Мерил Сойър
Целувки от Лондон (28)

28.

Медината си беше същата като по времето, когато Пол и Лорън се бяха разхождали из заплетените й улички. Тя не се бе променяла от столетия. Между сградите бяха окачени тръстикови рогозки, за да пазят сянка на тесните коридори, служещи за улици. По ъглите седяха мъже. Жените вървяха забързано, свели поглед към земята, забулени с фереджета.

По настояване на Райън Лорън носеше дебелата местна наметка и фередже. Беше й горещо. И нервно. Налагаше си да насочи внимание към гледките и звуците наоколо, за да не мисли за предстоящата среща.

Когато пресякоха Джемаа-ел-Фна младата жена се огледа за Риджел Зураг, легендарните „сини хора“ от пустинята, с надеждата да зърне старицата, която бе направила гривната й. Разбира се, не беше тук. Оттогава не я бяха виждали, пък и тя беше доста стара.

Златарката я нямаше, затова пък обичайното забавление с куче и пони беше в разгара си. Все още беше прекалено рано за гвинейските танцьори, но змиеукротителите демонстрираха уменията си пред група туристи от „полиестерна“ Америка. Както винаги те правеха снимки на звероукротителя и заплашително висящата от носа му змия. Той се въртеше в кръг, а смъртоносното влечуго бе впило отровните си зъби в носа му. За своите усилия той щеше да получи няколко монети.

От другата страна продавач на вода позираше до окичен с фотоапарати мъж, чиято съпруга ги снимаше. Аленият костюм на продавача на вода включваше и широкопола шапка, от чийто ръб висяха стотици пискюли. По гърдите му бяха окачени десетина силно излъскани сребърни чашки, а на гърба му — кожен мях с вода. Твърдеше се, че водата е „безопасна“ за туристите. Лорън обаче знаеше истината. Една глътка от нея бе достатъчна, за да последва „отмъщението на Аллах“.

След като пресякоха многолюдния площад, Хасан я поведе по все по-тесни и по-тесни сокаци. Това бе търговският квартал на медината, където се трудеха занаятчии. Спря пред една сграда, тъй като разпозна тъкачите в нея — бербери. Докато арабите произхождаха от изтока, берберите бяха роднини на европейците. Приличаха много на французите. Възхищаваше се на берберската култура, тъй като тя даваше свободи на жените. За разлика от мюсюлманките те имаха право дори да притежават земя.

„Истински художници“ — помисли си тя, докато ги наблюдаваше как боравят сръчно с ръчно боядисаната и изпредена козя вълна. В двата края на огромния стан стояха двама тъкачи, а в това време пет-шестгодишни момиченца тичаха напред-назад и връзваха възли. След година-две пръстите им щяха да надебелеят и тъй като вече нямаше да могат да помагат на майстор тъкача, щяха да бъдат изместени от други, по-малки деца. Като се движеха с грацията на балетисти, тъкачите натискаха педалите, местеха напред-назад совалката и удряха здраво вътъка.

— Трябва да вървим — дръпна я за ръката Хасан.

Последва го, като мислеше върху приликата на шарките в тъкачните изделия на американските индианци и берберите; и двете култури използваха много орнаменти във вид на буквата „V“ и ромбове. През последните години любимите на берберите леки пискюлчета бяха излезли на мода. Търсенето на килимите на Запад беше много голямо. Дори Пол искаше да си купи.

— Ето.

Хасан посочи вратата в дъното на тъмен коридор, толкова тесен, че не можеха да вървят един до друг.

Лорън вдигна старата ръчка и синята врата се отвори с мъчително скърцане. Вътре гореше една-единствена газена лампа и едва осветяваше стаята. В меллаха, за разлика от медината, никога не бе имало електричество.

Беше горещо и младата жена побърза да свали дебелата вълнена наметка и фереджето. Огледа помещението. В тъмния ъгъл се виждаше легло с тръстикова рогозка. Трудно й бе да си представи, че майка й се е любила с Ти Джей на него. Но знае ли човек? Никога не бе успяла да разбере майка си.

Подът бе пръстен, а стените — кирпичени. На една от тях бе закована снимка от около 1880 година на мъж, яхнал камила. Любопитно. По онова време евреите не са имали право да притежават камили. Нито коне или магарета. Трябвало е да се придвижват пеш.

Приближи се, за да огледа по-добре камилата. Като повечето представители на своя род тя също имаше високомерен вид. Легендата твърдеше, че само камилите знаели всички имена на Аллах.

Както обикновено майка й закъсняваше. Каролайн правеше театър от всяко нещо. Винаги. Лорън закрачи из малката стая, докато най-сетне чу повдигането на резето. Застана в сянката, край леглото.

Майка й се появи на прага, широко отворила очи, тъй като все още не беше свикнала с мрака вътре. Младата жена се видя такава, каквато щеше да бъде след двайсет години. Безупречна кожа, почти без никакви бръчки, изпъната върху високите скули. Косата вече не беше златна, а сребриста, но й отиваше, тъй като смекчаваше леките линийки около очите и устните.

Майка й спря, за да разкопчае с драматичен жест тежката наметка и да разкрие изумителната бяла рокля, която подчертаваше младежката й фигура.

— Ти Джей?

Лорън пристъпи напред.

— Не. Той няма да дойде.

Каролайн зяпна.

— К-какво правиш тук? Къде е Ти Джей?

Макар че бе упражнявала многократно речта си, сега младата жена не знаеше какво да каже.

— Настоявам да знам какво става.

— Не се ли радваш, че ме виждаш… майко?

Каролайн приглади нервно безупречно подредените си коси.

— Ами, аз очаквах…

— Ти Джей Грифит не желае да те вижда. Просто използвах паролата му, за да те накарам да дойдеш. Трябва да ти кажа нещо.

Лицето на майка й придоби добре познатия суров вид, който не можеше да прикрие раздразнението й.

— Какво?

— Знаеш ли истинската причина за моето бягство?

Леденосините очи шареха из стаята, сякаш търсеха начин за измъкване.

— Оттогава мина толкова време. Вече няма значение.

— За мен обаче има. — На Лорън й се стори, че отново усети ръката на втория си баща около гърлото и пръстите му, които я задушаваха. — Избягах, защото Рупърт ме насилваше непрестанно.

— Не знам за какво говориш. Без парите на Рупърт…

— Знаеш много добре какво имам предвид. Той ме принуждаваше да правя секс с него — отвърна младата жена, като едва сдържаше гнева си. — През цялото време си знаела какво е правел, дори не се опита да ми помогнеш. Така ли е?

 

 

Огненото мароканско слънце слизаше на запад и лъчите му придобиваха мек коралов цвят. Райън крачеше на верандата. Мюезинът викаше и разделяше вярващите от неверниците с призива си за вечерната молитва. Къде, по дяволите, беше Лорън?

Долу в градината пазачите бяха коленичили благоговейно върху молитвените си килимчета, притиснали глава към земята в посока към Мека. Надяваше се, че Хасан не я бе оставил сама, за да отиде да се моли в някоя проклета джамия. Всичко бе възможно да се случи в медината.

Чу иззвъняването на телефона и отиде да го вдигне; знаеше, че никой друг нямаше да го направи по време на молитвата.

— Месе ел хайр.

— Райън Уесткот — прозвуча гласът на Стърлинг.

— Да — отвърна младият мъж.

Беше се надявал, че се обажда Лорън.

— Той идва в Лондон. Кога ще можеш да се върнеш?

Барзан. Най-сетне бе направил своя ход.

— По обяд в петък тръгвам от Тиндуф.

— Не. Не преминавай границата с Алжир. „Полисарио“ атакува няколко погранични съоръжения. Използвай пистата в Загора.

И Питър затвори, без да каже нищо повече.

Райън усети как го обзема непреодолимо нетърпение. Чакането бе свършило. Ако късметът бъдеше на негова страна, по това време идната седмица щеше да бъде свободен. А Карлос Барзан щеше да се намира там, където му бе мястото — зад решетките.

Закрачи напред-назад по теракотения под. Трябваше да бъде във върхова форма, ако искаше да хване Барзан. Беше трудно да се бориш с неприятел, ако нямаш представа къде или как ще атакува. Може би Стърлинг знаеше повече от онова, което бе казал. Той бе предпазлив човек и рядко използваше телефона.

Това, разбира се, означаваше, че нямаше да може да се вижда с Лорън, щом се върнеха в Лондон. Къде беше тя? Точно в този момент чу спирането на кола. Спусна се към вратата и въздъхна от облекчение, когато видя русата й глава.

— Извинявай, че закъсняхме. След като говорих с майка си, помолих Хасан да ме заведе да огледам берберските килими. Пол…

— Да пазаруваш? Ходила си да пазаруваш?

Само дето не бе полудял от притеснение, а тя бе обикаляла сергиите.

Лорън го целуна по бузата.

— Аха. Но не намерих това, което търсех.

— Божичко! Където и да заведеш една жена, тя ще тръгне да пазарува.

Тя се притисна в него.

— Типична женска черта. По-добре ще е да свикваш с нея. След като аз слушам псувните ти, ти би могъл да се примириш с някое разточително пазаруване.

Трудно беше да й се ядосва, когато го погледнеше с тези сини очи. Заведе я в кабинета. Наля на себе си джин, а на нея — мароканско бяло вино. Тя пое чашата си и се настани на отоманката. Райън искаше да разбере как бе минала срещата с майка й, но не я попита. Тя уважаваше личния му живот; той трябваше да уважава нейния.

— Съжалявам, че съм те накарала да се притесняваш — рече тя, когато той се настани до нея. — Пол иска да си намери берберски килим за вестибюла. — Постави виното си върху масата. — Той не ми излезе от ума през цялото време, докато говорих с майка ми, затова после отидох да му потърся берберския килим.

— Как мина срещата с майка ти?

Лорън не знаеше как да обясни огромното облекчение, което бе изпитала — най-сетне бе изяснила нещата с майка си след всички тези години.

— Отрече всичко, но аз я притиснах и най-накрая тя призна, че е знаела през цялото време за онова, което ме караше да правя Рупърт.

Докато я слушаше, си представи майка си и нейната усмивка. Винаги бе чувствал силата на нейната любов.

— Слава богу, че си имала брат си.

Лорън не отговори. Погледна към тъкания гоблен на отсрещната стена.

— В началото се разстроих, задето ме доведе тук. Сега съм ти благодарна. Чувствам се толкова по-добре, след като говорих с нея.

— Защо не ми каза истината?

— В продължение на години бях държала вратата към тези ужасни спомени затворена. Ти ме принуди да подложа на преоценка себе си, миналото си. Неотдавна реших, че психотерапевтът, при когото ходех през първите си години в Париж, е имал право. Той твърдеше, че най-големият предател в случая е родителят, който е позволил съществуването на тази ситуация. И повтаряше, че майката е знаела.

Райън се сети отново за майка си. Тя бе позволила на Бък да го бие… докато Райън бе пораснал и бе могъл да се защити сам. Защо не си беше отишла?

— Понякога жените се страхуват да останат сами, затова продължават да живеят с мъжа, когото не желаят. Моята майка постъпи точно така.

Лорън не можеше да си представи, че някой баща би могъл да не се гордее със син като Райън. Той й беше разказал за своето детство и младост, за всичките си академични и атлетични награди. Защо не го беше обичал баща му?

— Майка ми не се страхуваше. Тя е алчна егоистка. Призна, че никога не е обичала нито баща ми, нито Рупърт. Че се е омъжила заради парите и положението им. Никога не се е притеснявала, че ме е принесла в жертва на своите амбиции. Дори сега, като разбра, че знам, не се трогна. Повече се вълнуваше от това, че Ти Джей не е дошъл да се срещне с нея.

— Надявам се, че си казала на тази мръсница да върви по дяволите.

— Не. На излизане й казах, че й прощавам.

— Шегуваш се! — възкликна той.

— Изясних си нещата благодарение на нещо, което каза Ирек. Той прощава на Русия, вместо да се връща отново и отново към нещо, което не може да промени. Няма да позволя омразата към майка ми да ме унищожи. Затворих вратата към миналото.

— Това означава ли, че си простила и на Рупърт?

— Жал ми е за него. Той е болен човек.

— Така е. — Тонът на младия мъж бе нещо средно между гняв и недоверие. Това доказваше досегашното му мнение — жените бяха дяволски меки. — Армстронг е в леглото и страда от бдителната справедливост. При мюсюлманите наказанието отговаря на престъплението. Режат ръката на крадеца или ухото на онзи, който подслушва. Прилагат удушване с интересен вид гарота при кражба на семейните бижута.

— Шегуваш се.

Думите му прозвучаха толкова варварски, че не можеше да проумее напълно онова, което й бе казал.

— Нали не мислиш, че ще оставя онова копеле да се измъкне след всичко, което ти е причинил? Казах на Хасан да се погрижи за това. Бих предпочел да се заема лично с Рупърт, но местните момчета са ме изпреварили. — Забеляза изражението й. Когато се налагаше, тя можеше да бъде смела. Но иначе си беше с меко сърце. — Докато ти беше с майка си, аз се отбих при Рупърт. Исках да бъда сигурен, че е разбрал кой стои зад това. Предадох му много поздрави от теб.

 

 

Стотици ездачи с широки бели роби летяха към тях и арабските им коне галопираха с пълна сила. Лорън седеше до Райън с усещането, че сърцето й е заседнало в гърлото, докато ездачите наближаваха и размахваха пушките си. Изведнъж рязко спряха. Насочиха оръжието си към тях и стреляха. Изстрелите раздраха въздуха на Атласките планини и отекнаха към близкия връх. Ездачите обърнаха арабските си жребци и се оттеглиха, като надаваха бойни викове.

— Уплаши ли се? — попита Уесткот.

— Малко — призна младата жена. — Знаех, че това е игра, но когато наближиха, се притесних.

— Те се тренират от деца да яздят с такава точност. Равнините винаги са принадлежали на арабите, а планините — на берберите. Те са готови да ги защитават. Това шоу демонстрира уменията им, готовността им да се бият за своята земя.

— Но, Райън — рече Лорън, като оглеждаше струпалото се за събора множество, — какво могат да защитят с тези пушки?

Младият мъж се изправи и й помогна да стане.

— Спомни си Афганистан. Берберите имат същата закалка — независими планинци. Живеят по този начин от векове. Ще защитят земите си, ако се наложи, но се съмнявам, че имат причина за тревога. Крал Хасан ги е оставил на мира.

— Човекът сигурно е помислил, че е по-добре да се заеме с проучването на Атласките планини за някакви полезни изкопаеми или с нещо от този род, вместо да се бие с „Полисарио“ за Сахара.

— Може би ще го направи някой ден. Кой знае? — Усмихна й се. Искаш ли да останем да видиш гуедрата или предпочиташ да търсим килим? Не можем да направим и двете. На мръкване трябва да бъда в Уарзазате.

— Нека да купим килим за Пол. Гледала съм и преди гуедрата — рече тя, спомнила си танца на седемте фереджета, който берберските момичета изпълняваха седнали.

Танцът беше много интересен, но тя искаше да изненада Пол с берберския килим.

Тръгнаха из отдалеченото селце, като оглеждаха килимите, провесени на становете, чиито опорни колове бяха същевременно коловете, поддържащи и колибите. Тъкачите бяха напуснали работните си места, за да наблюдават представлението, и бяха изоставили недовършените килими. Край всеки стан бяха струпани готовите килими. Купуваха ги търговци на едро и ги изнасяха за Европа или за Америка.

Лорън избра един килим за брат си и отидоха да намерят тъкача. Той наблюдаваше мечуи. Цяла овца се печеше върху дървени въглища в специално изкопана дупка. Когато Райън обясни какво искат, мъжът се усмихна и кимна към съпругата си, с което показа, че тя ще води преговорите. Като повечето берберки и тя търсеше богатството и късмета, като носеше тежки сребърни бижута с камъни със странни форми.

— За теб ли? — попита жената на арабски, когато тръгнаха към нейната колиба.

— За брат ми — обясни Лорън.

Берберката се усмихна и набърчи татуировката на бузата си, която показваше племенната й принадлежност. Пазариха се в продължение на десет минути и най-сетне се спряха на някаква цена.

— Хей, точно каквото обичат всички жени — пошегува се Райън и хвърли килима на задната седалка на роувъра. — Сделка. Направо от фабриката и по цена на едро.

— Това е коледният ми подарък за Пол.

Лорън се качи в колата.

— Трябва ли да ревнувам? — попита младият мъж и включи мотора. — Обичаш го много, нали? Той е бил до теб, когато си имала нужда.

— Обичам и двама ви… по различен начин.

Тръгнаха към Уарзазате. Не отделяше поглед от неравния път, но мислите му бяха съсредоточени върху Лорън. Тя бе силна и целеустремена жена. Благодарение на решителността си бе спасила изложбата на Ирек, като бе събрала членовете на клуб „Гручо“. Идеята да покани група интелектуалци бе наистина гениална. Те започваха да купуват творбите на Ирек, без да се интересуват от мнението на критиците.

Изглежда беше по-доволен, че Лорън не мрази майка си и онази грешка на природата, Рупърт. Горчивината щеше да я промени. Обичаше я точно такава, каквато беше. Ужасното минало я бе превърнало в силна жена.

Движеха се из планината. Лорън никога не беше идвала от тази страна на Атласките планини. За разлика от залесените им западни склонове източното им лице бе останало голо и обгоряло от слънцето. Но когато стигнаха долината Драа, от време навреме виждаха малки селца покрай терасовидни ниви, засадени с царевица и ечемик.

Най-сетне на хоризонта се появи Уарзазате. Вместо арабски постройки бяха построени бетонни бункери. Несъмнено същият архитект, който бе отговорен за американското посолство в Лондон, бе правил плановете и за този преден пост към пустинята.

Спряха пред кирпичена постройка. Лехата пред нея бе обрасла с бурени и оградена със забити в земята бирени бутилки. След като Райън я остави вътре и излезе по работа, младата жена запали газената лампа. В този момент мюезинът започна да призовава правоверните за вечерната молитва. Влезе в съседната стая. В нея имаше единично легло с тръстикова рогозка, подобно на онова, което бе видяла в меллаха.

Все още не можеше да повярва, че майка й се е срещала там с Ти Джей. Трябва наистина да го е обичала. Но не достатъчно, за да му помогне, когато е имал нужда. Дали майка й би изминала всичкия този път, като дъщеря си, без да знае какво става? Ей така, на доверие. От любов. Разбира се, че не. Тя беше изключително повърхностна личност. Идеална за Рупърт.

Ами Ти Джей Грифит? Райън говореше за него с възхищение. Сигурно е прекрасен човек. Не бяха много хората, успели да заслужат уважението на Райън. Но защо тогава Ти Джей не бе успял да види истинската природа на майка й? „Не го обвинявай.“ Сети се за баща си. Сега, когато вече бе станала зряла жена, тя преценяваше по друг начин много от неговите коментари. Беше открил що за жена е майка й, когато вече бе прекалено късно. И най-вероятно щеше да я остави, ако не бяха децата му.

Грифит бе сгрешил относно майка й. Надяваше се, че не бе сгрешил и за „Полунощ в Маракеш“. Като се върнеше в Лондон, възнамеряваше да посвети повече време на рисуването. Сега вече беше по-възрастна, по-силна. Нямаше да позволи на критиките да я обезкуражат.

Легна на тръстиковата рогозка и започна да крои планове как да освободи себе си и брат си от Барзан. Освен това се опитваше да не си задава въпроси във връзка с Райън. „Всичко ще се оправи“ — това бе последната й мисъл, преди да заспи. Както бе преследвана от миналото и измъчвана от несигурност за бъдещето, сънищата й бързо преминаха в неприятни кошмари. Протягащите се от мрака ръце я преследваха неуморно, опипваха тялото й.

Събуди се рязко в пълен мрак. Някаква ръка затисна устата й; друга усети в косите си. Рупърт. Обзе я ужас. След всичко, което му бяха причинили, сега щеше да я убие. Заби нокти в ръката му, като риташе и хапеше.

— Лорън, престани.

Уесткот я затисна с тежкото си тяло.

— Райън?

— Познаваш ли някого друг в Уарзазате?

— Сънувах гадости. Не те чух, като си влязъл.

— Опитах се да бъда романтичен.

— Знаеш моето отношение към ръцете в косите ми.

— Просто ги прибирах от лицето ти. Ти изпищя и аз поставих длан върху устата ти, преди да си събудила всички.

— Свърши ли си работата? — попита тя и докосна голите му гърди.

— Аха. — Целуна я продължително, след това легна по гръб. — Ела тук.

Младата жена се изправи и се съблече припряно, преди да се настани отгоре му. Намести се върху възбудения му член. Дланите му обхванаха хълбоците й и ги стиснаха. Започнаха да се целуват; езиците им имитираха движенията на ханша. Лорън здраво се вкопчи в раменете му.

— Някога мислех, че ако правя любов с теб, ще се отърва от желанието си, но съм се лъгал.

Пое зърното й в устните си и с движенията на езика си го накара да настръхне. Лорън усещаше тялото си да гори, когато го пое в себе си.

Райън я стисна за хълбоците, така че да не може да помръдне и попита:

— Имаш ли представа колко те обичам?