

Ирек извади останките от пай със заек, огромно количество яхния с боб и риба и половин бутилка вино от 1984 година. Храната беше великолепна, но Уесткот откри, че разговорът с Макаров го потиска. Той преливаше от щастие, като говореше непрестанно за Вора. Как се учели да готвят. За набезите им из провинцията. За излетите край малки живописни езерца в Лейк Дистрикт. Все неща, за които Райън би дал всичко, за да може да ги прави заедно с Лорън.

Погледна към часовника. Тя трябва да беше вече на летището, където щеше да посреща брат си; той пристигаше седмица преди откриването на изложбата, за да може да разгледа града. Предполагаше, че трябва да се види с нея тази вечер. Как можеше да откаже на жената, споделила с него най-съкровените си тайни? Жената, която го обичаше?

Болката от самотата, която го бе навестявала толкова често през последните години, се върна с по-голяма сила. Ако можеше да замени всичко материално, което притежаваше, за да спаси връзката си с Лорън, щеше да го направи. Само един човек можеше да го накара да й причини болка.

Баща му.

 

 

Пол слезе от самолета, качил на раменете си някакво момченце, като се усмихваше отдалеч на сестра си. До него вървеше ниска жена, която носеше спящо момиченце. Лорън продължи да се усмихва, докато наблюдаваше непознатата. Лицето й със сърцевидна форма бе оградено от непокорни къдрици, а ярката оранжева дреха не можеше да прикрие пълното й тяло. Това не можеше да е Джийта Хелспет. Покойната съпруга на брат й, Марси, бе изваяна брюнетка, която бе работила като манекенка за Клод Монтана по времето, когато живееха в Париж. Всички жени, с които бе ходил, бяха слаби, стройни и изумително красиви.

Щом се приближи до сестра си, Пол свали момченцето от раменете си, постави го на земята и я прегърна.

— Боже! Колко се радвам да те видя. Липсваше ми. — Обърна се към спътницата си. — Скъпа, това е Лорън.

— Здравей. Аз съм Джийта. — Топло се усмихна тя. — Това е Деми, съкратено от Демитри — посочи към момчето тя. — А това е Моник.

Моник дръпна Пол за панталона.

— Пишка ми се.

Докато заведат децата в тоалетната, вземат багажа и се натоварят в лимузината, която Лорън бе наела за цялото време на престоя им, се стъмни. Силният дъжд вече бе престанал.

Табата ги посрещна на вратата и упъти Джийвс и шофьора да занесат куфарите в стаята за гости. Децата се втурнаха из апартамента и за кратко време успяха да проверят всички чекмеджета и шкафчета. Само след десет минути нямаше огледало, което да не е в пръсти.

— Ще се успокоят — увери я Пол, когато Джийта се оттегли да се изкъпе и да си почине преди вечерята. — Къде е телевизорът?

— В кабинета — отвърна младата жена, учудена от търпението, които проявяваше брат й към малките чудовища.

— Изглеждаш щастлива — рече той. — Така ли е наистина?

— Той е прекрасен човек. Аз…

— Грант ли? Когато се обади да ти вземе адреса, предположих, че ще се съберете отново.

— Не, не е Грант — отговори тя и го поведе към зимната градина. Спря пред портрета. — Райън Уесткот.

Брат й го наблюдава известно време.

— Не изглежда особено приветлив.

— Напротив. Има изключително нежна душа.

Той отново насочи вниманието си към творбата й.

— Браво, Лорън, много си си подобрила техниката. Само това ли си нарисувала?

— Да. Бях страшно заета. Ще се заема по-сериозно с рисуването веднага след като се поосвободя.

Пол се вгледа в платното.

— Не искам да прозвучи като критика, но си грундирала прекалено дебело.

Младата жена долепи показалец до устните си.

— Табата ми го подари. Вероятно го е купила с намаление. Не исках да я обидя, като не го използвам.

Брат й кимна. Гледаше замислено портрета.

— Обичаш го, нали?

— Много. Той е различен от другите мъже, с които си ме виждал.

— Като Джийта. — Пол я прегърна през раменете. — Тя не прилича на Марси и въпреки това я обичам много. Не позволява на нищо да я разстрои. Станалото — станало.

Лорън го прегърна, изпълнена с разбиране. Колкото и да бе обичал Марси, амбициите й пречеха на неговата работа. Беше изоставил любимата си работа като фотограф, за да работи в една рекламна агенция в Ню Йорк като художествен оформител. Беше напуснал Париж, за да достави удоволствие на Марси, но подобно на баща им Пол никога не си бе падал по инфарктните ситуации.

— Лорън — провикна се през вратата на зимната градина Табата, — господин Уесткот е долу.

— Кажи му да се качи. — Прегърна отново брат си. — Изгарям от нетърпение да се запознаете. Казах му всичко. И намеренията ми за нас двамата са съвсем сериозни.

— Казах му, че си вкъщи — дочу се отново гласът на момичето. — Той помоли да слезеш.

— Връщам се веднага — рече Лорън. — Ще доведа Райън горе, за да се запознаете.

Като мина покрай кабинета, й направи впечатление колко е тихо. Надникна и видя, че децата гледат една от сателитните програми, предавани от Париж. Актьорите бяха голи. Даде знак на Табата да доведе Пол и хукна по задното стълбище към партера. Райън стоеше с гръб към нея, загледан през прозореца.

— Защо чакаш тук? Искам да се качиш и да се запознаеш с брат ми — заяви тя, но когато младият мъж се обърна, усмивката замръзна на устните й; нещо не беше наред.

— Искам да поговоря насаме с теб. Нека се поразходим.

Веднага я обзеха безброй страхове. Двамата тръгнаха на запад, към американското посолство.

— Какво има?

Той спря и зелените му очи я погледнаха студено.

— Ние. С теб не си подхождаме. Не се получава нищо.

— Н-но…

Не говореше сериозно. Бяха прекарали страхотен уикенд заедно. Или само тя смяташе така?

— Намери си някой добър човек, който ще те обича. Не мен. Аз се нуждая от свободата си.

— Дай ми шанс.

Побърза да притвори клепачи, за да скрие болката и обидата си. Нима само си бе въобразявала, че между тях съществува привличане? Нима бе станала жертва на потиснатите си страсти? Очевидно случаят бе точно такъв.

За момент изражението му омекна, но почти веднага лицето му отново стана студено и затворено. После се обърна и изчезна в тъмната нощ.

 

 

Докато се хранеше, Питър Стърлинг преглеждаше предварителния доклад за Рупърт Армстронг. Този човек явно беше твърде потаен. Бръмченето от другия край на стаята привлече вниманието му към факса. Вероятно беше поредното съобщение от Джулия Хартли; само тя имаше номера му. На хартията бе изписана една-единствена дума: „Неустрашим“.

Питър хвърли пилешкия кокал на пода и плесна с ръце. Джулия бе открила паролата, даваща достъп към компютърната система на Барзан. Сега вече имаше достъп до финансовите му записки. Нямаше да бъде далеч денят, в който американските власти щяха да го обвинят в укриване на данъци. Дребен удар, но това не вълнуваше Питър. Точно така се бяха отървали от Ал Капоне, нали? Отстраняха ли веднъж Барзан от играта, притокът на кокаин към Англия щеше да намалее.

Лично той предпочиташе да го изправи пред съда тук, в Англия, за опит за убийство, което щеше да му осигури по-строга присъда. Но не виждаше никакви перспективи за подобно развитие на нещата. Жалко. Стърлинг бе похарчил цяло състояние, беше отдал и няколко години от живота си в подготовката на хитър капан за Барзан.

Сгъна внимателно листа. „Неустрашим“. Кодово име на покойния сър Уилям Стивънсън. Прочут летец от Първата световна война, той бе структурирал английското разузнаване и го бе направил най-доброто от това на британските неприятели. Добрият стар „Неустрашим“ можеше да се гордее. Американците, французите, западногерманците и дори израелците преследваха от години Карлос Барзан. Но случаят бе разрешен от англичаните.

Не биваше да прибързва. Припомни си, че прекалено много неща около този случай не бяха както трябва. При последното си посещение в Лондон Дейвид Маркъс бе сменил хотелската си стая и момчетата на Стърлинг не успяха да си подсигурят някоя в съседство. Бяха видели някаква блондинка да се качва, но тя така и не слязла, което, разбира се, бе абсурдно. При следващото посещение на Маркъс идната седмица щяха да оборудват с микрофончета целия „Браун“, ако се наложеше. Този път блондинката нямаше да им се изплъзне.

Питър се изкушаваше да се обади на Уесткот и да го запознае с добрите новини, но не го направи. Многогодишната работа в разузнаването го бе направила особено предпазлив. Този капан бе идея на Уесткот. Той бе убеден, че Барзан щеше да атакува отново Ти Джей. Райън бе чакал търпеливо в продължение на повече от три години. Няколко дни повече нямаше да променят нищо за него.

 

 

Лорън лежеше и се мъчеше да заспи. Но не можеше. В мислите си непрекъснато се връщаше към кратката си среща с Райън. Той я обичаше, беше сигурна в това. Не разбираше защо постъпва така.

Мислите й бяха прекъснати от леко почукване. Приближи се до вратата и я отвори.

Пол влезе в стаята й с думите:

— Не спеше, нали? — Тъй като тя кимна, той продължи: — Искаш ли да поговорим за това? — Младата жена поклати отново глава. Какво можеше да каже? — Скара ли се с Райън?

— Не — призна неохотно тя. — Скарване не е точната дума. Той не иска да се виждаме повече.

Беше толкова естествено и хубаво да бъде отново с Пол, че преди да усети какво става, тя сподели с него цялата история — от първата си среща с Уесткот в галерията до тази вечер.

— Кой знае как и с какво не съм оправдала очакванията му — заяви в заключение тя.

— Престани. Изобщо не става въпрос за такова нещо. Не се обвинявай. Спомни си какво казваше д-р Рьоно.

Не беше виждала от години психиатъра, но все едно че още чуваше думите му: „Ти не си виновна“. По онова време беше обвинявала себе си за поведението на Рупърт. Беше загубила самоуважението си. Типичен случай за малтретирано дете, както я бе уверил лекарят.

— Аз не съм виновна — заяви тя и брат й се усмихна окуражително. — Направих всичко, което можах.

— Ако питаш мен, този Райън ми се струва не съвсем наред. Ще бъдеш по-добре без него, скъпа.

Лорън се съмняваше в истинността на това твърдение, но не каза нищо.

— Следващата новина ще повдигне духа ти — усмихна се отново Пол. — В началото на следващия месец отварям галерия.

— Наистина ли? Джийта ли ще ти заеме нужните средства?

— Не. По време на една от изложбите й в Санта Фе се запознах с един човек и обсъдихме възможността да отворим галерия за фотографи. Той предложи да ми стане партньор.

Младата жена изтръпна.

— Кой е той?

— Карлос Барзан.

 

 

Вора се вмъкна на пръсти в банята и затвори безшумно вратата след себе си. Това се повтаряше през няколко часа. Стомахът не й даваше мира. Милост. Защо ли някога си бе мислила, че иска да забременее? Избърса се в копринената си роба и отиде в кухнята. Щорите бяха вдигнати и утринната светлина беше достатъчна, за да види чайника. Напълни го и посегна към кутията с китайски чай.

Когато д-р Осгуд й каза, че е бременна, не повярва. С Арчър толкова искаха да имат дете, нищо не се получи. А сега, когато най-малко го желаеше, бе забременяла. Ирек, разбира се, щеше да се ожени за нея. Но как щеше да се почувства по-късно? Дали щеше да задържи интереса му и тогава, когато щеше да може да притежава всяка жена? Дали нямаше да я зареже, както бе направил Клайв?

Обзета от съмнения и неувереност, Вора отвори входната врата, за да вземе „Таймс“. Докато преглеждаше първата страница на вестника, чайникът зашумя и тя побърза да го вдигне от печката, за да не събуди Ирек. Наля горещата вода в красивата порцеланова чаша, която бе донесла от дома си. После отвори на колонката на Финли. Прочете я два пъти, втория път — през замрежените си от сълзи очи, след което вдигна телефона.

Д-р Дигсби отговори още след първото позвъняване.

— Вора Лейтън е, докторе. Видяхте ли „Таймс“?

— Естествено. Не се тревожете. Господ ще се погрижи за господин Тибетс.

Вора тресна слушалката. Този човек бе напълно побъркан. Как според него щяха да реагират хората на унищожителната статия, в която Ирек бе наречен „раболепен болшевик с артистични претенции“?

— Вора. Ела при мен в леглото.

Тя скри вестника под рекламните брошури за порше, които събираше.