Мерил Сойър
Целувки от Лондон (24)

24.

— Да си съблека роклята ли? Тук?

Не можеше да повярва, че й беше наредил да направи подобно нещо.

— Ади — рече Райън, — аз ще се оправя с това.

Сикхът изчезна безмълвно по тъмния коридор. В този момент младата жена се сети кое би могло да активира алармата и се прокле. Как можеше да е толкова глупава? Защо не беше забелязала металния детектор при първото си посещение тук?

— Райън, мога да обясня.

— И би направила добре.

Изражението му бе не по-малко строго от думите.

— Нося „весела вдовица“.

— Какво, по дяволите, е това?

— Съвременна версия на старомоден корсет. Банелите му се простират оттук дотук — рече тя и показа с пръст областта от ребрата, непосредствено под гърдите, до долната част на ханша. Бузите й горяха; чувстваше се като последна глупачка. — Предполагам, че банелите са метални.

Той я изгледа безизразно. Обхвана с длани кръста й и го стисна.

— Боже мили. Истинско менгеме.

Времето, което беше прекарала в избиране на нещо прелъстително, внезапно се превърна в най-лошата идея, която бяха имали някога с Вора. През цялата нощ не бе могла да диша заради „веселата вдовица“, а сега пък бе лишена от изненадата.

— Всяка минута се ражда някоя пиявица. — Ухили се широко и зелените му очи блеснаха. — Повечето от тях са жени.

— Целта му е жената да изглежда по-сексапилна.

Той я гледа известно време, след което поклати глава.

Засмя се и я прегърна.

— Ти си побъркана, знаеш ли?

И без да й даде възможност да отговори, я целуна, като я принуди да разтвори устни. Предчувствието й не я беше излъгало. Това беше мъжът за нея.

Когато езиците им се срещнаха, тя усети нещо студено и влажно на прасеца си. Дръпна се.

— Какво… — Погледна през рамо и видя, че Иги я душеше. — Защо си е вдигнала носа към роклята ми?

— Никога досега не е виждала „весела вдовица“.

Целуна я отново, ръцете му замачкаха задника й. Детекторът забръмча отново и предупредителните светлинки замигаха. Изглежда се бяха доближили неусетно. Райън изключи монитора.

— Да се качваме горе, по-далеч от този уред.

Лорън вдигна прасенцето и го приближи към врата си, за да може Иги да вдъхне по-дълбоко парфюма й.

— Липсваше й — промълви Райън, като поведе гостенката си по дългия коридор.

— На мен ми липсвахте и двамата.

Младата жена забеляза колебанието в очите му. Беше права. Той имаше нужда да знае, че някой държи на него.

Докато изкачваха стълбите към неговата стая, тя се заоглежда. Макар по стените да висяха картини, „Грейбърн Манър“ изглеждаше странно празен. Може би се дължеше на зловещата тишина. Единствените звуци, които долавяше, идваха от техните стъпки.

Минаха през окулярния скенер пред неговия апартамент и той я поведе през тъмното антре към спалнята. Запали нощната лампа и тя освети неоправеното легло и възглавницата на Иги в долния му край. Лорън постави животното върху леглото. То се мушна веднага под чаршафите и измъкна оттам нещо.

— Сутиенът ми! — Дръпна от устата й творението от сатен и дантела. Някога то бе в най-бледия възможен прасковен цвят, но сега бе сиво, вероятно защото бе мъкнато дълго по пода. — Как можа да допуснеш да го унищожи? Беше невероятно скъп. Сега нямам с какво да съчетавам бикините от комплекта.

— Бикини ли? — ухили се Райън. — На Иги ще й допаднат много. — Бавно плъзна ръка по гърба на младата жена към ципа на роклята й. — От друга страна, като си помисля, може би ще предпочете една „весела вдовица“.

Смъкна творението на Анушка Хемпъл и го захвърли върху стола, където се бе крило прасенцето при последното посещение на Лорън. Младият мъж я изяждаше с поглед, едва сдържайки смеха си; тя се почувства глупаво.

— Не трябва ли да запазим стола за Иги? — попита най-сетне Лорън, за да сложи край на неловкото мълчание.

— Не. Тази нощ тя настоява за едно от предните места.

Младата жена погледна към животното. То се бе настанило на възглавницата си и ги наблюдаваше с меките си кафяви очи, наклонило глава на една страна. Човек, който спеше със свиня. Добре де, с едно изключително скъпо миниатюрно виетнамско свинче, не с някое прасе от кочината. Това обаче не правеше Райън по-малко ексцентричен. Не трябваше да се чувства така глупаво в тази обстановка.

Силно олекотена версия на старомодния корсет, „веселата вдовица“ беше изработена от черна френска коприна, а опасните банели бяха скрити от деликатна дантела. Черните сатенени жартиери държаха прозрачни черни чорапи.

— „Весела вдовица“ значи, а? — Омота около пръста си копринената връв, без да може да отдели поглед от прозрачния дълбоко изрязан сутиен, който не успяваше да скрие дори зърната на гърдите й. Дръпна връвта. — Не мога да проумея защо вдовицата, която носи това съоръжение, трябва да бъде весела.

Това на Лорън също не й беше ясно. Пое си дълбоко дъх; през цялата вечер бе имала чувството, че някой я стиска с всичка сила през талията.

— Но пък е дяволски сексапилно.

Захвана се с жартиерите, като докосваше бедрата й. Сведе лице към едната й гърда, Лорън го целуна по главата и си пое рязко дъх, тъй като тялото й реагира веднага на неговото докосване. Езикът му се зае със зърната й и ги накара да настръхнат. Когато вдигна глава, тя обхвана лицето му с ръце и долепи нетърпеливо устните си към неговите.

Лорън свали якето му с треперещи пръсти, после, прекъсвайки, за да обсипе лицето му с влажни целувки, разкопча ризата. На Уесткот му се искаше да бе по-опитна в изкуството на прелъстяването. Токата на колана му й създаде проблеми, но най-сетне се справи с нея и свали ципа на дънките му. Обхвана с длан възбудения му член и леко го стисна. Той се притисна по-силно към ръката й, призовавайки я безмълвно да приложи по-голяма сила. Тя го направи. Тогава Райън я вдигна и я понесе към леглото.

Настани се до нея. Тя почувства известно колебание, което не бе усетила първия път, когато се бяха любили.

— Няма да се сдържаш заради това, което ти разказах за Рупърт, нали?

— Не искам да мислиш за това, което ти е причинило онова копеле. Просто не желая да бъда груб с теб.

— Първия път, когато се любихме, не знаеше нищо за миналото ми и беше чудесен. Бъди естествен.

Райън повдигна косите от врата й. Докато я целуваше, долови аромата на див зюмбюл. Пулсът му се ускори незабавно и му напомни колко силно я желае. Беше му влязла под кожата, трябваше да си го признае.

Целуваше я със същата страст като първата нощ, а Лорън осъзна, че никога не се бе чувствала по този начин. Преди, когато се беше любила, не смееше да се отдаде напълно. Не искаше да изгуби контрол. Но сега страстта, породена от любовта, я караше да забрави страховете си. „Отдай се напълно. Забрави миналото.“

 

 

— По дяволите!

Питър Стърлинг ругаеше рядко. Обаче неговият агент Ади току-що го бе известил, че Райън бе завел отново онази Уинтроп в „Грейбърн Манър“. Какво, по дяволите, си мислеше, че прави Уесткот? Всеки път, щом някой влезеше там, това нарушаваше строгите им мерки за сигурност.

Защо Лорън Уинтроп? Не бяха открили нищо нередно за нея, но предчувстваше, че не всичко е както трябва. Прекалено много съвпадения. Някой — все още не бяха успели да открият кой — подслушваше дома й. Сега пък беше в „Грейбърн Манър“. Отново.

Наля си бренди и се отпусна на тапицирания с кожа стол. Постави крака върху кожената възглавница и започна да размишлява върху положението. Усещаше как потъва бавно, подобно на човек, попаднал сред плаващи пясъци. Всеки път, когато се обърнеше, се появяваше някакво усложнение. С тях можеше да се справи, но не и с жените. Бяха прекалено непредвидими. Оставяха се да ги водят сърцата им, не главите.

Намести се и отпи от брендито. Спомни си своя най-успешен случай. Една жена. Една изумително красива жена бе ключът. По време на Втората световна война бе изпратен в английското посолство във Вашингтон, където дипломатите оказваха натиск върху Рузвелт да се присъедини към военните действия срещу Хитлер. Под указанията на сър Уилям Стивънсън Питър предвождаше тайни английски агенти, чиято задача бе да шпионират германците, които се въртяха из столицата.

Забеляза великолепната Ейми Торп на един от многобройните пикници, организиран в Рок Грийн Парк за персонала на посолствата в града. Любимка на мъжете, Ейми не му се стори подходяща за шпионин, докато не стана съпруга на британското аташе Артър Пак, който бе преместен в Полша. Там тя се отегчи от скучния си съпруг и започна да флиртува с мъже от най-висшите политически кръгове.

Питър смяташе, че правителството във Варшава притежава плановете за апаратура, която щеше да помогне на Англия да спечели войната. Полските учени продължаваха да работят върху кодова машина, наречена „Енигма“. Благодарение на нея немците разполагаха със система за комуникация, която не можеше да бъде разгадана дори от цял легион криптографи. Онова, което водеше Ейми, бе патриотизмът й; събираше с огромна лекота информация за плановете, което даваше достъп на англичаните до всяко съобщение, изпращано от Хитлер. Те научаваха преди всички други за тях. Най-впечатляващите информации в разузнаването по време на войната бяха доставяни от жена.

Воден от спомените за тази изключително успешна операция, Питър бе наел Джулия Хартли за случая Барзан. Никой не би предположил, че тази блондинка с големи очи, аристократични маниери и завиден ум е завършила Лондонското училище по икономика. Нейната специалност бяха компютрите, но дори това не й бе помогнало да разкрие заплетените финансови операции на Карлос Барзан. Стърлинг никога не й бе намеквал да използва сексуалните си умения за извличане на информация, но докладите, които изпращаше, показваха, че в никакъв случай не си играе само с компютъра. Очертаваше се като една бъдеща Ейми Торп.

Джулия го бе уведомила за поредното посещение на Дейвид Маркъс в Лондон. Миналия път хората на Стърлинг бяха засекли някаква едрогърдеста блондинка да влиза в апартамента, в който бе отседнал помощникът на Барзан. Този път Джулия му беше запазила апартамент в хотел „Хайд Парк“ и хората на Питър бяха уредили да бъдат в съседната стая. Конкордът се бе приземил преди около час, така че Маркъс сигурно вече беше пристигнал в хотела. Това можеше и да се окаже незначително, но Стърлинг нямаше да се почувства спокоен, преди да разкрие самоличността на блондинката.

Жени. Те бяха прекалено много в този случай. Мислите му го върнаха отново към Лорън Уинтроп. Беше наел допълнително хора, за да я проучат, и те бяха разговаряли буквално с всеки, който я познаваше. Нищо. Всичките й познати я харесваха и я описваха като енергична и изключително трудолюбива. С изключение на семейство Армстронг. На едно интервю — вероятно взето от „Харпърс енд Куин“ — Каролайн и Рупърт бяха заявили, че била непослушно дете и избягала, за да се занимава с изкуство.

Те криеха нещо. Почувства го в мига, в който прослуша записа. Опитът му подсказваше да назначи още някого, който пък да проучи тях. Ако я караше така, докато завършеше този случай, щеше да е проучил половината жители на планетата. Но нямаше друг избор. Все някъде трябваше да има ключ към загадката. Но къде?

Налагаше се обяснението, че Барзан бе наел Лорън Уинтроп, с цел да спечели благоразположението на Грифит, тъй като тя бе дъщеря на Каролайн. Но очевидно случаят не беше такъв, защото модулаторът на гласа и окулярният скенер бяха оневинили младата жена. Питър обаче не вярваше стопроцентово на техниката. Инстинктът му казваше, че Лорън Уинтроп е човек на Барзан.

Тази нощ агентите му го бяха информирали, че се приближила до Уесткот, облечена със сексапилна рокля. Естествено, Райън се бе хванал на въдицата и я бе поканил у дома си. Мозъкът на този човек, изглежда, беше между краката.

Не, не беше прав. Уесткот щеше да внимава. Колкото и голям плейбой да беше, най-важното за него беше залавянето на Барзан.

 

 

Дейвид Маркъс заизкачва уморено стъпалата, водещи от фоайето на хотел „Хайд Парк“ към мецанина, и зави наляво. Подаде квитанцията на рецепцията и погледна часовника си. Веднага щом получеше номера на стаята си, щеше да се обади на Табата, която чакаше край един уличен телефон в метростанцията на „Найтсбридж“.

— Стаята има ли изглед към Хайд Парк? — попита Дейвид, когато му дадоха ключа.

— Не, сър. Вие не уточнихте…

— Разбира се, че уточних. Искам гледка към парка. Защо иначе ще отсядам тук? — ядоса се Маркъс.

Джулия беше оплескала нещата. Сменяше хотелите при всяко свое посещение в Лондон не само за да не запомнят младата му посетителка, а и за да ощастливи Табата. Не можеше да рискува да се показва на публични места с толкова млада особа, затова му бе станало навик поне да й доставя удоволствието, като отсяда в най-добрите хотели, макар самият той да не държеше на това. В „Сент Джеймс Клъб“ обаче гостуваха много рокзвезди. „Риц“ пък беше прекалено позлатен и натъпкан с народ. Беше избрал „Хайд Парк“, защото той предлагаше най-хубавата и близка гледка към Ротън Роу и „Серпънтайн“. Сутрин Табата щеше да се прехласва при вида на войниците, упражняващи конете си на Ротън Роу. Ако имаха късмет, принц Чарлз също щеше да излезе да поязди на специалната пътека.

— Господин Маркъс, можем да ви дадем стая, но не и апартамент, с изглед към парка.

— Ще я взема. Кой номер е стаята?

Щом взе ключа, зави зад ъгъла и се обади на Табата. Тя вдигна слушалката веднага. След това побърза да се качи горе и да поръча късна вечеря. Вечерята още не бе пристигнала, когато прозвуча краткото почукване на Табата — метростанцията на „Найтсбридж“ беше само на една пряка от хотела.

— Здравей — рече тя, след като отвори вратата.

— Здравей — отвърна той, докато погледът му обхождаше тялото й. Беше със светложълта блуза, която я правеше да изглежда по-млада. Толкова млада. И подчертаваше бюста й. При тази гледка пенисът му се надигна. — Влизай. Поръчал съм вечеря.

Момичето затвори вратата след себе си и захвърли на леглото чантата, която издаваше, че идва от магазин „Хародс“. Обърна му гръб, приближи се до обширния прозорец и погледна към парка. Маркъс се усмихна вътрешно. Дай нещо вълнуващо на детето. Защо не?

Отговори на новото почукване на вратата и насочи сервитьора, който буташе количката с вечерята, към малката маса в ъгъла. Даде му бакшиш и го отпрати. После предложи на гостенката си ястието от омар. Мисълта, че ще трябва да изяде дори още една хапка, го накара да разпусне с едно деление колана си… отново. Полетът с „Конкорд“ бе гастрономическа лудост на свръхзвукова честота.

Измъкна тапата на шампанското и наля в две чаши.

— За твоя магазин.

Табата се усмихна, нещо наистина рядко. Дейвид знаеше, че споменаването на магазина щеше да има почти магическо въздействие.

— Измисли ли му вече име?

Тя преглътна хапката и отвърна:

— „Гривни“.

— Харесва ми — излъга той. — Това е Подаръкът, който ти обещах. — Постави петстотин лири стерлинги на масата до купичките с крем карамел. — Лорън завърши ли вече картината?

— Не. Беше заета покрай изложбата.

— Все пак я окуражавай да рисува.

Тъй като микрофончетата бяха уловили разговора й с Уесткот, Дейвид вече знаеше телефонния номер на Грифит. Оставаше само да бъде довършена и картината и капанът беше готов.

— Ще опитам, но е заета с изложбата.

„Търпение“ — помисли си Маркъс, като наблюдаваше как приятелката му атакува щипците на омара. Нещата се развиваха дори по-бързо, отколкото бе предвидено в плана. Докато бе търсил начин да проникне през охраната на Грифит, Барзан бе разбрал за някогашната връзка на своя враг с Каролайн Армстронг. Рупърт бе позеленял, когато Карлос му бе разкрил измамата на Каролайн. А след това му беше предложил да го направи дори още по-богат, като използва експортната му компания за незаконно пренасяне на наркотици, ако Рупърт оставеше съпругата си да отиде в Лондон и да примами Ти Джей извън крепостта му в „Палас Грийн“. Армстронг бе отказал, но бе предложил да използват за тази цел доведената му дъщеря. Оказа се, че Лорън Уинтроп действително бе по-разумният избор.

— Ще дойда пак идната седмица. Оттук отивам в Швейцария, но ще се върна за изложбата на руснака — обяви Дейвид, като реши да се откаже от резервацията в „Браун“, която му бе направила Джулия, и вместо това да наеме апартамент в своя любим „Савой“.

— Съблечи се! — нареди момичето.

Маркъс се приближи до леглото и се зае да изпълнява заповедите й, като хвърляше дрехите си върху тапициран в малиново фотьойл. После легна и зачака приближаването й. Вече знаеше какво ще последва. Тя щеше да го дразни, докато го подлуди. След което щеше да изчезне в банята и да се съблича бавно и продължително.

Табата изгреба и последната капчица крем карамел и се вгледа в празната купичка, сякаш възнамеряваше да я оближе. Хвърли салфетката върху масата, изправи се и прекоси стаята. Възбуден, Дейвид я наблюдаваше в очакване да си разкопчае блузата. Тя се наведе, като му даде възможност да зърне за момент мъчително хубавата гледка на добре оформените й крака, и взе чехлите с тъмносиния монограм на хотел „Хайд Парк“ върху тях. Пъхна ги в пазарската си чанта.

После се настани нехайно до него и прокара пръсти нагоре по голите му крака до тестисите, а след това — и по цялата дължина на члена му.

— Май си в тежко положение, а?

Той кимна, без да откъсва очи от великолепните й гърди. Толкова млада.

Табата се изправи и влезе в банята, като взе и чантата. Щеше да прибере всички сапуни и тоалетни принадлежности, давани в хотела. Не му пукаше. Нито пък имаше нещо против факта, че тя щеше да остане там половин час, ако не и по-дълго, докато той я чакаше. Щеше да я чака.

Тя се появи двайсет и три минути по-късно, гола, но сресала косите си напред така, че да прикриват гърдите й. Божичко! Очевидно възнамеряваше да си поиграе хубавичко с него. Никоя не го правеше толкова добре като нея. Никоя.

— Обърни се! — помоли тя.

Маркъс се подчини. Легна в очакване на някой шамар или може би удар с чехъла. Вместо това по гръбначния му стълб се разля прохладна течност. Тя започна да масажира леко гърба му, като разнасяше със сръчните си пръсти лосиона по напрегнатите му мускули. Мили боже! Къде бе научила всичко това?

Ръцете й слизаха все по-надолу и по-надолу. От време навреме докосваха задната част на тестисите му и той изохкваше. Табата отдръпна длан и той се отпусна, като изпусна агонизираща въздишка. Ръката обаче се върна отново — възбуждащо, леко докосване. Маркъс затаи дъх. Чакаше. Питаше се какво щеше да последва.

Внезапно тя го яхна и се наведе напред; косите й се разпиляха по гърба му, като го гъделичкаха. По кожата си усети допира на две настръхнали зърна — нагоре-надолу, напред-назад. Табата се движеше бавно, измъчваше го с косите и големите си зърна.

Толкова млада. Това му харесваше.

 

 

Когато излязоха на шосето, Лорън погледна през колата. Лекият ветрец носеше бели пухчета, които се издигаха нагоре към пролетно синьото небе. Накъдето се обърнеше, виждаше току-що разлистени дървета в светлозелено, които само след месец-два щяха да добият тъмнозеления цвят на зрелостта. Полюшващите се зюмбюли и други диви цветя превръщаха бавно преминаващите край колата ливади в типичната ярка пролетна палитра. Яркожълти пеперуди се носеха мързеливо из въздуха, разперили широко криле, за да приветстват топлото слънце.

— Никога не съм предполагала, че Котсуолдс е толкова красив.

Усмихна се на Райън и той отвърна с искрена топлота на усмивката й. Въпреки фиаското с „веселата вдовица“ предишната нощ бе завършила прекрасно.

— Май не си излизала много от Лондон, а?

— Не. Веднъж ходих с влак до Бокс он Страуд в Уест Кънтри, където съм живяла с баба си. Искаше ми се да пътувам, но бях много заета.

— Някой ден в най-скоро време ще те заведа в Рей. Той изглежда съвсем различно от Уест Кънтри.

Младата жена кимна, доволна, че правеха заедно планове. През по-голямата част от нощта бяха разговаряли, за да се опознаят по-добре. Колкото и труден и упорит да изглеждаше Райън, очевидно не беше лишен и от нежност. Тази сутрин бе станал рано и бе натоварил астон-мартина с подаръци от всички най-хубави магазини в Лондон, като се започне от „Асприс“, откъдето бе купил антична камея, и се стигне до „Бриг“, откъдето бе донесъл ръчно изработен чадър. Вероятно обичаше страшно много леля си Тили, за да накупи всичко това за рождения й ден.

— Леля ти Тили на кого е сестра — на баща ти ли е или на майка ти?

— Не, тя е най-добрата приятелка на майка ми.

— О! — промълви Лорън и Иги, която дремеше в скута й, отвори леко едно око.

Снощи Райън й бе разказал как бе изгубил майка си. Беше изумена от това, колко остро чувстваше все още липсата й. И защо не? Нали тя самата все още страдаше по баща си след всички тези години?

— Леля Тили е най-близкият ми човек. Майка ми никога не е получавала приличен подарък. Налагаше й се да пести за всичко. Правя каквото мога за леля Тили. Тя живя в продължение на години в Стоу он дъ Уолд, но желанието й бе да се премести в Бъртън он дъ Уотър, така че й купих къщичка там.

Младата жена го разбираше. Той глезеше леля си Тили, защото не бе успял да купи нищо за майка си. По същия начин Пол я бе глезил и й бе носил винаги големи подаръци, като се прибираше от Париж, тъй като знаеше, че майка им не й обръща внимание. Райън и брат й си приличаха в много отношения. На тях можеше да им има доверие. И да ги обича.

Уесткот спря колата пред жълт пътен знак, на който бе нарисувана черна жаба. Хиляди жаби с размерите на средно голяма монета скачаха по шосето.

— Не се плаши от леля Тили — предупреди я той. — Когато тази сутрин й се обадих, за да й кажа, че ще те доведа, тя буквално изгуби разсъдъка си от щастие. Умира от желание за внучета. Вече си ни представя женени.

„А ти? Ти искаш ли брак и деца?“ Все пак си наложи да не го пита. Най-добре беше да не насилва нещата. В крайна сметка двамата едва започваха да се опознават. Защо тогава всичко това й се струваше толкова… нормално, толкова правилно?

След като и последната жаба пресече пътя, Райън запали мотора. Южно от Челтнам младият мъж зави по шосето с надпис „Лекхамптън Хил“ и отново спря автомобила.

— Нека да се поразходим — рече той и й помогна да излезе. — Гледката ще ти хареса.

Лорън пусна полузаспалата Иги на земята и животинчето се помъкна след тях. Щом свиха зад завоя, пред погледа им се появи карстов извор.

— Дяволският комин.

И Райън посочи към скалната колона, превърната от времето и вятъра в нещо, което наподобяваше комин.

— Страхотно е — възкликна Лорън, — а гледката е невероятна.

Под скалата се разстилаше зелена долина, осеяна с каменни фермерски къщи и насечена от живи плетове и само тук-там — от каменни стени. Крави, наскоро издоени, мучаха и викаха телетата си. В центъра на долината лежеше Челтнам с типичните си къщи със сламени покриви, мегдан и църковен шпил.

Райън я прегърна през раменете и посочи към долината.

— Това там е Молвърн Хилс. Ето откъде идва любимата ти молвърнска вода.

Някакво шумолене в храстите отвлече вниманието им от панорамната гледка. Като тичаше тежко сред гъсталака след едно горско птиче, Иги успя да подплаши няколко пъстри пеперуди.

— Откажи се, Иги — обади се Райън. — Никога няма да можеш да уловиш птица. Прекалено си тромава.

Прасенцето продължи да се щура насам-натам, като душеше и размахваше опашка.

— Тя няма възможност да излиза често навън — додаде младият мъж. — А е хубаво за нея.

След малко потеглиха отново и без да спират повече, пристигнаха в Бъртън он дъ Уотър.

— Наричат го „Котсуолдската Венеция“ — обясни Уесткот, а после се замисли за Венеция в Калифорния, където бе израснал.

Не можеше да става и дума за сравнение. Река Уиндръш разделяше селцето и течеше безметежно край каменните къщи с покрити с плочи покриви и къщите в елизабетински стил. Имаше мостове с арковидни перила, които осигуряваха приятни местенца за дошлите на пикник туристи, докато децата цапаха във водата под тях. В градините цъфтяха ранните пурпурни и по-екзотичните мускусни орхидеи.

Райън паркира астон-мартина пред каменна постройка със синя врата. Не бе успял да излезе от колата, когато една пълна жена се втурна навън, като бършеше длани в престилката си. Младият мъж я притисна в мечешката си прегръдка. В това време Лорън се показа на свой ред от автомобила и постави Иги върху калдъръмената настилка.

— Лельо Тили — рече Райън, — това е Лорън Уинтроп.

Възрастната жена засия и протегна ръка. Гостенката й разбра, че страховете й да не би леля Тили да не я хареса, са били неоснователни. Стана й ясно, че тя щеше да одобри когото и да е, щом го е харесал Райън.

Прасенцето се зае да души всичко в предния двор, докато те внасяха подаръците. Къщата бе обзаведена със стари английски мебели от бор и коулпортски порцелан и изглеждаше много уютно.

— Какво каза лекарят? — попита младият мъж, като поведе леля Тили към един стол и й връчи първия подарък.

— Имам язва. Това е всичко. Нищо тревожно. — Усмихна се на Лорън, докато разопаковаше подаръка си. — Имах малко проблеми със стомаха и Райън ме накара да отида на лекар.

Очите й се насълзиха при вида на красивия чадър. Същият ефект имаха и камеята, комплектът луксозна хартия и пликове от „Смитсънс“, асортиментът мармалади и сладка от „Фортнъм енд Мейсън“, сушените розови листа за ароматизиране на въздуха от „Колфакс енд Фаулър“, покривката от „Дженеръл Трейдинг Къмпани“, емайлираната кутия от „Иксимиъс“ и шапката от „Филип Съмървил“. Най-голямо впечатление обаче направи парфюмът с аромат на гардения. Иги подуши веднъж, завъртя се и се престори на умряла.

— Мисля, че предпочита миризмата на див зюмбюл — пошегува се Лорън. — Би трябвало да й купиш и на нея.

Райън се усмихна на леля Тили.

— Няма да стане, Лорън. Ти й го обеща.

— Добре. — Младата жена погъделичка прасенцето по корема и моментално го съживи. — Ще ти донеса парфюм от див зюмбюл, който да си подхожда с…

Спря, преди да бе казала „веселата вдовица“. Когато се бяха събудили тази сутрин, бяха заварили Иги върху разтворения корсет с черен сатенен жартиер между зъбите.

— Обожавам Иги — обади се тяхната домакиня. — Записах се в списъка на желаещите да се сдобият с такова прасенце. В началото, когато Райън я донесе тук, си помислих, че ще мирише или ще носи бълхи, но тя е по-чиста от котка.

— Тази порода прасенца нямат ли бълхи? — попита Лорън.

— Не. В кожата им има нещо, което не допада на бълхите. — Той погали меката козинка на своята любимка. — Те са страхотни за отглеждане по домовете. По-умни са от кучетата и по-лесно придобиват нужните навици. Имат по-чувствителни носове и от хрътка.

— Готови ли сте да хапнете нещо? — попита леля Тили.

Беше приготвила овчарски пай, агнешко с билки, хляб със семе от копър и пресни зеленчуци с риган.

— Обичаш ли да готвиш? — попита я възрастната жена.

— Много. В момента нямам време за това, но се надявам съвсем скоро да мога да отделям повечко. Бих искала да взема рецептата за овчарския пай. По-вкусно нещо не съм яла.

Младият мъж се ухили, когато леля Тили рече:

— Майката на Райън ми я даде преди години. Рецептата е традиционната, само към картофеното пюре трябва да се добави половин чаша сметана.

Всичко беше толкова вкусно, че Лорън преяде и не й остана място за пресния компот и фруктовата салата с бишкоти и сметана, приготвени едва тази сутрин. Уесткот предложи да излязат да се поразходят край реката и младата жена се съгласи на драго сърце, тъй като нямаше търпение да се наслади на излета извън града.

Времето се задържа ясно и слънчево, нещо необичайно за пролетта, когато дъждът и слънцето се редуват непрестанно. Тръгнаха по пътеката успоредно на реката, следвани от тромавата Иги. По гладката повърхност на водата се стрелкаха водни насекоми. Скоро бяха последвани от любопитни деца, които ги засипаха с въпроси за прасенцето.

След като обиколиха селцето, леля Тили ги преведе обратно по един по-кратък път, така че изоставиха живописната река, за да минат по някаква странична уличка. Стигнаха до порутена къща с гълъбарник в обраслия с плевели двор. Обитаваха го стотици гълъби, а земята беше побеляла от курешките им. Иги изсумтя, после изпищя и побягна да се скрие зад полата на Лорън.

— Какво ще кажеш? — попита леля Тили.

— Дяво… Ще кажа, че това е най-голямата купчина птичи тор, която съм виждал…

Младата жена сподави с усилие смеха си, докато прасенцето завираше зурла в глезена й и сумтеше доволно. Беше готова да се хване на бас за каквото и да било, че леля Тили не бе чувала никога „своето момче“ да псува.

— Градската управа не се ли опитва да се погрижи за това?

Леля Тили поклати глава.

Прекараха остатъка от следобеда в разговори, похапвайки сладки и солени деликатеси, които тяхната домакиня вадеше непрестанно. Въпреки сърдечните й усмивки — особено към Райън — на Лорън тя й се стори уморена. Щом приключиха с вечерята, младата жена настоя да измие чиниите. Като привърши и се върна в дневната, ги завари седнали един до друг на дивана.

— Трябва да се връщаме — обяви Райън.

Леля Тили скочи.

— Чакайте. Имам нещо за вас. — Върна се след две-три минути с плетена кошница с капак. — Изпекла съм ви разни лакомства.

Младият мъж я прегърна и я целуна.

— Беше чудесно. Ще ти се обадя до края на седмицата.

— Благодаря за гостоприемството — рече Лорън. — И за рецептите.

— Ще бъдеш добра с моето момче, нали?

Навън слънцето се бе превърнало в златно сияние на хоризонта, а лилавият полумрак се сгъстяваше и спускаше пурпурни сенки по земята. Нощта обещаваше да бъде топла и ясна. Носеше се уханието на ранните пролетни цветя. По сивите камъни на оградата на къщата проблясваха миниатюрни петънца.

— Светулки — обясни Уесткот. — По това време на годината тук е пълно с тях.

Лорън се настани на мястото си в колата; изобщо не й се искаше да се разделя с красотата и спокойствието на Котсуолдс. Райън се настани до нея и остави кошницата на задната седалка, а Иги скочи в скута на своята приятелка. Младият мъж се наведе и целуна Лорън.

— Благодаря ти, че беше толкова мила с леля Тили. Направи я щастлива.

— Ти си този, който я направи щастлива. „Бъди добра с моето момче.“ Очаровал си я. Ако те чуе как говориш, ще…

— Това няма да промени нищо. Била е влюбена в брата на майка ми, Гарт. Аз приличам страшно много на него. Каквото и да направя, тя пак ще ме обича.

— Защо не са се оженили?

— Убили са го по време на войната. Тя така и не успяла да го прежали.

Младата жена затвори очи; усети тревогата на леля Тили и годините, прекарани в самота. Някои мъже бяха орисани от съдбата да бъдат обичани вечно.

— Ако с теб се случи нещо, аз също никога не бих могла да те прежаля. — Вместо да сдържи чувствата си, както би сторила преди, тя призна: — Обичам те.