Мерил Сойър
Целувки от Лондон (5)

5.

— Клайв Холкомб — обяви Лорън, когато някой от прислугата в дома на Муци Макалистър вдигна телефона.

— Господин Холкомб не е станал — информира я носов глас.

— Предайте му, че до шест часа тази вечер трябва да си прибере картините. В противен случай ги дарявам на Обществото на временно затруднените и останали без подслон благородници.

Затвори и погледна към купчината платна, които вече бе свалила от стените на галерията и ги бе струпала до вратата. Ако онази отрепка не дойдеше за тях, щеше да ги даде на Обществото на бездомните, въпреки че от този боклук не можеше да се изкара кой знае какво.

Докато се разхождаше из празната галерия, мислите й се върнаха към Райън Уесткот. Припомни си как нежната му ръка бе избърсала сълзите от бузите й и как при това движение пръстенът с леопардовата глава бе проблеснал на лунната светлина. А след това, водена от някакъв неразбираем импулс, му бе позволила да я целуне. Очевидно бе изгубила напълно равновесието си след разговора с Пол. Не се чувстваше комфортно с човек като Райън, който със сигурност бе свикнал да общува със съвсем различни жени. Финли Тибетс определено бе повече неин тип. Подобно на мъртвия й съпруг и неговите обноски бяха фини и любезни.

Не трябваше да се притеснява от евентуална нова среща с Райън. Очевидно той я смяташе за безсърдечна, задето не се бе виждала от толкова време с майка си. Беше си тръгнал непосредствено след като му бе казала, че отношенията й с нея не го засягат. Малко по малко събитията, станали в Маракеш, избледняваха, сякаш никога не се бяха случвали. Искаше никога повече да не си спомня за тях.

Твърдо решена да не позволи на миналото да попречи на всичко, за чието постигане се бе борила, Лорън взе един бръснач и застърга сребърните букви върху витрината на „Рависан“. Погълната от работата си, тя не забеляза застаналия на тротоара мъж, докато той не почука на вратата. Вдигна очи и срещна почти безцветно синия поглед на Дейвид Маркъс. Някои жени може и да го намираха за привлекателен; не и тя. Чувстваше се неудобно в негово присъствие.

Галерията беше затворена в понеделник, затова Лорън беше с работно облекло и бе вързала косите си на опашка.

— Здравей. — Погледът му се плъзна одобрително по тениската и избелелите дънки. Страхотни! Обаче той обичаше по-млади жени, не повече от двайсетгодишни. — В града съм във връзка с една среща. Реших да се отбия, за да видя как се справяте. Как мина изложбата?

— Чудесно — отвърна тя. В този момент той забеляза струпаните край вратата картини. — Един колекционер откупи всичко.

— Така ли? Барзан ще бъде доволен. И кой е той?

— Муци Макалистър. Известната Муци Макалистър.

Тонът й говореше недвусмислено, че това име би трябвало да му е известно.

— Не знам…

— Муци е определена от съдбата да се превърне в истинска сила в света на изкуството. Тук името й се появява доста често по вестниците.

— Очевидно стартът ви е бил добър.

— Дойде и представителят на Грифит, Райън Уесткот.

Маркъс се отпусна на белия, тапициран с кожа стол във фоайето. Може би все пак Барзан щеше да се окаже прав. Може би наистина бе по-добре да използват Лорън Уинтроп като примамка, с чиято помощ да измъкнат Грифит от леговището му, вместо другите, далеч по-грубовати методи, които бяха обсъждали. Поставянето на бомба в колата бе истинско фиаско. Вместо да убият Грифит, само го бяха осакатили и го бяха принудили да използва изключителни мерки за сигурност, с които сега трябваше да се справят.

Дейвид отново се усмихна на своята събеседница, без да слуша какво му говори тя. Гореше от нетърпение Барзан да слезе от кормилото и да остави управлението на него. Всички бяха очаквали синът на Барзан, Робърт, да наследи империята. Внезапната му смърт обаче — от ръката на Грифит — бе променила всичко.

В продължение на години Дейвид бе крил отрицателното си отношение към Робърт Барзан. За разлика от баща си той беше доста високомерен и непрестанно се бе старал да надмине Дейвид, като измисля нови начини за пране на спечелени от наркотици пари. Най-накрая бе захапал по-голямо парче от това, което можеше да сдъвче, когато кръстоса сабя с Ти Джей Грифит.

Робърт Барзан бе получил онова, което заслужаваше, когато бе застрелян от Грифит. Маркъс смяташе, че би трябвало да благодари на този човек, а не да се опитва да го убие. Но властта искаше висока цена — цена, която той бе готов да плати. Все едно че чу отново думите на Барзан — толкова ясно прозвучаха в ушите му: „Единственото, което трябва да направиш, Дейвид, е да ме освободиш от Грифит. Тогава вече ще мога да се оттегля. И кормилото ще поемеш ти“.

Най-после.

 

 

Няколко дни по-късно Вора се появи отново в галерията — току-що се бе завърнала от Париж.

— Какво писа Финли за изложбата? — попита тя, без да коментира голите стени на „Рависан“.

— Ами… — Лорън реши да пропусне похвалите на Финли за умението й да открива талантливи съвременни художници. — Писа, че колекцията се отличавала с „прогресивен символизъм, отразяващ непреодолими влияния“. Спомена за „изобилната употреба на съчетаващи се елементи“.

— Какво означава всичко това?

— Проклета да съм, ако знам. — Тя се усмихна, но лицето на приятелката й изразяваше само отвращение.

— Хей, той можеше да ни изравни със земята.

— Не и теб. — Вора поклати глава и отметна къдрици.

— Ти имаш солидна репутация. Той можеше да унищожи Клайв… и „Рависан“.

— Ние сме заедно в тази работа — двете. Ще видиш, че ще пишат за „Рависан“ в „Аполо“.

В очите на съдружничката й се появиха сълзи.

— Ние сме приятелки. Но понякога се случват и такива неща. — При вида на нерешителната усмивка на устните на Вора Лорън продължи: — Аз се отървах от картините на Клайв. Онзи, който се отплаща на милостта с грубо и безскрупулно държание, няма място в нашата галерия, нали?

— Не… Не, няма.

— Сега стените ни са празни. Къде ще търсим друг художник?

— Нямам представа. Арчър винаги успяваше да изнамери талантите.

— Имай си вяра. Помисли. Ти къде би потърсила?

— В Кралския колеж. Там излагат творбите на студентите. Ще се обадя в различните агенции. Ще огледам галериите по Кингс Роуд и „Портобело“. Ако нещата на някой ми допаднат, ще се свържа с него.

Лорън кимна, сякаш приятелката й току-що й бе дала блестяща идея. Кралският колеж бе първото място, където се бе спряла, освен това вече бе огледала всички галерии и бе разговаряла с всички агенти в Лондон.

— Бих могла да отида в Париж — предложи Вора.

— Не. С Ози имахме галерия там. Дилърите са невероятно добре информирани. Ако в Париж има първокласен художник, който все още не е открит, то той значи е все още в утробата на майка си.

Младата жена реши, че не бе изключено Вора да успее да открие някой не чак толкова голям талант благодарение на своите връзки. Вора обаче нямаше представа, че съдружничката й възнамерява да напусне Лондон в края на годината. Имаха нужда от много талантлив художник, за да успеят дотогава да вдигнат „Рависан“ на крака. Защо бързаше толкова Барзан? Нуждаеше се от голяма помощ, помисли си младата жена и се сети за прибързаното тръгване на Райън Уесткот от апартамента й. Определено за нея щеше да бъде по-лесно, ако той беше на нейна страна.

— Срещала ли си се някога с Ти Джей Грифит? — попита тя, изпълнена с любопитство относно личността на работодателя на Райън. Когато Вора кимна утвърдително, тя додаде: — Разкажи ми за него.

— Виждала съм го само няколко пъти на изложби. Той се славеше като женкар и любител на големите залози.

— Как изглежда?

— Вече е на шейсет, но косите му бяха прошарени още преди двайсет години, когато се срещнахме за пръв път. Горе-долу по същото време той нае Райън на работа. Грифит е висок. И изключително красив. Със зелени очи. — Сви рамене. — Как ли изглежда сега. Някои казват, че е ослепял, но как мога да знам? Никой друг, освен Райън Уесткот не го е виждал.

 

 

Лорън разплете и последната от двайсет и четирите си стегнато сплетени плитки, после подреди внимателно навитите като пружинки къдрици, подчерта с молив окото си и оцвети с виолетова спирала миглите. Накрая закачи и дългите осем сантиметра обици от пера с цвета на нюйоркските таксита. Постави огромните слънчеви очила на „Биаджоти“ и се измъкна безшумно от блока покрай хъркащия портиер, уверена, че никой няма да я познае с бледозеления клин и тясно прилепналата по бедрата кожена пола.

Спря едно такси, което я откара до Фестивала на изобразителното изкуство на Блумсбъри. От това вече трябваше да излезе нещо. Спомнила си за „робите на Ню Йорк“, странно облечените художници чехи, които търсеха признание в своята област, тя бе решила да потърси по-дълбоко, сред най-непризнатите. Борещите се за насъщния хора на изкуството се познаваха едни други. Те излагаха творбите си в кафенетата и на второразредни изложби. През слънчевите уикенди закачаха своите картини по оградите край Хайд Парк и Грийн Парк с надеждата да припечелят още някоя — друга лира от минаващите туристи.

Надяваше се така дегизирана като една от тях да открие човека, който й беше нужен. Ако разберяха, че притежава галерия, щяха да я затрупат с творенията си. Но Лорън не можеше да си представи как щеше да отблъсне някого. Все още помнеше съвсем ясно грубите критики, когато изложи своите платна в галериите в Гринидж Вилидж.

Щом пристигна на мястото на фестивала, с изненада откри голяма тълпа. Хората жадуваха за изкуство! Нищо чудно, че пазарът на репродукции процъфтяваше. Това бе единственото, което можеше да си позволи средният човек. В противен случай трябваше да прибягва до онова, което се предлагаше тук. Лорън огледа импровизираните сергии и изложените по тях картини, които не биха посмели да покажат и на най-непрестижните изложби.

Докато стигне до единия край на огромното помещение, където бе окачена единствената й картина, вече започна да мисли, че бе голяма грешка от нейна страна да се надява да получи информация за някой все още неоткрит художник сред тези аматьори. Та те не биха могли да различат най-голямата цапаница от един Рембранд.

— Лоша работа — обади се Тачър Палумбоу, другият художник, с когото поделяше сергията. Рошавата му козя брадичка бе привързана с две гумени ластичета, едното поставено в самата основа на брадата, а другото — няколко сантиметра по-надолу. — Хората се изморяват. Те никога не идват чак дотук.

— Някои ще дойдат — отвърна бодро Лорън. Нямаше обаче как да не се съгласи с него. За нея местонахождението не бе от значение, доколкото не възнамеряваше да продава картината си. Беше я извадила от шкафа и я бе донесла тук само защото трябваше да изложи нещо. И беше написала скандално висока цена, за да е сигурна, че никой няма да я купи. — Някои хора започват най-отзад и достигат до първите места.

Съседът й се ухили.

— Кое от моите произведения ти харесва най-много?

Тя преглътна мъчително, като се взираше в купчината папиемаше, струпана върху платното и набучена с рибни кости, оцветени в яркооранжево, зелено и пурпурно.

— Всичките са… интересни… много интересни.

Поизправи „Полунощ в Маракеш“. Дали девойката в нейната картина оказваше върху хората същото влияние, което бе изпитала тя самата при вида на произведенията на Палумбоу? Дългите разпуснати руси коси закриваха профила й, така че лицето й почти не се виждаше. По страните й се стичаха сълзи, а от мрака към нея се протягаха лишени от тяло ръце, ужасяващи ръце.

Всъщност не се вълнуваше дали другите харесват картината й. Талантът й се криеше в това да разпознава истинското, голямото изкуство, а не да го създава. И сега бе дошла тук с конкретна задача — да изнамери някое обещаващо дарование.

— Отивам да се поогледам — заяви тя.

Прекара целия ден в търсене. Някои неща привлякоха погледа й, но нищо повече от това. Най-после реши, че е време да се връща, тъй като Тачър сигурно имаше нужда от моралната й подкрепа. На връщане забеляза някакво момиче, застанало зад цяла изложба от керамични обици. Създателят им очевидно беше много талантлив.

— Извинете — обърна се Лорън към червенокосата девойка. Острите прави коси, прибрани на плитка, подчертаваха тъмнокафявите й очи. — Майка ви ли ги е правила?

— Аз съм ги правила — озъби се момичето и изгледа с погнуса обиците на своята събеседница.

— Красиви са. — На колко ли години беше? На седемнайсет? Заради силния грим трудно можеше да се определи. — Правиш ли и други неща?

— Не. В тях няма пари.

— Би могло и да има — отвърна Лорън, като се питаше коя ли бе причината момичето да се притеснява толкова за парите. Да не би родителите му да не го издържаха? — Би ли искала да ми направиш няколко неща по за петдесет лири всяко?

— Разбира се — засия девойката. — Какво например?

— Всичко, с изключение на бижута. — Младата жена знаеше, че най-лесно можеше да бъде задушено творчеството, като се каже на човек какво точно трябва да създаде. — Как се казваш?

— Табата Фоули.

— Аз съм… Люси Уолас — отговори Лорън, сетила се в последния момент да даде името, с което се бе регистрирала за изложението. Беше го избрала, тъй като инициалите бяха същите като на картината й. — С родителите си ли живееш?

— Не. В един апартамент в Бейзуотър с още шест момичета.

Лорън реши да не я пита защо не живее у дома. Спомни си първите години, след като се пресели в Париж. Мнозина я бяха разпитвали подозрително защо живее с брат си, а не с родителите си.

— В художествената академия ли следваш?

Табата поклати глава.

— Работя в един павилион пред кафене „Хардрок“. Някой ден ще си купя собствен магазин и ще продавам скъпи бижута като Корнилиъс на площад „Бийчам“.

Младата жена не можеше да си представи талантливата Табата да продава сувенири на туристите от някаква будка пред кафене „Хардрок“. Нито пък я виждаше да се ограничи с бижута. Тя притежаваше много по-големи възможности. Но не изказа гласно мнението си относно стремежите на момичето. Може би ако успееше да продаде някои от нейните произведения, тя сама щеше да промени целите си. Засега обаче талантът й да създава друго, освен бижута, не можеше да бъде видян. А Лорън имаше нужда от човек, чиито произведения да може да изложи веднага.

— Ти какво излагаш? — попита девойката, вперила кафявите си очи в лицето й.

— Картината си… с маслени бои. Ей там отзад съм, с Тачър Палумбоу.

Табата се изкиска.

— С Боунс? Никога нищо няма да продадете там. Организационният комитет винаги му дава най-лошите места. Никой не ходи чак дотам.

— Може би днес някой ще купи нещо от нещата му. Много е важно човек да не се предава — заяви Лорън, въпреки че самата тя бе направила точно това. Беше се отказала да търси къде да излага творбите си, след като няколко галерии ги бяха отхвърлили. — Да си видяла някой, който ти се е сторил особено талантлив?

Табата назова неколцина от художниците, чиито творби в момента висяха в Кралския колеж. Всички те вече бяха привлечени от други галерии.

— Мислех за някого… — Лорън направи жест, обхващайки хората наоколо. — Някой като нас. Който все още не е открит.

Девойката завъртя очи към небето и се замисли за момент.

— Има такъв. Истинско грозно патенце. Запознах се с него миналото лято. Окачил е две от картините си на оградата на Хайд Парк, близо до моята сергия.

— Продаде ли ги?

— Не. Прекалено са големи. Трябваше да ги докара с камион. Всички обаче ги харесват. Цял ден е заобиколен от тълпа.

— Как се казва? Знаеш ли къде живее?

Стараеше се да говори спокойно, макар засега това да бе най-доброто, до което бе успяла да се добере.

— Не, не го питах. Но няма да е трудно да го откриеш, ако работи все още за „Смитфийлд“. Донесе картините си именно в един от техните товарни камиони.

— „Смитфийлд“ ли?

— Пазарът за месо северно от Холбърн Вайъдъкт, недалеч от „Сейнт Пол“. Питай за руснака. Не вярвам да има повече от един при тях.

— Руснак ли? — почти извика Лорън.

Това щеше да бъде невероятен късмет! Откриването на някой все още неизвестен руснак можеше да се окаже страхотен удар.

Тийнейджъри се струпаха пред обиците и Лорън използва момента да се сбогува с Табата, след като взе телефонния й номер. Докато вървеше към своята сергия, започна да крои планове. В резултат на по-отворената спрямо Запада политика на Горбачов много неизвестни дотогава руски художници бяха привлекли вниманието на артистичните среди. Сотби бе заминал за Москва и бе организирал търг на произведения на руското изкуство. Именно на тази прочула се разпродажба комунистическото изкуство достигна капиталистически цени.

Само за една нощ художниците на „Перестройката“ бяха станали особено търсени. Творбите на онези от тях, които вече живееха на Запад, като Михаил Чемякин, се купуваха на астрономически цени. Един художник от световна величина, особено пък руснак, щеше да издигне „Рависан“ сред водещите галерии.

— Това е щастливият ти ден — информира я с лека горчивина в дълбокия си глас Тачър, когато тя се приближи до сергията. — Един човек ти купи картината.

— Какво? — вдигна поглед младата жена. „Полунощ в Маракеш“ беше изчезнала. Не допускаше, че някой ще се заинтересува от нея, камо ли да плати доста солената сума, която бе определила, като се има предвид, че произведенията на изкуството на този фестивал се продаваха на доста по-ниски цени. — Преди колко време?

— Преди два часа. Не се ли радваш?

Без да отговори, Лорън се втурна към павилиона, където купувачите плащаха покупките си.

— Лор… Люси Уолъс. Сергия сто шейсет и седем. Моята картина… платено ли е вече за нея?

И докато касиерката преглеждаше списъка, младата жена се молеше неизвестният ценител на нейното изкуство все още да се разхожда някъде измежду сергиите, за да може да предотврати продажбата. Ако пък вече си бе тръгнал, щеше да го открие и да си откупи обратно картината. Смяташе я за най-доброто си произведение, въпреки че пробуждаше мъчителни спомени в нея.

— Ето. Сега вече и аз се сетих. — Касиерката повдигна едната си вежда. — Платено. В брой.

— Кой е купувачът?

— Нямам представа. Когато се плаща в брой, записваме данните на клиента само по негово изрично желание. И те обикновено искат, но тази продажба си беше изобщо много странна. Че кой тийнейджър разполага с толкова пари?