Мерил Сойър
Целувки от Лондон (29)

29.

Макар да беше юни, английската провинция бе обвита в зимна мъгла. Самолетът им се приземи на една отдалечена писта и плавно спря. В това време израелците, които пътуваха с тях от Уарзазате, говореха нещо на иврит. Щастието на Лорън бе изместено от болезнено съжаление. Кога ли щеше да се види пак с Райън? Внезапно й се прииска да се върне на прашния път на керваните от стари времена, който водеше от Уарзазате до Загора. Докато пътуваха от оазис до оазис из пустинята, тя бе доволна, че е с него. Тайнствената му дейност не я тревожеше вече; вярваше му.

— Ще кажа на Ади да докара килима на Пол у вас — рече Уесткот, когато самолетът спря край един хангар. — Виждам, че вече ме чакат. Това означава, че трябва да си вземем довиждане още тук.

Прегърна я в обятията си и притисна устните си в нейните. Лорън се вкопчи в него, потрепервайки от сладостта на целувката му. Откъсна се от нея прекалено бързо. Поведе я надолу по металната стълбичка, в чието подножие го очакваше възрастен мъж с лула в устата. Той се намръщи, като я видя.

 

 

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш с нея? — развика се Питър, когато останаха насаме.

— Ти каза, че не е сред заподозрените — отвърна с типичния си дързък тон Райън.

— Това беше миналата седмица. Нямах представа, че е с теб. — Стърлинг прокле наум хората си, задето бяха изпуснали от погледа си Уесткот в нощта на откриването на изложбата. Прекалено много коли, прекалено много пияни хора, прекалено много извинения. Сега вече беше прекалено късно. Запали лулата си и пое дълбоко дима, като се опитваше да подреди мислите си. — Тя е въпросният човек.

— Какво искаш да кажеш? — попита Уесткот и сви вежди.

— Тя е човекът на Карлос Барзан. И ще се опита да удари в най-скоро време.

— Бабини деветини! Не е възможно Лорън да…

— Кои доказателства искаш да видиш? — Не можеше да повярва, че корав мъж като Райън бе заслепен до такава степен от Лорън Уинтроп. Наистина беше мъчение да се работи с аматьори. Време беше да се пенсионира. — Нашият човек е измъкнал записките от компютъра на Барзан. Госпожа Уинтроп е купила „Рависан“ с пари на Карлос Барзан. Той се готви да финансира в скоро време и брат й.

— Той я е изиграл. Тя не би могла…

— Страхувам се, че не си прав. Лорън се оказа невероятно умна. Накарала е Табата Фоули да предава съобщенията й до Барзан посредством Маркъс.

Уесткот се обърна, за да не вижда обвинителния поглед на Стърлинг. Лорън не можеше да е замесена в това. Питър Стърлинг обаче беше предпазлив и методичен човек и не би отправил обвинения, ако няма доказателства за тях. Прониза го остра болка, по-силна от всичко, което бе изпитвал досега. Нима дъщерята на Каролайн Армстронг бе успяла да го измами?

— А микрофоните в апартамента й?

— Искали са да разберат кой е телефонният номер в „Грейбърн Манър“. Очевидно Барзан се готви да се обади на Ти Джей.

Остави Райън да се опитва да проумее думите му, а той самият потъна в мисли за големия удар, в който се бе превърнало това. Благодарение на Джулия Хартли сега вече американците разполагаха с предостатъчно доказателства за неплатените данъци и измамите на Карлос Барзан, за да го изпекат на бавен огън. След като Вора Лейтън бе парирала опитите на Барзан да залее пазара с фалшиви репродукции, англичаните се бяха спрели върху следната схема. Питър бе убедил американците да изчакат малко с арестуването на Карлос Барзан, тъй като английските разузнавателни служби очаквали да го хванат при опит за убийство, което щеше да му осигури много по-тежка присъда. И ето че сега Уинтроп можеше да прати по дяволите плана им.

— Какво си й казал? — попита Стърлинг.

— Нищо.

Питър не се поддаде на желанието си да смъмри по-сериозно Райън. Мъката, изписана на лицето му, казваше всичко. Уесткот се бе влюбил в една красива жена. Това не се случваше нито за пръв, нито за последен път. В крайна сметка някога самият Питър бе влюбен до уши в Ейми Торп.

— Знаеш ли, жените са много по-големи майстори в измамата от мъжете. Опитът ми показва, че от аматьорките винаги са ставали най-добрите шпиони. Да вземем Ейми Торп например — започна да обяснява Стърлинг; стремеше се да смекчи чувството на вина, което очевидно започваше да измъчва младия му сътрудник. — Тя ни даде плановете за свръхсекретната кодова машина на немците. Нацистите така и не разбраха, че имахме достъп до всичките комюникета на тяхното разузнаване. После уредихме завръщането й във Вашингтон. Там пък успя да измъкне кодовите книги на италианските военноморски сили от бившия шеф на тяхното разузнаване. Тя съумя да се добере дори до кодовите книги на френската флота във Виши.

Райън размишляваше върху сравнението, което правеше Стърлинг между Лорън, Мата Хари и Алин, графиня Романонес, шпионирали по време на Втората световна война. Сега най-после разбираше баща си и увлечението му по Каролайн Армстронг. Очарователни кучки. Бе обвинявал Ти Джей, а ето че сега бе постъпил също като него.

Защо ставаше така, че винаги твърде късно си вземаше поука? След като се върна от Виетнам, младежът си бе обещал, че повече не иска да има нищо общо с убийството на хора. Преживяното в Заир бе оставило незаличими следи в съзнанието му за последствията от ненужно причинената смърт. Нищо обаче не можеше да се сравнява с опита му с Робърт Барзан. Нищо.

Побърканият младеж бе подочул нещо за опитите им, свързани с диамантите. Робърт бе настоял Ти Джей и Райън да обсъдят финансирането с баща му, Карлос Барзан. Като мислеха, че Барзан е в състояние да подпомогне финансирането на скъпите експерименти, които можеха да продължат с години, те се срещнаха няколко пъти с него. В крайна сметка бяха решили да рискуват парите си, но да не включват съдружник, с надеждата да успеят да развият процеса, преди да са останали без пари… или преди някой друг да е взел патента.

 

 

Не допускаха, че Робърт Барзан ще прибегне до идиотщината да се появи в лабораторията с намерението да открадне получените резултати и прототипа на машината. Когато извади пистолета, Райън и Ти Джей решиха, че блъфира. Само че той бе напълно сериозен. Ти Джей се опита да му отнеме пистолета и в този момент оръжието изгърмя и рани смъртоносно Робърт. Докато се опитваха да му окажат помощ, пристигнаха хора от английското разузнаване. Те не изпускали от очи сина на Барзан във връзка с разследването на канал за незаконно пренасяне на наркотици. Убедиха Грифит и Уесткот да им сътрудничат при залавянето на Карлос Барзан. И тогава хората от разузнаването им бяха казали, че Робърт бил единствената слабост на Барзан.

За пред пресата, английското разузнаване съчини една история за някакъв представител на престъпния свят, който убил Робърт при спор за диаманти, но направи така, че Барзан да открие истината. После започнаха да чакат. Барзан бе изградил сам своята империя и се славеше като човек, който се разправя лично с онези, които му създават неприятности. Разчитаха точно на това. Планът им беше да го хванат при опита му да си отмъсти на Ти Джей и да го обвинят в опит за убийство.

Райън се бе опитал да убеди Грифит да не се замесва, но той не искаше и да чуе. Страната му имаше нужда от него и баща му желаеше да помогне. Младият мъж подозираше, че Ти Джей просто не може да устои на предизвикателството. Тъй като минаха няколко месеца, а Барзан не се появяваше, двамата започнаха да стават все по-непредпазливи и не забелязаха поставената в колата бомба. Ужасна грешка.

— Как ще се опита да го направи Лорън? — попита Уесткот.

— Не знаем — призна унило Стърлинг. — Както ти казах и преди, информацията, с която разполагаме, е, че Барзан желае да участва лично. Ако не беше така, щях да приключа със случая още сега и да оставя американците да се занимават с него. Карлос Барзан обаче ще пристигне в Лондон тази вечер. Очевидно се готви да удари — като използва за примамка Лорън — през следващите три дни. В събота трябва да се появи като почетен гост на някакво благотворително събитие в Кенеди Сентър. Със сигурност няма да го пропусне. — Питър съчувстваше на Райън. Колко още можеше да издържи човек? — Не се притеснявай, сега вече държим здраво под око Уинтроп. Портиерът на етажа, Джийвс, е един от нашите хора. Разполага с контингент от агенти, на чиято помощ може да разчита във всеки момент. Сложили сме наши микрофони в апартамента й. Ще разберем точно как възнамерява да го направи… предварително.

 

 

Лорън пристигна на Падингтънската гара следобед. През цялото време — докато чакаше на влака, и след това, при пътуването из Лондон — се притесняваше за Райън. Може би имаше неприятности? Дали да не телефонира в полицията? Не. Той очевидно очакваше възрастния човек, който го посрещна край самолета. А и Райън можеше да се справи сам с проблемите си.

Младата жена взе такси до дома си. Както обикновено Джийвс дремеше пред вратата.

— Табата тук ли е?

— Госпожица Фоули не се прибра снощи — отвърна той.

Това не я изненада. Момичето оставаше при приятеля си всяка нощ, в която той бе в града. Лорън не одобряваше това, но нямаше право да й се меси в личния живот.

Щом влезе, се опита да се обади на Пол в Санта Фе. Дължеше му обяснение за внезапното си изчезване. Той не отговори. Позвъни в дома на Джийта, но и там никой не се обади.

Набързо се изкъпа и се преоблече. Можеше да отиде в галерията и да поработи няколко часа. Преди да излезе, се отби в кухнята и написа бележка на Табата; предполагаше, че ще се прибере днес следобед и би могла да отиде в магазина. Остави пари на плота за шишенце „Див зюмбюл“. Когато Ади дойдеше да донесе килима за Пол, тя щеше да изпрати по него одеколона за Иги. Предпочиташе да изчака и да занесе лично портрета на Райън.

Щом влезе в „Рависан“, се сблъска с Вора.

— Извинявай, че не ти се обадих, преди да изчезна. Аз…

— Няма да повярваш какво се случи. — Тя я покани в кабинета си. — Миналата седмица във всички кътчета на света са се появили фалшиви репродукции на творби на Ирек. За щастие един търговец на едро от Париж ме предупреди, преди да са залели пазара.

— Как така? — възкликна Лорън; вестта я свари напълно неподготвена.

— Ужасно съжалявам. Грешката беше моя. Отворих голямата си уста и престъпниците са разбрали точно кои картини сме мислили да пуснем. — Златистокафявите очи на Вора се замъглиха от съжаление. — Аз обаче се справих с положението. Обадих се на Интерпол и те успяха да изземат повечето фалшификати.

— Защо си говорила за това? Бяхме се договорили…

— Не ме карай да се чувствам още по-виновна. — Приятелката й се отпусна на стола си. — Как според теб се чувствах, когато трябваше да застана пред Ирек?

Лорън седна на ръба на бюрото й.

— Какво стана?

— Знаеш колко близки сме… бяхме с Базил. Докато ми правеше косата, попита кои картини ми харесват най-много. Казах му и той е решил, че именно от тях ще вадим репродукции. Направил ги е от снимките в каталога. Можеш да си представиш колко евтини и грозни са били.

— Защо го е направил?

— За пари. От известно време живеел над възможностите си. Продуктите му за коса не се продавали толкова добре, колкото ни караше да мислим. — Гласът й потрепери. — Споделих с властите подозренията си за участието му в смъртта на Арчър.

— Не!

— Струва ми се, че Арчър се е обадил в „Чудеса“ следобеда преди смъртта си. Базил трябва да е отговорил от кабинета си. Той така и не ми предаде нищо за разговора.

— Фалшифицирането е едно нещо, но чак убийство…

— В деня, в който убиха Арчър… — гласът й се повиши — отидох в „Чудеса“ и споделих с Базил, че Арчър се тревожи и смята да се обърне към полицията за защита. Тогава изобщо не съм подозирала, че е замесен; затова и не споменах пред представителите на властта, че той е запознат с всичките ми проблеми.

— Какво те накара да заподозреш Базил? Двамата бяхте доста близки и той настоя да даде приема в чест на Ирек.

— Когато ми се обади търговецът на едро, започнах да се чудя кой би могъл да го направи. Отначало помислих, че ти си замесена в тази работа.

— Аз? Аз никога не…

— Знам, но ти беше изчезнала. Не знаех какво да мисля. Беше с Райън, нали?

Не забеляза, че Лорън не отговори на въпроса й, тъй като побърза да продължи нататък с историята си.

— Когато Базил ти отряза косата, аз използвах телефона в неговия кабинет. Видях снимката си на стената и си дадох сметка колко отдавна се познаваме и колко много споделям с него. Подобно на други самотни жени аз споделях прекалено много неща с фризьора си. Той лесно можеше да се досети от кои картини ще извадим репродукции.

— Какво каза за всичко това Ирек?

— Той разбра. Нали го познаваш, не позволява почти нищо да го разстрои. — Вора се изчерви и луничките, които вече не си правеше труда да прикрива, станаха още по-ярки. — Покрай толкова много лоши новини забравих да ти кажа най-хубавите новини на света. Чакам бебе от Ирек. — Тя сияеше. — Знаеш ли, тази криза около репродукциите ни сближи. Сега вече съм сигурна. Знам, че той ме обича истински. И най-сетне успях да прогоня призрака на Арчър. Той ме потискаше. Няма да допусна тази грешка и с Ирек. Проведохме дълъг разговор и аз му признах, че никак не ми е приятно да живея край Темза. Накрая се споразумяхме. Тъй като и двамата обичаме природата, ще се преместим в Пилтдаун Кросинг.

— Бебе ли? — промълви невярващо Лорън. — Ще се жените ли?

Толкова неща се бяха случили по време на краткото й отсъствие.

— Терминът ми е в началото на декември, но ще се оженим и ще се настаним в провинциалния си дом доста преди това. Там има конюшня, която ще превърнем в ателие. Ирек ще може да работи на спокойствие. Ако щеш вярвай, но от изложбата насам не можем да се отървем от репортери и какви ли не други хора. Това преместване ще ощастливи и двама ни.

— Страхотно. Представям си на какво напрежение сте били подложени. Всеки вестник, който съм разгръщала, разказваше тази история. Смея да твърдя, че в този момент „Рависан“ е най-известната галерия в света. И това го направихме ние. Две жени.

— Искам да ти благодаря, Лорън. Ти ми даде смелостта…

— Направихме го заедно. — Искаше й се да попита какво бе прошепнал Клайв на ухото на Ирек, но не го направи. Ако искаше Вора, сама щеше да й каже. — Какво трябва да се прави тук?

— Нищо. Ирек взе решение във връзка със своето творчество. — Вора се поколеба. — Не желае да правим репродукции на неговите картини.

— Но това означава да се лишим от един много доходен бизнес. Сигурна съм, че ще промени мнението си, щом бъдат заловени фалшификаторите.

— Няма да го направи и аз съм съгласна с него. Преди два дни изпратих съобщения до всички търговци на едро и до главните разпространители, за да ги уведомя, че на творбите на Ирек Макаров няма да се правят репродукции. И че всяка репродукция, която се появи, е незаконна.

— Решението ми се струва доста крайно — рече Лорън, разкъсвана между тайното си възхищение от гордата постъпка на Ирек и желанието си за печалба от репродукциите.

Вече бе изпълнила своята част от уговорката по договора си с Барзан благодарение на изключителния успех, който бе имала изложбата. Всичко, което спечелеше от сега нататък, щеше да бъде за нея самата, а не за него.

— Той има една дори още по-революционна идея. За всяка продадена своя картина ще подарява друга на един музей, при условие след това да не бъде препродадена. Ирек смята, че непрекъснато растящите цени на произведенията на изкуството влияе пагубно на музеите. Те нямат нужните фондове, за да се състезават с частните колекционери. Тъй като публиката няма да разполага с репродукции от неговите картини, единственият начин да я запознае с творчеството си е, като осигури по един оригинал за най-големите музеи.

Лорън кимна. Алтруизмът на Макаров я караше да се срамува от собствената си алчност.

— Разбирам какво има предвид. Малко музеи в Съединените щати, с изключение на „Гети“, могат да бъдат в крак с времето поради летящите нагоре цени на произведенията на изкуството. А промените в данъчното законодателство направиха финансово неприемливо за частните лица да даряват колекциите си на музеите.

— Обикновеният човек няма да види никога оригинал, ако всички те се намират в ръцете на частни колекционери. Ирек не иска да стане така. Той се идентифицира със средния човек. — Вора се усмихна. — Струва ми се, че аз също се нареждам в тези редици. Не са ми останали кой знае колко пари. Когато фалшивите репродукции заляха пазара, продадох всичко, за да откупя обратно онези от тях, които се бяха появили преди намесата на Интерпол. Можех просто да отрека автентичността им, но не исках никой да ги види, толкова бяха ужасни.

— И Ирек те остави да го направиш?

— Не му казах. Когато откри, двамата седнахме и направихме преоценка на онова, което има най-голямо значение за нас. Именно тогава решихме да купим селската къща с парите от продажбата на чичовото ми имение, а с парите на Ирек да направим подобренията и обзавеждането. Сега сме наистина съдружници, но не са ни останали кой знае колко пари.

— Че какво сте купили двамата в Пилтдаун Кросинг, една къща или целия град? Къде отидоха парите от Белгрейв Скуеър и всички платна на импресионисти, останали от Арчър? Ами печалбите от изложбата на Ирек?

— Арчър не остави колекцията си от картини на мен. Аз мога да я използвам, но тя е част от онези вечни влогове, предназначени да поддържат династията Лейтън и през следващото столетие. След като купи едно порше 959, Ирек даде остатъка от парите си на някаква група, подпомагаща устройването на Запад на хора на изкуството от бившия Съветски съюз. — Вора погледна евтиния часовник, който бе купила след продажбата на своя „Пиаже“. — Трябва да тръгвам. Ирек ми прави чай всеки ден. Тревожи се непрекъснато за бебето… за мен.

Лорън целуна приятелката си.

— Предай му моите благодарности за това, че те направи толкова щастлива.

След като остана сама в кабинета на Вора, младата жена набра пак номера на брат си и на Джийта. И отново никакъв отговор. Още не бе отделила ръка от слушалката, когато телефонът иззвъня два пъти.

— Ало?

— Лорън Уинтроп? Обажда се Карлос Барзан.

— Да?

Очакваше да я поздрави за успешната изложба на Ирек.

— Трябва да говоря спешно с теб. Пристигам тази вечер. Можем ли да се срещнем в десет вечерта в бар „Хари“?

 

 

Когато часовникът над камината удари осем вечерта, Дейвид Маркъс закрачи из луксозния си хотелски апартамент. Откъде бе научила Табата за „Илевън Кадоган Гардънс“? Това бе едно от онези недостъпни, първокласни местенца без хотелски надпис на входа, които обаче имаха съвършено обслужване. Не можеше да не признае, че никога досега не се бе озовавал в друг хотел, където да се съобразяват до такава степен със своите гости. Табата знаеше какво му харесва и как да му достави удоволствие.

Вече не беше далеч денят, когато щеше да може да я вземе в Ню Йорк. Лорън ги бе стреснала доста с изчезването си и ги бе накарала да се замислят за друг начин за доставяне на картината. Тази сутрин обаче тя се бе прибрала. Барзан пък се бе приземил преди два часа. Ако късметът беше на тяхна страна, Дейвид щеше да застане на мястото на Карлос само след един-два дена. Веднага след смъртта на Ти Джей.

Изпита леко чувство на вина, но побърза да го потисне. Добрите не достигаха никога до върха. Беше работил прекалено дълго и усилено, за да изостави всичко.

Почукване на вратата обяви пристигането на Табата Фоули. До нощта на изложбата дори не бе подозирал колко силно я желае. Тогава бе помислил, че може да я изгуби. После обаче бе поправил стореното и сега тя вече отново ядеше от ръката му. Вечерята в „Савой“ с любимите й деликатеси бе разтворила краката й по-бързо от парите. Тя копнееше за лукс. Той щеше да й даде всичко, което поиска. Стига тя да му даваше онова, от което имаше нужда.

— Влез, ангелче — рече той и отвори вратата.

Табата носеше черна перука и огромни слънчеви очила въпреки късния час. Харесваше му, че следва така стриктно неговите указания. Краят вече се виждаше и той не желаеше някакъв дребен пропуск да провали всичко.

— По-добре побързай — рече Маркъс. — Направил съм резервации за „Оувъртонс“.

Младото момиче се промъкна до него, а очите му светнаха игриво. Членът му се втвърди, когато тя разкопча копчетата под вратовръзката му и прокара дългите си нокти през сивите косми на гърдите му. После измъкна през главата лекия си памучен пуловер и постави дланите му върху гърдите си. Сърцето му спря да бие. Какво щеше да направи сега? Никога не знаеше.

Почукването на вратата го изненада. Камериерката вече бе оправила леглото. Погледна озадачен към Табата. Приближи се до вратата и надникна през шпионката. Боже всемогъщи! Карлос Барзан. Как бе взел номера на стаята му от хотел, чиято отличителна черта бе дискретността, а в графата „Адрес по местоживеене“ посетителите вместо обикновени улици вписваха имения и замъци? Защо не бе използвал телефона, както обикновено?

— Табата, изчакай в банята, докато те повикам — прошепна Дейвид, като се закопчаваше.

Благослови я в ума си, задето се подчини, без да задава въпроси.

— Карлос — рече, като отвори широко вратата, — мислех, че си отседнал в „Риц“.

Карлос винаги вземаше една и съща стая в „Риц“ с изглед към „Алеята на кралицата“ в Грийн Парк.

— Там съм отседнал — отвърна той и влезе в апартамента.

Дейвид се огледа нервно. Не се виждаше нищо от Табата. Макар да се занимаваше с наркотрафик, Карлос Барзан имаше пуритански разбирания. Никога нямаше да одобри връзката му с момиче, което можеше да му бъде дъщеря. Това щеше да унищожи имиджа, който Карлос си изграждаше толкова грижливо.

— Всичко готово ли е? — попита той.

— Картината е готова. Имаш телефонния номер на Грифит. Микрофоните в апартамента на Уинтроп днес ни уведомиха за завръщането й.

— Къде е била?

— Един Господ знае. А и какво значение има? Тя не може да подозира нищо. Сега вече остава да вкараш Лорън Уинтроп в „Грейбърн Манър“. Освен ако не искаш да го направя аз.

— Не. Искам отмъщение. Никога не съм оставял друг да върши моята мръсна работа. Точно заради това съм все още на върха. Не показвай никога милост към враговете си.

Карлос пресече стаята и се приближи до прозорците с изглед към градината. Дейвид го последва, все още озадачен относно причината за това неочаквано посещение.

Барзан впери черните си очи право в лицето му. Маркъс инстинктивно отстъпи.

— Искам като умира, Ти Джей да разбере, че съм го убил аз. Аз поставих бомбата в колата, както знаеш. Радвам се, че не го е убила. Така той живя още три години, като през цялото време се озърташе в очакване на следващия ми удар. Този път ще му кажа всичко непосредствено преди да го убия.

— Защо не ми каза истината? — почуди се на глас Дейвид.

Барзан никога не бе признавал, че е поставил собственоръчно бомбата, която едва не бе убила Грифит. Какво ли още не знаеше?

— А ти защо не си ми казал колко пари си откраднал от мен през всичките тези години?

— Ами… а-аз — заекна Маркъс, когато Барзан се обърна с гръб към него.

Боже всемогъщи! Как бе разбрал?

— Не си мислил, че ще те оставя да се измъкнеш безнаказано след всичко това, нали?

— Виж, мога да обясня…

Барзан се извъртя и насочи към гърдите му трийсет и осемкалибров пистолет с лъскав заглушител.

 

 

Лорън погледна часовника си — десет и двайсет. Нещо трябва да бе забавило Барзан. Вече се питаше дали да си поръча още една молвърнска вода с лимонов сок, когато той влезе в заведението. Видя я, приближи се и седна до нея.

— Дойдох заради брат ти — заяви, а черните му очи я изучаваха напрегнато. — Трябва да ти е казал, че ме помоли да финансирам галерията, която подготвя. Направих го заради теб. Инициативата ти във връзка с репродукциите на Касат, а след това и успехът с руснака показват, че съм намерил възможно най-добрия съветник. Точно затова идвам при теб, а не при представителите на властта.

— За какво говориш? — попита тя, сърцето й се сви от лошо предчувствие.

— Той участва в групировка за незаконно издаване на репродукции, пуснала пипалата си по целия свят.

— Невъзможно. Пол никога не би направил подобно нещо.

Малко бяха нещата, за които би заложила живота си. Почтеността на брат й бе едно от тях.

— Имам доказателство.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна оттам плик. В този момент младата жена забеляза петънце кръв на яката му; вероятно се бе порязал, като се е бръснал. Прочете документа; имаше усещането, че по тила й се плъзна леденостуденият метален пръст на паниката. Това бе подписът на Пол — и този факт не подлежеше на съмнение; приемаше заплащане за репродукциите на Ирек Макаров.

— Станала е някаква грешка. Нека да поговоря с Пол. Цял ден се опитвам да се свържа с него, но той не отговаря.

Мъчеше се да намери обяснение на всичко това. Случилото се не се побираше в ума й; помнеше много добре какво й бе казала Вора. В момента се провеждаше международно проучване. Ако Пол е бил замесен по някаква грешка, той може би вече е арестуван. Отново в зоната на психологическия полумрак.

— Не мога да позволя името ми да бъде съсипано. В петък вечерта бях почетен в Кенеди Сентър от Обществото на знаменитите американци.

Лорън успя да се усмихне накриво, разтревожена до смърт за брат си.

— Развалям договора помежду ни — заяви Барзан и гласът му доби заплашителни нотки. — Колкото до парите, тук съм приготвил чек за половин милион, който ти дължа. Така сме квит; ти си го заслужи. „Рависан“ се превърна в галерия номер едно на света. Няма да позволя престъпната дейност на брат ти да разруши онова, което съм построил с цената на толкова усилия.

— Ти ли?

Изкушаваше се да лисне молвърнската вода в загорялото му лице и да го прати по дяволите. Но си спомни всичко, което бе направил Пол за нея. Трябваше да му помогне.

— Давам ти възможност да напуснеш незабелязано. Ще накарам да се погрижат за тази дреболия… — Размаха документа, който бе прочела току-що — … ако отлетиш за Америка с мен утре по обяд. Мога да ти гарантирам, че името на Пол няма да се появи при избухването на скандала и репутацията ти като художествен съветник ще остане неопетнена.

— Утре ли? — попита тя и реши да се спазари за малка отсрочка. Беше убедена, че брат й не е извършил нищо незаконно. Ако разполагаше с достатъчно време, щеше да докаже на Барзан, че е допусната грешка. — Не мога да тръгна толкова скоро. Трябва да…

— Утре — прекъсна я той; заплахата в гласа му не можеше да бъде объркана с нищо друго. — Или отивам в полицията.

Този път осъзна заплахата. Ако не направеше това, което й казваше, Пол щеше да бъде арестуван. Как се бе забъркал в подобна каша? Предполагаше, че трябва да бъде благодарна на Карлос Барзан, който й даваше възможност да спаси брат си… и своята репутация.

— Приготви само онова, което ти е най-необходимо и кажи на прислужницата си да изпрати останалото. Адвокатската ми кантора ще се заеме с подробностите около апартамента ти и галерията.

Младата жена кимна, като мислеше за приятелите си. За Райън. Как щеше да обясни внезапното си заминаване? Най-вероятно щеше да оправи нещата в Америка, а след това щеше да се върне да дава обяснения.

— Има ли нещо, което трябва да направиш за „Рависан“, преди да заминеш? — попита Барзан; сега вече тонът му беше сърдечен.

— Не. Вора Лейтън е напълно способна да…

— Ами Финли Тибетс?

— Какво Финли Тибетс? Той изгуби работата си в „Таймс“.

Барзан се усмихна многозначително.

— Както разбирам, ще отива в „Аполо“. Не трябва ли да му изпратиш някакво малко подаръче и писмено извинение?

— Откъде знаеш за размяната на любезности помежду ни?

— Пишеше в рубриката на Рос Бенсън. Аз самият те поздравявам, че не си позволила на Тибетс да стъпи в „Рависан“. Но, от друга страна, трябва да се съобразявам с дългосрочните интереси на галерията. Извини му се.

Лорън кимна, тъй като нямаше избор; тонът му обаче определено не й допадаше. Уредеше ли веднъж този въпрос, в бъдеще щеше да избягва внимателно Карлос Барзан.

— Ще кажа на Смитсън да му изпрати кожено бележниче за адреси, в което ще пъхна бележчица с няколко реда от мен.

— Страхотно. Това ще свърши работа. — Даде знак на сервитьора. — Така, а сега какво ще кажеш за Райън Уесткот?

Объркана, младата жена отмести поглед встрани. Откъде Барзан можеше да знае за Райън?

— Не забравяй, неговият шеф, Ти Джей е една от водещите фигури в света на изкуството. Не бихме искали да го разсърдим, нали? — Усмихна й се, когато сервитьорът се приближи. След като си поръча един коняк, Барзан продължи: — Както разбрах, направила си портрет на Уесткот. Не трябва ли да му го подариш преди да заминеш?

— Откъде знаеш за портрета?

Тревогата й нарасна. Нещо наистина не беше както трябва.

— Табата Фоули казала на моя помощник, Дейвид Маркъс. Хвалеше те колко си била талантлива. Може би един ден ще уредя да изложиш твоите творби в „Рависан“.

Лорън не обърна внимание на примамката. Спомни си, че Табата бе разговаряла с Маркъс по време на изложбата на Ирек. Странно как дребните неща може да се върнат и да те преследват. Тя самата искаше да изчака, преди да даде картината на Райън. В момента той имаше много важна работа. Беше й дал да разбере, че не желае тя да е край него.

— Картината още не е напълно готова.

— Довърши я тази вечер — отвърна й почти гневно. — Искам покровителството на Грифит за „Рависан“. Нека, като си тръгнеш от Лондон, всички да те хвалят. По този начин кариерата ти няма да пострада… нито брат ти. Предай портрета.

— Добре — съгласи се неохотно тя.

— Утре ще ти изпратя кола. Тя ще те откара край Смитсънови за подаръка на Финли, а след това — до дома на Грифит. Ще се срещнем на летището.

 

 

Вора се сгуши в косматата гръд на Ирек и започна да си похапва сладки с лимонов крем.

— Маслени сладки с лимонов крем.

Макаров поклати глава с престорено отвращение.

— Бременните жени имат странни желания. — Облиза лимоновия крем от пръстите си; отдавна не беше ходила на маникюр. — Знаеш ли къде бих искала да сипя малко от крема и след това да го оближа?

— Побъркани западняци. Дръж по-далеч от мен този лимонов крем.

— Напълно в реда на нещата е да се любим — увери го тя. — Желая го не по-малко от този сладкиш с лимонов крем.

Предложи му устните си и провря длан между бедрата му, когато телефонът иззвъня.

— Не отговаряй — прошепна Ирек, като галеше наедрелите й гърди.

Тя обаче вече бе вдигнала слушалката.

— Ало.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно — рече Лорън; гласът й звучеше унило. — Брат ми не е добре. Утре заминавам за Санта Фе. Не знам кога ще се върна.

— О, не. Какво му има?

— Н-не съм сигурна. Надявам се, че е нещо дребно. Той обаче има нужда от мен. Ще трябва да се справяш сама с галерията.

— Не се притеснявай — отвърна Вора.

Покрай изложбата бе научила, че може да се справя с работата си дори без Арчър.

— Ще ти се обадя скоро. — Гласът на приятелката й звучеше необичайно неуверено. — Трябва да поговоря с Ирек.

— Лорън е — обърна се към любимия си Вора, — иска да говори с теб.

— Лорън — рече руснакът и по гласа му се разбираше, че се усмихва. — Все още не съм имал възможност да ти благодаря за изложбата. Благо…

— Ирек, мога ли да те помоля за една огромна услуга? Нямам номера на Райън. Би ли му се обадил от мое име, за да му кажеш, че трябва да се видя с него утре около десет?

— Разбира се. Ще му се обадя. Радвам се, че те чух.

 

 

„Веселата вдовица“ беше в пламъците. Последва я и сутиенът. Иги стоеше край камината и надаваше протестни писъци.

— Съжалявам — промълви Райън и я потупа по главата.

Не можеше да понася вида на онова, което му напомняше за Лорън. Откакто се бе върнал в „Грейбърн Манър“, се занимаваше с подсигуряването на безценната колекция от картини на Грифит в херметически затвореното мазе. Тъй като знаеше, че ударът може да се очаква всеки момент, той ги бе сложил в оловната камера. А след това остави Ади да провери вече проверените от самия него осигурителни системи. Отпусна се тежко на дивана и затвори очи. Прасенцето скочи до него и се настани в извивката на лакътя му.

— Допуснахме голяма грешка, сладуранке. Лорън подведе и двама ни, а?

Иги изсумтя в знак на съгласие в същия миг, в който телефонът иззвъня.

— Уесткот? — попита Стърлинг, когато Райън вдигна слушалката.

— Да.

Надигна се, без да маха Иги от скута си.

— Прегледахме пратка берберски килими на Рупърт Армстронг. Във всеки един от тях, както са свити на руло, са скрити торбички с кокаин.

— Страхотно — възкликна младият мъж, макар да не изпитваше радост от дългоочакваната победа. — Арестували ли са го?

— Още не. Искаме да координираме цялата операция. Не желаем да провалим задачата, като арестуваме някой, защото това може да бъде сигнал за тревога. Барзан е по-важен. Освен това може би ще ни бъде нужно известно време, докато убедим крал Хасан да екстрадира една толкова видна личност.

— Разбирам — отвърна разочаровано Райън.

— Ще се зарадваш, като научиш, че сме разбрали метода, който ще използва Лорън. Поръчала е голямо шише одеколон „Див зюмбюл“. Не знам защо, но…

— Аз знам.

Като проклинаше глупостта си, Уесткот разказа на Питър за Иги и одеколона.

— Бъди сигурен, че одеколонът в шишенцето ще бъде заменен с експлозивна течност. Изпращам възможно най-много специалисти по експлозивите, за да обезопасят колкото се може по-голяма част от „Грейбърн Манър“. Остава само да разберем кога.

Райън затвори. Никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, освен когато не бе успял да обезоръжи Робърт Барзан. Пистолетът изобщо не трябваше да изгърмява. Ако Райън бе реагирал навреме, Ти Джей нямаше да убие случайно Робърт. Ако… Всички тези „ако“ изразяваха съжаление, но не можеха да променят абсолютно нищо.

Телефонът иззвъня отново и младият мъж вдигна незабавно слушалката. Обаждаше се Ирек.

— Лорън иска да те посети утре в десет — рече той. — Брат й е болен. Иска да си вземете довиждане.