Мерил Сойър
Целувки от Лондон (4)

4.

— И защо мислиш, че ме интересува къде се намират краката й? — отвърна възможно най-невъзмутимо Лорън.

Буйният характер и грубият език на Райън го правеха не особено приятен събеседник; искаше й се да не се налага да има вземане-даване с него заради успеха на „Рависан“.

— Виждаш ли онзи човек край прозореца? — Уесткот се усмихна, сякаш знаеше нещо, което й бе неизвестно.

— Да. Кой е той?

— Найджъл Демпстър. Не може да не си чувала за него. — Младата жена кимна; всички познаваха автора на клюкарската рубрика. — Била ли си в „Анабел“? — Тя кимна отново. — Сензацията, покрай която се прочу, в същото време компрометира лейди Анабел, съпругата на собственика на нощния клуб. Демпстър заяви, че бащата на очакваното от нея бебе не бил съпругът й, а някакъв финансист от международен мащаб.

— Не си падам по клюки — заяви Лорън, като се питаше какво общо имаше всичко това с Муци.

— Аз също, но светът е на друго мнение по този въпрос. Демпстър трябваше да запълва своята колонка… пет пъти седмично. — Усмихна се, но беше ясно, че не намира ситуацията за особено забавна. — Сигурен съм, че с удоволствие би запознал читателите с историята за крачетата на Муци. Само че сега тя е в твоята зимна градина.

Младата жена се втурна натам. Какво правеше в зимната градина Муци? Това бе нейното любимо местенце. Вора бе успяла да я уговори да наеме този префърцунен апартамент единствено благодарение на факта, че имаше зимна градина. Остъкленото помещение бе изпълнено със светлина дори през най-мрачните лондонски дни. Беше поверила обзавеждането на апартамента на Вора и на някакъв дизайнер, с когото така и не се бе срещнала, но със зимната градина се бе заела лично. Беше я пригодила за студио. Засега бе направила само няколко скици с въглен, но възнамеряваше да започне да рисува и с бои.

Следвана от Уесткот, младата жена се втурна към малкия кабинет, едно от двете места, от които се отиваше в градината. Щом се озова вътре обаче, така рязко спря, че Райън се блъсна в нея.

Осветена като театрална сцена в Уест Енд, зимната градина можеше да бъде огледана от всеки, влязъл в кабинета или в спалнята на Лорън от другата страна. Отпусната върху плетен стол и гола от кръста надолу, Муци бе вдигнала крака върху статива на Лорън. Коленичил, Клайв бе заровил лице между обемните й бели бедра.

— Човекът на изкуството в действие — прошепна Уесткот. — Опитах се да ги спра преди един час…

— Боже мой! — Лорън обърна гръб. Как можеше Клайв да причини такова нещо на Вора след всичко, което бе направила за него? — Заключи вратата. Аз ще…

— Копеле такова! Мръсно копеле!

Вора влетя откъм вратата на спалнята. Лисна съдържанието на чашата си върху главата на Холкомб. Шампанското заля слабините на Муци. Тя стовари крака върху пода, като събори статива отгоре си.

Райън, хванал Лорън за лакътя, я тласна към зимната градина точно в мига, в който Муци започна да пищи.

— Кучка! — врещеше тя така, че можеше да бъде чута чак до Трафалгар Скуеър.

— Какво правиш с тази пачавра? — обърна се Вора към Клайв. — Не си ли спомняш? Бяха публикували нейна снимка в „Сън“. Бяха я арестували заедно с някакъв ръгбист, защото лудували върху парадните стъпала на „Виктория и Албърт“. Тя несъмнено е заразена със СПИН.

— Кучка! — изпищя другата жена.

Тя не й обърна внимание.

— Махай се оттук, мръсник такъв! — И кимна с подигравателна усмивка към богаташката щерка. — Твоя е.

Лорън се огледа за обувките и чантата на Муци и й ги подаде.

— Изведи я оттук! — обърна се към Холкомб. — Минете през задното стълбище.

— Не можеш да задържиш един мъж — заяви нацупено Муци.

— Той не го заслужава — рече Лорън на приятелката си.

— Знам.

Вора сподави напиращите ридания, но по бузите й потекоха сълзи, оставяйки черни дири.

— Връщай се при гостите си, Лорън — обади се Райън. — Аз ще се погрижа за нея.

Тя дочу гласове и тъй като не желаеше да заварят Вора в това състояние, хукна към коридора. Сблъска се с Финли Тибетс и с някакъв изключително привлекателен господин, когото виждаше за пръв път.

— Случило ли се е нещо? — попита Финли и в отговор тя само поклати глава.

— Абсолютно нищо? — Поклати отново глава и почти успя да се усмихне. — Добре. Искам да те запозная с Рос Бенсън от „Дейли Експрес“. Той пристигна току-що. Желанието ми е да го запознаеш с плановете си относно „Рависан“.

 

 

По-късно, когато последните гости вече бяха пресушили всичките й запаси от портвайн, а наетите сервитьори бяха успели да възвърнат горе-долу първоначалния вид на апартамента й, Лорън завари зимната градина празна. На закачалката за гости все още висяха както палтото от чинчила на Вора, така и горната дреха от руски рис на Муци, боядисана в лимоненозелено, напръскано тук-там с ярки пурпурни петна. От приятелката й и Райън нямаше и следа.

— Това ли е всичко, мадам? — попита Селма, камериерката, която Вора й бе наела.

— Да. Благодаря. Лека нощ.

И й се усмихна, загледана в сивите й коси, фризирани по начин, който не се използваше от Втората световна война насам.

Изведнъж се почувства така самотна, както не се бе чувствала от години. В подобни моменти само един човек можеше да й помогне. Забърза към стаята си, взе телефона и набра номера на Пол. „Моля те, бъди си вкъщи. Имам нужда от теб.“ Никакъв отговор. Въпреки това продължи да чака. Вниманието й бе привлечено от леко изщракване по линията. Беше го чувала и преди. Дали Селма не подслушваше? И защо?

Лорън затвори и бавно се съблече. Подреждаше внимателно дрехите си, макар да знаеше, че камериерката смята това за свое задължение. После облече нощницата, разпусна коси и започна да ги реши. Въпреки че денят беше твърде напрегнат, не й се спеше. Обземаше я все по-силно желание да се махне от апартамента, да излезе на чист въздух. Грабна палтото от руски самур, което й бе натресла Вора, защото никой нямало да я приеме без „сериозно“ кожено палто. Отиде да извади ключа от чантата си и в последния момент реши да вземе и фонокартата. Щеше да опита отново да се свърже с Пол, този път от някоя телефонна кабина. Може би щеше да бъде най-добре да обсъди цялата тази каша, без да се притеснява, че Селма може да я подслушва.

Приближи се на пръсти до входната врата и мина безшумно край портиера на етажа, който гръмко хъркаше. Това със сигурност бе най-заетата нощ в живота му.

Излезе на улицата и с радост откри, че дъждът беше престанал. Пълната луна плуваше гордо над струпаните облаци. Загърна се с широкото кожено палто и забърза към Гровнър Скуеър, където статуята на Франклин Делано Рузвелт надзираваше всичко наоколо. Заобиколи парка и застана в северния край на улицата, срещу сградата, в която генерал Айзенхауер бе замислил кампанията си срещу нацистите.

Изпълнена със страхопочитание към двамата прочути мъже, забави ход. Какво значение имаше собствената й личност в общата схема? Ами Вора? Барзан? Райън Уесткот?

Обезкуражена мина покрай Одли. Видя пред себе си два улични телефона. Реши да опита да се свърже отново с брат си, затова се приближи до единия и пъхна фонокартата. После набра номера.

— Поздрав.

„Поздрав ли? Явно съм набрала грешен номер.“

— Извинете.

— Лорън, ти ли си?

— Пол? Опитвах да се свържа с теб. Къде беше?

— Поправях покрива.

— Покривът ни тече ли? — попита тя.

— Не нашият, а на една съседка — отвърна той бодро. — На Джийта Хелспет.

— На Джийта Хелспет ли? — Моментално си представи една от стъклените скулптури, извоювали световна слава на своята създателка. — Тя ни е съседка?

— Да. Разведена, кара тойота и има две малки деца, които ме бият на Нинтендо. Само че с това положение вече е свършено. Купих си книга „Как да побеждаваме на Нинтендо“. — Засмя се. Това бе първият му искрен смях, който чуваше, откакто бяха открили рака на Марси. — Как вървят нещата в „Рависан“? Порази ли ги?

— Не се оплаквам. — Събра смелост да зададе въпроса, чийто отговор я интересуваше. — Харесваш ли Джийта… много?

Настъпи мълчание.

— Не се чувствай виновен — прошепна и очите й се напълниха със сълзи. — Марси щеше да разбере. Когато разбра, че краят й наближава, тя ти каза да бъдеш щастлив, да продължиш да живееш. Нали така?

— С Джийта ми е приятно. Тя е съвсем различна… нищо общо с Марси. Не знам какво ще излезе.

Лорън изпита огромно облекчение. Брат й наистина оздравяваше.

— Радвам се — промълви и изтри една сълза.

— Добре ли си, скъпа?

— Да — излъга тя.

Защо трябваше да го занимава със своите проблеми?

— Нещо не е наред. Усещам го по гласа ти.

— Не може да се каже, че не е наред. Запознах се с един човек. Той можеше да ми бъде от голяма помощ за „Рависан“. Аз обаче му станах неприятна от пръв поглед.

— Смехория. Не се е родил мъжът, на когото можеш да станеш неприятна.

— Райън Уесткот ще ми създаде неприятности. Чувствам го.

— Не се притеснявай. Ще го очароваш, както правиш с всички мъже.

Пол се засмя и на нея някак си й стана по-леко.

Тя приключи разговора, като обеща да му се обади както обикновено след една седмица, и окачи слушалката. След това наведе глава и опря чело в студения телефонен апарат, изпълнена с благодарност, че състоянието на брат й бе започнало да се подобрява.

 

 

Райън намали скоростта и колата му спря безшумно. Забеляза в далечината самотната фигура с разпусната по гърба коса, застанала до уличния телефон. Лорън. Прислужницата й бе казала, че излязла да се поразходи, но в действителност тя говореше по телефона. По това време на нощта? И от уличен телефон?

Излезе от автомобила, огледа се и пресече улицата. Макар да беше с гръб към него, видя, че не говореше. Подпряна в апарата, тя плачеше.

Приближи се до нея.

— Какво има?

Младата жена се завъртя и ахна от изненада. Сълзите се стичаха по изваяните й бузи и капеха по коженото палто. Очите й блеснаха като сини кристали на лунната светлина. Изглеждаше млада и много женствена. Не противната мръсница, която се бе понесла тържествено към него в галерията и вече го бе включила към списъка на своите завоевания. Най-неочаквано изпита съчувствие към нея.

— Не плачи. Не може да е чак толкова лошо. Кажи ми какъв е проблемът. — Сълзите блестяха по гъстите й ресници. Уесткот извади носната си кърпа и й я подаде. — Какво се е случило?

Сложи ръка на рамото й. Косата й, мека и лъскава, се разпиля под пръстите му.

Лорън се опита да се отдалечи от него. Той се приведе към нея и избърса с палец последните остатъци от сълзите й. Спря, осъзнал, че устните им са само на сантиметри едни от други. Ярки като диаманти, очите й срещнаха погледа му. Той прибра разпилените по лицето й къдрици и прокара бавно пръсти през косите й, без да отделя поглед от нея.

Двамата замръзнаха за секунда, почти допрели устни. След това той плъзна ръка зад врата й, зарови пръсти в косите й, така че да не й даде възможност да помръдне, и впи устни в нейните. Ръцете й се обвиха около врата му и той усети милувките на дългите й сексапилни нокти.

Целуна я нежно, вкусвайки сълзите й. После провря език между устните й и откри, че нейният вече го очакваше. И докато езиците им се отдаваха на любовна игра, дланите му се плъзгаха нагоре-надолу по гърба й и опипваха, и чувстваха малкото, което им позволяваше проклетото кожено палто.

Лорън вплете пръсти в гъстите му коси. От гърлото му се отрони ниско стенание, когато разкопча палтото й. Господи! Отдолу тя бе само по нощница.

Младата жена понечи да се отдели от него, но той я притисна към телефонния апарат. Горещи и влажни, устните му откриха чувствителното местенце зад ухото й, а езикът му побърза да ги последва. Долови уханието на екзотичния й парфюм.

— Какво правиш?

— Опитвам се да те накарам да спреш да плачеш.

Устата му отново се озова върху нейната и я обсеби със страстните си целувки, докато дланите му се плъзгаха по гърба й.

Тя се бе задъхала. Райън обхвана едната й гърда, сякаш искаше да прецени тежестта й, а в това време палецът му опипваше зърното.

Лорън замря, после се изви в обятията му и прекъсна целувката.

— Недей.

Въпреки това я целуна, като я прегръщаше с едната ръка и опипваше топлата й гръд с другата. Повечето жени казваха „не“ единствено за да не ги помислят за твърде лесни.

Лорън обаче не се преструваше; остана безчувствена в обятията му. Младият мъж обхвана брадичката й със силните си пръсти.

— Не ми казвай, че не искаше да те целуна.

Тя извърна глава и русите коси се разпиляха по лицето й.

— Не исках да ме насилваш.

Да я насилва ли? Тя определено нямаше представа за истинското значение на тази дума. О, естествено, нали е била омъжена за някакъв старец. Сигурно е трябвало да се изправя на главата си, за да го възбуди. Не, не това беше причината. Крушата не пада по-далеч от дървото — несъмнено и дъщерята като майката си падаше по всичко с топки между краката. Но последното, от което се нуждаеше Райън в това пътуване през ада, беше жена.

Лорън избърза напред. Той я настигна.

— Нека те закарам до вас.

Тя се поколеба и го изгледа подозрително.

— За бога, това бе само една целувка.

Хвана я за ръката, но тя рязко я издърпа.

— Какво се е случило? Защо плачеше?

— Защото съм щастлива.

Щастлива? Божичко! Щеше ли да разбере някога жените?

— За какво?

— Заради брат ми. Срещнал е една жена.

Сълзи по повод любовния живот на брат й?

— Поли се опита да се самоубие… на два пъти. Много обичаше съпругата си. Но тя умря. Мисля, че отново се е влюбил.

Стори му се доста странно, че дъщерята на Каролайн Армстронг може да бъде толкова любяща. За майката това чувство бе нещо непознато.

— Моето приятелче ме чака — заяви Райън, щом стигнаха до автомобила.

Спря, провери зелената светлинна на арматурното табло, после хвърли поглед през рамо.

Младата жена се вгледа в прозореца. Иги притисна зурла в стъклото и на свой ред се взря в нея.

— Ама това е виетнамско свинче! Познавах един човек в Ню Йорк, който също имаше. Трябваше да чака месеци за него. — Погледна към спътника си. — Хайде, отключвай по-бързо. Нямам търпение да вляза.

Когато Райън заобиколи колата и седна на шофьорското място, тя вече бе взела Иги в скута си и го целуваше по главата.

— Защо души така? — попита тя, тъй като животното разтвори с муцуна коженото й палто и разкри нощницата под него.

— Раздушила. Това е тя. Казва се Пигкасо. Има пет пъти по-чувствително обоняние от кучетата. Френските й братовчеди откриват трюфели, а сега тя вероятно души твоите трюфели.

— Сериозно. — Младата жена се усмихна, този път искрено, а не фалшиво, както при запознанството им. — Какво търси?

„Цици.“

— Нищо. Просто те опознава. — Свинчето изсумтя доволно и се сгуши в новата си приятелка. — Вероятно парфюмът ти й е харесал.

Уесткот пъхна ключа в таблото, но не запали мотора, тъй като видя, че спътницата му се вторачи в ръката му. Пръстенът му с леопардовата глава сякаш я бе хипнотизирал.

— Омъжена ли си? — попита той, като се престори, че едва сега забелязва венчалната й халка.

Лорън се поколеба и притисна щастливата Иги към гърдите си.

— Вдовица.

Райън се взираше в лимонено бялата улична светлина, отразена в мокрия тротоар. Осгуд Уинтроп бе умрял преди години, но тя продължаваше да носи халка. Защо? От любов?

Включи мотора и спортният автомобил се спусна към Гровнър Скуеър. Лорън бе прекалено обсебена от новата си приятелка, за да забележи с каква скорост се движеха. Любов? По дяволите! На него му трябваше бърза кола… и жена, която не задава въпроси.

— Лека нощ, Иги — рече младата жена, когато спътникът й спря пред нейния блок и отиде да й отвори вратата.

Тя не каза нищо повече, докато стигнаха до асансьора.

— Защо се върна?

Дяволска работа, беше забравил напълно за Вора.

— Да ти съобщя, че Вора замина за Париж. Имаше нужда да се махне оттук.

Щом стигнаха до апартамента й, Райън взе ключа от ръката й, за да отвори. После я последва вътре, макар да не го беше поканила. Замисленият, загрижен вид, който бе видял по-рано, докато му бе говорила за брат си, се бе върнал отново на лицето й.

— Вора ще се оправи. Ще й бъде много по-добре без него. — Усмихна се широко. — Признай, че беше смешно — Муци и Клайв, истински бисер за журналистическия гений на Демпстър.

В този момент и двамата осъзнаха комичността на сцената и се усмихнаха, а след това се засмяха.

— Наистина ли са я арестували във „Виктория и Албърт“?

— Да. Муци често се държи скандално.

— Благодаря ти за помощта тази вечер. Не знам какво щяхме да правим, ако не беше ти. Рос Бенсън и Найджъл Демпстър бяха в коридора пред зимната градина. Ако бяха видели Муци и Клайв…

Младият мъж сви рамене.

— Още един скандал би съсипал „Рависан“. Трябва да подбираш внимателно художниците.

— Ако зависеше от мен, никога не бих изложила творбите на Клайв, но нямах избор. Вора вече бе организирала изложбата. — Загледа се замислено към прозореца, след това обърна отново лице към него. — След миналогодишния скандал с фалшивите гравюри би ли се отказал да препоръчаш някой от изложените в „Рависан“ художници на господин Грифит?

— Не. Но ако откриеш талантлив художник и репродуцираш някои от творбите му като гравюри, непременно контролирай отблизо процеса. Специално се погрижи за сигурността. Още един скандал ще унищожи „Рависан“… и художника.

— Като фалшивите картини от Салвадор Дали, които видях в Ню Йорк. Дали подписал доста празни листи и след това безскрупулни предприемачи започнали да отпечатват гравюри по тях и да твърдят, че са негови.

— Точно заради това след смъртта му цената на неговите оригинали не скочи до небесата и макар пак да носят милиони, не са толкова много, колкото се очакваше. Ако беше пазил авторските си права, сега творбите му щяха да имат астрономически цени. Неговият горчив опит трябва да ти служи за урок.

— Взели сме всички мерки това да не се повтори.

— Може да не се окаже чак толкова лесно. Тази вечер Вора сподели с мен, че според нея смъртта на съпруга й не е случайна злополука. Полицията разследвала историята около фалшивите гравюри. Тя смята, че Арчър се е готвел да им каже кой е стоял зад всичко и затова са го убили.

— Вярваш ли на тези твърдения? — попита Лорън.

Учудваше се, че Вора не бе споменавала никога пред нея за това.

— Всичко е възможно. Онези, които се занимават с фалшифицирането на гравюри, печелят ежегодно по един милиард долара. Такива суми привличат престъпници, а те не се спират пред нищо.

— Благодаря ти, че ме предупреди. Ще бъда по-предпазлива.

— Лорън. — Хвана я за раменете. Пръстите му се плъзнаха по деликатната извивка на бузите й и докоснаха косите й. Кристалносините й очи го гледаха съсредоточено. — Бях прав тогава, знаеш ли? Бях сигурен, че нещо в теб ми е познато. Ти си дъщеря на Каролайн Армстронг.

Младата жена рязко се отдръпна и на лицето й се появи изумление.

— Откъде познаваш майка ми?

— Запознахме се в Маракеш… отдавна.

— Не съм виждала майка си от седемнайсет години.

— Защо?

— Не е твоя работа!