Мерил Сойър
Целувки от Лондон (9)

9.

Когато Лорън и Вора стигнаха клуб „Гручо“ на Дийн стрийт, портиерът ги информира, че Финли ще закъснее. Докато сваляха палтата си, Лорън се чудеше дали Райън и Ирек си прекарват добре. Бяха си взели довиждане пред „Помодоро“ и те бяха тръгнали към една кръчма в Смитфийлд, където някой бе хвърлил ръкавицата на Ирек, признат шампион по дартс.

„Имаш късмет, че астон-мартините са толкова малки.“ При спомена за непристойната си реакция, когато бе останала насаме с Райън в колата му, усети, че се изчервява от неудобство. Искаше й се да я люби, не можеше да го отрече. Защо точно Райън Уесткот? Тъй като се чувстваше задължен през живота си да прави любов с колкото се може повече жени, той бе достатъчно самонадеян да заяви, че е неин тип. Ха! Та тя не бе правила любов повече от година, което очевидно обясняваше безсрамното й държание.

Въпреки това бе шокирана от самата себе си. Привличаха я мили, благи мъже като Ози и Грант Фрейзър, мъжа, с когото се бе срещала, преди да диагностицират рака на Марси. Но с тях никога не се бе чувствала така.

— Все пак бихме могли да пийнем нещо, докато чакаме — обади се Вора и я поведе към бара.

В стаята имаше ниски дивани и удобни фотьойли, а по стените висяха произведения на съвременни художници, осветени от специално поставените над тях лампи. Пианистът свиреше приятна класическа музика. Вора избра стол с висока облегалка и се отпусна на него.

Лорън се настани срещу нея и отново се запита какво измъчваше приятелката й. През цялата вечер тя бе странно мълчалива. Да не би да страдаше все още заради Клайв? Не искаше да се меси в живота й, но имаше нужда от нейната помощ. Ирек също се нуждаеше от помощта на Вора, ако желаеха да представят както трябва един нов талант, така че да осигурят успеха му на пазара.

— Знаеш ли, не бих имала нищо против да членувам в „Гручо“ — заяви Лорън, опитвайки се да започне разговор с Вора, след като дадоха поръчката си на сервитьора.

— Клубът е пълен, а списъкът с чакащите е още по-дълъг.

— Лошо. Харесва ми, защото окуражава жените да стават негови членове. Ненавиждам тази традиция за изцяло мъжки клубове, особено стари клубове като „Уайтс“ и „Карлтън“. Повечето техни членове са подходящи за големия клуб на небето или за ада.

Вора кимна в знак на съгласие.

— Знаеш ли аз пък какво не харесвам? Клубните вратовръзки. Когато съм навън и край мен мине някой мъж, който се фука с клубната си вратовръзка с безупречен възел, ми иде да се изсмея.

Приятелката й се засмя, доволна да я види най-сетне да се отпуска. В този момент се опита да си представи Райън Уесткот с клубна вратовръзка и не можа.

— Поне в „Гручо“ не настояват мъжете да бъдат с вратовръзка, за да ги допуснат.

— Клубът е наречен на името на Гручо Маркс. Не беше ли казвал той, че не желае да се присъединява към клуб, в който има подобни на него? Такова поведение не привлича членове, които винаги носят вратовръзки.

Когато келнерът им сервира напитките, Вора каза:

— Марк Бърли, основателят на „Анабел“, създаде ново местенце, „Клубът на Марк“, който съвсем наскоро отвори врати. Вероятно би могла да го посетиш.

— Не искам клуб, в който се танцува непрестанно и е шумно. Предпочитам „Гручо“, защото човек може да покани някого на официална вечеря на горния етаж или пък да хапне нещо леко в бара, а после да дойде тук и да побъбри с приятели.

Лорън се огледа. Ако възнамеряваше да живее повече от една година в Лондон, определено щеше да избере членство в „Гручо“. За разлика от другите клубове, вманиачени на тема аристократичен произход или обществени изяви, в „Гручо“ можеха да се срещнат различни интересни люде, повечето от които бяха хора на изкуството.

Забеляза Кен Фолет в компанията на привлекателна жена. Вероятно това бе съпругата му. Наблизо пък седеше рокзвездата Ерик Клептън, облечен с дънки и широк пуловер. В ъгъла видя Харолд Пинтър и съпругата му, лейди Антония Фрейзър. Имаше други представители на английската интелигенция.

Обърна се към Вора:

— Какво се е случило? Тази вечер не си на себе си. Защо не престанем да обсъждаме безсмислени теми като „Гручо“ и да поговорим за онова, което те притеснява?

— Не знам откъде да започна. — Лицето й се помрачи. — А и ти не би ме разбрала.

— Аз съм твоя приятелка — промълви с горчивина Лорън.

Мислеше си, че покрай съвместната работа и урока, който дадоха на Клайв Холкомб, могат да си имат доверие. Очевидно се бе лъгала.

— Ти си безупречна — красива и уверена. Всичко, което аз самата не съм.

— Не ставай глупава. Ти си изключително привлекателна. — Младата жена постави чашата си на масата. — А аз изобщо не съм безупречна.

— Познаваш изкуството. Единственото, което знам аз, е как да се обличам.

— Причината за известния ми успех в областта на изкуството е там, че то просто е целият ми живот. Не забравяй, че съм учила в Сорбоната, а след това бях омъжена за собственик на галерия.

— Арчър не искаше да се занимавам с „Рависан“. Неговата представа за съдружник е красиво облечена домакиня, която да умее да организира откривания или интимни партита с вечеря.

Лорън забеляза тъгата в очите й. Спомнила си за ненавременната, тайнствена смърт на Арчър Лейтън и за това, колко трудно бе понесъл смъртта на съпругата си нейният брат, попита:

— Трудно ти е да приемеш смъртта на Арчър, така ли?

Вора бавно отпи и я погледна право в очите:

— Да, колкото и да е странно. Той непрекъснато ме мамеше. Веднъж си събрах багажа и си тръгнах, но открих, че всичките ни приятели бяха негови приятели. Чувствах се ужасно самотна. И когато ме помоли да се върна, точно така и направих. — Усмихна се горчиво и додаде: — Въпреки всички проблеми Арчър ми липсва. Той е единственото семейство, което съм имала.

Лорън се замисли над думите й; тя самата също би се чувствала страшно самотна без Пол. Онова, което я бе съкрушило най-много във връзка с депресията му, бе изчезването на близостта помежду им, невъзможността да разговарят за каквото и да било. Протегна ръка през масата и докосна своята съдружничка.

— Аз съм ти приятелка… не го забравяй никога. Двете бързо ще възстановим „Рависан“ на крака. Арч е оставил страхотна документация. Ще използваме неговите източници, за да…

— Ирек няма да се съгласи да участвам и аз. Той ме мрази.

— Виж, забелязах, че не си допаднахте, но…

— Аз спах с него.

Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае какво означаваше това. Не можеше да си представи какъвто и да било сценарий, при който Вора Лейтън би могла да се запознае с Ирек Макаров. Тя никога не излизаше извън Уест Енд, освен за благотворителни цели или посещения във вилата.

— И как се запозна с него?

— Преди три нощи — мрачно изрече Вора. — Понякога ходя в съмнителни заведения в западнали квартали и си избирам някой мъж. Ирек беше последният от тях.

Лорън се опита да скрие изумлението си, не проумяваше как високопоставена дама като Вора Лейтън би могла да извърши подобно нещо.

— Защо?

— Приятно ми е да имам любовници, които ми позволяват да се чувствам нещо повече от тях… вероятно защото Арч винаги ме караше да се чувствам като някоя тъпачка. Открих, че е много вълнуващо да бъдеш с непознат, загадъчен и може би опасен мъж.

Загадъчен? Опасен? В продължение на години Лорън умишлено бе избирала консервативни мъже, които й напомняха за баща й. Беше ли се променила? Затова ли Райън Уесткот й се струваше толкова привлекателен?

— Но Ирек беше различен… толкова различен. След като ме люби… първия път, ме попита със сладкия си акцент, дали според мен ще се наложи Маги Тачър да отиде на село след фиаското на новия данък. Представи си само, да спиш с мъж, който иска да говори за министър-председателката? Политическа дискусия в леглото?

Лорън си представи Райън Уесткот. Дали обичаше да говори, след като се люби? Съмняваше се. Най-вероятно бързаше да си отиде.

Вора се усмихна.

— Ирек нарече членовете на Лейбъристката партия „болшевики в скъпи дизайнерски костюми“.

— Сигурна съм, че Нийл Кинок не би останал очарован от подобен коментар — отвърна събеседницата й, като мислеше за лидера на лейбъристите.

Райън беше прав; умът на Ирек не беше пострадал. Определено бе доловил нюансите на английския политически живот. Англия бе преживяла безкръвна революция, оставила върху й печата на социализма. Управлението на Тачър бе преобърнало в голяма степен тази тенденция, но тя бе запазила силата си сред правителството в сянка, което не даваше мира на министър-председателката.

— Не разбирам нещо. Защо ще те мрази?

— Призори се събудих в обятията му. Паникьосах се и се запитах какво правя там. Никога не бях оставала през цялата нощ при някой от другите мъже. Измъкнах се тихо, като преди това му оставих всички пари, които носех в себе си — стотина лири. Знаех, че има нужда от тях.

— Имаш право. С Райън решихме, че Ирек влага всичките си пари в покупката на материали за рисуване.

— Не знам кое е по-лошото — че го излъгах за името си или че го обидих, като му оставих парите. Тази вечер той ми ги хвърли в лицето. Помолих го да ми прости, но виждам, че няма да го направи. Не мога да го виня.

— Не бъди прекалено строга към себе си. Опитала си да бъдеш мила, не нагла.

— Аз съм луда по него, а той ме мрази. Какво да правя? Не искам да ти създавам проблеми… нито пък на „Рависан“.

След като помълча, размишлявайки над създалото се положение, Лорън рече:

— Ирек Макаров е мечтал цял живот да излага творбите си. Каквито и да са чувствата му към теб, той не би проиграл този шанс.

— Наистина ли мислиш…

— Шшт! Идва Финли. Не забравяй, нито дума за Ирек.

Тибетс спря насред помещението, за да поздрави някаква брюнетка с живи сини очи и кавалерите й.

— Елейн Пейдж, актрисата, и Ричард Брансън — обясни Вора, — с Биг Мак. Финли познава всички.

— Биг Мак ли? Това ли е собственикът на лондонските франчайзи на „Макдоналдс“?

Вора се засмя.

— Не. Това е Камерън Макинтош, режисьорът на поредица страхотни пиеси. „Клетниците“ ми е любимата от тях. Взех билети за последната, „Мис Сайгон“. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие — отвърна младата жена и едва сега се сети защо името на Ричард Брансън й се бе сторило познато. Той беше прочутият предприемач, оглавил една независима музикална компания. Миналата седмица Фуджисанкей, разположеният в Токио медиен конгломерат, бе откупил акции от „Върджин Мюзик Груп“. Тъй като очевидно поглъщането на американски компании не ги беше задоволило, Так и другите японски магнати сега се бяха захванали с Англия.

Лорън не се бе чувала с Так от търга в „Сотби“. Възнамеряваше да го покани на изложбата на Макаров. Беше важно той да се убеди, че все още не беше изгубила способността си да открива художници златни мини.

Младата жена наблюдаваше приближаващия се Финли, който се спираше на всяка маса, за да размени по няколко думи с насядалите около нея хора. Определено този човек имаше много познати. Той можеше да направи не по-малко от Райън Уесткот за „Рависан“. Може би покрай него щеше да има възможността да покани членовете на клуб „Гручо“ на изложбата.

— Извинявайте, че закъснях. — Тибетс се настани до нея. — От години не е имало такава гъста мъгла. — Даде знак на сервитьора и той кимна; очевидно знаеше какво пие Финли. — Имах удоволствието да се насладя на приказна вечеря в „Дипломат“. А вие двете къде вечеряхте?

— В „Помодоро“ — отговори Вора. — С Райън Уесткот.

— О? — Критикът изви светлите си вежди. — По принцип Уесткот не се навърта особено много насам. Но напоследък нещата са се променили.

Лорън предпочиташе приятелката й да не бе споменавала за Райън. Финли определено не го харесваше, макар да бе достатъчно учтив да не го казва на глас. Винаги усещаше напрежението помежду им, когато се намираха в едно помещение. Тибетс можеше да не подкрепи Ирек, ако заподозреше участието на Райън.

— Обсъждахме възможността Ти Джей Грифит да позволи на „Рависан“ да изложи колекцията му от ранни произведения на Пикасо.

— Нима? — възкликна предизвикателно критикът. — Доколкото знам, той ги продаде още преди години. Вора, ти не си ли спомняш? Грифит трябваше да събере пари, за да изкара Уесткот от затвора.

Думите му сякаш я зашлевиха. Способността, придобита още от детинство, да разпознава опасността, й бе изневерила. Наистина ли Райън беше опасен човек? Нима му беше позволила да я замае дотолкова, че да си създаде съвсем друго мнение?

— Не знам нищо за това — отвърна Вора.

— Мислех, че Арчър ти е казал. Преди около… — погледна към тавана — … около дванайсет години Грифит поиска Арчър и Саймън Гътри от „Холфорд Шийд“ да направят оценка на картините му на Пикасо, за да ги продаде и да събере нужната сума.

Историята звучеше доста правдоподобно. Лорън усети, че притесненията й нарастват. „Холфорд Шийд“ беше главното представителство на „Лойд“, занимаващо се с произведения на изкуството. Но ако картините бяха продадени, защо тогава Райън ги бе избрал като прикритие? Беше предложил да използват изложбата на Пикасо, за да обяснят присъствието му в галерията. Така че никой да не разбере за Ирек.

— Нима Грифит се е опитал да подкупи властите? — попита Вора. — А аз мислех, че за него не съществуват подобни проблеми.

— Така е — съгласи се Тибетс, — но това не е станало тук. Уесткот беше в затвора в Заир.

— Защо е бил в затвора? — попита Лорън, макар да не беше сигурна, че желае да чуе отговора.

— Убийство. Най-хладнокръвно е убил човек. Разбира се, всичко беше покрито. Аз самият научих за това от един от кореспондентите на „Таймс“ в Заир. После пък Арчър потвърди, че е давал оценка на картините на Пикасо.

— При какви обстоятелства е станало? — заинтересува се младата жена.

Финли сви рамене.

— Предполагам, че властите са имали неопровержими доказателства, тъй като Грифит успя да го измъкне от затвора с цената на няколко милиона лири стерлинги.

Отвратена, тя се запита защо изобщо се бе захванала точно с този човек. Тази вечер Райън бе слушал разказа на Ирек за престоя му в ГУЛАГ, без да спомене, че той самият също е бил в затвора.

— Арчър никога не е обичал Райън — рече Вора. — Смяташе, че той държи по някакъв начин в ръцете си Грифит. Ти Джей харчеше парите си само за произведения на изкуството. Преди появата на Уесткот никога не купуваше коли и къщи.

— Дори тогава да не е държал по някакъв начин в шах Грифит, сега със сигурност го прави — добави Тибетс. — След атентата с бомбата Уесткот върти целия му бизнес. И дори и да злоупотребява с властта си, Грифит е напълно безпомощен и не може да разбере. Трудно е да се каже, тъй като Уесткот не допуска никого до Грифит.

— Да, Райън непрекъснато ходи в „Крокфордс“. Само за една вечер залага хиляди лири. И кара изключително скъпа кола — допълни Вора. — Колко би могъл да печели по законен път?

— Колата може да принадлежи на Грифит и той да му позволява да я кара — предположи Лорън, все още вярна донякъде на доскорошната си представа за Райън.

— Негова е, а не на Ти Джей — отвърна критикът. — Колин Симпсън даде обява в „Таймс“ за продажбата на регистрационния номер на своя автомобил, Art ZZZ. Аз, естествено, пожелах да го купя, но Уесткот предложи по-висока цена и го взе. Симпсън каза, че той бил регистриран като собственик на астон-мартина. Видял го е в документацията, когато му е продал регистрационния номер.

— Не знаех, че хората си продават регистрационните номера — промълви Лорън, но мислеше за Райън и онова, което бе научила за него.

— Правят го за невероятни суми — обясни нейната съдружничка. — Арчър плати цяло състояние, за да се снабди с Art 111 за своя „Ягуар“.

Финли и Вора се впуснаха в обсъждане на непрестанно растящите цени на подобни номера. Лорън се замисли върху онова, което трябваше да прави. Очевидно нямаше да й бъде лесно да се отърве от Райън, но както изглежда, това бе единственото правилно решение.

— Лорън, ти изобщо не ни слушаш.

— Извинявай. Мислех си за цветните гравюри на Мери Касат, които пуска тази седмица издателството на „Рависан“.

Умишлено смени темата. Вече беше научила предостатъчно за Райън Уесткот.

— Това не е ли необичайно за издателството на „Рависан“? — попита Тибетс. — Да придобивате права за импресионистка, след като сте специализирани в областта на съвременното изкуство?

Не можеше да му каже истината. Галерия „Рависан“ бе до такава степен на червено, та се страхуваше, че не би могла да я измъкне оттам за една година. Възнамеряваше да изненада Барзан, като спечели пари с помощта на копирането на картини.

— Винаги съм се възхищавала от Мери Касат. По нейно време повечето жени са си стояли вкъщи; тя обаче напуска Съединените щати в преследване на своята мечта.

Добави, че лично тя се идентифицира в известна степен с нея. И двете бяха отишли в Париж да изучават изобразително изкуство. След което Касат се бе превърнала в един от най-обичаните импресионисти в света. Лорън обаче не бе успяла като художничка.

— Както знаете, от цветните й гравюри рядко се правят репродукции, но аз придобих правата й от един французин, с когото двамата с Ози се запознахме преди няколко години.

Финли се ухили. Младата жена отвърна на усмивката му и сведе очи; благоразумна смесица между искреност и флиртуване. Нямаше да им навреди, ако „Таймс“ направеше малко безплатна реклама на Касат.

— Тези гравюри би трябвало да възстановят репутацията на „Рависан“ — рече критикът, но тонът издаваше съмненията му.

— Те ще бъдат с възможно най-високо качество — намеси се Вора. — Край на фалшивите гравюри на издателска къща „Рависан“. Увеличихме значително мерките за сигурност.

— Добре. — Тибетс й кимна, изпълнен със симпатия. — Помня колко нещастен беше Арчър, когато онези проклети гравюри напълниха пазара. — Поколеба се за момент. — Скотланд Ярд приключи ли разследването около смъртта му?

Вора извърна поглед, очевидно разстроена.

— Страшно съжалявам — възкликна той. — Не трябваше да питам.

Лорън отвори уста да промени темата, която приятелката й не обсъждаше никога — дори с нея — но тя я изпревари.

— През нощта преди смъртта си Арчър дойде при мен. — Направи пауза и се огледа; очевидно се мъчеше да запази самообладание. — Беше блед и разтреперан. Призна, че ме е излъгал и в действителност е знаел за фалшивите гравюри. Изглежда, галерията е западнала от няколко години. Арчър я бе управлявал посредством тръстовия си фонд и беше отчаян. Беше позволил на хора, на които дължеше пари, да използват издателската къща на „Рависан“. Мислел, че произвеждат каталози за поръчки по пощата. Те обаче репродуцирали евтино гравюрата на художник, чиито произведения излагахме. Репродукциите били толкова нискокачествени, че бързо били хванати. Това обаче бе съсипало репутацията на „Рависан“. А сега същите тези хора искали да използват издателската ни къща, за да репродуцират незаконно гравюри на Дали.

— Това трябва да е станало по същото време, по което френските митничари хванаха топчета хартия, подписани предварително от Дали. — Финли поклати глава. — Бедният Салвадор. Изгуби доста през последните години. Като позволи на своя мениджър Пит Мур да си отиде, той стана жертва на безскрупулни дилъри. Предполагам, че повече от половината циркулиращи в момента гравюри на Дали са фалшификати.

— Арчър разкри ли имената на хората, които искаха да използват издателска къща „Рависан“? — попита Лорън.

— Не, но сподели, че им е отказал. Страхуваше се за живота си и ме предупреди да бъда внимателна. Същата нощ загина, когато колата му полетяла от една скала. Аз обаче знам, че е бил убит, и никой не е в състояние да ме убеди в противното.

— Полицията нищо ли не откри?

— Не. Наех детектив, но той също не намери нищо. Не успяхме да открием дори документация от дадения заем. Все едно че Арчър бе измислил цялата тази история. Но аз му вярвам. И винаги ще му вярвам.

 

 

Думите, изписани върху екрана на компютъра на „Рависан“, плуваха пред погледа на Вора. Не можеше да се съсредоточи, при положение че Ирек стоеше до нея и четеше черновата на биографията, която бе написала за каталога. Той правеше своите поправки на не особено правилен английски и тя ги нанасяше в компютъра.

— Какво означава „кулинарен оператор“?

Обърна се към него. Как бе възможно някой мъж, облечен по такъв начин, да бъде толкова привлекателен и сексапилен?

— Това е учтив начин да се каже, че си бил касапин.

Кафявите му очи се присвиха.

— Недей да бъдеш толкова учтива. Напиши касапин. Няма нищо срамно в това да бъдеш касапин.

Тя направи желаната промяна. Вече от седмица работеха върху биографията му. Всяка сутрин Ирек вземаше частни уроци по английски. После идваше в галерията, където Лорън подготвяше изложбата му. Вора отговаряше за луксозния каталог. Умишлено правеше по-дълга биографичната част, разпитваше подробно Ирек, за да научи повече за младостта му, за годините, прекарани в ГУЛАГ. Беше се надявала, че отношението му към нея ще се промени по време на тези срещи. Обаче той продължаваше да се държи хладно и резервирано.

Как можеше да го убеди да й даде още един шанс? „Безнадеждно е. Получи каквото искаше. По-добре се съсредоточи върху изложбата.“

— Сега живееш и твориш в изоставен склад. Това добре ли звучи?

— Не. Живея в апартамент в Докландс.

— Преместил ли си се?

Впери поглед в простодушните му кафяви очи. Беше й трудно да си го представи в луксозен апартамент над Темза. Тя самата никога не бе ходила в този квартал. Той никога не я бе интересувал. Досега.

— Живея на „Пеликанс Уорф“. Много място за рисуване.

— И топло ли е?

Въпросът се изплъзна от устните й, преди да помисли.

Ирек се изправи.

— Има, но нямам нужда. Англия гореща, много гореща. В ГУЛАГ има нужда от топлина.

Вора се обърна отново към екрана на компютъра. Ще успее ли да го разбере някога? Произлизаха от съвсем различни светове. Толкова много хора не можеха да си представят да живеят без топлина. И онези, които нямаха нужда от нея.