Мерил Сойър
Целувки от Лондон (7)

7.

— Изяж си закуската. — Райън погледна скъпия си часовник. — Руснакът се връща от разнасянето на стоката след половин час.

— Знам.

Лорън побутваше храната в чинията си. Кухнята на бирарията изобщо не я интересуваше. Очевидно мисълта за руснака я бе обсебила напълно. Когато настоя да стане неин партньор, Уесткот не си даваше сметка от какво значение беше за нея този художник. Ако галерията действително бе единственото средство да си намери съпруг сред някой от богатите колекционери, защо тогава щеше да се вълнува толкова от нейния просперитет?

Тя отпи от чая си. Райън все още забелязваше в нея онази уязвимост, която го бе пленила през нощта, когато я бе открил разплакана. Смелостта й го бе изпълнила с възхищение. Човек наистина трябваше да бъде доста силен, за да обърне гръб на Каролайн Армстронг. Какво ли се бе случило? По дяволите, на колко години трябва да е била тогава Лорън? На шестнайсет? Или седемнайсет? Начинът, по който му бе отговорила, показваше, че темата все още е твърде неприятна за нея. Той обаче възнамеряваше да открие какво се е случило.

Допи кафето си, като си припомни как тя бе предизвикала и редактора с дългото име от „Аполо“. За това също се искаше смелост. Повечето собственици на галерии раболепничеха пред критиците. Но не и Лорън.

„Действай от позицията на силата“ — напомни си той. На търга й бе показал, че разбира от работата си. Тя обаче все още не знаеше и половината от тънкостите на играта. Възхищаваше се обаче на устрема й, на отдадеността на работата. На сексапила й. Но ако проявеше непочтеност към него, щеше да постъпи с нея така, както бе постъпил навремето Ти Джей с Каролайн.

Изглежда, Лорън се готвеше да прекара остатъка от дните си в пренареждане на съдържанието в чинията си, затова той хвърли няколко банкноти върху масата.

— Да вървим.

Тръгнаха мълчаливо по „Лонг Лейн“ към „Смитфийлд“. Докато „Ковънт Гардън“ и „Билингсгейт“, пазари предимно за плодове и зеленчуци и прясна риба, бяха преместени извън централната част на Лондон, пазарът за месо си бе останал на старото място. Двамата се бяха появили в „Смитфийлд“ призори, за да търсят руснака. Отговориха им, че вече бил тръгнал с камиона, за да разнася месото.

Райън хвана спътницата си за ръката и я поведе към паркираните в две редици товарни камиони. Лорън се стегна — и най-лекото докосване на Уесткот я смущаваше. Той знаеше, че тя не го харесва, а просто го използва. Беше приел обаче този факт, защото използвачите бяха неговата специалност.

Влязоха в пазара на едро. От високите тавани на куки висяха големи късове месо. Скоро стигнаха там, където работеше руснакът, когато не разкарваше стока с камиона.

— Виж — прошепна младата жена и посочи към някакъв набит мъж с тъмна коса.

Беше нарамил половината от заклано животно, което захвърли върху масивната дървена маса. И само с един замах на сатъра го раздели на две.

— Ирек — обади се Райън. — Ирек Макаров.

Ниският човек се обърна и смръщи вежди.

— Да?

— Бихме искали да поговорим с вас.

С периферното си зрение Уесткот наблюдаваше своята спътница. Тя бе вперила поглед в ръцете на руснака, по чиито широки, силни пръсти се стичаше кръв. Райън обхвана дланта й в своята и я стисна окуражително.

Макаров погледна през рамо, очевидно разтревожен, че пилее време и заради това може да изгуби работата си.

— Чухме, че сте художник — додаде Райън и усети как Лорън се вкопчи в пръстите му, когато Ирек избърса кръвта по ръцете си в огромната престилка, с която бе препасан.

— Кои сте вие? — попита предпазливо руснака.

— Аз съм Лорън Уинтроп, а това е моят съдружник Райън Уесткот. Аз притежавам галерия.

Мъжът присви очи, поклати глава и отстъпи назад.

— При Белютин ли сте учили? — попита Райън с надеждата да го задържи.

Той спря.

— Какво знаете за това?

— На студентите му им бе разрешено да излагат творбите си за пръв път едва миналата година. Знаехте ли това? — Уесткот предпочиташе да вярва, че почти незабележимото кимване на Макаров е знак за първите стъпки към спечелване на доверието му. — Булгаков, Филипова и останалите.

— Добре — отвърна Макаров, и додаде: — И червей да настъпиш… как казвахте?

— И червей да настъпиш, и той ще си вдигне главата — обади се услужливо Лорън.

Руснакът се усмихна. „Още един любител на красивите жени“ — помисли си раздразнено Райън и попита:

— Може ли да видим картините ви?

— Няма да хареса. — Художникът се поколеба. — Вече показвах в галерии. Не харесват.

— Кога беше това?

Уесткот усети, че спътницата му го стисна леко за ръката.

— Девет години. Когато дойдох в Англия.

Както бе очаквал Райън, това бе преди началото на руската мода. Тъпаците из галериите вземаха само онова, което беше популярно.

— Времената се променят.

— Червеите си надигат главата — добави със сияйна усмивка Лорън.

Това свърши работа. Макаров им даде адреса си и рече:

— Вижте. Ще се върнете, ако ви хареса.

Когато излязоха от сградата, Лорън почти летеше, а изразителните й очи блестяха. Този път дори не се опита да измъкне ръката си от неговата.

— Какво ще кажеш?

— Не възлагай чак толкова големи надежди.

— Учил е при Иля Белютин.

— Но творбите му не са били изложени миналата година в Москва.

— Значи не съм разбрала. Останах с впечатлението, че са показали ранните му творби. — Лицето й помръкна. — Може би все пак картините му наистина не струват.

Той я стисна успокоително за ръката.

— Нека сами да преценим.

Настаниха се в колата, а Иги се намести в скута на младата жена и подложи корема си за чесане. Лорън попита:

— Не е ли странно, че Ирек не ни даде ключ?

— Там, където живее той, всичко, което си струва да бъде задигнато, вече е откраднато.

Движеха се сред разрушени постройки — някои от тях не бяха поправяни още от нацистките бомбардировки над Лондон. Завиха по тъмна уличка, изплашиха плъховете и спряха пред една сграда, очевидно от времето на Първата световна война.

— Как живее тук? — Младата жена посочи изпочупените от камъните на уличните гамени стъкла на прозорците. — Страшно е.

— Едва ли са много онези, които биха се захванали с Макаров. — Паркира астон-мартина върху разбития тротоар. — Вземи Иги. В противен случай, като се върнем, вече ще ври в нечия тенджера.

След като се огледа назад и не забеляза никого, Райън заключи колата, изпълнен с благодарност, че момчетата от разузнавателните служби бяха монтирали в нея една от най-съвременните алармени системи. Ако някой се захванеше с автомобила, детекторът на движение щеше да включи алармата.

Заизкачваха дървените стълби към третия етаж, където, както бе обяснил руснакът, се намираше ателието му. През старомодния оберлихт нахлуваше естествена светлина. Огромното помещение бе изпълнено с напълно завършени маслени петна.

За момент и двамата занемяха.

— О, боже! — възкликна най-сетне Лорън. — Фантастичен е!

— Исусе! — Райън грабна своята спътница в обятията си. Тя го погледна усмихната, очевидно, или защото не усети ръцете му, или защото бе прекалено възбудена, за да се интересува от тази подробност. — Макаров е наистина изключително талантлив.

— Каква техника използва според теб? — попита младата жена.

— Импресионист. Модерен импресионист. Ярки цветове като при Ван Гог, комбинирани с по-меки тонове като при Моне.

— Но в руски стил. Определено в руски стил. Дори по формата на сградите се вижда, че това не е западен художник. — Облегна се замечтано на Уесткот. — Как според теб постига тези деликатни линии?

Сред размазаните образи, често свързвани с импресионизма, тънки като конци линии очертаваха формите.

— Изглежда използва тънка четка.

— Не. Имах предвид как го прави самият Ирек. Не видя ли ръцете му?

— Част от най-добрите хирурзи са едри мъже с груби дебели пръсти. Защо тогава да не може и един художник да има такива пръсти?

— Прав си. Просто ръцете му нямаше как да не ми направят впечатление.

И сведе очи към дланта на Райън, поставена върху рамото й.

И преди беше улавял погледа й върху ръцете си и бе предположил, че е заради пръстена леопард. Повечето жени го правеха. Но коментарът й го бе накарал да промени мнението си. „А какво ще кажеш за ръцете от картината?“

Приближиха се до статива. Недовършеното платно върху него очевидно бе портрет.

— Странно — промълви замислено младият мъж. — Другите му произведения са пейзажи или селски сцени.

— Може би навлиза в нова фаза.

— Възможно е. — Впери поглед в Лорън, която изучаваше съсредоточено платното пред себе си. — Напомня ми една картина, която купих неотдавна за Ти Джей.

— Така ли? На кой художник?

— Ще го пазя в тайна, докато Ти Джей не реши какво да правим по-нататък.

Играеше си с нея, като не й казваше, че бе купил картината й. Не можеше да се пребори с желанието си да научи нещо повече за нея. И въпросното платно бе ключът към това. Беше го усетил в мига, в който бе отворил вратата към зимната градина и го бе видял.

— Като стана дума за излагане на картини, се сетих да те питам кой още знае за руснака? Не и Тибетс, надявам се.

Кучият син с най-голямо удоволствие би си приписал цялата заслуга около откриването на Макаров.

— Не съм казвала на Финли. Предполагам, че даже не подозира.

Райън прие това като завоалиран комплимент. Той самият бе разбрал само след десет секунди.

— Но споменах за него пред Вора.

— По дяволите! Тя ще сподели със своя обратен фризьор Базил Блакстоук и цял Лондон ще знае утре още преди зазоряване.

— Казах само, че става дума за предположение. — На лицето й отново бе изписано раздразнение, което бе видял и предишната вечер, когато изрази пред нея желанието си да станат съдружници. — Може би забрави, че Вора притежава половината „Рависан“?

— Не. Но ти не би желала да провалиш цялата работа, нали?

— Абсолютно си прав. Хайде да се връщаме, да го заведем при някой адвокат и да го накараме да подпише договор, според който изключителното право да излага картините му се дава единствено на „Рависан“. А после да го заведем да си купи малко дрехи, прилично жилище, да му осигурим човек за рекламата, да…

— Задръж. Първо нека опознаем Ирек. Да разберем какви са плановете му. Да огледаме добре неговото изкуство. Той има определено отношение и възгледи за живота. Не можем просто да го издокараме и да го пуснем на пътя на светските баракуди. Той дори не подозира какво представлява това общество. В сравнение с него дори ГУЛАГ би му се сторил безопасно място.

Младата жена кимна и се наведе да погали Иги.

 

 

— Той има нужда от приятели, не просто от контракт. Нека го поканим на вечеря. Но да не бъде в някой скъп ресторант, в който ходят хора с навирени носове и където няма да се чувства удобно. По-скоро в някоя пицария или нещо от този род. Ще научим повече за него.

— Вора също има право да участва в това.

— Но трябва да бъдеш сигурна, че тя ще си държи устата затворена. — В този момент Райън се сети още нещо. — И без официални облекла. Кажи на Лейтън да си остави бижутата вкъщи. Макаров несъмнено гледа на себе си като на представител на пролетариата. Богатите кучки може да го накарат да се почувства неудобно.

Лорън се съгласи и се обърна отново към недовършената картина на руснака.

— И си пусни косите. С този кок приличаш на някоя даскалица. Макаров вероятно е имал проблеми в училище.

Раздразненият й поглед беше достатъчно красноречив отговор. Райън не можеше да понася косата й в този вид. Харесваше я пусната. Така бе дяволски секси. Обиколиха помещението, за да огледат още веднъж произведенията на руснака.

— Предполагам, че ранните му творби са в Русия и няма никаква надежда да ги измъкнем оттам. Руските музеи награбиха картините, които са отказвали да излагат преди Перестройката, особено Третяковската галерия в Москва.

— Не — отвърна Райън. — Не би трябвало да е така.

— Откъде знаеш?

— Дори Финли Тибетс би видял таланта на Макаров. Ако руснаците все пак притежаваха някои от неговите картини, те щяха да ги изложат заедно с другите от школата на Белютин.

— Ирек трябва да е бил най-добрият му студент. Предполагам, че Белютин щеше да изложи всичко, което има от Ирек, когато правителството най-сетне му разреши да покаже творбите на своите студенти.

— Точно така би сторил. Само че властите унищожили творенията на Макаров… а след това изпратили него в затвора.

 

 

Райън остави астон-мартина на празния паркинг пред ресторант „Серпънтайн“. Излезе от колата и закопча връхната си дреха, за да се предпази от студения вятър, нахлуващ откъм Северно море.

Питър Стърлинг го чакаше насред моста „Серпънтайн“. Свръзката на Райън с разузнавателните служби, плешив мъж на над шейсетгодишна възраст, хвърляше хляб на патиците, плуващи в Серпънтайн. Стърлинг бе останал жив в една изключително опасна професия, в която първата грешка беше и последна. Той й бе отдал доста години от своя живот, но се бе отказвал да се изкачва в йерархията, тъй като предпочиташе тайните операции. В крайна сметка артритът го бе принудил да се върне в Лондон. Трийсетте години в служба на Нейно величество и многобройните отличия му бяха осигурили правото на добре платена чиновническа работа. Той обаче не си падаше по бюрокрацията; беше му нужен цял месец, докато се научи да използва свръхмодерните компютри. Когато за случая „Барзан“ се появи необходимост от човек с богат опит, той бе изявил желание да участва в операцията.

Райън му бе благодарен за вещината. Стърлинг лично бе обучавал младия мъж и бе усъвършенствал уменията, които вече бе придобил в Африка, когато бе принуден да общува с утайката на обществото покрай търсенето на диаманти. В очакване на удара на Барзан двамата бяха станали добри приятели и бяха изпълнени с уважение един към друг.

— Защо искаш да ме видиш? — попита Уесткот.

— Лорън Уинтроп.

— Следиш ли ме?

По дяволите, как не бе усетил, че го следят? Какво ставаше с него?

Питър допря пръст до устните си и се огледа.

— Няма никого. Кой би бил толкова глупав, че да дойде в Хайд Парк в такова време?

Това бяха неудобствата на професията.

— Никой не те следи. От Скотланд Ярд ни казаха, че наблюдават Уинтроп. Изглежда във връзка с аферата с фалшивите гравюри, в която бе замесена и галерия „Рависан“. Поискахме техните хора да ни изпратят отчет за дейността й. Така и разбрахме, че се виждате.

„Странно“ — помисли си Райън. Не беше забелязал никой да я следи.

— Защо? Ти ми каза, че била чиста.

— Не става дума само за разследването на Ярд във връзка с фалшивите гравюри. Има нещо мътно и около въпросната сделка с недвижимо имущество в Маями, донесло многото пари на Лорън. ФБР преглежда документацията във Флорида. Тъй като са замесени и няколко чужди холдингови компании, ЦРУ също участва в проверките.

— По дяволите! А аз мислех, че това е работа единствено на МИ-5. ЦРУ вечно оплесква нещата. Заради тях ще ме убият.

Беше нервен, защото контролът не беше в неговите ръце, защото не той ръководеше шоуто. През целия си живот не бе разчитал на никого. Сега обаче нямаше избор.

— Успокой се. Те не знаят нищо за теб. — Стърлинг се обърна с гръб към вятъра, извади лулата си и я запали, а след това хвърли клечката кибрит във водата. — Човекът на Барзан може да се появи по-скоро на сцената, ако се навърташ по-често из града. Принуди го да се издаде. Но трябва да бъдеш изключително предпазлив. Ще имаме нужда от имената на всеки, с когото се срещаш, дори инцидентно и за кратко време.

— Започнете с Ирек Макаров.

Питър записа името в бележничето си.

— От сега нататък ще те следим. Непрекъснато.

— Непременно уведомете руснаците и израелците. Те побесняват, ако някой остави колата си край посолствата им за повече от две минути, да не говорим пък през нощта.

Според Райън в целия свят нямаше по-сигурна улица от „Палас Грийн“, където се намираше домът на Ти Джей Грифит, макар на него лично да не му беше приятно да живее в този затвор. Ди и Чарлз живееха по̀ на изток и кралските им особи бяха под непрестанно наблюдение. В сградите на улицата се помещаваха най-различни посолства, всичките с изключителна охрана. Руснаците и израелците обаче бяха фанатици в това отношение. Подозираха всеки и всички и се пазеха неотстъпно. „Грейбърн Манър“ им беше струвал цяло състояние, но така пък си бяха спестили разходите по охраната.

Стърлинг кимна, изчука лулата си в парапета на моста и към гъските заваля дъжд от тютюн.

— Бъди предпазлив, Уесткот.

 

 

Вора положи неимоверни усилия да прикрие шока си, когато камериерката й въведе Лорън в салона. Носеше плътно прилепнали към тялото черни панталони, пъхнати във високи до коленете лъскави черни ботуши. Коланът със сребърна тока с формата и размерите на раковина подчертаваше тънката й талия и закръглените гърди под черното поло. Онова, което най-вече изненада Вора обаче, бе косата й. Тази вечер Лорън я беше разпуснала и тя падаше на вълни върху раменете й.

— Косата ти изглежда фантастично!

— Благодаря. Тази вечер реших да опитам нещо по-различно.

Младата жена се усмихна. Вора не я беше виждала толкова щастлива.

— Къде ще се срещнем с тях? — попита тя.

Когато съдружницата й се бе обадила малко по-рано, за да й каже за руския художник, Вора бе наистина изненадана от развоя на събитията.

— „Помодоро“ в „Найтсбридж“. Ирек обича пица.

Госпожа Лейтън се надяваше, че тази среща няма да продължи дълго. Нямаше търпение да се върне в кръчмата, за да потърси чеха. Два дена. Беше се съпротивлявала достатъчно дълго. Тази нощ щеше да го потърси отново. Никой, ама наистина никой, не го беше правил по-добре от него.

— Да вървим — рече тя и облече коженото си яке от червена лисица.

Не беше лесно да си пробият път през натовареното движение и естествено закъсняха. Беше глупаво да имаш кола в Лондон.

— Райън и Ирек са вече тук — заяви Лорън, когато подминаха черния астон-мартин, паркиран на съседната улица, и завиха край ъгъла.

Откога се бяха сприятелили толкова Лорън и Райън? Макар да не беше много по-възрастна от своята съдружница, Вора изпитваше майчински чувства към нея. През последните седмици се бяха сближили наистина много. И не й се искаше тя да се замесва с Уесткот. Той щеше да преспи с нея и после да я изостави. Най-неочаквано си представи лицето на Клайв. Гадно копеле!

Бяха им нужни още цели десет минути, докато открият свободно място за паркиране на тесния площад „Бийчам“ и да тръгнат към ресторанта. Макар да бе известна най-вече с шикозните си дизайнерски бутици, късата улица имаше и няколко ресторанта, сгушени сред магазините.

— Откъде?

Лорън спря на входа с три врати.

— Оттук.

Вора заслиза по тясната стълба към заведението, което се намираше под нивото на улицата. Примигна няколко пъти, докато привикне с полумрака. В цялото помещение нямаше нито една свободна маса. На пианото в ъгъла свиреше някакъв мъж и пееше гръмко на италиански. Очевидно бе аматьор. Тълпата му припяваше, смееше се и се наливаше с кианти.

— Ето ги — махна с ръка Лорън.

Невъзможно бе да се обърка високата фигура на Райън Уесткот, който се изправи, за да им даде знак. Вора тръгна след своята съдружница, която се движеше грациозно между масичките. Разговорите секваха след нея — стегнатите панталони и тънкото поло добре подчертаваха формите й. Но онова, което пленяваше най-вече мъжете, бяха класическите черти на лицето й, оградено от дълги руси коси.

— Закъсняхте — заяви Райън, вперил изпълнения си с възхищение поглед в Лорън.

— Вината е моя… — започна госпожа Лейтън и не се доизказа. Изведнъж като че ли всичко заплува пред очите й.

— Вора Лейтън, това е Ирек Макаров.

Тя опита да се усмихне, като едва се сдържа да не извика от изненада. „Божичко! Чехът.“

Чувстваше се дълбоко засрамена. „Не позволявай да се случи това — прошепна сърцето й. — Не и преди да имаш възможност да му обясниш.“

Забеляза изумлението в кафявите му очи. В първия миг в тях проблесна тревога. А след това — гняв. Или може би омраза.