Мерил Сойър
Целувки от Лондон (10)

10.

— Прелестна е — заяви Лорън, след като огледа вазата. Тъй като бе взела само началните уроци по керамика, Табата бе заявила, че не желае да отиде в Сейнт Мартин, където имаха грънчарски колела и пещи. През двете седмици, в които бяха заедно, Лорън трябваше непрекъснато да настоява тя да се заеме с нещо друго, освен със създаването на бижута. — Ще я изложа в „Рависан“. След продажбата ще взема полагащата се комисиона, а останалото ще бъде за теб.

— Наистина ли?

Големите очи на момичето станаха още по-големи.

— Да. — Отново й направи впечатление суровият характер на новата й приятелка. Изключително стисната, тя икономисваше парите си и купуваше само онова, което й беше необходимо за производството на бижутата и за рисуването. Това напомни на Лорън за ранните й години в Париж. — Трябва да вървя.

— Ще имаш ли нужда от мен тази нощ?

— Не. — Младата жена предпочиташе да приготвя сама храната си. — На някакъв курс ли ще ходиш?

— Не. — Табата извърна очи. — Имам среща.

— Чудесно. — Не очакваше, че момичето има приятели, още по-малко — приятел. Новината я зарадва. — Къде ще ходите? В „Хиподрума“ ли?

Най-големият клуб в Лондон привличаше младежите, но някак си й беше трудно да си представи и Табата там. Дрехите й бяха твърде неподходящи за възрастта. Същото се отнасяше и за прическата й.

— Не. Ще ходим в „Одеон“… Така поне мисля.

Значи на кино. Е, за там не се нуждаеше от нещо стилно. Все пак трябваше да се погрижи за подходящ тоалет за нея. С огромната си гръд Табата имаше доста нехармонична фигура — горната част на тялото й беше прекалено тежка в сравнение с долната.

— Вземи кредитната ми карта. Иди да си купиш някоя нова дреха. Ще ми платиш по-късно, когато започнеш да печелиш добре.

— Нямам нужда…

— Вземи си нещо ново, нещо красиво. — Лорън се обърна да тръгва. — Той ще дойде ли тук тази вечер? Ще се запозная ли с него?

Момичето я погледна смутено.

— Ще… ще се срещнем направо там.

— Приятно прекарване — рече младата жена и излезе.

„Престани да се тревожиш за нея. Да не си й майка?“ Въпреки това изпитваше желание да я защити. Все пак Табата беше само на седемнайсет години.

Макар че навън ръмеше, несъзнателно забави крачка, обзета от мисли за Райън Уесткот. След като Финли й беше разказал за него, беше решила да му каже, че не желае да бъдат повече съдружници. Но когато на следващия ден Ирек бе отишъл да разгледа „Рависан“ в компанията на Райън, бе станало ясно, че двамата се бяха сприятелили. Да го ядоса би означавало да изложи на риск взаимоотношенията си с руснака.

„Не можеш да избягаш от истината, трябва да се примириш с присъствието на Райън поне докато мине изложбата.“ Не й беше приятно да го вижда всеки ден в галерията и се опитваше да го избягва. Когато се наложеше да разговаря с него, се държеше резервирано. Той се обаждаше в дома й, но тя бе предупредила Табата да казва, че я няма. Той самият пък никога не си оставяше телефонния номер.

Щом прекоси Бъркли Скуеър, забеляза черния астон-мартин, паркиран точно след табелата „Паркирането забранено“. Помисли си да го изчака да си тръгне и тогава да отиде в галерията, но на бюрото й я чакаха купчина сметки и пробни екземпляри от цветните репродукции на Касат, които трябваше да прегледа.

Като мина покрай колата, надникна през стъклото; Иги не беше вътре. След това погледна към витрината на „Рависан“: Райън разговаряше с Вора и Ирек. Заобиколи оградата от ковано желязо край стълбите, водещи към страничния вход на галерията, намиращ се под нивото на улицата. Това беше остатък от времето, когато „Мейфеър“ е била царство на богати домове. Тогава подобни помещения били използвани за приемането на различни доставки, а днес служеха като офиси. Слезе припряно, преди някой от тримата да я забележи, набра кода на алармената система и влезе в подземната част на „Рависан“.

В кабинета си видя съобщението върху бюрото и веднага позвъни на брат си в Санта Фе.

— Здравей. Да не се е случило нещо?

— Не може ли да ти се обадя просто за да разбера как си?

Гласът на Пол звучеше бодро.

— Разбира се. Аз също се опитвах да ти се обадя, но ти никога не си си вкъщи.

— Най-добре ще бъде да ти дам номера на Джийта.

„Значи такава била работата.“ Усмихна се, докато записваше цифрите.

— Как върви галерията?

Разказа му за Ирек, а после го покани да дойдат с Джийта за откриването в началото на май. Барзан със сигурност нямаше да има нищо против посещението на брат й. Той се съгласи и обясни, че ще вземе не само Джийта, ами и двете й деца.

— А какво стана с онзи, как му беше името, дето ти създаваше толкова неприятности?

„Още ги създава.“ Реши все пак да остави Пол да се съсредоточи върху собствения си живот, без да се притеснява за нейния.

— Нещата се оправиха. Сега ми помага за Ирек.

— Какво ти казах, скъпа? Взрял се е в бебешко сините ти очи и е омекнал.

— Не може да се каже. Но все пак работим заедно.

След като брат й затвори, тя остана още известно време със слушалката в ръка. Странно, но Пол не й липсваше толкова много, колкото бе очаквала. Може би защото имаше Вора. В началото мислеше, че тя се нуждае от нея. Истината беше, че на Лорън й бе много приятно да си има приятелка; никога досега не се бе сближавала толкова с друга жена.

— Баща ти е тук.

Младата жена рязко се обърна. Райън стоеше на прага, подпрял се на рамката на вратата, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Спортното кафяво сако подчертаваше ослепителнобялата му риза, която носеше без вратовръзка.

— Баща ми е мъртъв — отвърна лаконично тя, без да обръща внимание на самодоволната му усмивка.

Как бе разбрал, че е влязла в галерията? Изобщо на този човек убягваше ли му нещо?

— В такъв случай смятай, че е възкръснал. Дядката твърди, че е Грант Фрейзър. Чака те горе.

— Грант ли?

Изпълниха я противоречиви чувства, когато си проправи път покрай Райън и се заизкачва по главното стълбище към нивото на галерията. Спря на площадката между етажите под сводестия оберлихт, поставила длан върху медното перило. Не беше се виждала с Грант повече от година. Какво правеше тук сега?

Ходеха сериозно повече от година и от време навреме той намекваше, че желае да се ожени за нея. Смъртта на Марси, последвана от тежката депресия и опитите за самоубийство на Пол, бяха сложили край на връзката им. Тъй като вече не беше постоянно на разположение на богатия адвокат, малко по малко той бе престанал да я търси. Последния път, когато го бе видяла, тя беше с Так на едно изложение в Ню Йорк. Грант пък беше придружен от изумителна червенокоса красавица.

Лорън чу стъпките на Райън след себе си и забърза нагоре.

— Грант.

Протегна ръка.

Той я пое, придърпа я към себе си и я прегърна.

— Липсваше ми. Изглеждаш страхотно.

— Ти също — послъга тя.

Фрейзър, който беше с двайсет години по-възрастен от нея, беше с посребрени коси и някога тя мислеше, че това подчертава още повече изтънчената му външност. Но сега изглеждаше измъчен, устата и очите му бяха обкръжени от бръчки.

— Страшно ми липсваше. — Той я пусна и се усмихна глуповато, когато забеляза изненадата й. — Сърдита си ми, задето не ти казах довиждане.

— Не, не съм. — Бързаше да отиде в Санта Фе, за да види как е Пол. Когато позвъни на Грант, за да се сбогуват, и той не се отзова на оставеното на телефонния му секретар съобщение, повече не му се обади. — Просто съм изненадана, това е всичко. Какво правиш в Лондон?

— Ще работя известно време тук за офиса на „Лойд“. Какво ще кажеш да вечеряме в „Рулс“?

Младата жена понечи да откаже, но в последния момент промени намерението си. Начинът, по който се бе вкопчила в Райън онази вечер, показваше колко се нуждае от мъж. А кой бе по-подходящ за тази цел от Грант? Познаваше го, имаше му доверие.

— Чудесно.

След като се уговориха, Фрейзър си тръгна, а тя се върна в кабинета си. Започна да рови из шкафа с папките, когато чу стъпки зад себе си. Райън. Кой друг би влязъл без да почука? Престори се, че не го е усетила, докато лекото щракване показа, че е затворил вратата. Рязко се обърна.

— Какво искаш?

Той тръгна към нея; зелените му очи блеснаха враждебно.

— Защо ме избягваш?

— Не те избягвам — спокойно отвърна тя.

Той продължи да се приближава към нея. Лорън отстъпи, като завъртя несъзнателно сребърната гривна около китката си. Младият мъж преодоля разстоянието помежду им. Тя от своя страна направи още две крачки назад… и се блъсна в шкафа.

— Глупости!

Той постави ръце от двете й страни и се облегна на шкафа.

Хваната като в капан, Лорън не можеше да помръдне. Погледна първо наляво, а след това надясно и се взря притеснено в пръстена му с глава на леопард. Как така бе решила, че ръцете на Райън са нежни? Изпълни я паника, когато спомените й внезапно нахлуха в главата.

— Отговори ми!

Опитваше се да овладее треперенето на тялото си, като си напомняше, че миналото не можеше да я нарани. Вече не.

— Предпочитам да работя сама — рече тя. — Ти се оправяш с Ирек, а аз отговарям за галерията. Би трябвало да се обърнеш към Вора. Нейната задача е да го лансира.

— Поредните глупости. Защо за разнообразие не вземеш да кажеш нещо, което не е лъжа?

За пръв път го виждаше толкова ядосан. Спомни си какво й бе казал Финли.

— Не… не знам за какво говориш — промълви тя; гласът й изневери.

— Лъжкиня!

Стояха втренчени един в друг. Най-сетне тя намери смелост да проговори:

— Ако обичаш.

Наведе се с намерението да мине под ръката му, но той не й позволи:

— Няма да ходиш никъде, докато не науча истината.

Младата жена го погледна право в очите и попита:

— Защо не ми каза, че си бил в затвора за убийство?

Той пъхна юмруци в джобовете си.

— Кой, по дяволите, ти каза?

— Вярно ли е?

Райън отмести поглед.

— Да.

Лорън едва сега си даде сметка колко се бе надявала това да не е истина.

— Беше въпрос на живот и смърт, той или аз — обясни й. — Разполагах с част от секундата да направя избора, който спаси живота ми.

— Защо се опита да те убие?

— Притежавах нещо, което искаше — диамант тринайсет карата и половина.

Изпита облекчение. Все пак съществуваха смекчаващи вината обстоятелства.

Младият мъж пое дълбоко дъх.

— Парите се ценят навсякъде по света, особено пък в страните от Третия свят. Ти Джей подкупи когото трябва и ме пуснаха… седем месеца по-късно.

Горчивата нотка в гласа му показваше, че това не е било толкова лесно, колкото го представяше.

— Мъчиха ли те съмнения, дали Ти Джей изобщо ще дойде за теб? Какво го е забавило толкова много?

— Нито за миг. Той би направил всичко за мен.

Лорън се запита дали Вора не е права. Дали Райън не държеше в ръцете си Грифит? Но в такъв случай защо е бил убеден, че той няма да го изостави? Не посмя да попита.

— Ти Джей продал ли е своите картини на Пикасо, за да те измъкне оттам?

— Не. Защо да го прави, когато би могъл да вземе заем срещу тях?

— Разбира се — отвърна младата жена. Това наистина бе съвсем логично. Страстен колекционер като Грифит не би направил никога подобно нещо, освен ако не бъде принуден. Финли погрешно бе заключил, че оценката е била с цел продажба, а не просто вземане на заем. — Беше ли ужасен престоят в затвор в страна от Третия свят?

— Само две неща имаха значение: мускулите и парите — отвърна Райън и гласът му внезапно прозвуча страшно уморено. — Бих могъл да ти кажа много повече по този въпрос, но стомахът ти няма да го понесе.

Беше толкова директен, че просто не можеше да не му повярва. Размишлява известно време върху онова, което й бе казал, след което попита:

— Какво стана с диаманта, заради който за малко не са те убили?

— Американското правителство го откупи и го използва за космическото изследване на Венера с „Пайъниър 2“, по-точно — за отвърстията на наблюдателните прибори. Само диамантите пропускат инфрачервената светлина и същевременно са способни да издържат на силната горещина и налягане, характерни за атмосферата на Венера. — Усмихна й се. — Въпреки всички новосъздадени технологии диамантите си остават най-твърдата материя на Земята.

Лорън не знаеше какво да каже. Историята му беше прекалено невероятна, за да не бъде истинска.

Уесткот повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Има ли нещо друго, което би искала да знаеш? Ако има — питай, но недей да страниш от мен.

Младата жена не отговори. Никога досега не бе срещала човек, който е убивал някого. Не знаеше какво да отговори.

— Моят ред ли е сега? — Самоуверената му усмивка трябваше да я предупреди. — Старото конте вдига ли го още?

Трябваше да минат две-три секунди, преди да разбере, че става дума за Грант.

— Не е чак толкова стар.

— Сравнен с мен, е.

Погледна го право в очите и отговори:

— Имах право да задам тези въпроси. Твоето минало се отразява върху професионалните ни отношения. Колкото до личния ни живот, той трябва да си остане точно такъв — личен.

— Това са глупости. Бъди честна. Умираш от желание да легнеш с мен. Признай си.

— Негодник! — Удари го по гърдите, като се опита да го отблъсне. Той не помръдна. Тя се изви, опитвайки да се измъкне. — Махни се! Нямам какво повече да ти кажа.

— Престани да се самозалъгваш. Онази нощ беше като разгонена кобила. Ако те бях завел у дома…

— Добре. Хвана ме в момент на слабост, това е всичко. Което не означава…

— Млъкни.

Устата му започна да се спуска мъчително бавно към нея. Когато устните му се сляха с нейните и ръцете му я обгърнаха, всички мисли излетяха от главата й. Удари го с юмрук по гърдите, опитвайки се да го отблъсне. Той продължи да я целува, като се стремеше да разтвори устните й. Пулсът й се ускори, а желанието преминаваше на талази из тялото й, когато езикът му докосваше нейния. Той я привличаше със сила, която не бе познавала досега.

„Бъди честна, желаеш го — каза си тя. — И защо не? От години залагаш на безопасността. Сега вече си готова за един истински мъж. Нали така?“

Отвърна на целувките му и се притисна към него. Той бавно плъзна ръце надолу по гърба й и обхвана задника й. Кръвта й се възпламеняваше. Райън я повдигна и при това движение тя усети твърдостта на възбудения му член. Дъхът й секна; обхвана го между бедрата си и започна да се движи.

Най-неочаквано той се отдръпна и прекъсна целувката. Погледна часовника си така, сякаш го беше ухапал.

— Трябва да тръгвам. Важно е.

В първия момент Лорън не можа да разбере какво й казва. Райън тръгна към вратата.

— Ще те взема в осем.

Тя се смути. Беше се хвърлила на врата му, а той имал нещо по-важно. Каква глупачка бе само!

— Имам среща — заяви Лорън възможно най-спокойно.

— Откажи я.

И Райън излезе.

 

 

Ама че късмет! Лорън беше негова. Какво, по дяволите, се бе случило, та Ади да изпраща сигнал?

Веднага щом усети вибрациите на часовника си, Райън натисна два пъти бутона, за да покаже, че е получил съобщението. А сега трябваше да се обади от някой уличен телефон. Наложително беше на всяка цена да запази в тайна два телефонни номера: служебния на Стърлинг и този в къщата на „Палас Грийн“. Ако позвънеше от галерията, даваше възможност на някой заинтересован да ги открие. Никой не трябваше да заподозре участието на специалните разузнавателни служби във всичко това.

— Ирек — извика той, когато стигна нивото на галерията.

— Тук съм. — Пресипналият глас идваше откъм преддверието.

— Случи се нещо непредвидено. Можеш ли да се прибереш сам? — Руснакът кимна и младият мъж продължи: — Ще те взема тази вечер. Лорън ще дойде с нас. — Поколеба се за момент и се обърна към Вора: — Отиваме на концерт. Ще дойдеш ли и ти?

Тя погледна към Ирек, сякаш имаше нужда от неговото позволение.

— Ела.

Тонът му обаче говореше точно обратното.

Нима тази жена бе толкова надута, че бе обезкуражила напълно Макаров? Нямаше време да се тревожи за това. Изхвръкна от „Рависан“, пресече улицата и се насочи към кръчмата „Коуч енд Хорсис“. Изграденото наполовина от дърво заведение в елизабетински стил рязко контрастираше с тухлените градски къщи, превърнати в магазини и офиси.

Щом влезе, веднага позвъни на тайния телефон в дома на Грифит. Ади вдигна още при първия сигнал.

— Обади се на Стърлинг.

Набра номера и чу гласа на Питър:

— Къде се намираш?

Обясни му и той му определи незабавно среща в едно от съседните заведения. Винаги настояваше да се срещат на открито, където лесно би могъл да разбере, ако ги подслушват, или пък на многолюдни места, където разговорът им щеше да се смеси с общата глъчка и ставаше неуловим дори за най-съвършената подслушвателна апаратура.

Райън спря пред заведението и дори успя да паркира колата си отпред. Влезе, присви очи, докато свикне с мрака вътре, и се огледа. Питър не беше пристигнал. Приближи се до бара и се настани до двама мъже, които обсъждаха Купата на играчите, след което поръча от любимата си бира.

Докато отпиваше, огледа заведението. Някога мястото се използвало от лакеите, които работели на Мейфеър и се отбивали тук, докато пренасяли съобщения между градските къщи. Днес барът се посещаваше от работещите в съседство бизнесмени.

Райън с усмивка си припомни историята за Уинстън Чърчил, когато получил поздравителна телеграма във връзка с една най-после спечелена от Англия битка. Тя била изпратена от някаква пияна компания в кръчмата. Подписали я от името на херцог Албемарл. Такъв херцог, разбира се, не съществувал. Никой вече не носел тази титла. В желанието си да отговори на поздравлението хората на Уини часове наред ровили сред документацията на английската аристокрация, но така и не открили името на въпросния херцог.

Банда негодници! Трябвало е да насочат усилията си срещу Хитлер, а не да отговарят на разни телеграми. Истинско чудо бе, че все пак бяха спечелили войната. Грифит бе воювал в Кралските военновъздушни сили. Еъри Нийв, съветникът на Маргарет Тачър, също беше герой от войната. И двамата бяха станали жертви на поставени в автомобилите им бомби. Работата и мечтите им бяха пометени ей така, с един замах. Беше готов да се хване на бас, че Нийв липсваше все още на Маргарет Тачър. Той й беше помогнал в оформянето на политическите й възгледи, това бе също толкова сигурно, колкото и фактът, че Ти Джей бе променил живота на Райън.

— Една пинта „Гинес“.

Стърлинг се настани до него на бара.

Престориха се, че не се познават. Размениха си няколко банални любезности, докато Стърлинг получи силната си тъмна бира.

— Как е прасето?

Райън винаги се ядосваше, че Питър продължава упорито да нарича Иги „прасето“. Когато бе настоял да я купи, Стърлинг го бе изгледал така, сякаш току-що бе заявил, че са му поникнали криле.

— Иги е много добре.

— А кучетата?

— Ади ги тренира всекидневно. Какво има? Измъкна ме от важна среща.

— Дейвид Маркъс, дясната ръка на Барзан, е в Лондон… отново.

— Той не може да е човекът, изпратен от Барзан за Ти Джей. Ти каза, че въпросната личност вече живеела тук.

— Това е информацията, с която разполагаме. Човекът на Барзан живее в Лондон и трябва да се справи с Ти Джей в рамките на една година. — Питър отпи от бирата си. — Загрижен съм, защото това е третото идване на Маркъс тук за шест седмици.

— Не го ли следиш?

— Говори по-тихо. — Стърлинг се огледа, като се усмихваше. — Не можем да следим всички хора на Барзан. Той не би изпратил дясната си ръка за тази работа. Печатите в паспорта на Маркъс свидетелстват за неотдавнашните му пътувалия до Каймановите острови и до други страни, в които има офшорни банки, както и до Швейцария, но не и до Лондон. Искаме да разберем на какво се дължи внезапният му интерес към този град.

— Нямаш ли идея по този въпрос, по дяволите!

— Работим върху случая. При последното идване на Маркъс обаче го проследихме — през нощта, когато ти ходи в „Помодоро“ с руснака. Нашият човек го изгубил в мъглата, но Маркъс влязъл в една от сградите на Гровнър Скуеър. Не сме сигурни точно в коя от тях. Появил се е в клуб „Сейнт Джеймс“ едва рано сутринта на другия ден.

— Голяма работа! Някоя от жените, живеещи в района, го е прибрала в леглото си.

— Става въпрос за сградите, в една от които живее и Лорън Уинтроп.

— Е, и? Там има десетки жилищни блокове.

— Дъщерята на Каролайн Армстронг — копие на майка си — се появява в галерия, където се предполага, че ще привлече вниманието на Грифит. После дясната ръка на Барзан започва да идва редовно в Лондон и посещава някого, който обитава жилищни сгради, в една от които живее и Уинтроп. — Замълча, докато барманът се отдалечи. — Твърде много съвпадения.

— Снощи каза, че сделката й с недвижимите имущества се е оказала чиста.

— Така е, но подобни международни сделки никога не могат да се проследят докрай. Дейвид Маркъс полага специални грижи за това. Как иначе според теб успя да изпере милиони за Барзан и да се измъкне невредим? Трудно е да се докаже каквото и да било…

— Лорън не е замесена — заяви Райън, като си припомни паниката й само преди час-два в кабинета й, когато я бе накарал да му каже какво я измъчва.

Жени, които се плашат така лесно, не са способни да бъдат последователки на Мата Хари.

— Време е да проверим. Уреди й среща с Ти Джей, но не я подготвяй предварително. Бас държа, че е готова на всичко — след като е дъщеря на Каролайн Армстронг — за да се добере до него и да бъде поканена в „Палас Грийн“. Следващия път ще я подготвим предварително за срещата и бъди сигурен, тя ще дойде готова да го убие.

— Знаеш ли, по-големи глупости не съм чувал в живота си. Тя не участва в тази история. Готов съм да заложа живота си, че е така.

Питър бръкна в джоба си, извади лулата и започна да опипва подред всичките си джобове, търсейки кибрита, като в същото време оглеждаше съчувствено своя събеседник.

— Двамата не сте станали приятели, нали?

— Не — излъга Райън.

За първи път от години гледаше напред. Нямаше намерение през целия си живот да се озърта. Защо, по дяволите, Барзан не предприемеше удара си, така че той самият най-после да може да заживее нормално?

— Добре. В случай че тя се опита да убие Ти Джей, може да ти се наложи да… — Стърлинг откри кибрита и запали клечка. Погледна младия мъж право в очите. — Не искам да се колебаеш, нали разбираш?