Мерил Сойър
Целувки от Лондон (31)

31.

Питър замина незабавно с хеликоптер за Истън, единственото село на остров Портланд, което бе достатъчно голямо, за да заслужи да има полицейски участък. Полицай Уитуърт ги посрещна и Стърлинг му показа единствената снимка на Табата, с която разполагаха, направена при откриването на изложбата на Ирек.

Полицаят поклати глава.

— Не я познавам.

— Сигурен ли сте? — попита Питър. Знаеше, че Уитуърт е прекарал целия си живот на миниатюрния остров. Ако момичето бе живяло наистина тук, той нямаше как да не я познава. — Погледнете пак.

Уитуърт примижа, наклони на една страна глава и се вгледа отново.

— Амиии… възможно е това да е нашата Сали Хемстрийт, но наконтена.

— Наблизо ли живее семейството й? Трябва да я намерим — рече Питър, сигурен, че Табата Фоули и Сали Хемстрийт са едно и също лице.

— Веднага ще ви заведа при нея — отвърна с мрачно изражение полицаят. — Тялото на Сали е в моргата.

— Божичко! Барзан я е убил — възкликна Стърлинг.

— Никой не я е убивал. Умряла е от естествени причини. Поне така казва д-р Робинсън.

— Никой ли не знаеше, че полицията я издирва?

Уитуърт посочи към снимката.

— Нашата Сали никога не е изглеждала така. Семейството й притежаваше ферма източно от Саутуел, но нещо работите им не потръгнаха. Преселиха се в Австралия преди около две години, когато Сали беше на… — Вдигна очи, за да направи справка в безоблачното небе. — На около четиринайсет. Преди няколко дена Сали се обадила на държавния служител, който отговаря за фермата, където бе живяла някога. Като разбрала, че е все още свободна, казала, че я взима тя. Пристигнала в четвъртък сутринта и платила в брой наема за шест месеца. Целият вчерашен ден купувала това-онова, сякаш се готвела да остане до края на живота си тук. Отбила се в чайната на Тътл, колабирала и умряла от сърдечен удар. Представяте ли си, толкова млада.

Питър прокле лошия си късмет. Барзан бе винаги пред него.

— В чайната имало ли е непознат възрастен човек?

— Да. Откъде знаете?

Стърлинг се обърна към двамата агенти, с които бе дошъл.

— Отнесете незабавно тялото в лабораторията. Кажете да проверят за бруцин.

— Както в случая „Лейтън“ ли? — попита единият от агентите.

— Може би.

Все още не бяха успели да докажат кой бе дал смъртоносната доза на Арчър Лейтън. Единственото, което знаеше Базил Блакстоук, беше името на своята свръзка. Може би Арчър Лейтън не беше от такова значение за организацията на Барзан, за да се налага той да го е извършил лично. Питър обаче не можеше да бъде сигурен. На Барзан му доставяше дяволско удоволствие да убива онези, които се изпречваха на пътя му.

Когато хората му се заеха да изпълнят получените нареждания, Стърлинг застана на едно възвишение. Пролетният бриз, духащ откъм Ламанша, увиваше шлифера около краката му, докато той самият преоценяваше фактите. Очевидно Табата бе чула убиеца, но не бе видяла лицето му, иначе щеше да познае Барзан. Докъде щеше да достигне късметът на Барзан? Къде щеше да отиде? Най-вероятният начин за бягство бе като плати на някой рибар да го превози през Ламанша до френския бряг. „Барзан обаче никога не прави това, което се очаква от него“ — напомни си. Коя бе най-вероятната постъпка при дадената ситуация? Да остане тук.

Стърлинг, двамата му агенти и полицай Уитуърт отидоха да проверят изоставената ферма, където бе живяла Табата. Питър предполагаше, че Барзан щеше да стои там, където да не привлича вниманието, докато някой от хората му не дойде да го вземе. Ако използваше някой от хората, щеше да избегне възбуждането на подозрения, както би станало, ако наеме местен рибар да го превози до Франция.

Фермата се намираше в долния край на селски път или по-скоро пътека за добитъка, задушена от плевели. В далечината забелязаха обветрена от времето сива ферма. Изглеждаше празна, но Стърлинг нареди на хората си да оставят колата зад няколко дървета и да приближат пеш. Заобиколиха иззад разнебитен плевник, от който се носеше миризма на мухлясало сено. Вътре имаше нов автомобил „Форд Ескорт“ със стикер „Рент а кар“. Застрахователната карта в жабката показваше, че е била наета в Лондон от някой си Джордж Маршал.

Питър се обърна към Уитуърт:

— Знаете ли на острова да живее някой си Джордж Маршал?

Полицаят поклати глава.

За да не рискува, Стърлинг разположи хората от двете страни и към задната част на къщата, а след това се приближи до входната врата и я отвори. Озова се в малка дневна, чиято оскъдна мебелировка бе покрита със скрити под дебел слой прах чаршафи. Дива лоза бе прорасла през пукнатините край прозореца и перваза. В ъгъла един плъх гризеше ягодка, без да отделя от новодошлия боязливия си поглед. Слънчевите лъчи, които се промъкваха през дръпнатите завеси, показваха следи от стъпки по пода. Питър безшумно тръгна по коридора към единствената спалня.

Карлос Барзан спеше в леглото. Стърлинг огледа помещението и до ключовете за колата върху прашното нощно шкафче забеляза празно шишенце. Постави безшумно шишенцето в торбичка за съхраняване на доказателствен материал и го сложи в джоба си. Беше готов да се обзаложи, че е от бруцин, една от най-строго охраняваните отрови в света. При наличието на подобно доказателство Барзан нямаше как да опровергае обвинението в убийство.

Питър бе възнамерявал да стои отстрани и да се наслаждава на правните акробатически номера, които Карлос и неговият екип от адвокати щяха да използват със сигурност в обещаващото да се проточи доста дълго дело. Бе виждал как, подобно на оплетена в паяжина муха, Барзан се опитва да се измъкне от капана, който му бе подготвил с цената на толкова усилия неговият екип. Сега обаче Стърлинг искаше бързо признание от него. Не можеше да понесе Лорън Уинтроп да стои в затвора заради него. Кой знае? Нищо чудно Барзан поради някаква си своя извратена причина никога да не очисти името й.

— Арестуван си — заяви той на спящия Карлос.

Барзан не помръдна. На слабата светлина Питър не можеше да каже със сигурност дали диша. Да не би да беше пил от бруцина? Хвана го за рамото и го разтърси. Тъй като той все така не помръдваше, Стърлинг се надвеси над него, като се молеше да не е мъртъв. В такъв случай щеше да бъде невъзможно да докаже невинността на Лорън.

С едно-единствено експлозивно движение Барзан скочи на крака и вдигна трийсет и осемкалибровия си пистолет със заглушител към Питър, като го принуди да отстъпи заднешком до стената. Той впери поглед в дулото, което може би бе сложило край на живота на Дейвид Маркъс.

— Аз съм Питър Стърлинг от английските разузнавателни служби. Къщата е обградена — заяви той с привидно спокойствие.

Двамата му агенти и полицай Уитуърт може би нямаше да успеят да го хванат.

Барзан безмълвно се взираше в него с най-безмилостните очи, които бе виждал Питър през почти петдесетгодишната си служба в английското разузнаване.

— Няма смисъл от повече убийства. Благодарение на бруцина свързваме с теб смъртта на Табата Фоули. Разполагаме и със запис на разговора ти с Райън Уесткот непосредствено преди да взривиш пластичния експлозив. Ти каза: „Смятай, че си мъртъв, Грифит. Ти уби сина ми. Сега е твой ред да умреш“. Разполагаме с предостатъчно доказателства, за да те тикнем зад решетките за убийство.

Карлос не отговори. Питър предположи, че той разчиташе на парите и връзките си, затова реши да играе с най-силния си коз.

— Джулия Хартли е един от нашите агенти. Тя проникна в компютърната система на Дейвид Маркъс. Знаем къде са скрити всичките ти средства.

Лекото присвиване на очите на Барзан показваше, че този път се бе почувствал наистина заплашен. Въпреки това отново не каза нищо, но продължи да държи пистолета си насочен към сърцето на Стърлинг.

— Замразихме всичките ти авоари — излъга Питър. Знаеше, че тези неща отнемат време, но напоследък швейцарците бяха станали по-отзивчиви, особено когато се отнасяше за наркопари. — Няма да можеш да платиш дори на един адвокат, затова не се надявай, че ще се измъкнеш. — И извика през рамо: — Влизайте, момчета. — Щом чу приближаването на своите хора, реши да хвърли за пореден път зара. — Дай ми пистолета — каза и хвана дулото, удължено от заглушителя.

Барзан мълчаливо пусна оръжието. Проговори едва след като му сложиха белезниците и го вкараха в колата.

— Във вестниците не споменаха кой е умрял при бомбената експлозия. Убил ли съм Грифит?

— Нашите разузнавателни служби са по следите ти от години. — Стърлинг не можеше да прикрие задоволството си. — Ние прикрихме смъртта на сина ти и убедихме Уесткот и Грифит да работят за нас. Знаехме, че рано или късно ще те пипнем. — Барзан изглеждаше изненадан. Очевидно бе смятал, че става дума за лична вражда, която няма нищо общо с английското разузнаване. — Ти уби Грифит с бомбата в колата още преди три години. От тогава до сега неговата роля се играе от Уесткот. Знаехме, че ще се опиташ отново. Този път вече те очаквахме и бяхме готови.

 

 

На следващата сутрин, десет дена след като бе арестувана, Лорън бе освободена. Чакаха я Вора, Ирек, Пол и Джийта. Когато ги видя, младата жена преглътна с усилие, като се бореше с горещите сълзи, които я заслепиха.

— Как бих могла да ви се отблагодаря? — попита тя, като прегърна приятелката си.

— Ние не сме направили нищо — рече Ирек.

— Двамата просто скромничат — рече Пол. — Ирек предложи да продаде „Велма Любов“ на Такгама Накамура, за да събере пари и да ти помогне.

— Не, не си го направил.

Колкото и мъчителни да бяха изминалите дни, духът на Лорън се бе повдигнал от вярата на приятелите й в нея. Но никога не бе предполагала, че Ирек ще продаде любимата си картина.

— Господин Накамура не взе картината — додаде Джийта, — но даде на Ирек пари, за да наеме Тутуилър. Так смята, че го заслужаваш.

Младата жена бе така смаяна от чутото, че не знаеше какво да каже. Все още се изненадваше, че толкова много хора бяха предложили да й помогнат.

— Съжалявам, че позволих на Барзан да ме заблуди така — рече Пол. — Когато ни изпрати в знак на благодарност билети за Дисни Епкот Сентър, с Джийта решихме, че ни се е удала чудесна възможност да заведем там децата.

— Нямало е как да знаете що за личност е Барзан — включи се Вора. — Никой не знаеше.

— Но ако Лорън се е била свързала с брат си, Барзан нямаше да може да я заблуди, че Пол е подписал онова фалшиво парче хартия, което е видяла — рече Джийта. — И нямаше да се съгласи да напусне така внезапно Лондон.

— Това е без значение — обади се Ирек. — Барзан щеше да намери друг начин. Той призна, че се е опитал да убие Пол със свръхдоза халцион. Този човек не би се спрял пред нищо.

— Ирек е прав — съгласи се Вора. — Ако Табата Фоули не бе шпионирала Лорън, той щеше да намери някой друг.

Лорън поклати глава.

— Тя беше толкова талантлива… и всичко това бе пропиляно.

— Не я съжалявай — заяви брат й и я прегърна. — Хайде, да се прибираме у дома. Днес следобед има полет до Санта Фе.

„Вкъщи ли?“ — запита се младата жена. Къде беше нейният дом? Тук, в Лондон.

— Трябва да видя Райън.

— Той не желае да те вижда… повече — промълви Ирек. — Обясних му, че ти не си виновна. Райън знае всички признания на Барзан. Но твърди, че си била като майка си. Ако си го обичала, си била длъжна да му кажеш всичко.

— Трябва да го видя, дори да е за последен път.

Когато пристигнаха в Портландската болница, Лорън влезе сама. Прокле се за хиляден път, че не се бе отнесла с повече подозрение към предложението за работа на Барзан. Заради наивността си едва не бе убила мъжа, когото обичаше.

Завари го заспал. Беше се опитвала да се подготви психически за гледката, която я очакваше. Това не й помогна. Като видя бинтованата му глава, тя едва сподави тревожния си вик. „Какво направих?“

Приближи се на пръсти до леглото. Ръцете му лежаха край тялото, бели и безжизнени като лицето. Във вената на едната му ръка се вливаха капки от окачената над главата му система. Забеляза, че пръстенът с глава на леопард го няма.

Застана неподвижно до него, напрегнала цялата си воля в едно-единствено желание — той да намери прошка в сърцето си за нея. Райън се размърда и отвори първо едното, а след това и другото си око. Без да каже нищо, впери в нея нефокусирания си поглед, характерен за силно упоен човек.

— Как се чувстваш? — попита тихо тя.

Той примигна, сякаш да се увери, че пред него не стои привидение.

— Какво искаш? — попита дрезгаво и с напрежение младият мъж.

Лорън докосна ръката му, но той рязко я отмести.

— Искам да знаеш, че съжалявам. Никога не бих могла да нараня теб или Иги. Докато съм жива, няма да си простя.

Райън обърна глава. Стори й се, че в очите му се появиха сълзи, но не беше сигурна.

— Знам, че си разстроен заради Иги — промълви тя.

— Не. Не съм. Тя беше специално обучена да разпознава пластични експлозиви. Просто си вършеше работата. Това е всичко.

Лорън знаеше, че не мисли това, което говори. Питър Стърлинг й бе казал точно какво се бе случило, но реши да не спори.

— Аз съжалявам за Иги. — Стараеше се да говори спокойно. — Тя беше прекрасна.

— Благодарение на теб от нея не остана толкова, колкото да се побере в една лопата.

Младата жена си пое дълбоко дъх; страхуваше се, че няма да издържи на всички удари. Беше очаквала бурна реакция от негова страна — беше я заслужила. И повече от това. Едно щастливо, любящо същество бе унищожено, тъй като тя бе прекалено глупава, за да заподозре нещо нередно в цялата тази история. Слава богу, никой друг не бе изгубил живота си.

— Бих направила всичко, което е в моя власт, за да променя случилото се. Всичко. Моля те, повярвай ми.

— Забрави за това. Никой не може да промени миналото. — Очевидно измъчван от болки, Райън додаде: — Ти имаше твоя шанс. Ако бе споменала, че Барзан е финансирал…

— Ти пък не си ми казвал нищо за Ти Джей или…

— Това бе по-различно. Участвах в свръхсекретна операция на правителството.

— Прав си — съгласи се тя. — Щях да ти кажа за Барзан, ако бях предполагала колко важна е тази информация.

— Дори ти дадох още една възможност, когато те попитах дали имаш да ми кажеш нещо. Можеше да ми кажеш истината.

— Не исках да те занимавам с моите проблеми. Пол…

— Пол! Все Пол! Той те е измъкнал от Армстронг и затова ти си му посветила живота си.

— Не е вярно. Помагам му, когато има нужда от мен.

— Върви при него тогава. Махай се. Аз нямам нужда от теб.

 

 

Часове по-късно Райън се събуди, като мина бавно през различните стадии на съня и видя край леглото си Пол. Бяха се запознали на изложбата на Ирек, но не бяха разменили повече от десетина думи. Първото му желание бе да стовари юмрук в лицето му, но си каза: „Престани. Той не е виновен, че е копие на сестра си“.

— Бих искал да поговоря с теб, ако смяташ, че си в състояние — рече Пол.

— За какво?

— За Рупърт Армстронг.

— Той не ме интересува — озъби се Уесткот.

Армстронг беше зад решетките, където му беше мястото. И какво от това? То нямаше да върне Ти Джей.

— Когато майка ми се омъжи за него, бях млад и впечатлителен — започна историята си Пол, без да обръща внимание на строгия поглед на своя събеседник. — Тя се стремеше с всички сили към богатството и аз реших, че парите са всичко.

Райън се размърда смутено; ефектът от лекарството започваше да отзвучава и пулсиращата болка се завръщаше.

— След няколко години във Франция и една нещастна любовна връзка осъзнах кои са истинските стойности. Дадох си сметка, че щастието не се купува с пари.

— Давай по същество — прекъсна го, като се чудеше защо пък сега трябваше да слуша историята на брат й.

Обещаваше да бъде убийствено скучна.

— Доста рано си дадох сметка какво представлява майка ми. Разбрах, че обича само себе си. Лорън обаче не можеше да го види. Тя е прекалено добра.

— За бога, не искам да слушам за нея.

Това само му припомняше, че не може да й има доверие.

— Лорън се омъжи за Ози, стар човек с третокласна галерия. Превърна я в най-добрата галерия за акварели в Париж. В Ню Йорк ми помогна да преодолея кризата, в която бях след смъртта на първата ми съпруга.

— Накъде биеш с всичко това? Къде тук е мястото на Армстронг?

— Бия натам, че Лорън никога не е имала късмет в живота. Рупърт Армстронг, болен старец за съпруг, третокласна галерия, слаб брат… после Карлос Барзан.

— Не се опитвай да ме убедиш да й дам още един шанс…

— Барзан я примами към „Рависан“. Ти улесни нещата за него, като се влюби в нея. Той…

— Не съм влюбен в нея.

— Добре. — Пол го изгледа с видимо отвращение. — Защото аз не искам тя да има нищо общо с теб.

Това вече свари Райън напълно неподготвен. Опита се да разбере каква беше целта на Пол.

— Сестра ми е прекалено добра за теб. Подобно на Ирек Макаров тя има вътрешна сила. Дава всичко на онези, които обича. Мразеше работата си в „Саке Систахс“, където трябваше да раболепничи пред японски бизнесмени като някоя гейша. Но го направи, за да ми помогне. — Вгледа се над главата на Райън. — Аз съм последният човек на света, който заслужава подобна преданост.

Райън се взря внимателно в лицето му.

— Винаги съм имал проблеми със съня. Често обикалях из вилата късно нощем. Чувах и виждах разни неща. Подобно на майка ни аз знаех какво правеше Рупърт с Лорън. Но бях млад… объркан. Страхувах се от Рупърт. — Впери поглед навън и след кратко колебание продължи бавно: — В продължение на повече от година все отлагах и не предприемах нищо. Най-сетне реших, че повече не мога да издържам. И вместо да се изпреча пред копелето, аз избрах пътя на страхливеца. Измъкнах Лорън от Маракеш, докато Рупърт го нямаше.

Райън усети, че стомахът му се свива, макар да си повтаряше, че не дава и пет пари за Лорън. В противен случай щеше да смени физиономията на брат й.

— Тя ми прости — додаде Пол. — Щом избягахме от Маракеш, аз й признах истината и тя ми прости. Ето какъв човек е тя.

— Простила е? Боооже! По-глупава е, отколкото си мислех.

 

 

Наоколо се носеха снежни парцали и падаха върху високата до коленете снежна покривка. Лекото съскане на усилващия се вятър, който се промъкваше между боровете, обещаваше, че бурята ще продължи през цялата нощ и до Коледа. Лорън заключи вратата на галерията си в Санта Фе. Дълбокият сняг странно заглушаваше шумовете.

„Отвъд дъгата“ — галерията, която бяха отворили с Пол преди шест месеца, се намираше в края на пешеходната улица, наречена „Алеята на пирата“. Преди пристигането на испанците в Ню Мексико в началото на XVII век, Каньон Роуд не бе представлявал нищо повече от прашна пътека, водеща към Пекос Пуебло. Тя и сега си оставаше подобна на селска уличка, с тази разлика, че от двете й страни бяха наредени галерии от световна величина. „Отвъд дъгата“ се намираше в не толкова престижен участък на прочутата улица, но въпреки това Лорън се гордееше с галерията.

Гордееше се също така и със себе си. Беше успяла да намери следите на някои от ранните си произведения, които бе продала на един нюйоркски декоратор, и си ги бе откупила. Вече не се страхуваше, че ще бъде отхвърлена, и продължаваше да рисува и да увеличава колекцията си. Картините й се купуваха — бавно, но сигурно — от видни колекционери.

Спря край висока трепетлика с увиснали от снега клони. Докато залиташе из дълбоките до коленете преспи към кирпичената постройка, в която живееше сама, откакто брат й се бе оженил за Джийта, чу звъненето на телефона. Побърза да вдигне слушалката.

— Весела Коледа, Вора.

— Как разбра, че съм аз — попита приятелката й.

— Отгатнах — отвърна със смях младата жена. — Станала си да нахраниш близнаците и не си могла да заспиш, нали?

След раждането на Лариса и Анатоли Вора бе добила навика да й се обажда след нощното хранене. Като тяхна кръстница Лорън бе щастлива да бъде държана в течение за развитието на близнаците.

— Точно така — съгласи се Вора. — Обаждам се да ти пожелая весела Коледа и да ти кажа някои интересни новини. Майка ти се омъжи за французина, с който живееше след арестуването на Рупърт.

— Майка ми винаги е падала на краката си — отвърна Лорън.

Още преди години се бе отказала от всякакви опити да я разбере. Срещата им в Маракеш бе затворила завинаги вратата.

— Просто реших, че ще искаш да знаеш. Предполагам, че Каролайн няма да дойде на следващото дело на Рупърт идния месец.

— Можеш спокойно да се обзаложиш за това — отвърна младата жена, като се питаше дали приятелите й бяха чували нещо за Райън.

Не искаше да пита; така само щеше да отвори раната. След регистрирането на патента „Грифит Интернешънъл“ се бе превърнала в една от водещите компании в света.

— Как я караш? — попита Вора. — Човек не бива да е сам на Коледа.

— Престани да се тревожиш. — Стараеше се гласът й да звучи бодро. — Аз не съм сама. Пол, Джийта и чудовищата са тук. Приготвям трапезата за Бъдни вечер.

В действителност Лорън никога не се бе чувствала по-самотна. Непрекъснато си налагаше да не мисли за Райън, но не успяваше да го постигне. Все още виждаше омразата в зелените му очи. „Не мисли за онова, което не може да бъде променено. Животът е прекалено кратък.“

След като приключи разговора, струпа дърва в камината и се захвана да пали огън, като се опитваше да си повдигне настроението. Почукването на входната врата й напомни, че Деми трябваше да дойде, за да запали светлините на верандата.

Отвори тежката дъбова врата и видя насреща си Райън. Той носеше авиаторското яке на Ти Джей с обърната нагоре яка, а по тъмните му коси и раменете бяха полепнали снежинки. Сърцето й лудо затуптя.

— Навън е студено.

Отметна глава и снегът се посипа.

Младата жена отстъпи, за да му направи място, като се молеше да й е простил. Каквото и да станеше обаче, нямаше да му се моли. След посещението в болницата му бе писала безброй писма. Той знаеше колко съжалява.

Протегна ръце към нея и я привлече в обятията си. Не можеше да повярва. Той наистина беше тук. Беше си мислила, че никога повече няма да го види. Докосването на устните му изтри последните й съмнения и страхове.

— Извинявай, задето се държах така отвратително.

— Аз съжалявам, че…

Думите й бяха пресечени от нежна целувка.

— Нека да започнем отначало, сега, начаса. Да сложим край на извиненията.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Приятелите ти ме измориха, после брат ти говори с мен. Дори Питър Стърлинг беше на твоя страна.

Лорън знаеше точно какво му е казал Пол.

— Прекалено много обичам брат си, за да позволя тази единствена грешка да застане помежду ни. Освен това можех да кажа на някой учител. — Сви рамене. — Или на някой друг. Но аз се срамувах, страхувах се. Оттогава с Пол сме живели щастливо заедно в продължение на години.

— За част от случилото се съм виновен и аз — призна Райън. — Не можех да ти кажа истината. Бяхме попаднали в центъра на нещо, по-голямо от нас двамата. — Зелените му очи я гледаха сериозно. — Давам си сметка, че исках да те накажа, тъй като, подобно на майка ти, човек не може да ти се довери. Мислех, че щеше да ми кажеш цялата истина… ако ме обичаше.

— Въпреки даденото на Барзан обещание щях да ти кажа, ако предполагах, че е от значение. Дори не съм подозирала. — Младата жена въздъхна. — Баща ми все повтаряше да внимаваме, когато нещо ни се стори прекалено хубаво, за да бъде истина. Трябваше да се досетя.

Погали лицето й. В целия свят нямаше по-обичлива жена от Лорън. А като бе отричал любовта си към нея, той бе станал още по-мрачен и огорчен от живота. Нямаше как да я накаже, без да пострада и той самият.

— Какво ще кажеш за промяна да се опитаме да бъдем щастливи двамата заедно? Ще се омъжиш ли за мен?

В очите й блеснаха сълзи, когато Райън постави леопардовия пръстен на ръката й.

— Да — прошепна тя.

— Щях да дойда по-скоро, но миналата седмица умря леля Тили. Била е болна от рак, но го е крила от мен. Научих непосредствено след като излязох от болницата. Оттогава до последния й час бях с нея.

— Толкова съжалявам — промълви Лорън. — Тя беше чудесна жена.

— Тя също ми помогна да видя нещата. Леля Тили ми каза, че би простила всичко, каквото и да е то, на вуйчо Гарт, стига да бе останал жив, но след като вече го няма, било прекалено късно. Сетих се за баща си. Знаеш ли, така и не казах на Ти Джей, че го обичам. Гордостта не ми позволи.

— Аз те обичам — произнесе едва чуто Лорън. — И винаги щях да те обичам, дори да не се бе върнал при мен.

— Обичам те, Лорън. Никога не се съмнявай в това. — В целувката езикът му потърси нейния и отне дъха й. — Почакай. За малко да забравя. Имам една изненада за теб в колата. Ела.

Поведе я към новия си рейндж роувър. На задната седалка бе завит на руло берберският килим, който бе купила за брат си. Уесткот отвори вратата и посочи, но не към килима, а към нещо на предната седалка.

Отначало младата жена не успя да различи какво имаше в малката кошница. Приличаше на кутре с къса козинка. В този момент животинчето вдигна глава и се прозя, като показа розовия си език. Иги. Проряза я остра болка при спомена за онова, което бе сторила.

— Вземи я — рече Райън. — Хайде.

Лорън се поколеба и прасенцето изскимтя. Потупа го предпазливо по гърба и то я близна по ръката. Също като Иги.

— Как се казва?

— Исках ти да й избереш име, но вече си имам идея.

— Как? — попита младата жена, взе животинчето и го сгуши до гърдите си.

Така ли бе изглеждала Иги като бебе?

— Какво ще кажеш за Муци?

Нямаше как да не се засмее.

— Муци. Страхотно.

Райън я прегърна, докато тя даде пръста си на прасенцето, за да го смуче.

— Тя има нужда от теб, Лорън. — Наметна палтото си върху двете, за да ги предпази от снега. — Аз имам нужда от теб.