Мерил Сойър
Целувки от Лондон (3)

3.

„Много изтъркан похват“ — готвеше се да каже тя, но в този момент забеляза изуменото му изражение. Той или наистина мислеше, че я познава, или беше дяволски добър актьор.

— Не, не сме се срещали.

Проницателните му очи я оглеждаха без познатата сластолюбива искрица, която бе свикнала да вижда в очите на мъжете.

— Аз никога не греша.

И вместо да поеме протегнатата длан, той пъхна юмрук в джоба на панталоните си.

Неспособна да реши как да реагира на подобна грубост, младата жена застана неподвижно и се вгледа в него. Носът му бе прекалено остър, за да може да се нарече красив, грубите черти на загорялото му от слънцето лице се осветяваха от зелените му очи. Тъмнокестенявите коси, малко по-дълги от модата в момента, блестяха като козина на норка.

— Какво мислите за тази изложба? — попита тя, за да наруши неловкото мълчание.

— Пълен боклук.

Лорън трябваше да положи героични усилия, за да задържи усмивката на лицето си. Той я наблюдаваше смръщено, без да отвърне на усмивката й.

— Ето джина ти, Райън — дочу зад гърба си тя гласа на Вора.

До нея стоеше Финли Тибетс и сините му очи оглеждаха преценяващо Лорън. През цялото време, докато им изнасяше лекцията си за най-новите тенденции в съвременното изкуство, тя се молеше Райън Уесткот да не изкаже и пред него мнението си за творбите на Клайв.

— Просто трябва да имам нещо на Холкомб.

Гласът на приближаващата се Муци можеше да бъде чут и от другия бряг на Темза.

Преди малко Финли я бе запознал с богатата наследница. Муци не й се стори от хората, колекциониращи произведения на изкуството, но доста отдавна бе научила колко измамен може да бъде външният вид.

— Аз купих тази — заяви Муци и посочи огромното платно пред Уесткот и Уинтроп. — Какво ще кажеш, не е ли прекрасна? — обърна се след това тя към Финли.

В това време се появи и самият Клайв. Тибетс отпи замислено от своето шампанско, като изучаваше платното.

— Интересно. Много интересно.

Последва щастливият смях на Муци и учтиви коментари от страна на останалите. Райън се приведе до ухото на Лорън:

— По този начин англичаните всъщност казват „гадост“.

— Кажете какво изразявате с вашата творба — обърна се Тибетс към художника, без да откъсва очи от Лорън.

Заглавието върху окачената на стената табелка беше „Слизане в чистилището“, но тя се съмняваше, че някой бе успял да го разчете. Беше казала на Вора, че табелките са прекалено малки, а шрифтът — прекалено стилизиран. Следващия път щеше да сложи по-големи табелки и да използва печатни букви.

— Това е птицата Феникс, издигаща се от пепелта на душата — започна художникът и посочи към кръга с напластена отгоре му синя боя в долния ъгъл на картината, а след това — и към неравните възвишения в сиво, напръскани със зелено. — Тя отразява вечното търсене на любов и удовлетворение от човека.

— А аз мислех, че всичките врели-некипели са върху платното — прошепна отново в ухото й Райън.

Младата жена се престори, че не го е чула, с надеждата, че никой не е забелязал ироничната му усмивка. Вече виждаше как Финли, който в момента се взираше отблизо в творбата, прави на пух и прах и Клайв, и галерията в рецензията си.

— Разбирам — обади се той. — Това е трансцендентното прераждане на душата. Утвърждаване на самия живот.

Всички, с изключение на Уесткот и Уинтроп, кимнаха в знак на съгласие.

— Това… — Клайв посочи към някакво отровнозелено петно, поръсено със сиво — … е кулминацията: прераждането на духа.

— Защо тогава го е озаглавил така? — произнесе тихо Райън, така че само тя го чу.

В отчаяното си желание да ги откъсне от платното, преди някой друг също да бе разчел заглавието или да бе чул коментарите на Райън, Лорън попита:

— Всички ли ще дойдете на нашето парти?

Вора бе поканила само неколцина подбрани люде на вечеря след изложбата. Целта й бе, като ги поразходи из дома на Лорън, да им покаже, че съдружничката й разполага с пари. Всички в Англия трябваше да я приемат като богата вдовица, която финансираше галерията.

— Много ми се искаше да дойда, но не мислех, че ще мога. — Тибетс се усмихна на Лорън. — И сега съжалявам.

— Няма проблем — отвърна тя, като се питаше дали ще могат да сложат още един стол край масата. — На нас ще ни бъде много приятно.

— И Муци — добави Клайв.

— Разбира се. — Нямаше избор. Усмихна се, но нямаше представа къде щяха да поберат всички. Вора бе подготвила официална вечеря със седем блюда и картички с места за всеки един. — Тръгвайте тогава. Аз ще дойда веднага щом затворя галерията.

Райън обаче остана с нея.

— Кажи ми, че това наистина ти харесва.

— Ами Финли забеляза неговата значимост.

— Тибетс не би могъл да различи детска цапаница от творба на Дали. Както и Холкомб.

Тя потръпна, макар че забележката му беше много точна.

— Холкомб не само не си спомня заглавието, ами и картината е с главата надолу.

— Това е пълен абсурд.

Той посочи към горния ляв ъгъл на платното. Тя примижа; различи едва забележимо „X“ и след него някакви завъртулки, губещи се в кафяво-зелените цапаници.

— Как не съм забелязала?

 

 

Вора стоеше край ъгъла с отиващите си гости, очаквайки да докарат ягуара й. В това време турбо бентлито на Муци, карано от личния й шофьор, се спусна към Бъркли Скуеър; с него бе тръгнал и Клайв. Изобщо не се учудваше, че Муци бе купила най-слабата от изложените картини.

Самоуверен както винаги, годеникът й бе успял да покаже на Финли истинската значимост на своето творчество. Жалко, че не си бе спомнил точно коя картина описва. И слава богу, че никой друг не бе прочел заглавието, в противен случай Клайв щеше да се изложи, а заедно с това да накърни и реномето на „Рависан“.

Тя се уви по-плътно с разкошното си палто от чинчила. Бе започнало да роси. Трябваше да се добере по-скоро до апартамента на Лорън и да уведоми Крисчън Делтейл, специално поканения за събитието прочут главен готвач, че ще дойдат повече от предвидените гости. Надяваше се допълнителните порции, които уредниците на тържества задължително подготвяха предварително, да стигнат.

— Хайде — чу дълбок глас зад себе си. — Кожата ще се съсипе, ако чакаш още малко колата си. Аз ще те закарам дотам. Паркирал съм отсреща.

Вора вдигна глава и срещна погледа на Райън Уесткот.

— Благодарна съм ти.

Нямаше представа какво друго да му каже. В очите на неоспоримо мъжествения Райън блестеше непрестанно предизвикателство, на което много жени не можеха да устоят. Според нея обаче той бе прекалено директен и непредвидим. Неконтролируем.

— Косата ти ми харесва така.

Той й се усмихна и тя почувства за пръв път нещичко от онова, с което този мъж привличаше жените. Усети лекия аромат на одеколона му. Може би все пак не беше лишен напълно от стил.

— Мъжете обичат дългите коси. Приятно ни е да си ги представяме разпръснати върху възглавницата. Не харесваме къси коси, в които не можем да заровим пръсти.

От години Вора избираше мъже като Клайв. Още от самото начало, когато се бяха запознали на една авангардна изложба, активната беше тя. Не беше сигурна какво точно иска Уесткот, но знаеше, че не би могла да се справи с него. Та тя не успяваше вече да се справи дори и с Клайв.

— Четох във „Файненшъл Таймс“, че наемите около Баркли Скуеър вече настигнали тези в Сити — додаде Райън. — Как ще се отрази това на „Рависан“? За колко време сте наели залата?

— Ще се справим — отвърна лаконично тя, доволна, че бе сменил темата.

Това, разбира се, беше лъжа, той не бе от хората, които можеше да заблуди.

Откакто рекламна къща „Саачи & Саачи“ бе преместила главното си седалище на Баркли Скуеър, цените в квартала се бяха изравнили с тези в най-скъпата централна стара част на града — Сити. Това плашеше наемателите на сгради край Баркли Скуеър. „Рависан“, която беше съвсем наблизо до него, на Брутън стрийт, не правеше изключение. След една година наемът им щеше да се вдигне, затова дотогава трябваше да започнат да изкарват пари, в противен случай нямаше да могат да подновят договора.

— Ето я.

Райън застана до колата си и бръкна в джоба за ключовете.

Вора надникна изпод чадъра и едва сподави стенанието си. Нищо чудно, че спътникът й бе намерил къде да паркира. Докато слугите трябваше да докарват другите автомобили, понякога даже от един километър разстояние, той бе спрял своя черен астон-мартин на тротоара, точно пред търговското представителство на „Ролс-Ройс“.

Райън спря, преди да отключи колата. Погледът му бе привлечен от зелената светлина, която мигаше насреща им от контролното табло. Почука на стъклото и извика:

— Отивай отзад, Иги.

Някакво малко закръглено куче, очевидно нечистокръвна порода, която не можеше да се разбере в тъмнината, подскочи на задната седалка. Вора се приведе и се настани в дългата ниска спортна кола, докато спътникът й я пазеше от дъжда с чадъра. Огледа с възхищение лъскавия „Астон-Мартин Воланте“, чието арматурно табло приличаше на контролен панел на космически кораб. Интересно дали бе собственост на неговия шеф Ти Джей Грифит? Съмняваше се, че е на Райън, тъй като цената му бе по-висока от тази на бентлитата и ролс-ройсовете.

Кучето завря влажния си нос в дългите й коси и тя се обърна да го потупа по муцуната. То изгрухтя.

— Свиня!

Райън отвори вратата към шофьорското място в мига, в който прасето скочи в скута й, като издаваше сумтящо — грухтящи звуци.

— Хайде, Иги. — Младият мъж седна на мястото си и даде знак на животното. — Не ставай досадна.

То го приветства с радостно грухтене и той го погали между ушите.

— Пигкасо^[1], запознай се с Вора Лейтън. — Прасето изгрухтя веднъж, сякаш разбираше всяка дума. — Не се страхувай. Пигкасо — наричам я Иги — няма да ти стори нищо лошо. — Запали вътрешното осветление в колата. — Ето, погали я.

Вора докосна предпазливо главата на животинчето. Сега, на светло, видя, че това не бе обикновено прасе, каквото можеше да се види във всяка кочина. Зурлата му бе много по-къса и опашката не бе навита, а права. Кожата беше кафява, а не розова и козината бе мека като на чинчила. Приличаше на кученце.

— Тя е все още бебе.

— Не, Иги е възрастно животно. Просто е миниатюрна разновидност на познатия ни вид, наречен „виетнамски“, който първоначално се е развъждал в Китай. Тя няма да порасне повече от това.

— Не се ли страхуваш, че ще сдъвче тапицерията и ще съсипе… — направи пауза, тъй като не беше сигурна чия е колата — … автомобила.

— Не, Иги е дресирана. Нуждите си върши в специална кутия. И спи с мен.

С тези думи младият мъж щракна с пръсти, посочи към задната седалка и свинчето незабавно се подчини, като скочи пъргаво отзад.

Жената си представи една от великолепните блондинки, с които се срещаше Райън, сгушена в него… и в Иги. Хората бяха прави — този човек наистина беше побъркан.

— Има ли някаква конкретна причина да ме души непрестанно? — обърна се към спътника си Вора, тъй като Иги не преставаше да сумти и да върти малката си опашка като куче.

— Запознава се с палтото ти. Вероятно се пита дали не й е роднина.

Райън завъртя ключа и моторът изрева нетърпеливо.

Тя се засмя, когато колата излетя от тротоара, като остави достолепните ролс-ройсове, изложени на витрината на търговското представителство, загледани завистливо в задните й гуми. Затвори очи и се помоли да стигнат живи и здрави. В това време Иги квичеше от удоволствие, докато главозамайващо се носеха по хлъзгавите от дъжда улици на Мейфеър.

Рязко заковаха спирачки точно пред сградата, където се намираше апартаментът на Лорън, нещо, което доказваше изключителните качества на автомобила.

— Има ли място за мен на вечерята? — попита Райън, като галеше разсеяно Иги, която бе облегнала глава върху рамото на Вора.

— Разбира се.

Моментално си даде сметка какъв удар щеше да бъде присъствието на Райън Уесткот сред другите поканени на вечерята. След злополуката с Ти Джей Грифит той рядко се появяваше на публични места.

— Ще заведа Иги до американското посолство, ще я оставя да изцапа тротоара там, а след това се връщам — рече той, докато влизаха в сградата.

Тя поздрави портиера и взе асансьора до последния етаж.

— Добра работа — обърна се към животното младият мъж и го потупа по главата.

Заело седалката до шофьора, то изсумтя тихичко, вперило кафявите си очи в своя господар. Той включи радиото и се разнесе музиката на „Куайър Бойс“. Спортният автомобил прелетя през улицата и спря пред приличното на бетонен бункер американско посолство. Огледа се, но не видя някой от полицаите, които патрулираха в района; очевидно в момента бяха отзад. Наведе се към прасенцето и отвори вратата.

— Върви. Ама побързай. Остави един Холкомб за спомен на янките.

Докато Иги изкачваше сивите каменни стъпала, Райън се оглеждаше наоколо, като мислеше за Лорън Уинтроп. За деликатните черти на лицето й, създадени като че ли от четката на даровит художник. Само устните й бяха по-пълни, по-чувствени, не така съвършени. Мечтата на всички мъже. Беше готов да заложи живота си, че я е виждал и преди. Но къде?

Забеляза двама от охраната, които завиваха откъм ъгъла. Отвори вратата и свирна на виетнамското свинче. Измокрено от дъжда, то влезе с грухтене и махна с опашка. Младият мъж протегна ръка към кърпата, която държеше зад седалката си. Телефонът иззвъня и той я захвърли върху Иги, а след това намали звука на радиото.

— Да?

— Дадох ти сигнал по пейджъра в „Крокфордс“ — рече Питър Стърлинг.

— Тази вечер нямам настроение да играя. — Не се впусна в подробности. Не му беше приятно английският разузнавач да слухти непрекъснато зад гърба му. — Нещо ново за Барзан?

— Неговият детектив е в Лондон. Бъди предпазлив. Всеки момент може да предприеме нещо срещу Грифит.

Уесткот притисна телефона между ухото и рамото, като в същото време разтриваше енергично прасето с хавлията.

— Как се казва? Разполагаш ли с описанието му?

— Не — беше смутеният отговор. — Това е всичко, което знаем.

— Банда некадърници. Израелците вече щяха да разполагат със снимка, дори с план за действие. А ние чакаме в продължение на цели три месеца и само се оглеждаме. И единственото, което можеш да ми кажеш сега, е, че човекът на Барзан е на английска земя. Какво очакваш да направя? Да организирам парти по този повод?

— Организацията на Барзан е недостъпна като твоята. Имаме си човек там, макар и на не толкова стратегическо място, колкото ни се иска, но все пак е по-добре от нищо. От сега нататък трябва да бъдеш изключително предпазлив. Барзан ще се опита да се добере до Грифит чрез теб. Това е единственият начин за него.

— Така е.

Захвърли кърпата на Иги на задната седалка, като си мислеше колко мрази да играе ролята на примамка. Трябваше да остави тази работа на професионалистите. И ако не дължеше това на Грифит, щеше да се разкара още след бомбения атентат. Всеки, който е с всичкия си, би го направил.

— Искам да поддържаме връзка помежду си… два пъти дневно. Докладвай всичко необичайно, за да го проверяваме. Главното е да се държиш нормално. — Питър се поколеба, с което показа, че няма представа точно какво бе нормално за Райън Уесткот. — Не им давай повод да те подозират. Да си забелязал нещо необичайно?

Младият мъж се поколеба, но реши да не рискува.

— Тази вечер срещнах една жена. Сигурен съм, че съм я виждал и преди, но не мога да се сетя къде.

— Така ли? — Стърлинг направи пауза. Събеседникът му го чу как дръпна от лулата си, докато размишляваше върху тази информация. — Как се казва? Да видим какво ще каже компютърът.

— Лорън Уинтроп.

Райън зачака, като галеше ухото на Иги и се опитваше да потисне любопитството си по адрес на Лорън. Защо тогава се бе самопоканил на вечеря? За да слуша анализите върху изкуството на онова глупаво конте Тибетс? Не. „Признай си го, приятелче, наистина си любопитен.“

— Тук няма кой знае какво. Руси коси, сини очи — отбеляза Питър. — Говори свободно френски и японски. Баща й, американец, е бил в дипломатическия корпус. Умрял преди двайсет и две години. Майка й е англичанка. Повторно омъжена за Рупърт Армстронг.

— Ето, това е! Бях сигурен, че я познавам. — Смехът му стресна свинчето и то завря нос под спортното му сако, за да се скрие. — Лорън е копие на майка си, Каролайн Армстронг.

По-млада версия на кучката, но приликата не можеше да се отрече. Не се беше сетил, защото Лорън бе прибрала косата си на кок. Майка й пък я носеше подстригана на черта.

— Какво общо има с всичко това Каролайн Армстронг?

— Ти Джей си беше изгубил ума по нея. — Не обясни, че самата тя го бе довела умишлено до това състояние, а после бе заявила, че няма да напусне Рупърт. За нея дългият списък от благородни предци означаваше повече от мъж като Грифит, който сам бе постигнал всичко в живота. Кучка! Ти Джей така и не бе успял да обикне друга жена. — Никой, освен мен не знаеше за връзката им.

— Сигурен ли си? — с известно съмнение в гласа попита Стърлинг.

— Абсолютно. Каролайн не би споделила с някого. Ужасяваше се да не загуби Армстронг.

— Може би ти или Ти Джей сте се срещали с Лорън по време на посещенията ви в Маракеш?

— Не. Каролайн Армстронг почти никога не споменаваше за децата си. Бях решил, че са й създавали проблеми — я с наркотици, я кой знае с какво. Те вече не живееха в Маракеш, когато се запознахме със семейство Армстронг.

— Интересно — промърмори Питър.

— Нещо друго за Уинтроп?

Райън сам не знаеше защо бе задал този въпрос.

— Учила е изобразително изкуство в Сорбоната. — Издуха няколко пъти дим. — Чакай да видим подробностите от миналото й.

Младият мъж зачака, като се чудеше дали разузнавателната служба ползваше една и съща информационна банка с Интерпол или ЦРУ, но не попита. Макар да сътрудничеше на английското разузнаване за случая Барзан, той си оставаше външен човек. Казваха му колкото се може по-малко. И това го дразнеше, тъй като бе свикнал да контролира нещата.

— Няма кой знае какво. Родена е в Лондон, но е живяла в Япония до смъртта на баща си. После се е върнала тук. Каролайн се омъжила отново. Преместили се в Маракеш, където Армстронг се занимавал с износ на стоки. Странно. Лорън не е посещавала училище в Лондон или в Швейцария като децата на повечето богати семейства. Ходела е във френското училище в Маракеш, докато… Много странно. Така и не го е завършила.

— Как тогава са я приели в Сорбоната?

— Вероятно е имала доста висок успех на приемните изпити. Дипломата за завършено средно образование не е определяща, когато балът от приемните изпити е достатъчно висок. Във всеки случай на двайсет и три годишна възраст се омъжва за седемдесет и една годишния Осгуд Уинтроп.

— Трябва да е бил паралия.

— Напротив. Живели са скромно в Париж и са ръководили малка галерия, специализирана в представянето на акварели. След смъртта си й оставил съвсем малко. После тя се преселва в Ню Йорк; там живее с брат си и неговата съпруга. Снаха й обаче умира от рак, а Лорън издържа брат си, като работи в нощен бар за богати японски бизнесмени.

— Откъде тогава има тези пари?

— Очевидно преди смъртта си съпругът й направил инвестиции в недвижимо имущество в Маями. И неотдавна вложението дало дивиденти, които тя използвала, за да дойде тук и да откупи част от галерията.

— Разбирам — промълви Райън, вперил поглед в дъжда навън.

И сега Лорън правеше нещо, което допадаше на доста жени — мислеше, че се занимава с изкуство. Така имаше възможност да се движи в нужните кръгове, т.е. да общува с червиви от пари хора. Прекрасно място за търсене на богат съпруг. Крушата не пада по-далеч от дървото си.

 

 

Когато Райън паркира и се качи в апартамента на Лорън, партито вече беше в разгара си. Мраморният вестибюл, издържан в червено с позлатени столове от XVIII в. в стил Режанс, беше в тон с онова, което можеше да се види по-нататък в богатия апартамент. Френски стил. Луи някой си. Това не го учуди. Все пак беше живяла доста години във Франция.

Младият мъж се отправи към бара, като отговаряше с кимване на поздравите. Поръча си двоен „Будълс“ с лед, огледа гостната, като се движеше бавно, и мина в трапезарията; там цяла армия камериерки с бели престилки подготвяха бюфета. На стената над масата висяха две осмоъгълни испански огледала. Лорън определено знаеше как да пръска пари, също като майка си.

Отпи от джина си и се запъти към библиотеката. Там пък други камериерки нареждаха столове край елегантно канапе в прасковен цвят. Над мраморната камина висеше огромно огледало.

И никъде не се виждаше нито една картина! Странно за дама като домакинята, съсобственичка на галерия. Жилището го изпълваше с някакво неприятно усещане — прекалено много суетня бе останала от царуването на банда гилотинирани дилетанти.

Воден от любопитството, Уесткот тръгна по коридора, който беше в огледала като Версай. През полуотворената врата на една от спалните дочу гласа на Муци Макалистър, който не можеше да бъде сбъркан с друг.

— По-бързо, по-бързо! — изохка тя.

Зърна отражението й. Отровнозелената пола бе вдигната над кръста й, а пликчетата й — смъкнати до глезените. Белите й бедра бяха достойни за хипопотам. Между тях видя ръката на Клайв Холкомб. Очевидно нямаше вкус не само като творец, но и по отношение на жените.

Райън стисна нос и извика:

— Вечерята е сервирана.

С надеждата, че е прекъснал сцената, се втурна към двойната врата, която сигурно водеше към спалнята на Лорън.

Светлината на кристалната лампа разкри пред очите му арки от синя коприна, увиснали над прозорците и леглото, оцеляло в епохата на терора след Френската буржоазна революция. Единствената украса на покритите със синьо моаре стени бе едно голямо огледало. Обитателката на апартамента очевидно обичаше да се оглежда: американци.

* * *

Лорън седеше на канапето и слушаше монолога на Финли Тибетс за влиянието на първобитната човешка природа върху съвременното изкуство. Малко по-нататък пък Муци се прехласваше за това колко красив изглеждал в новия си смокинг Клайв. Лорън забеляза, че макар да разговаряше с репортер от „Галърис“, Вора не отделяше очи от Холкомб. И смехът, и усмивката й бяха фалшиви.

— Отивам да си напудря носа — обяви на всеослушание госпожица Макалистър, като се изправи и стисна скъпата си чанта.

Уинтроп я проследи с поглед. Вместо да се занимава с лицето си, Муци трябваше да оправи ръбовете на чорапите си.

В този момент срещна погледа на Уесткот. Веднага извърна очи, но не преди да забележи изумителната брюнетка, която вървеше към него. Когато той излезе от стаята с жената, тя си отдъхна с облекчение. През цялата вечер я бе наблюдавал открито, с явно неодобрение. Защо ли? Какъв късмет, да предизвика такава реакция у един от малцината, чието благоразположение й бе необходимо за успеха на „Рависан“.

По-късно, когато се отправи към бюфета в съседната стая за още кафе, Райън се изпречи на пътя й.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре да дойдеш да видиш къде са крачетата на Муци.