Мерил Сойър
Целувки от Лондон (30)

30.

Топло и ясно, утрото бе изпълнено с цвъртенето на червеношийките, прелитащи из дърветата в „Грейбърн Манър“. Слънчевите лъчи преминаваха през гъстите листа и изпъстряха земята с неравномерни шарки от златна светлина и приглушени сенки. По тревата все още имаше роса, когато Питър Стърлинг заизкачва външното стълбище и спря пред входа. Макар окулярният скенер временно да бе изключен, за да позволи на групата специалисти по експлозивите да влезе в сградата, Питър спря пред тежката дъбова врата. Огледа се през рамо едва ли не в очакване ротвайлерите да се нахвърлят отгоре му, макар да знаеше, че са затворени в специалния кучешки двор зад къщата.

Сикхът — агент от разузнавателните служби, който бе натоварил с този случай заради спокойствието му, дойде да отвори. Стърлинг влезе и мина под металния детектор. Той изпищя и лампите му засвяткаха.

— Ключовете ми — рече Питър и ги хвърли на Ади, преди да повтори процедурата. — Къде е Уесткот?

Сикхът кимна нататък по коридора към специално оборудваното и заглушено помещение. Подобно на мазето, то бе подсилено с олово, най-добрата защита срещу бомбите. Но тя можеше да се окаже недостатъчна. Докато специалистите по експлозивите бяха работили цяла нощ, Стърлинг се бе съветвал с други експерти за това какъв тип заряд може да бъде сложен в шишенцето от одеколон.

Възрастният разузнавач се стараеше да се убеди, че всичко е под контрол. Първо, хората му не бяха изгубили никого от погледа си. Снощи Барзан бе посетил Табата Фоули и Дейвид Маркъс в „Кадоган Гардънс“. По-късно се бе срещнал в един бар с Уинтроп. Разговорът им бе останал загадка. Най-вероятно бяха уговаряли последните подробности. Във всеки случай, както личеше, Уинтроп и Барзан щяха да свършат сами тази работа. Снощи Табата Фоули бе отскочила до една аптека, след което се бе върнала в хотела. Двамата с Маркъс все още не бяха излизали от апартамента и дори не се бяха обадили да им занесат сутрешното кафе; очевидно засега нямаха намерение да напускат любовното си гнезденце.

Питър влезе в обезопасената стая. Прикриващата ламперия беше отместена, така че се виждаха мониторите на осигурителните камери. Райън седеше на масата до телефона. Лицето му бе изопнато, а очите му бяха изгубили обичайния си предизвикателен поглед. Горкият. Стърлинг му подаде последното доказателство, в случай че все още имаше някакви съмнения.

Уесткот се взря в чека. Половин милион долара от личната сметка на Карлос Барзан отиваха на името на Лорън Уинтроп. С вчерашна дата.

— Джийвс го е открил тази сутрин. Било е поставено върху бюрото й. — Питър прибра листа. — Ще го запазя като доказателство.

Телефонът иззвъня и Райън го вдигна, но беше за Питър. Докато слушаше, започна да се усмихва.

— Тя е тръгнала за насам. Барзан я следва на дискретно разстояние.

— Защо тогава му е бил телефонният номер? — попита младият мъж.

— Несъмнено ще се обади на Ти Джей от лимузината си. Иска да погъделичка самочувствието си, като обясни на Грифит, че той е отговорен за онова, което ще се случи.

Най-вероятно Стърлинг имаше право. Три години бе доста дълго време за човек да се посвети на отмъщението си. Само две неща можеха да породят такава преданост. Извратен мозък. Или любов.

— Щом влезе, Лорън ще трябва да мине и през металния детектор — продължи Питър. — След случката с корсета тя вече знае точно колко метал е нужен за задействането на системата. Точно заради това те накарах да увеличиш чувствителността й.

— И искаш да се пошегувам, ако записука.

— Да. Но подай веднага на Ади шишенцето с одеколона. Той ще го занесе на екипа от експерти. Нека Барзан да мисли, че сме се хванали в капана. Нужно ни е да се обади. Това ще ни даде нужното доказателство да го осъдим. — Стърлинг си пое дълбоко дъх. — Вероятността бомбата да не е в шишенцето с одеколон е едно на милион. Тя носи в чантата си твоя портрет или каквото е там. Тази сутрин, като тръгвала, Лорън показала картината на Джийвс. Опипал я набързо, докато й се възхищавал. Нищо. Само платно, опънато на дървена рамка. Все пак ти също й хвърли един поглед.

— Вече съм я виждал.

— Погледни пак. А след това я целуни страстно и провери за скрито оръжие като пластмасов пистолет например. Ако не откриеш нещо, събори уж случайно чантата й и като я вдигаш, я отвори и погледни какво има вътре.

При мисълта за целувката с Лорън отчаянието на Райън премина в опасна омраза. Наистина копнееше да я докосне. Да постави ръце на шията й и да я удуши.

Питър излезе от стаята и слезе долу да се увери, че целият екип е на мястото си и че Ади е наблизо. Всички бяха готови. „Това е последната ми мисия“ — помисли си Стърлинг и изрече наум молитва. След по-малко от час всичко щеше да свърши.

— Лимузината й току-що мина покрай израелското посолство — съобщи един от агентите му.

— Някой да ни освободи от прасето — рече Питър; животното го последва като душеше.

— Тя изгълта вече четири шоколадови десерта — отвърна неговият човек.

— Страшна помощ е оказала, дума да няма.

Стърлинг се скри заедно с неколцина от своите хора в обезопасеното помещение, предпазвано от оловното уплътнение на стените и подсиления таван. Райън чакаше с привидно безразличие. Не изглеждаше нервен, нито пък уплашен, въпреки че през следващия час животът му щеше да виси на косъм. Внезапно Питър съжали, че не се бе оженил и че няма син. Вярно, Райън бе твърдоглав и инат, но бе интелигентен и смел.

Всички погледи се впериха в камерата над входа, когато зад завоя се показа елегантен ролс-ройс. Шофьорът отвори вратичката и стройните крака на Лорън Уинтроп се спуснаха на тротоара.

Уесткот се опита да се поуспокои. Каквото и да си бе казвал, не беше подготвен за безумния пристъп на омраза, който го обзе при появата на лицето на Лорън върху екрана. Лекият ветрец развяваше косите й, като ту скриваше, ту показваше красивия й профил. В едната си ръка държеше малка торбичка от парфюмерия. Шофьорът измъкна картината и й я подаде.

— Оставя чантата си в колата — заяви Стърлинг, макар всички да видяха как младата жена подаде дамската си чанта на шофьора, а след това позвъни на портата.

Лорън чакаше и вече преживяваше ужаса от неизбежните проверки на охраната. Гореше от желание да поговори с Райън. Искаше й се да може да му разкаже всичко… мразеше лъжата. Но сега не бе моментът. Той имаше своите проблеми. „Моля те, помогни на Райън да уреди нещата си колкото се може по-скоро, а аз да оправя кашата с Пол.“

Цяла нощ се бе занимавала с приготвянето на багажа и привършването на належащите си задачи. Беше набирала номера на Пол на всеки десет минути. И все така не й отговориха нито той, нито Джийта. Младата жена се надяваше да успее да се свърже скоро с него, за да изясни този проблем.

Вратата се отвори и тя провря грижливо портрета през отвора. Токчетата й зачаткаха по каменните стъпала. Лорън се оглеждаше за кучетата. Никога досега не беше използвала този вход, но се досети да застане пред окулярния скенер; в същото време камерата я оглеждаше. Най-сетне вратата се отвори и тя влезе в „Грейбърн Манър“.

Край арката, която прикриваше металния детектор, стояха Райън и Ади. Мина под съоръжението уверена, че този път няма да го задейства.

— Оставих чантата си в колата — рече тя в желанието си да разведри атмосферата. И от самолет се виждаше, че Райън не е особено щастлив да я види. — Не искам да рискувам. — Протегна ръката с подаръка. — Това е за Иги.

Без да каже дума младият мъж я подаде на сикха, който изчезна нанякъде по мрачния коридор.

— По една капка зад ушите — пошегува се Лорън, леко изнервена от не особено радушното му посрещане. — Къде е тя? — попита младата жена и се огледа за прасенцето, като подпря портрета на стената.

— Спи.

Гласът на Уесткот прозвуча студено и безизразно.

— Съжалявам, но трябваше да дойда — промълви тя, усещайки остро недоволството му. — Знам, че в момента имаш да вършиш нещо важно. Но днес следобед заминавам за Санта Фе и не знам кога ще се върна.

Той протегна ръцете си към нея, но в очите му не видя радост. Прегърна го; искаше й се отчаяно да му разкаже всичко. Но дори най-големият глупак можеше да види, че той и без това сякаш бе поел тежестта на света върху раменете си. Защо трябваше да прибавя към нея и своя товар? Щом се озова в обятията му, изпита известна утеха, затова не обърна внимание на силата, с която устните му се впиха в нейните, сякаш искаше да я накаже за нещо. Дланите му се плъзнаха по тялото й, като стискаха по-силно от необходимото.

„Няма скрито оръжие. Нито дамска чанта. Очевидно отговорът е шишенцето с одеколон“ — реши младият мъж и я отблъсна от себе си.

— Какво е станало с брат ти?

Не можеше да го излъже и да очаква да я уважава по-късно, когато му кажеше истината. Реши да му каже колкото се може повече, без да го обременява.

— Една от сделките му не върви както трябва. Той има нужда от мен.

— Така ли? — Тонът му беше убийствен. — Мислех, че е болен. Поне така си казала на Ирек.

Лицето й стана мрачно, но тя го погледна право в очите, когато отговори:

— Прекалено лично е, за да го обсъждам с Ирек.

— О? Мислех, че Вора е най-добрата ти приятелка.

— Така е, но…

Внезапно осъзна, че не е трябвало да идва. Имаше нещо в Райън Уесткот, което никога нямаше да може да разбере. Той можеше да бъде чувствителен в един миг и след това — напълно безчувствен. Трябваше да изяснят това, преди да задълбочат отношенията си. Той трябваше да се научи да общува. Това не бе еднопосочна улица.

„Лъжкиня — помисли си младият мъж. — Но не съвършена.“ Всеки можеше да разбере, че тази история с брат й е пълна измислица.

— Пол има нужда от мен. Исках да знаеш къде съм, в случай че поискаш да се свържеш с мен. Завърших портрета ти. Бих искала да ти го дам.

И му го подаде.

Той огледа първо задната част. Дървени дъсчици, на които бе опънато платното и жицата за окачване.

— По принцип се гледа отпред.

Не можа да скрие обидата си. Нима това бе човекът, който я обичаше?

— Хубава е. — Успя да се усмихне, докато подпираше картината с лице към стената. — На Ти Джей ще му хареса.

— Така ли мислиш? Наистина?

Искреността й го свари неподготвен.

 

 

— Лорън, има ли нещо, каквото и да е то, което би искала да ми кажеш?

Младата жена се поколеба за момент; чудеше се дали да му каже за затрудненията на Пол. Какво можеше да направи Райън? Най-вероятно щеше да я посъветва да се запознае с фактите от брат си, преди да предприема каквото и да било. Точно така смяташе да постъпи и тя самата. Онова, което беше важно в момента, бе да му покаже какво изпитва към него.

— Не знаех какво означава да обичаш, преди да те срещна. Никога не забравяй, че те обичам с цялото си сърце.

Тези думи не му позволяваха да се радва на победата. Едва не й повярва. Изпълнение, достойно за най-голямата награда. По дяволите!

Когато вратата се затвори зад Лорън, при него се втурнаха пет-шест от момчетата на Стърлинг, предшествани от Иги, която душеше въздуха.

— Кой те пусна тук? — попита Уесткот и се насочи към обезопасената стая.

В това време телефонът иззвъня. Младият мъж се втурна към помещението и чу Питър да казва:

— Хващам се на бас десет на едно, че това е Барзан.

После включи магнетофона и кимна към Райън да вдигне слушалката.

— Да? — рече нехайно Уесткот, сякаш не бе очаквал от три години този момент.

— Ти Джей Грифит?

Райън го остави известно време в неизвестност.

— Кой се обажда? — попита най-сетне той.

— Карлос Барзан.

— Един момент. — Младият мъж позакри слушалката и се провикна: — Ади, свържи линията с Ти Джей. Кажи му, че се обажда Барзан.

— Ти ли си, Уесткот?

— Да.

— Онзи ден побъбрих малко с един общ приятел.

Стърлинг избърса чело с носната си кърпа. Обзе го някакво мрачно предчувствие, подсилвано от шума, който се носеше откъм коридора. Какво правеха с проклетото прасе хората му?

— Кой приятел? — попита Райън, разсеян от глъчката пред стаята.

Тромавата Иги бе заседнала някъде. За кой ли път.

— Рупърт Армстронг.

— Както разбирам, сега Армстронг е жалко извинение за мъж.

Не обърна внимание на безмълвното повдигане на вежди на Стърлинг. Не беше споменавал за инцидента с гаротата. Трябваше да я използва за врата на Лорън.

До слуха му достигна цинично изхилване.

— Рупърт ми каза, че си бил влюбен в доведената му дъщеря.

— Въобразяваш си. Трябва да се дължи на отсъствието на топки. — Прикри слушалката с длан и прошепна на Стърлинг: — Някой да отнесе Иги или да затвори вратата. Не мога да се съсредоточа.

— Защо се бави толкова Грифит? — попита Барзан.

— Идва. Благодарение на теб вече не се движи така бързо.

— Как ти се струва портретът ти?

— Страхотен е — отвърна Уесткот, като се стараеше да продължава да говори с привидно нехайство.

Струваше му се, че се е върнал във виетнамската джунгла. Нямаше представа какъв ще бъде следващият ход на врага.

— Грифит видял ли го е?

— Точно сега го гледа — излъга Райън.

Картината бе в другия край на коридора край входната врата, където си бе взел довиждане с онази кучка.

Затисна другото си ухо, докато Питър прекоси стаята и затвори вратата. Иги се бе заклещила някъде и викаше за помощ.

Барзан се засмя:

— Страхотно. Аз…

Истината прониза младия мъж като куршум. Захвърли телефонната слушалка, притича покрай специалистите по експлозиите и се втурна към Стърлинг, като крещеше:

— Иги! Иги!

Питър му препречи пътя към вратата с тялото си.

— Не, Райън. Не може да…

Уесткот го изблъска встрани. Разполагаше само със секунди, преди Барзан да разбере, че той вече не е на телефона и да натисне дистанционното устройство, което щеше да детонира бомбата. Отвори със замах тежката оловна врата.

Семтекс-Х. Пластичен експлозив — любимото оръжие на терористите. Иги се бе опитала да ги предупреди. Боята. Това трябва да беше пластичен експлозив, поставен внимателно от Лорън.

„Не мисли за тази кучка сега. Спаси Иги.“

Когато се спусна през вратата — или може би част от секундата по-рано — сградата се разтърси от оглушителна експлозия. Инстинктът го накара да се хвърли на пода. Из въздуха се разлетяха парчета камъни и стъкло, подобни на смъртоносни копия. До слуха му достигна болезнено стенание. Без да обръща внимание на болката, той запълзя по корем — както бе правил на Дяволския хълм във Виетнам — докато достигна Иги.

— Всичко е наред, скъпа — прошепна той на купчината окървавена козина и изпочупени кости.

Но не беше наред. За Иги никога нямаше да бъде. Предните крака и лявата страна на лицето й бяха отнесени. Кръвта струеше от зурлата й; очевидно не й оставаше да живее повече от две-три минути.

— Благодаря ти за компанията — промълви младият мъж, припомнил си дългите самотни нощи. — Никога няма да те забравя.

Животното изквича измъчено и тялото му се отпусна в ръцете на Райън.

— Слава богу.

Не желаеше Иги да страда повече.

Из цялата сграда се разнесе скърцане и старите няколко века греди, поддържащи достойния за катедрала таван, се срутиха. Последното, което видя Райън, бяха доверчивите очи на Иги, вперени безжизнено в него.

 

 

Докато лимузината се движеше по улицата, Лорън се питаше дали някога щеше да разбере Райън. В този момент се чу оглушителен взрив. Автомобилът спря толкова рязко, че главата на младата жена се удари във вратичката. Обърна се и видя, че на мястото, където допреди малко се бе издигал „Грейбърн Манър“, зее дупка. Рязко отвори вратата, изскочи навън, изгуби едната си обувка, спъна се и хукна по улицата. Изрита другата си обувка и тя полетя към съседната ограда. Привела глава, се устреми сляпо към къщата. Спря задъхана на посипания със стъкла тротоар. По някакво чудо стената около „Грейбърн Манър“ все още си беше на мястото.

— Райън!

Нададе пронизителен писък, докато блъскаше по металната врата. Видеокамерата висеше на една прекъсната жица и пръскаше искри. От сградата лумнаха задушливи пламъци. Димът напълни дробовете й и тя се отпусна на колене. Извика отново и след това отново и отново. Но от гърлото й не излезе никакъв звук.

Вцепенена от страх, тя видя като насън тичащите към нея хора и чу писъка на сирените на носещите се по улицата коли. Пушекът изгаряше очите й. Беше й трудно да вижда, но въпреки това не откъсваше очи от мястото, където допреди малко беше входната врата. „Какво стана, за бога? Моля те, Боже, нека Райън да е добре. Моля те, побързай, преди сградата да се е превърнала в крематориум.“

Усети върху раменете си две тежки ръце. Инстинктивно се опита да се освободи, когато я вдигнаха да стане. Не беше забелязала, че стъпалата й са разрязани и кървят.

— Арестувана сте.

 

 

Вора затвори с трепереща ръка телефона, като се чудеше как да съобщи новината на Ирек. Влезе бавно в кухнята, където той запарваше билков чай и подреждаше сладки в един поднос.

— Какво каза д-р Осгуд? Добре ли е бебето?

Вора си пое дълбоко дъх.

— Бебетата са много добре.

Той изтърва кифличката върху плота.

— Бебета ли?

— Близнаци. Здрави близнаци.

— Седни, матушка… майчице — нареди Ирек и тя се отпусна на един стол. — Вдигни си краката.

— Чувствам се прекрасно, честно. Не е нужно да ми прислужваш.

— Яж! — изкомандва той и, целият засиял, сложи на масата пред нея подноса със сладките. — Яж за трима.

— Уф! — изпъшка Вора.

„Не след дълго ще заприличам на презокеански параход“ — помисли си. В същия момент телефонът иззвъня.

Оставиха го да си звъни. Бе им станало навик да изчакват включването на телефонния секретар. Иначе нямаше да имат нито миг покой от репортери, фенове, покани.

— Господин Макаров, обажда се Лорънс Мартин от „Таймс“. Искам да знам какъв е вашият коментар във връзка с арестуването на Лорън Уинтроп.

Руснакът бързо прекоси стаята и грабна слушалката.

— Арестувана? Арестувана ли? Какво казахте?

— Арестували са я преди обяд. Официално все още не е обвинена в нищо, но според моя източник се предполага, че е поставила бомба в дома на Ти Джей Грифит.

— Невъзможно — заяви без колебание Ирек.

Вора притисна ръка към гърдите си. „Бебетата ритат“ бе първата й мисъл, преди да осъзнае, че всъщност сърцето й се блъска. Лорън? Бомба? Никога.

— Знаете ли откъде Лорън се е снабдила със Семтекс-X?

— Какво е това Сем Текс X?

— Пластичен експлозив. Нали се сещате, със същия бе свален самолетът на „Пан Американ“ над Локърби. Както разбрах, нанесла го е върху платно като грунд. Имате ли представа откъде го е взела или как е разбрала, че може да бъде представен като боя?

— Не. И ето какво ще ви кажа още — тя е невинна. Познавам хората. Лорън Уинтроп е най-добрата. Никога не би сторила подобно нещо. Никога.

— Скотланд Ярд разполага с много доказателства срещу нея — обясни репортерът; гласът му продължаваше да звучи от телефонния секретар. — Имате ли коментар във връзка с това?

— Майната му на Скотланд Ярд!

— Мога ли да цитирам думите ви?

Руснакът тресна слушалката.

— Какво ще правим?

— Адвокат — отвърна без колебание Вора. — Ще има нужда от добър адвокат. Тутуилър е най-добрият.

Той никога не се отказваше от доходен спор. „Ще те защитавам до последната ти лира“ — бе неговото мото. Но когато Вора спомена името на Лорън, той отказа да се заеме със случая, като обясни, че обикновено се захваща само с онези от тях, които имаха някакъв шанс да бъдат спечелени.

Ирек бе включил първа програма на Би Би Си, когато Вора влезе в стаята с вестта за отказа на адвоката.

— Някой убит ли е? — попита тя; едва сега осъзна сериозността на положението, след като видя по телевизията онова, което бе останало от някога внушителния „Грейбърн Манър“.

— Не знаят нищо повече от репортера на „Таймс“.

— Мислиш ли, че Райън е бил вътре?

Ирек поклати глава; по лицето му се четеше загриженост.

— Какво каза адвокатът?

— Отказа да се заеме със случая. Ще се обадя на д-р Дигсби. Знам, че работи в тясно сътрудничество с Тутуилър. Мнозина от адвокатите повеждат медийни кампании, за да подсигурят победата на своя клиент.

— За бога, не — каза д-р Дигсби, когато Вора му се обади. — Господ проговори.

Стиснала слушалката, тя се отпусна на един стол и щом срещна питащия поглед на Ирек, поклати глава. Как да убеди евангелиста с глава като пудинг, който слагаше равенство между медийните образи и Божията воля? Реши да прибегне до божествена доза комплименти.

— Сигурна съм, д-р Дигсби, че Господ гледа с голямо уважение на добрата ви работа. Убедена съм, че ако поговорите с господин Тутуилър, Бог ще го насочи в правилна посока и той ще вземе случая с божията благословия.

— Ами-и — отвърна докторът, — смятам, че това е истина. Но в случай че събитие с подобна важност бъде разгласено до такава степен, значи такава е божията воля. Не е възможно да бъде променена.

„Побъркан човек.“

— Господ иска да помогнете. Чувствам го.

— В такъв случай ще бъдат необходими много пари. Господин Тутуилър е скъп адвокат. Аз пък ще трябва да увелича персонала си с цяла армия от частни детективи, за да достигна до дъното на нещата. Най-вероятно ще бъдат нужни около половин милион лири, за да променим Божиите намерения. Той ще има нужда от тях в брой… незабавно.

Почти един милион долара. Вора си пое нервно дъх. Парите, с които разполагаха, бяха далеч под тази сума след аферата с фалшифицираните репродукции и покупката на поршето и малкото имение. Може би щяха да ги съберат, но за това щеше да бъде нужно време. Защо изобщо се занимаваше с този побъркан? Защото единствено той можеше да накара Тутуилър да се заеме със случая, а медиите — да оставят Лорън на мира.

— Какво има? — попита Ирек.

 

 

„Как, по дяволите, се е измъкнал Карлос Барзан?“ — питаше се същата вечер Питър Стърлинг. В първите мигове на суматохата, последвала експлозията, Барзан бе изскочил от своята лимузина и бе изчезнал в тълпата, преди агентите, които го следяха, да успеят да го арестуват. Поне сега Лорън Уинтроп им беше в ръцете. Питър се взираше през прозореца на кабинета си в Скотланд Ярд. Мракът се спускаше над Лондон. Усети натрапчиво пулсиране в слепоочията и докосна несъзнателно превръзката си. Наистина беше време да се пенсионира. След като едно прасе се бе оказало по-умно от него самия и хората му…

— Кой би помислил, че Семтекс-Х може да се нанесе като боя? — попита един от хората в Интерпол.

— Никой не е подозирал — призна Стърлинг.

В миналото бе маскиран във вид на сладкиши, на вафли, на детски играчки, дори нагънат като хартия. Но кой да предполага, че можело да имитира боя? Никой. Никой от специалистите по експлозивите не бе споменавал дори за подобна възможност. Миниатюрният детонатор и жичката също бяха гениално измислени. Никой не ги беше видял, а бяха прекалено малки, за да бъдат уловени от металния детектор.

Колкото до Уинтроп, тя бе съвършена актриса. Сълзите й и молбите да разбере какво е станало с Райън и Грифит не успяха да заблудят Питър. Тя беше не по-малко виновна от Барзан. Сега вече случаят щеше да бъде предаден в ръцете на правителството на Нейно величество. Намесването на толкова много тайни служби, както национални, така и международни, превръщаха всичко в правен кошмар. Това обаче вече не го вълнуваше; проблемът щеше да се разрешава от някой друг. За удобство всички те използваха помощните средства на Скотланд Ярд.

— Обади се в болницата — обърна се към един от своите хора Стърлинг.

— Звъних преди пет минути.

— Обади се пак.

Молеше се Райън да живее. Слава богу, останалите му хора се бяха отървали с дребни наранявания и обгаряния. За щастие специалният екип за бързо реагиране при експлозии бе на местопроизшествието, пожарните коли и линейките чакаха наблизо. Ако не беше така, Райън щеше да умре на място.

Иги обаче не бе имала такъв късмет. Беше се опитала да ги предупреди, щом долови слабия мирис на азот, който издаваха всички пластични експлозиви. Но за разлика от кучетата пазачи, от които се бояха всички, те бяха започнали да гледат на свинчето като на домашно животно. Тя бе давала предупредителния сигнал, както я бяха обучили, но никой не й бе обърнал внимание. Докато не бе станало прекалено късно.

Стърлинг прокле за кой ли път пластичните експлозиви. Трябваше да се досети. Барзан знаеше, че „Грейбърн Манър“ е оборудван с най-модерна охранителна техника, в това число и окулярен скенер. Апаратурата обаче не бе успяла да засече смъртоносния експлозив. Единственият индикатор за неговото наличие бе миризмата на азот, толкова лека, че можеше да бъде доловена само от най-чувствителното обоняние. Питър имаше желание да вземе бомбен детектор за термален неутронен анализ, предназначен да открива Семтекс-Х в багажа по аерогарите, но цената бе фантастична. Дори летищата се опъваха и само малко от тях ги инсталираха. В Англия такова съоръжение имаше само на летище „Гетуик“.

Телефонът иззвъня и един от агентите вдигна слушалката. Тъй като я остави веднага, сърцето на Питър натежа като олово; предполагаше, че от болницата са ги известили за края на Уесткот. Бедното момче. В известен смисъл последните три години, макар и нелеки, бяха забавни. Райън му бе едновременно протеже и заместваше сина, който не бе имал никога. Стърлинг бе готов да разкъса с голи ръце и онази жена, и Барзан. Те бяха унищожили един от най-блестящите мъже, които бе срещал. Животът не беше справедлив.

— Беше нашият човек, който следеше Дейвид Маркъс — обясни агентът, отговорил на позвъняването. — Опитвали се да се свържат с нас. Табата Фоули убила Маркъс. Днес следобед камериерката влязла в стаята му и някаква млада жена, отговаряща на описанието на Табата, я завързала и й откраднала дрехите. Промъкнала се край нашите момчета, облечена като камериерка.

Питър въздъхна, изпълнен с благодарност, че Райън е жив.

„Защо Фоули ще убива Маркъс?“ Замисли се над създалата се ситуация. Агентът, следил Дейвид в нощта на откриването на изложбата на Макаров, бе потвърдил предположенията на Уесткот. Маркъс бе унищожил статуетката на Фоули. Но след това двамата се бяха сдобрили. Дали Маркъс не бе направил нещо друго на момичето? Нещо толкова лошо, че да го принуди да го убие? Шестото му чувство се обади отново. Нещо не беше както трябва.

Жени. Така щеше да си отиде в гроба, без да ги е разбрал. Реши да слезе долу, за да види как върви разпитът на Уинтроп.

Изобщо не вървеше. Тя стоеше все още в килията с празен поглед. Краката й бяха превързани, но кръвта бе избила през бинта.

— Добре ли е Райън? Ами господин Грифит? Живи ли са?

Долови отчаянието в гласа й, но не се поддаде на манипулациите й. Странно, но тя все още не бе поискала адвокат.

— Моля ви, кажете ми — проплака тя, когато Стърлинг тръгна към вратата.

 

 

Лорън се взираше с празен поглед пред себе си, докато адвокат Тутуилър я информираше за обвиненията, които най-вероятно щеше да предяви срещу нея правителството на Нейно величество.

— Райън и господин Грифит добре ли са?

Сините очи на събеседника й я изгледаха така, сякаш бе дошла от друга планета.

— Ще видя дали мога да разбера.

— Аз нямам пари — обясни немощно тя.

Подобно на кораб, озовал се в непознати води, тя не знаеше къде се намира. Не знаеше нито къде отива, нито откъде идва.

— Ирек Макаров вече ми плати. Той и Вора Лейтън настояват да бъдете защитена.

Младата жена едва не избухна в сълзи. Приятелите й вярваха в нея. Това й даде смелост и воля за борба. Виновният трябва да бе Барзан. Той бе поставил бомба в картината или в шишенцето с одеколон. Някъде. А тя, благодарение на връзката си с Райън, бе отнесла смъртоносната бомба в „Грейбърн Манър“. Ето защо я бе наел Барзан, като й бе платил повече от обичайното за такава длъжност. Трябваше да бъде по-подозрителна към мотивите му. Нямаше да го остави да се измъкне с това, което бе сторил. Ако Райън или Ти Джей бяха загинали, дължеше им поне това — да помогне Барзан да получи заслуженото.

 

 

— По дяволите!

Питър Стърлинг захвърли броя на „Таймс“ на следващата сутрин след експлозията. Медийната война бе в ход. Зад всичко това стоеше смахнатият д-р Дигсби. Всеки критикуваше начина, по който Питър бе ръководил операцията. Израелците и руснаците изразяваха възмущението си, подкрепяни от кралските си съседи от Кенсингтън Палас. Как така пластичният експлозив минал незабелязано? Всички разполагаха с кучета, способни да подушат издайническия азот. За бога, какво правеха агентите от разузнаването с прасета?

Никой не си бе направил труда да провери, че обонянието на този вид прасенца бе по-чувствително от кучешкото. Никой не се сети да провери колко много бяха стрували покупката и обучението на Иги. В това отношение тя превъзхождаше… Медиите обаче не смятаха така. Миниатюрните прасенца били прекалено екзотични. Малцина ги бяха виждали или бяха чували за тях. Затова ги представяха за „домашни любимци“, а не за работещи животни като кучетата пазачи.

През следващите дни димната завеса, пусната от медиите, се сгъсти още повече. Асоциацията на хотелиерите се оплака, че хората на Стърлинг успели да оградят сцената на местопрестъплението, но оставили убийцата, Табата Фоули, да се измъкне. Кралското общество за защита на животните искаше да бъдат обяснени методите, използвани при обучението на Иги. Музеите от цял свят критикуваха Питър, че не бе преместил колекцията на Грифит на безопасно място, макар нито една картина да не бе пострадала. Крал Хасан се обърна с протест към кралицата, че не бил информиран по-рано за дейността на Армстронг.

Разузнавателните служби бяха скрили някои факти от средствата за масова информация. Никой не знаеше за участието на Райън Уесткот или Джулия Хартли. Не беше направена връзка между фалшивите репродукции, в които бе замесен Базил Блакстоук, от една страна, и Барзан, от друга. И най-важното, не знаеха, че властите издирват Барзан. Стърлинг смяташе, че шансът им да го хванат ще бъде по-голям, ако той не подозира за намеренията им.

За една седмица Питър получи купища телеграми. Като че ли всички, познавали Лорън, настояваха да повярват на историята й. Той от своя страна я бе виждал на няколко пъти. Единственият й въпрос неизменно бе за състоянието на Грифит и Уесткот.

Трябваше да признае, че историята й звучеше правдоподобно. Бяха се случвали и по-странни неща. Опасяваше се, да не би да беше предубеден. Дали любовната му връзка с Ейми Торп не се бе отразила върху прозорливостта му? Ейми беше казала, че го обича. Но онова, което обичаше всъщност, беше интригата, авантюрата, вълнението от шпионската дейност. Той бе факир в това отношение и тя бе негово протеже. Изобщо не бе трябвало да се влюбва в нея и в продължение на толкова години, след като тя се омъжи за друг, да живее с горчивина и разочарование в душата. Не всички жени бяха такива. Може би Лорън бе действително такава, за каквато се представяше — невинна пионка.

Ключът към загадката трябва да беше Табата Фоули. Никой друг не можеше да потвърди историята на Уинтроп. Но къде беше Табата? Търсеше я полицията, както и тайни детективи, пратени от Тутуилър, и всички репортери в Лондон. Нищо. Къде би отишъл той самият, ако бе млад и трябваше да се крие?

— Сър. — Един от неговите агенти надникна през вратата. — Току-що се обадиха от болницата. Уесткот е вън от опасност.

Макар да не си падаше по молитвите, Питър отдаде горещи благодарности към небето. След това взе асансьора, за да слезе при Лорън. Тя вдигна очаквателно поглед.

— Райън ще живее.

— Слава богу! Слава богу! — Сълзи изпълниха очите й, но не потекоха. — Благословен да сте, че ми казахте. Нямате представа какво означава той за мен — промълви с треперещ глас. — Сега вече мога да посрещна всичко, което ще се случи с мен. Каквото и да е то.

Разтърсен, Питър излезе от стаята. Вече бе убеден, че Лорън обича Уесткот. Никой не би могъл да имитира подобни чувства. Сега вече трябваше да намери на всяка цена Фоули. Прегледа информацията за нея. Уинтроп бе казала, че тя е непълнолетна и е избягала от дома си. Вкъщи. Тя можеше да се прибере вкъщи, ако селото бе достатъчно изолирано. Многобройните лондонски вестници достигаха дори в местенцата, които се намираха на гърба на географията. Но ако Табата се бе дегизирала и не се набиваше на очи, можеше да се крие, докато всичко отшуми.

Личности като Вора Лейтън, изключително чувствителни към класовите различия, бяха забелязали лекия акцент на момичето. Едва доловимата напевност на говора й издаваха, че е израснала на юг. Стърлинг изпрати хора да разговарят с шофьорите на всички компании, изпратили камиони на юг в дните след убийството. Дали не се бе качила на автостоп?

Един от шофьорите на млечни продукти „Рода“ докладва, че в началото на седмицата свалил едно момиче в Уеймът. То не било с кестенява, а с къса руса коса, но затова пък имало големи гърди.

Питър разпита лично шофьора.

— Момичето каза ли къде отива, след като го оставихте?

Човекът поклати глава.

— То мълча през цялото време. Спа, сякаш… сякаш не бе спало цяла седмица.

— Трябва да я намерим. Има ли нещо друго, което бихте могли да ни кажете? Каквото и да е?

— Тя изтърва листче със записан върху него телефонен номер. Хвърлих го, но ми се струва, че беше портландски.

Питър дръпна дълбоко дим от лулата; не можеше да повярва на късмета си. Остров Портланд беше малък. Ако Табата бе отишла там, лесно щеше да открие следите й. Благодари на шофьора и понечи да си тръгне.

— Вие помагате на баща й, нали? — попита шофьорът, когато той вече бе хванал дръжката на вратата.

— Баща й ли? — Изведнъж го обзе силно вълнение. — Как изглеждаше той?

— Възрастен. С черна коса. — Човекът сви рамене. — Скъпи дрехи. Беше тук вчера.

Барзан. Пулсът на Стърлинг се ускори; беше сигурен, че Барзан е по следите на Табата. Защо? Нима най-важното за него не бе да се измъкне от Англия? Досега никакви следи не бяха водили към него. Защо щеше да гони една убийца? Я чакай малко. Не бяха ли заключили прекалено прибързано, че Дейвид Маркъс е убит от Табата? Фактът, че бе нападнала камериерката, все още не означаваше, че е убила любовника си. Нищо чудно да е станала свидетел на убийството. Специалистите по съдебна медицина бяха определили, че то е станало някъде между седем и дванайсет часа вечерта преди откриването на трупа.

Нямаше представа защо бе изчакала до следващия ден, за да избяга. Тогава си спомни подробностите от доклада по случая. Купила кислородна вода и ножици от съседната аптека. В умивалника бяха открили косми и следи от изрусяване. Какво би трябвало да бъде момичето, способно да прекара нощта с мъртвия си любовник, като си реже и изрусява косите? От същия тип като момичето, приело пари, за да предаде жената, която го бе приела като приятелка.

Ако Барзан бе чел вестниците, той не би видял името си и не би разбрал, че го търсят. Но той сигурно бе видял статиите за Табата и е стигнал до заключението, че тя е била в хотелския апартамент, когато е застрелял Маркъс. Несъмнено се страхуваше, че може да го изобличи.

— Кога дойде да ви види „бащата“?

— Рано сутринта вчера.

Барзан имаше преднина от цял един ден. Ако Питър не успееше да открие пръв Табата, трябваше да я смята за мъртва.

А Лорън Уинтроп със сигурност щеше да бъде осъдена.