Мерил Сойър
Целувки от Лондон (8)

8.

Лорън се настани на канапенцето до Райън. Пуловерът му от камилска вълна подчертаваше слънчевия загар и зелените му очи. След като представи Вора на Ирек, той пое палтото на Лорън и го окачи до износеното си кожено яке на закачалката край тяхната маса.

— Какво й става на Вора? — прошепна той.

Младата жена сви рамене; тя самата така и не бе откъснала поглед от Уесткот. Обърна се и видя, че в момента Вора и Ирек се взират напрегнато в певеца, очевидно погълнати от италианската песен, която изпълняваше.

— И ти наричаш онова, което е облякла Лейтън, непретенциозно? — продължи да шепне на ухото й Райън и дъхът му погали косите й.

— Това е нейното „непретенциозно“ кожено палто.

— Боже мили!

Той се бе наместил до нея, така че сега бедрата им се докосваха. Тя не му обърна внимание, както бе правила през целия ден, когато я бе хващал за ръката или я бе прегръщал през раменете. Обърна се и се усмихна; това бе първата му искрена усмивка, която виждаше, и тя прогони обичайното войнствено изражение от лицето му.

— Видях колата ти. Иги с теб ли е?

— Разбира се. На връщане ще можеш да си поиграеш с нея.

Певецът направи пауза. Лорън улови погледа на Ирек и му се усмихна. Той отвърна неуверено. Направи й впечатление спортното му сако с широки ревери, които не бяха модерни вече от години. При това те се бяха облекли възможно най-ежедневно, а той — с най-официалното, с което разполагаше.

— Каква пица обичаш? — попита го тя.

— С аншоа, с много, много аншоа.

— Ние вече поръчахме — намеси се Райън — любимата пица на Ирек.

Вора продължаваше да мълчи, а лицето й беше напрегнато. Лорън знаеше, че тя не обича аншоа. Но със сигурност не това я измъчваше.

— Бих искал Ирек да посети още утре „Рависан“ — рече Уесткот, след като напълни чашите на двете жени с кианти, което вече ги чакаше на масата. — Той напусна работата си, за да може да се концентрира върху своето изкуство.

— Прекрасно.

Лорън се усмихна на художника. Той се беше изчервил и подръпваше непрестанно износената якичка на ризата си. Наложи се да срита Вора под масата, за да я накара да добави:

— Би ни било много приятно да посетите галерията.

Какво ставаше с нея? Макар да притежаваше снобизма, характерен за всички представители на английската висша класа, тя умееше да се държи така, че да предразполага хората. Беше прекалено учтива и добросърдечна, за да нарани някого. Защо ли сега се държеше така?

— За Ирек — предложи Уесткот.

Двете жени веднага вдигнаха чаши, но чашата на руснака остана на масата, стисната в огромния му юмрук. Лорън си наложи да престане да се взира в ръцете му. Погледна въпросително Райън, който бе насочил вниманието си към Макаров.

— За Анатоли Марченко — задавено промълви Ирек. — Мир на праха му.

И пресуши на един дъх чашата.

— Приятел ли ти беше? — попита Лорън. Когато в отговор той кимна, тя му се усмихна. — На идване от Ню Йорк четох в самолета „Да живееш като всички други“.

— Перестройка късно… прекалено късно за Анатоли.

— Марченко умря в затвора, така ли?

Райън напълни отново чашата му с вино.

— На осми декември 1986 година — отвърна руснакът.

Лорън срещна питащия поглед на своята съдружница; интелектуалните дискусии не бяха силната й страна.

— В продължение на трийсет години Марченко често бил хвърлян в затвора — обясни тя. — Той писа: „Истинското страдание започва едва след излизането от лагера“. Престой за повече от три дни в който и да е град без разрешително за пребиваване е нарушение на закона. Три такива нарушения водят до ново дело и после — отново в затвора.

— Законът изисква получаване на разрешително, но военните отказват да го дават на бивши затворници — додаде Райън. — Съветски вариант на порочен кръг.

— Там ли се запознахте с Анатоли — обърна се Лорън към Ирек, — в ГУЛАГ? — Когато той кимна, едва се престраши да зададе следващия си въпрос: — Защо те изпратиха там?

— Сложих си името на картината.

— Изпратиха те в затвора, защото си подписал собствената си творба? — невярващо възкликна Вора.

— Да. — Настръхнал, той се изви така, че да няма опасност да се докосне до нея. — Престъпление да поставяш себе си пред държавата.

— През първите години след революцията усещането за приятелство и единство обединявало мнозина — обърна се към нея Райън. — Повечето художници не желаели да подписват своите произведения. Били доволни да творят в името на Съветския съюз. Постепенно обаче все повече ставали онези, които искали да слагат на картините си името на своята художническа група, а по-късно — и своето собствено име.

— Разбирам — промълви тя, свела очи.

Лорън забеляза, че Макаров все така не поглеждаше към приятелката й. Дали не беше заради коженото й палто? Или пък заради начина й на изразяване, който подчертаваше произхода й всеки път, когато отвореше уста? Райън определено също бе придобил британски акцент в резултат на многогодишното си пребиваване в Англия, но жаргонните и нецензурните думи, които употребяваше, компенсираха това и издаваха американските му корени. Знаеше, че тя самата няма британски акцент. Майка й беше англичанка, но бе израснала в чужбина и произношението й трудно можеше да бъде свързано с някакво географско местоположение.

— Пуснали са те, а след това са те изпратили отново в затвора. — Уесткот напълни отново чашите. — Не си успял да издействаш разрешително за пребиваване, така ли?

— Получих прописка… разрешително. Изпратиха ме обратно там, защото изложих… — Отпи глътка вино. — Защото изложих картините си заедно с другите.

Докато се мъчеше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й от тази тъжна история, Лорън протегна ръка под масата и хвана дланта на Райън. Той я стисна окуражаващо и тя се намести още по-близо до него. Беше чела и знаеше, че съветски художници са били изпращани в затвора, задето са излагали творбите си, но това винаги й се бе струвало повече или по-малко пресилено. Досега.

— Кога отиде да учиш при Иля Белютин? — попита Райън.

— През 1961… преди Манежа и Хрушчов.

— Кой е този Манежа? — осведоми се Вора.

Ирек отпи отново от чашата си; очевидно нямаше намерение да я осветлява по въпроса.

— Изложбата „Манеж“ се е състояла в края на 1982 година — обади се Лорън — в централната изложбена зала в Москва. Белютин я организирал като първото авангардно изложение на творби от началото на двайсетте години. Колко художници участваха в него, Ирек?

— Шейсет. С повече от двеста и петдесет картини.

— А ти колко бе изложил? — попита Уесткот.

Усмихнат, руснакът вдигна три пръста.

— Никита Хрушчов посетил изложбата и след това незабавно наредил да я затворят, като забранил на студентите на Белютин да излагат където и да било произведенията си. — Лорън се усмихна на Макаров. — Правителството искало творби, отразяващи съветския строй. Права ли съм?

— Искаха социалистически реализъм в изкуството.

— Белютин насърчава творческия потенциал у всеки художник, без да се интересува от политика. — Райън даде знак да донесат още една гарафа кианти. — Той и студентите му били анатемосани. Те се преселили в Абрамцево, докато бурята отмине.

— Трябвало да изминат двайсет и пет години, докато им разрешат да показват отново картините си. Ти обаче не остана с тях в Абрамцево, така ли? — погледна към руснака Лорън.

— Млад. — Ирек се усмихна стеснително, когато им сервираха пиците. — Глава луда.

— Луда глава ли? — попита Лорън и той кимна.

Надяваше се да разкаже нещо повече, но той не продължи. Изглеждаше погълнат от сервирането на пиците.

Младата жена пусна ръката на Райън и опита пицата си. Очевидно главният готвач бе изкупил всичката аншоа на пазара и не бе оставил място за вкусното сирене, с което се бе прочул „Помодоро“. Ирек се зае със своята пица. Вора, която не понасяше аншоа, заяви, че пицата й харесва и си я изяде.

— Аз също бях луда глава — обади се Райън. — В Лос Анджелис се бяхме събрали група диваци.

Как не се бе досетила, че той е от Калифорния? Притежаваше типичните за Западното крайбрежие непочтителност, презрение към авторитета и незачитане на условностите.

— Да, луда глава — продължи Ирек. — Показвах картини. Излагах по гари. Всички да видят.

— И те изпратиха отново в затвора?

Райън сложи в чинията му последните две парчета от голямата пица.

— Не. — Макаров посочи главата си. — Как се казва?

— Лудница? Дом за душевноболни?

Руснакът кимна, докато дъвчеше. Лорън потърси отново ръката на Уесткот, стисна я и заби нокти в дланта му. Лицето на Вора се бе превърнало в непроницаема маска.

— Хапчета, инжекции… — Подскочи на място, сякаш бе ударен от гръм. — Как се казва?

— Електрошок — промълви едва чуто Райън. — Лекарствена терапия — гаранция за възстановяване.

Лорън се взря в него. Нямаше и следа от присъщото му високомерие. Премести поглед към Вора. Очите й бяха пълни със сълзи. Побърза да се обърне.

— Запознах се с Анатоли — продължи Ирек, без да обръща внимание на ефекта от думите си върху своите събеседници. — Имах приятел. Следващия път излязохме заедно. Работихме в тухларска фабрика. Нощем спяхме навън, върху пещите — така се топлехме. — Отпи от виното. — Нямахме разрешително. Бяхме бездомници. Хванаха ни и ни изпратиха обратно.

— Как дойде тук? — попита Лорън.

— Пристигна виза. Заминах още на другия ден. Без да се обадя вкъщи. Без да си взема довиждане с Анатоли — отвърна Макаров. — Нищо.

Пианистът засвири „Сладък живот“ и част от присъстващите запяха с него. Лорън не знаеше какво да каже. Вора се взираше с невиждащ поглед в чашата си, а Райън сякаш бе замръзнал на мястото си. И тримата бяха шокирани от начина, по който Ирек бе разказал своята история — без никаква горчивина. Най-сетне Уесткот наруши мълчанието, като повика сервитьора и поръча кафе.

— Сега вече нещата ще се променят — обади се Лорън. — Светът ще види творбите ти.

Беше наясно, че той не очаква кой знае какво. И защо ли да очаква? Досега животът не му бе предложил нищо.

Докато пиеха кафето си, Райън разговаряше с руснака, като се стремеше да го предразположи да разкрие малко повечко от себе си. Първото, което възнамеряваше да направи сега, след като щеше да бъде свободен през деня, бе да започне да взема частни уроци по английски, вместо да посещава вечерни курсове. Разбраха, че ако някой ден има достатъчно пари, ще си купи порше и апартамент край Темза. Вора мълча през цялото време и наблюдаваше Ирек, който не я погледна нито веднъж.

Когато сервитьорът донесе сметката, и двамата мъже посегнаха едновременно към нея.

— Моя.

Макаров я покри с огромния си юмрук.

— Не… — Райън се поколеба. — Добре. Благодаря. Беше страхотно. — Изправи се и дръпна Лорън за ръката, за да тръгне с него. — Ще докараме колата. Вие ни чакайте отпред.

— Чакай… — понечи да протестира младата жена, но той още по-силно стисна ръката й.

Погледът му, докато й помагаше да си облече палтото, говореше: „Не спори“. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, тя спря.

— Как можа да го оставиш да плати? Не видя ли как е облечен? Това сако несъмнено е извадено от нечий таван. Със сигурност не е особено богат.

— Той не е от хората, които биха позволили да бъдат издържани. Успях да го убедя да се откаже от работата си в месарницата едва след като купих една от картините му. Сега вече разполага с много пари.

— Вече си нападнал колекцията му. Това справедливо ли е? Нали щяхме да бъдем съдружници?

— Купих една-единствена картина. Какво искаше да сторя? Той не би се отказал от работата си без известна сигурност. Какво друго би могъл да продаде? — Тя неохотно се съгласи и той додаде: — Днес оставих той да плати вечерята. Следващия път ще я платя аз и тогава няма да бъде пица.

— Това е добра идея — призна Лорън. Цените в реномираните лондонски ресторанти щяха да ужасят Ирек. Наистина щеше да бъде по-добре тази сметка да бъде оставена за Райън. — Постъпил си правилно с Ирек. — Тръгна към стълбите, водещи към улицата. — Защо не го заведеш при твоя шивач?

— Сега вече той има пари. Ако иска нови дрехи, може да си купи. Днес следобед купи това, с което го видя на вечерята. Давам му съвети само тогава, когато поиска.

— Имаш право. — Младата жена излезе навън. Беше се спуснала мъгла. — Просто сърцето ме боли за него. Толкова много е преживял. Иска ми се от сега нататък всичко в живота му да бъде наред.

Уесткот я прегърна и я придърпа към себе си.

— Знам. Видял е много по-лоши неща, отколкото предполагах.

— Как може да приема така всичко… да бъде толкова великодушен, толкова добър? Да не би електрошоковете и лекарствата все пак да са дали своето отражение?

— Не. Просто той е достатъчно мъдър да приеме онова, което не може да промени.

Лорън вдигна очи към него и видя, че от мъглата косите му бяха влажни. Те бяха прилепнали към яката на якето му и падаха на вълни върху челото, като му придаваха момчешки вид. Каква ли бе неговата младост? Не смееше да попита от страх той да не прояви интерес към нейната.

Когато завиха зад ъгъла, той попита:

— За какво мислиш?

— Че днес бе изключителен ден. Мечтаех да открия талантлив художник, но срещата с Ирек и неговата история ме впечатлиха неимоверно.

Макар да не си бе мислила точно това, то бе вярно. Тъжният разказ на Макаров я бе сварил съвсем неподготвена. Райън бе проявил далеч по-голяма проницателност. Какво щеше да прави без него? Той се бе сетил как да помогне на Ирек — нещо, в което тя се бе оказала напълно безпомощна. Под лъскавата повърхност на Райън Уесткот се криеше изненадващо чувствителен човек. Сложна личност. Но самоувереността му граничеше с арогантност. Въпреки че се възхищаваше от неговата настъпателност, той я плашеше. Стремеше се да избягва властните мъже. Мъже, напомнящи втория й баща, Рупърт Армстронг.

— Ирек е страхотен. Кажи на Лейтън да внимава с него. Той не е от онези, които ще скочат в леглото с нея и после ще забравят всичко.

— Не се притеснявай. Той не е неин тип.

— Само че Ирек не знае това. И си пада по нея.

— Не се шегувай. Та той не я погледна цялата вечер. Ако питаш мен, той я смята за богата снобка.

— Когато един мъж е привлечен от дадена жена, той или не може да откъсне очи от нея, или изобщо не й обръща внимание. — Хвана я през кръста. Аз например не мога да откъсна очи… нито пък ръце.

По гърба й пробягаха тръпки. Тя го привличаше. Тази мисъл едновременно я ласкаеше и притесняваше. Мрачните спомени я караха да бъде предпазлива.

Спряха пред неговия автомобил. По повърхността му блестяха водни капчици, сякаш бе стоял под дъжда, а не в мъглата. Райън избърза, за да отвори вратата пред нея. От мъглата изплува някаква кола; фаровете й наподобяваха ореоли.

— Внимателно — предупреди я той и изчака автомобилът да отмине, преди да отвори вратата пред нея.

Младата жена влезе и Иги моментално скочи от задната седалка в скута й, като се приземи непохватно, разкрачила крака.

Прасенцето жално изквича два пъти. Лорън се огледа, да не би да се е оплело в нещо. Всичко беше наред. Обаче животното изквича още два пъти. Този път — по-силно.

— Какво й става? — попита тя, когато Райън се настани на мястото си.

Иги изписка още два пъти.

Младият мъж щракна с пръсти, за да я накара да замълчи.

— Подай ми шоколада, Лорън.

— Какъв шоколад?

— Иги може да подуши шоколад от цял километър. Очите й са вперени в чантата ти. Ще трябва да й дадеш малко от него. — Пъхна ключа в контакта, но не го завъртя. — Но не много.

— Нямам нищо сладко. — Отвори износената дизайнерска чанта, която бе купила от магазин за втора употреба в Ню Йорк, но не бе използвала от пристигането си в Лондон. Беше я взела тази вечер, тъй като тя бе най-непретенциозната й чанта и щеше да си подхожда с панталоните, които не бе слагала от години. Надникна вътре. — Никакъв шоколад, честна дума.

Пъхна отворената чанта под носа на прасенцето. То размаха опашка, подуши и изквича два пъти, като опровергаваше твърденията на младата жена.

Райън се ухили и включи осветлението.

— Иги не греши никога. Провери отново.

Лорън отвори страничния джоб и откри пакетче „М & М“.

— Не мога да повярвам! Това ли си подушила?

Животното започна да поклаща нагоре-надолу глава, извади език и започна да го извива в очакване на угощението.

— Стари са. Не си спомням кога за последен път съм носила тази чанта.

Уесткот взе пакетчето, изсипа част от съдържанието му в шепата и оттам — в устата си.

— Поостарели са, но са по-вкусни от онази аншоа. — Даде две на Иги. — Толкова. Говоря сериозно. Не искаш да се държиш като някоя свиня, нали?

Животното изгрухтя и скочи отзад, като смучеше доволно бонбончетата.

— Искаш ли? — предложи пликчето Райън.

Лорън постави едно драже в устата си и го схруска. Не премахна вкуса на аншоата, но все пак донякъде помогна.

— Не мога да повярвам, че Иги ги е подушила.

— Този вид свинчета имат много остро обоняние. Нищо не може да се скрие от тях.

Тя се обърна. Прасенцето я гледаше с надежда.

— Всички ги изядохме. Честно.

— Лорън.

Гласът му се бе променил, долавяха се интимни, топли нотки. Младата жена се обърна към него. Зелените очи със златисти точици я наблюдаваха съсредоточено.

— Косата ти изглежда страхотно. — Протегна ръка и я докосна, след което нави един кичур около пръста си. — Защо не я носиш винаги така?

— Прибирам я на кок, в противен случай мъжете не ме възприемат сериозно — отвърна тя.

— Откъде знаеш, след като никога не си я носила разпусната?

Лорън сви рамене. Беше трудно да измамиш Райън.

— Аз те приемам сериозно.

Той се приведе към нея, поставил едната си ръка върху кормилото, а другата — на гърба на седалката й, сякаш се бореше с желанието си да я докосне. И я целуна.

„Господ да ми е на помощ“, каза си тя. Той се усмихна. Възнамеряваше да се отдръпне, но устните му я привличаха като магнит. Уесткот изви глава настрана, сякаш я подканяше да отвърне на целувката му.

Младата жена си каза, че трябва да спре дотук, но в този момент все едно че я прониза ток — езикът му, настоятелен, пъргав, се промъкна между устните й. Замаяно усети как се е разтуптяло сърцето й. Преди да разбере какво става, зарови пръсти в мокрите му коси.

Той се отдръпна.

— Не ти се натрапвам, нали?

— Н-н-не — заекна тя, хипнотизирана от очите му и същевременно — объркана от опасните страсти, които бяха сломили волята и желанието й да се съпротивлява. — Нямах предвид това, просто така прозвуча. Тогава не те познавах. Изплаши ме.

— Все още ли се страхуваш?

И сведе глава, очевидно с намерението да я целуне отново.

— Не — отговори честно тя, макар че в известен смисъл Райън Уесткот продължаваше да я плаши.

Въпреки добротата, която бе проявил спрямо Ирек, от него се излъчваше нещо, което я смущаваше. Проявеното на търга твърдоглавие и настоятелността му да й стане съдружник й бяха показали ясно, че той бе упорит човек, свикнал да постига всичко, което желае.

Обгърна я собственически и я притисна към себе си, докато устните му се сляха настойчиво с нейните. Останала без дъх, Лорън бе оглушена от ударите на сърцето си. Потрепери, когато дланта му се плъзна по кожата й. Как бе успял да измъкне полото й изпод колана, без да го усети? Явно Уесткот имаше опит с жените. И не би се опитал да прави любов с нея тук, в астон-мартина. Или може би се лъжеше?

Искаше да му каже да спре, но думите просто не излизаха от устата й. Целувките им ставаха все по-настоятелни. Той отмести чашката на дантеления й сутиен и напипа зърното под него. Погали го с палеца си. Лорън въздъхна.

— Знаеш ли… съдружничке?

Тя поклати глава — нямаше доверие на гласа си.

— Аз съм точно твоят тип.

 

 

Вора заизкачва стълбата, която водеше от „Помодоро“ към улицата, следвана от Ирек. След като Райън и Лорън излязоха, те изчакаха да платят сметката. Изкушаваше се да даде парите на Ирек, но не го направи. Страхуваше се да не би това да влоши още повече нещата.

По време на вечерята сърцето й бе блъскало лудо в гърдите, беше изстинала и отмаляла от напрежение. Какво бе сторила? Беше готова да даде всичко, за да върне времето с два дни назад. Как щеше да му обясни?

Излязоха навън. Мъглата беше в стил Шерлок Холмс, бяла като памук. Като се имаше предвид къде бе паркирал Райън, очевидно щеше да бъде нужно известно време, докато дойдеха да ги вземат.

— Ирек — промълви тя и докосна ръката му. — Бих искала да ти обясня за онази нощ. Аз…

— Ти излъга!

Леден блясък смразяваше очите му, които тогава бяха изпълнени с топлота и любов.

— Не ти казах истинското си име, защото една дама не… не би трябвало… не трябва да ходи на такива места. Помислих си…

Гласът й секна. В сравнение с местата, в които бе попадал той, влизането в една кръчма не беше нищо.

— Ти си тръгна… без довиждане.

Макаров се обърна.

Сега я мразеше. Не можеше да го вини. Запита се как самата тя би се чувствала, ако някой мъж я излъжеше за името си, използваше тялото й, а след това тихомълком се измъкнеше призори?

— Ирек, погледни ме… моля ти се. — Когато той неохотно се подчини, тя додаде: — Не мога да ти кажа колко съжалявам, задето те излъгах и си тръгнах, без да се сбогувам. Тази вечер се готвех да се върна при теб, за да ти кажа истината. — Пристъпи към него. — Разбираш ли?

— Да. — Изражението му казваше, че вече е много късно. Прекалено късно. — Ти не хареса. — Удари се по гърдите. — Не съм достатъчно добър.

— Грешиш. Много те харесвам. — Сравнено с ада, който бе преживял, какво значение имаше мнението на една самотна жена? Очевидно нощта, която бяха прекарали заедно, означаваше много за него. Щеше да го отврати, ако му признаеше истината за себе си. Единственото, което я интересуваше на този свят, бяха личните й интереси. От своя страна Макаров бе олицетворение на моралните устои и на човешката съвест. Човек в най-хубавия смисъл на думата. — Ирек… — Не знаеше как да продължи. — Досега не съм срещала човек като теб. Тази вечер, когато ни разказа живота си, разбрах, че никога няма да бъда достойна за теб. Мъже с твоята смелост и талант не се срещат често, а жените като мен са под път и над път. Ти заслужаваш нещо по-добро.

Гледаше я с убийствен поглед. Бръкна в джоба на панталоните, който очевидно бе купил от някой евтин, благотворителен пазар, и измъкна шепа банкноти. Хвърли ги в лицето й.

— Не можеш да купиш Ирек.

Вора затвори за момент очи, за да задържи парещите сълзи.

— Не съм искала да те купувам… да те ядосвам. Оставих ти пари, защото реших, че имаш нужда от тях. Исках да ти помогна, а не да те оскърбя.

От мъглата изплува кола. Макаров пристъпи напред в желанието си да избяга от Вора, но тя го хвана за ръката.

— Ирек, не мисли, че си ми безразличен или че не си достатъчно добър. Ти си прекалено добър за мен.

 

 

Дейвид Маркъс позвъни на вратата на Лорън Уинтроп. Знаеше, че не е вкъщи. Беше се обадил по-рано в галерията, където му бяха казали, че е канена на вечеря, след което има среща с Финли Тибетс в клуб „Гручо“. Това нямаше значение. Беше дошъл да се види със Селма.

Барзан беше поверил контрола на операцията на Дейвид и той нямаше търпение да приключи с нея и да застане начело на картела. Досега не беше участвал в подобна секретна операция, но Барзан му се беше доверил. Даваше си сметка, че започва да замества мъртвия му син. И той нямаше намерение да излъже надеждите на стареца.

Отново натисна бутона на звънеца. Сега, след като Лорън се бе запознала с Райън Уесткот, вече можеха да изпълняват плана си. Носеше на Селма по-модерни подслушвателни устройства от онези, които бе използвала досега. Вече щяха да им бъдат необходими по-малко на брой и въпреки това щяха да чуват разговорите дори през затворени врати.

Къде ли бе старата кранта? Позвъни три пъти едно след друго.

— Дай ми една минутка, дяволите да го вземат! — чу се глас отвътре.

Двойната врата се отвори. Показа се някаква девойка в дълга избеляла нощница. Беше се наметнала с вехт пеньоар на каре.

— Коя си ти?

Дейвид я огледа: червеникави коси, близко разположени кафяви очи, вирнат нос и цици като на Доли Партън. Петнайсетгодишна, не повече.

— Табата Фоули. Аз съм камериерката на госпожица Уинтроп.

— Къде е Селма?

— Изритаха я тази сутрин.

По дяволите! Това променяше всичко. Подслушвателните устройства бяха важни, но не можеха да заменят човека, от който щеше да има нужда тук, когато машината се задействаше.

— А вие кой сте?

— Дейвид Маркъс, стар приятел на госпожица Уинтроп.

— Не я очаквам да се върне преди полунощ.

— Може ли да вляза? Трябва да се обадя по телефона.

— М-моля.

Табата отстъпи, за да му направи път. Напъха припряно ръце в ръкавите на пеньоара и го завърза с колана, като по този начин подчерта тънката си талия и стройните си бедра.

Дейвид усети, че се възбужда. Големите цици обикновено вървяха с дебели кръстове и задници. Случаят с Табата Фоули обаче не беше такъв. Жалко, че беше толкова грозна. Но пък беше млада, съвсем млада.

— Телефонът е там. Връщам се след минутка. Трябва да си сложа униформата.

Момичето се втурна към кухнята, откъдето се отиваше в слугинската стая.

Маркъс я изпрати с одобрителен поглед. „Толкова е млада — каза си. — Но първо работата.“

Влезе в кабинета, разглоби слушалката и смени старото подслушвателно устройство с ново. След това замени всички подобни устройства в апартамента с по-нови и съвършени и най-накрая отиде в кухнята. Скри последното под хладилника. Специалистите знаеха, че най-важните разговори се водят в кухнята — не в спалнята. Сладоледът развързва езиците по-успешно от сатенените чаршафи.

— Какво правите? — обади се зад гърба му момичето.

Дейвид се изправи с усмивка.

— Изтървах си химикалката.

Беше облякла черната униформа, най-вероятно останала от Селма. Огромната пола висеше до глезените й, а бялата колосана престилка, вързана отзад на фльонга, не можеше да скрие напълно колко й беше широка. Макар полата да й бе с няколко номера по-голяма, гърдите бяха опънали блузата. Дейвид си пое дълбоко дъх. Тя не носеше сутиен.

— Бихте ли искали да хапнете нещо?

Големите очи на Табата изглеждаха още по-големи, тъй като бе прибрала косата си с шнола.

— С удоволствие бих хапнал малко сирене и бисквитки.

— Не съм сигурна какво има в дома на госпожица Уинтроп. Тук съм едва от днес — обясни тя, докато търсеше в хладилника. — А, ето ги.

— На колко години си?

Тя се обърна.

— На седемнайсет.

„Лъжкиня“ — помисли си той, като се възхищаваше на смелостта й. Беше го погледнала право в очите, когато му бе отговорила.

— Много си млада за такава работа.

— Вече повече от година живея сама. — Отваряше и затваряше вратичките на кухненските шкафчета — очевидно търсеше бисквити. — Какви бисквити предпочитате?

— Каквито има. — Не можеше да откъсне поглед от гърдите й. Те се поклащаха при всяко нейно движение. — С приятели ли дойде в Лондон?

— Не. — Момичето взе голяма плоска чиния и сложи кашкавала. — Дойдох сама и започнах работа.

Напрегнатите нотки в гласа й показваха, че не й е било толкова лесно, колкото го представяше. Беше живяла по улиците и беше научила някои номера, не се съмняваше в това. Страхотно. Предпочиташе ги много млади, но не и девствени — в противен случай неприятностите бяха прекалено големи.

— Как се запозна с Лорън?

— На един панаир на изкуството.

— Какво рисуваш?

Дойде му идея.

— Правя обици. — Усмихна се и очите й блеснаха гордо. — Ще отворя свой магазин.

— Ела да ми разкажеш за това — предложи Дейвид, като я поведе по коридора.

Щом влязоха в кабинета, тя зачака смутено с чиния в ръка, стиснала кутията с бисквити под мишница.

— Седни. — Кимна към малкото канапенце в прасковен цвят. — Ще донеса нещо за пиене.

— Не съм сигурна, че би трябвало…

— Глупости. Лорън не би имала нищо против. Седни. — Отвори барчето и извади коняка „Луи XIII“. Напълни две чаши до половината. Щеше да струва сто долара в повечето ресторанти, пресметна той. Но сега това нямаше значение. Беше източил милиони от картела и ги бе внесъл в различни швейцарски банки. Сега вече парите не значеха нищо за него, само властта имаше значение. Ако госпожица Табата Фоули се съгласеше да му сътрудничи, щеше да получи властта. Скоро.

— Знаеш ли, възхищавам се на смелостта ти.

Забелязал недоверието в очите й, той й подаде чашата и се настани до нея, но не прекалено близо.

— Когато бях на твоята възраст, аз напуснах дома си и заминах в Ню Йорк. Нямах никакви пари. Спях по улиците, докато си намерих работа като сервитьор. — Това бе лъжа. Син на богат евреин бизнесмен, притежаващ верига от старчески домове, той бе израснал като принц. — Опиши ми бижутата, които правиш.

— Използвам пластицин. Прилича на керамика, но се пече в обикновена фурна, а не в специална пещ.

И се разбъбри, като навлезе в досадни подробности. Дейвид я подтикваше да говори, като й задаваше въпроси. Винаги първата стъпка бе спечелването на доверието на младото момиче.

— Искаш ли да видиш обиците ми?

— Разбира се.

 

 

Последва я в коридора с чаша в ръка. Нямаше никакво желание да гледа недопечени бижута домашно производство. Имаше нужда да довърши питието си. Колкото до Табата, тя правеше гримаса, щом отпиеше от коняка. Маркъс се възползва от мига, когато тя се обърна с гръб към него, и изля по-голямата част от съдържанието на своята чаша в гърлото си.

Момичето запали светлината в зимната градина.

— Ето какво рисувах тази вечер.

— Ти наистина си талантлива, по-талантлива от Палома Пикасо. Знаех си, че Лорън има безпогрешно око, когато става дума за разпознаване на талантите.

— Наистина ли мислите така?

Той вдигна чашата си.

— За Табата Фоули, следващата Палома Пикасо.

Изгълта коняка си на един дъх — истинско светотатство — но му се искаше и тя да приключи по-бързо със своето питие. Докато момичето отпиваше от чашата си, Дейвид забеляза скечовете на Лорън. Изглежда двете с Табата работеха заедно в зимната градина. Щяха да се сближат и да се сприятелят. Лорън бе от майчински настроените жени, ако се съдеше от начина, по който се грижеше за брат си. Сега бе взела под своето крило и момичето. Идеята се оформяше в главата му, разпалвана от желанието да наследи по-скоро Барзан. Както и желанието му да види голи гърдите на Табата.

— Кажи ми къде би искала да бъде магазинът ти?

Гласът му прозвуча бащински, вдъхваше доверие. Хвана я непринудено за ръката и я изведе от помещението.

— На площад „Бийчам“.

— Стилът ти ми допада. Достоен е за ръката на най-изтъкнатите дизайнери.

Вперил поглед в блузата й там, където едно от копчетата се бе разкопчало и се виждаше изкусителна гола плът, той почти не я слушаше. Беше схванал най-важното — Табата желаеше да спечели много пари. И то бързо. Беше алчна и бързаше. Това му харесваше. Може би смяната на Селма щеше да се окаже дар от небето.

Поведе я обратно към канапенцето. Този път седна по-близко до нея. От блесналите й очи разбра, че конякът започваше да действа.

— Пестиш ли парите, които ти плаща Лорън?

— След още две години би трябвало да…

— Прекалено си талантлива, за да чакаш толкова дълго — заяви той и бе възнаграден с широка усмивка. — Бих искал да ти помогна.

— Наистина ли?

Усмихна се отново и този път му се стори почти красива.

Дейвид извади луксозния си портфейл марка „Гучи“, натъпкан с едри банкноти. Бавно ги прегледа, за да й даде възможност да види, че носи в себе си няколко хиляди долара. Светът се беше побъркал на тема кокаин и пръскаше луди пари за това.

Отворила широко очи, девойката следеше всяко негово движение, докато изваждаше четири банкноти по петдесет лири. След това ги отмести от парите и му се усмихна, като го погледна със същия алчен поглед, който бе виждал из всички континенти.

— Знаеш ли — рече той, като пъхна банкнотите в джобчето на блузката й зад ослепително бялата кърпичка, — че идвам в града по няколко пъти месечно. Бих искал да следя развитието ти.

Табата разбра какво означаваха думите му.

— Благодаря. — Усмихна се и изви гръб, като изпъчи гърди. — Обаждайте ми се всеки път, когато дойдете.

— Аз ще ти помогна. Но това трябва да бъде нашата малка тайна. Дори Лорън не трябва да знае за нея. Хората ще кажат, че съм прекалено стар за теб. — Прошепна следващите думи в ухото й, така че да го докосва с език, докато говори. — Те нямат представа колко си зряла, след като вече отдавна живееш сама и се справяш с всичко.

— На колко си години?

— На трийсет и пет — излъга той, като намали възрастта си с цели десет години. — Не чак толкова стар. Нашата малка тайна, съгласна ли си?

— Нашата тайна — съгласи се тя и го целуна.

Той припряно заразкопчава блузата й. Гърдите й изпълниха ръцете му. Божичко! Това не бе илюзия. Набъбналите зърна с големина на череши сякаш го подканяха. Беше чукал много млади момичета из целия свят. Но циците на нито едно от тях не можеха да се сравняват с тези тук. В никакъв случай.

Възбуден, членът му молеше да бъде пуснат. Дейвид зарови лице в топлите й гърди, като смучеше едното зърно и мачкаше меката й плът.

Почти не чуваше стенанията на Табата. Върна се назад във времето — както ставаше винаги когато целуваше гърдите на някое младо сладурче. Затвори очи, като си припомняше… като си припомняше първия път. Онзи път, който се опитваше винаги да повтори. Най-хубавия…

Минаваше полунощ, когато се почука на вратата на стаята му. При него влезе по-малката му сестра Бабс, облечена в къса нощница. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Теди Сигъл казва, че имам само цици, а нямам и капчица мозък.

Бабс прекоси стаята и се пльосна върху леглото му.

— Остави го този негодник. — Всъщност Дейвид бе напълно съгласен с него. Размерите на гръдната обиколка на сестра му надминаваха доста успеха й. За щастие той самият бе наследил ума на баща си, докато тя бе трябвало да се задоволи с балконите на майка им. — Забрави за Сигъл.

— С него стигнахме до края. Затова и ме мрази сега, нали?

Дейвид чу собственото си хлъцване. Учеше в Принстън вече четири години. Откога сестра му бе започнала да спи с момчета? Та тя едва бе навършила петнайсет, за бога! През двете седмици, през които си бе вкъщи, беше ходил всекидневно в местния клуб да играе голф с баща си. Беше забелязал сестра си да се фръцка край басейна по бикини. Направо си го просеше.

— Ти също ме мразиш.

Сълзите всеки миг щяха да потекат.

Маркъс седна до нея, като си каза да не бъде прекалено строг. Тя бе израснала в Скарсдейл, докато майка им правеше непрестанно диети за отслабване, а баща им ходеше на състезания по голф. Тя беше само едно дете. Прегърна я.

— Забрави за Сигъл.

Тя се притисна към голата му гръд и го целуна, езикът й проникна дълбоко в устата му, дланта й се плъзна върху слабините му.

— Няма ли да отидем в моята стая?

Дейвид поклати глава и едва тогава си даде сметка къде се намира. И с кого разговаряше. Не беше у дома в своята стая със сестра си. Намираше се в Лондон, години по-късно… с Табата Фоули.

— Разбира се.

Върна се неохотно от света на спомените.

Плъзна длан по бедрото на Табата, като отметна встрани широките й поли. Бедрата й бяха влажни от вътрешната страна. Не носеше бельо. Обхвана я в дланта си и започна да мачка меката й плът. Тя изстена. Подобно на сестра му преди толкова години Табата желаеше това да стане.

— На колко години си, дете?

— Седемна…

Стисна гъстите къдрици и леко ги опъна.

— Истината.

— Петнайсет. Но не казвай на Лорън. Ще ме изпрати вкъщи.

Цици — убийци. И само на петнайсет. Това определено му харесваше.