Мерил Сойър
Целувки от Лондон (22)

22.

Докато бързаше към хотел „Браун“, Вора се чудеше какво ли означаваше загадъчната молба на Лорън да се срещнат за закуска. Трябва да се бе случило нещо важно миналата нощ, когато се обади на Райън Уесткот.

— Добро утро, госпожо Лейтън.

Портиерът широко отвори масивната дъбова врата и тя измърмори нещо в отговор.

Олицетворение на английския дух, „Браун“ беше по-скоро институция, отколкото просто хотел. С богатата си ламперия, цветни стъкла и леко старомоден декор той бе очаровал своите посетители, като се започне от Наполеон и Рузвелт и се стигне до съвременните японски бизнесмени. Докато Арчър бе жив, Вора го бе придружавала два пъти седмично за следобедния чай, който пиеха край камината в зала „Албемарл“.

Щом влезе, забеляза приятелката си, седнала на една маса в ъгъла, а сервитьорът стоеше наблизо в очакване. Вора се отпусна на един стол и си поръча веднага кафе и черен пудинг. А след това се загледа в Лорън, която правеше своята поръчка, и реши, че нещо наистина я тревожи.

— Какво има? — попита тя веднага щом останаха сами.

— Имам нужда от нова прическа и нови дрехи.

Вора не повярва на ушите си. В продължение на дни я беше преследвала и убеждавала да не облича рокли много по-подходящи за кралицата майка, отколкото за една млада жена. Безброй пъти напразно я бе умолявала да се остави за един час в опитните ръце на Базил.

— Искам да променя външния си вид. С нещо… по-секси. Сигурна съм, че Райън ще дойде на изложбата на „Кортрайт Кълекшън“ тази вечер. Искам да го изненадам.

— Значи си говорила с него? — попита тя и Лорън й разказа подробно за снощната им среща. — Какво разбира той под „обвързване“?

— Не каза… точно.

— Не смятам за добра идеята да се промениш заради някой мъж. Повярвай ми, знам го от опит. Опитах да се подлагам на диети, да си удължа косата и какви ли не други хитрости. Ефектът се прояви едва когато най-сетне реших да остана вярна на себе си. Но дори тогава изграждането на една здрава връзка не е лесна работа. Ирек отказа да живее в моя „музей“. На мен пък не ми е приятно да обитавам неговия район, обаче той го обожава. Но аз съм щастлива, защото го обичам и открих, че се харесвам точно такава, каквато съм всъщност.

След като келнерите им сервираха храната с претенциозни елегантни жестове, предназначени да напомнят на посетителите, че „Браун“ предлага най-добрите закуски в Лондон, Вора продължи:

— Не се променяй, за да се харесаш на Райън Уесткот.

— Не е така. Той ме накара да се вгледам в себе си и онова, което видях, не ми хареса. Принуди ме да преразгледам миналото си. Никога не съм се разбирала с майка си. Изглеждам точно като нея, затова винаги съм се страхувала да не се превърна в същата егоистка.

Вора си помисли за своята майка, която никога не бе виждала.

— Майка ми изобщо не е трябвало да ражда деца — додаде Лорън. — Тя изобщо не се интересуваше от мен и от брат ми Пол. Нали разбираш, тя беше провинциалистче, дошло в Лондон. Поразителната й красота й помогнала да си намери работа като гардеробиерка в „Риц“. Баба твърдеше, че след като имала възможност да наблюдава богатите, майка ми пожелала да се омъжи за богат човек.

Вора кимна. Открай време Лондон беше магнит за момичета от провинцията.

— Запознала се с баща ми на някакво парти на посолството, организирано в „Риц“. Решила, че след като е американец и работи във външно министерство, трябва да е богат. Оженили се две седмици по-късно и него го преместили в Япония.

— Не го ли е обичала?

— Не. Двамата изобщо не си подхождаха. Татко говореше пет езика и любознателността му беше неизтощима, но правенето на пари не го привличаше. От своя страна майка ми обичаше материалните неща и непрекъснато се появяваше в обществото. Ако зависеше от нея, щяха да излизат всяка вечер, но баща ми отказваше. Вдигаха ужасни скандали и тя го обвиняваше, че е тъп и се е провалил в живота.

Вора не можеше да реши кое е по-лошо — тези скандали или мълчанието на чичо й.

— Обвиняваше и мен за това, че татко не изкарва повече пари. Предложили му по-добър пост и по-добро заплащане в Йемен, когато майка ми открила, че е бременна с мен. Той не се съгласил да напуснат Япония и да отидат в страна, където медицината била на съмнително равнище.

На Вора й бе трудно да си представи една толкова жестока майка, способна да обвинява дъщеря си, че тя е виновна за проблемите й в брака.

— Баща ми загина в Япония. Сградата, в която се помещаваше офисът му, се срути. Успяха да открият тялото му едва след няколко дена.

— Какъв ужас. Майка ти разстрои ли се?

Лорън поклати глава.

— Мисля, че почувства облекчение. Побърза да се върне в Англия, заведе ни при майка си в Бокс он Страуд и веднага замина в Лондон.

— Виждахте ли я често?

— Не. Видях я отново чак след две години, когато вече бях на петнайсет. Беше се омъжила отново, но не ни бе поканила на сватбата. — Отмести чинията си, свела поглед към масата. — Когато Нана умря даже не дойде на погребението й.

Вора не знаеше какво да каже, за да успокои своята приятелка. Очевидно беше обичала много баба си и действията на майка й я бяха наранили дълбоко.

— След като Нана умря, майка ми нямаше друг избор и изпрати да ни вземат. Преди да отида в Маракеш, не бях и подозирала, че хората може да живеят в толкова големи къщи… и да имат толкова слуги. Винаги бях поделяла една стая с Пол. Тук си имах своя стая, но ми липсваше Нана. Разбира се, и татко.

Вълнението в гласа й изненада Вора. Докато слушаше разказа й, тя си я представи как пристига в Маракеш преди почти двайсет години.

 

 

След пристигането Лорън видя за пръв път майка си едва по време на вечерята, когато един слуга я придружи до банкетната зала. Каролайн чакаше там, облечена в елегантна синя рокля, сякаш слязла току-що от страниците на „Маджести“. Не успя да скрие възхищението си. Почти не забеляза брат си, застанал в другия край на обширното помещение, нито мъжа до него, новия си баща. Беше вперила изпълнен с любов поглед в майка си. Гореше от желание да я прегърне и да я целуне. През изминалите две години майка й много й бе липсвала.

Момичето се устреми към Каролайн, но тя я пресече с думите:

— Какво е станало с косата ти? Защо не е на плитки?

Суровото изражение и неприкритият упрек в гласа я накараха да спре. Отпусна ръце. Майка й погледна крадешком към червенокосия мъж, но не направи опит да целуне или поне да прегърне дъщеря си.

— Вече съм на петнайсет години, майко — отвърна тихо тя. — Прекалено съм голяма за плитки.

— Глупости. — Каролайн бе вперила сините си очи в нея. — От сега нататък те искам с плитки. Така ще изглеждаш… спретната.

— Добре — неохотно се съгласи Лорън и я последва.

— Рупърт, скъпи — започна майка й; гласът й прозвуча топло. — Това е Лорън.

Момичето усети критичния му поглед и си наложи да сведе очи към мраморния под. Никога не беше виждала човек като него. Косата му беше червена като залеза над Корнуол, а лицето му — бледо като луната. Господ бе забравил да му даде вежди, но се бе сетил в последния момент и бе поставил няколко червени косъма над черните очи, които блестяха като въглени в огнището на дявола.

„Моля те, татко, накарай Рупърт да ме хареса. Знам, че трябва да е прекрасен човек, иначе мама нямаше да го обича.“ След смъртта на баща си тя бе продължила да разговаря с него, както бе правила приживе. Двамата ги свързваше особена близост, особена любов. Чувстваше, че ако продължи да разговаря с него, няма да го изгуби никога.

По време на вечерята слуша как майка й обсъжда с Рупърт партито от предишната нощ. Той се усмихваше и се смееше на брътвежите на Каролайн, очевидно очарован от нея.

— Рупърт, скъпи, във връзка с децата — започна Каролайн. Ако я слушаше някой отстрани, щеше да реши, че става въпрос за съвсем невръстни деца. — Записах ги на училище във Франция. Ще заминат идната седмица, точно навреме за първия срок.

Без да откъсва очи от супата си, той отвърна:

— Лорън е прекалено малка, за да живее отделно. Ще замине само Пол.

Безупречната кожа на майка й почервеня и тя я изгледа изпепеляващо, но кротко отвърна:

— Разбира се, скъпи.

— Лоши новини — заяви Пол, докато се качваха на горния етаж.

И двамата не бяха посмели да се обадят по време на вечерята.

Девойката беше смаяна. Никога досега не се беше разделяла с брат си. Почувства се по-добре, като си припомни, че ще бъде с майка си. С нея никога не са били близки, не и така, както с баща й. Но сега нещата щяха да бъдат по-различни.

— Можеш ли да повярваш? Колко послушна е станала майка ни — възкликна Пол. — Беше достатъчно Рупърт да каже „не“ и тя веднага се съгласи.

Лорън също смяташе, че това е странно. Майка й винаги бе спорила с баща им — абсолютно за всичко. Дори за най-незначителното. Брат й я прегърна през раменете.

— Не се притеснявай. Ще пиша често, обещавам. Всичко ще бъде наред.

Но не беше. Тъй като не говореше френски, един от двата езика, използвани в Маракеш, Лорън беше изгубена във френското училище, където всичко се изучаваше на френски. Фактът, че говореше свободно японски, не й беше от полза, затова тя не смееше да отговаря на въпросите, задавани в час.

По алгебра седеше до Анжелик Дюбари, най-красивото момиче в училище. Първия ден поздрави, доколкото можеше, на френски. Анжелик обаче впери поглед през новата си съученичка. Лорън я заговори отново едва в края на първата седмица, когато не успя да разбере възложената задача. Тя й я написа.

Девойката стоя до три часа сутринта, докато успее да привърши домашното. Когато го предаде на следващия ден, откри, че е направила нещо друго, а не каквото трябва. Учителката размаха ръце и извика нещо на френски. Лорън пламна от срам. Изпратиха я при директора. Решиха, че не се справя с нито един от предметите, и затова трябва да я върнат една година назад.

Каролайн нахлу в стаята й, като размахваше бележката, изпратена от директора.

— Как можеш да ме срамиш по такъв начин? Какво ще кажа на Рупърт?

— Не говоря френски. Трябва ми частен учител.

— Глупости. Ти просто не се концентрираш. — Приближи се до бюрото й, върху което лежаха отворени алгебрата и френско-английски речник. Взе кутията с бои, която й бе подарил Пол за петнайсетия й рожден ден, и я отвори. — Какво е това? — Счупи с трясък четката на две и я захвърли в кошчето за боклук. — Забрави рисуването. Съсредоточи се върху френския си.

Настроението й се понижи още повече, но не заплака. Беше излишно да спори с майка си. Толкова я беше молила да не я кара да ходи с плитки, но тя не отстъпваше. И сякаш това не беше достатъчно, ами и отсъствието на Пол я изпълваше с остро усещане за самота. Никой не се отбиваше в стаята й да побъбри с нея. Никой не я чакаше след училище. Никой не й пазеше място в стола. Никой не я харесваше. Никой.

Всеки ден отиваше с ужас на училище. Гледаше непрекъснато към земята, избягваше съучениците си. Един ден, когато Лорън ядеше обяда си както винаги сама, Анжелик се приближи до съседната маса и зае мястото, което й бяха запазили.

Баща й й беше повтарял хиляди пъти никога да не позволява красивото лице да я заблуди; това водело само до нещастия. „Колко прав е бил само“ — помисли си тя, като си спомни как бе напуснала часа по алгебра, изпратена от кикотене. През спуснатите си клепачи девойката наблюдаваше как Анжелик флиртува с момчето, което седеше до нея.

Тод Хейл. По-голям с една година от Лорън, напереният американец говореше еднакво добре английски и френски. Парадираше из коридорите, шегуваше се и се хилеше като клоун, но всички го обожаваха. А и кой би могъл да устои на тези смеещи се сини очи и коса като току-що разтопено злато? Разбира се, тя никога не поглеждаше директно приятеля на Анжелик. Всеки ден се разминаваше с него по коридора, но винаги свеждаше поглед, смутена както от плитките си, така и заради лошия си френски.

Когато на съседната маса отново избухна смях, Лорън реши, че Тод е казал поредната шега. В този момент дочу името си. Едва не се задави. Сега вече всички се смееха на глас…

— Лорън — извика й Тод.

Той каза нещо на френски, но тя разбра само една дума, cheveux, коса. Всички се засмяха отново и неколцина от момчетата заудряха по масата от възторг. Анжелик се смееше със сълзи.

Бузите на Лорън пламнаха; гърлото й се стегна. Плитките. Подиграваха се на плитките й. С цялото достойнство, което успя да събере, тя се отправи към вратата, но Хейл я хвана в последния момент, преди да се е измъкнала. Сграбчи я за ръката и каза нещо на френски. Смехът секна; настъпи пълно мълчание. Лорън гледаше учебниците, които държеше; не беше нужно да вдигне очи, за да разбере, че всички погледи са насочени в нея.

— На английски — прошепна тя. — Кажи го на английски.

Тод повтори казаното от нея на френски със силен американски акцент за своите приятели, което отново ги развесели.

— Тъй като те върнаха при бебетата, всички си помислихме, че просто си тъпа. Ти обаче говориш английски.

В очите на момичето запариха сълзи. Въпреки това нямаше да му достави удоволствието да се пречупи.

— Питаме се дали косата ти е наистина руса, или я изрусяваш. — Вдигна едната й плитка с преувеличени движения и постигна целта си — избухна нов смях. Тя рязко отдръпна глава. — Това може да се разбере само по един начин и те избраха мен.

Докато той повтаряше на френски онова, което бе казал току-що, придружено от дюдюкания и освирквания, Лорън осъзна какво означава това. Очите й се замъглиха от сълзи. Стовари отгоре му разтворената си длан и ударът изплющя като камшик. Смеховете замлъкнаха. Тогава тя се втурна към вратата и хукна по коридора. Спусна се в тоалетните и се заключи в една от тях. Остана дълго скрита там. „Помогни ми, татко. Кажи ми какво да сторя.“

Чу звънеца, но не се върна в клас. Надникна през вратата, за да се увери, че коридорът е празен, и видя Тод Хейл, който я чакаше отпред.

Той се спусна към нея с думите:

— Знаех, че си там.

Тя се втурна отново в тоалетната, убедена в намерението му да й свали гащите, за да провери какъв цвят са космите на слабините й. Той обаче я настигна, преди да успее да заключи вратата. Лорън се извъртя и заяви:

— Само ме докосни и ще се развикам. Ще си имаш неприятности.

Той не отговори. Чуваше само дишането му. Представи си как й сваля пликчетата и след това ги показва на всички. „Помогни ми, татко.“

— Извинявай. Държах се като истински негодник — промълви Тод.

Акцентът му беше същият като на героите в американските уестърни, които Нана обичаше да гледа по телевизията.

От думите му съвсем се обърка. От очите й отново потекоха сълзи и се затъркаляха по бузите й. Той си играеше с нея като котка с мишка. Хейл се приближи още и постави топлата си длан върху тила й. За миг сърцето й спря да бие и тя се приготви за нова схватка. Той започна да прави кръгове с палец по тила й там, където се разделяха плитките.

— Извинявай. Беше много грозно от моя страна. — Обърна я с лице към себе си и на лицето му се изписа изненада. — Ти плачеш? Нима те интересува какво мислят другите?

— Разбира се, че ме интересува.

— Искам да ти бъда приятел. Моля те, прости ми.

— А-ако ти простя, ще ме пуснеш ли да изляза оттук? Искам да се прибера вкъщи.

— Само ако ми позволиш да вървя с теб.

Вече бяха на улицата, когато Хейл я спря.

— Наистина съжалявам. Мислех, че си надута като майка си. Тя благоволява да говори само с богатите. Така поне казват. Колко пъти съм се опитвал да те поздравя, но ти винаги извръщаше поглед, сякаш не заслужавах да бъда забелязан. Исках да ти привлека вниманието, но постъпих глупаво.

В очите й все още блестяха сълзи, но погледът й се изпълни с гняв.

— Не смей да говориш лошо за майка ми. Тя е красива. Безупречна. Иска ми се само…

— Извинявай. Нищо не излиза както трябва, нали?

Разкаяното изражение подсилваше още повече думите му.

— Аз не съм надута. — Чувстваше се задължена да се защити. — Не мислех, че някой ме харесва, особено пък ти.

— Защо да не те харесвам? Ти си най-хубавото момиче, което съм виждал… нищо, че носиш плитки, сякаш си на осем години.

Хубава? Тя? Невъзможно. Лорън вървеше, без да смее да вдигне очи към него, като проклинаше глупавите си плитки. Защо майка й толкова настояваше да ги носи? Струваше й се, че Каролайн иска тя да изглежда по-малка, а да се държи като голяма. През повечето време не й обръщаше абсолютно никакво внимание и я оставяше да се грижи сама за себе си. Майка и дъщеря така и не се бяха сближили; вече се съмняваше, че това изобщо някога щеше да стане. Усещаше остро липсата на Пол.

Тод я накара да спре в Жарден ди Арен под букет от мирти. Наведе глава и докосна леко устните й със своите, а след това ги покри напълно. Стиснала учебниците пред гърдите си, девойката се притисна към него. Ръцете му я обгърнаха. По тялото й премина тръпка, последвана от топла вълна. Изумена, тя изпитваше почти непреодолимо желание да остане така в обятията му. Но се отдръпна при спомена как я беше унижил.

— Трябва да вървя — заяви; надяваше се, че не бе усетил потрепването на гласа й. — Имам доста път до вкъщи.

— Изобщо ли не говориш френски?

„Вероятно целува всеки ден по някое момиче“ — каза тя и поклати глава.

— Кажи на родителите си да ти вземат частен учител. Мадам Мюрар е добра.

— Те не вярват в частните учители.

Тод размисля известно време над думите й, след което рече:

— Имам една идея. Баща ми работи с „Кока-кола“. Живели сме в шест страни, откакто съм започнал училище. Мама винаги си купуваше записи, за да учи езика. Би могла да използваш нейните ленти с френски. — Лицето му разцъфна в познатата добродушна усмивка, на която никой не можеше да устои. — Кой предмет ти създава най-големи проблеми?

„Всички“ — понечи да каже тя, но реши, че тогава ще я вземе за пълна глупачка.

— Алгебрата.

— Аз съм цар по математика. Ще ти помогна.

През следващите седмици оценките на Лорън постепенно започнаха да се повишават не само защото вече разчиташе на помощта на Тод и на записите, а и защото прекарваше почти цялото си време в учене. Не искаше да разочарова приятеля си. Един ден той я помоли да отидат на съботното матине в училищния салон. Тя каза, че първо трябва да получи разрешение от родителите си.

Рупърт я оглеждаше внимателно.

— С Тод Хейл ли? В никакъв случай. Никакви срещи с момчета, преди да си навършила седемнайсет години.

— Седемнайсет ли? Пол започна да излиза с момичета още на петнайсет.

— Затвори си устата! — изкрещя майка й, но понижи глас, щом като хвърли поглед на съпруга си. — Как смееш да се противиш на неговото решение? Марш в стаята си!

Да не излиза, докато не навърши седемнайсет, още цяла година и половина! Тод щеше да я зареже и да се хване отново с Анжелик. Тя и без това непрестанно се навърташе покрай тях и я гледаше с омраза. На другата сутрин го видя да я чака край вратата на училищния двор.

— Ще измислим нещо — рече той, след като му разказа за случилото се. — Можеш да отидеш на кино с някоя приятелка и аз също ще бъда там.

През коледната ваканция успяха да се видят два пъти в лицея. Държаха се за ръце и открадваха по някоя целувка в мрака. Тя беше щастлива. Фактът, че е с Тод, че има приятели, пък дори те да бяха предимно негови приятели, й даваше увереност.

Когато им съобщиха оценките за първия срок, Пол си беше вкъщи за коледните празници. Тя се нареждаше на едно от първите места по успех в класа и брат й настоя да помоли директора да я върне в нейния клас, при връстниците й. Той се съгласи и Лорън гордо съобщи на майка си, но тя не се зарадва особено. Затова пък Тод беше на седмото небе. Това беше достатъчно за нея.

Малко преди началото на лятната ваканция в училището се заговори за бала с маски, организиран от графиня Дьо Бретьой в нейната вила „Тейлър“. Сред поканените бяха някои избрани ученици, в това число и Тод, и Анжелик с родителите им. Анжелик щеше да се костюмира като Клеопатра. Лорън си я представи в плътно прилепнала по тялото рокля, подчертаваща налетите й гърди. Освен това косите и очите й бяха тъмни и от нея наистина щеше да излезе прекрасна Клеопатра. Беше сигурна, че съперницата й щеше да направи цяло представление за Тод.

Когато се прибра вкъщи един ден преди бала, намери току-що получен от Париж пакет. Шестнайсетият й рожден ден. Беше забравила. Пол й изпращаше комплект маслени бои и четки за рисуване, дървена палитра и навито на руло платно. Девойката хукна по стълбите нетърпелива да изпробва боите.

В стаята си видя кристална ваза с огромен букет бледовиолетови орхидеи. Кой още знаеше, че днес е рожденият й ден? Приближи се на пръсти до вазата и взе картичката.

Още една година — не е кой знае колко.

С любов:

Тод

Докосна деликатните цветчета; не й се вярваше, че прекрасно момче като Тод Хейл може да я харесва. Но чак пък любов? Невъзможно.

Появи се майка й с официална бяла рокля и веднага забеляза цветята.

— Откъде са?

Момичето побърза да пъхне картичката в джоба си.

— Днес е рожденият ми ден. Едно познато момче от училище ми ги изпрати.

— Имаш ли представа колко струва това? Прекалено малка си, за да притежаваш нещо толкова скъпо. — Извика на камериерката на горния етаж: — Занеси тези цветя в моята стая.

Очите на Лорън се напълниха със сълзи. В този момент си спомни думите на баща си: „Онова, което има значение, са мислите“. Пъхна ръка в джоба си и стисна картичката.

Каролайн впери бледосините си очи в лицето й.

— Утре вечер ще има парти във Вила „Тейлър“. Рупърт каза, че може да дойдеш и ти.

Девойката не отговори; Рупърт не беше в града и щеше да се върне едва следващата вечер. Поканите за партито бяха разпратени още преди месец. Решението да отиде и тя бе на Рупърт, а не на майка й. „Защо?“ — питаше се Лорън. Тогава си даде сметка, че покана от страна на графинята бе равносилна на указ. Тя притежаваше най-голямата забележителност в Маракеш, Вила „Тейлър“. Нейната кула можеше да се види от всяка точка в града.

— Нямам костюм.

— Тук имам една стара дреха на Валентино. Никога вече няма да я нося. — Подаде я на дъщеря си заедно с дълъг златен ширит. — Направи си я на тога. Ще бъдеш Клеопатра.

Лорън се приближи до масата, на която допреди малко стояха орхидеите. Прокара длан по гладката й повърхност. Не беше ли едно момиче достатъчно голямо за цветя, при положение че някое момче държи толкова на него, та да му ги изпрати? Дори загубата на цветята обаче не можеше да помрачи радостта й от предстоящия истински бал. Гореше от нетърпение. Но не мислеше да се появи там като Клеопатра.

На тръгване за вилата девойката се настани на задната седалка на лимузината. Майка й и Рупърт бяха маскирани като Мария-Антоанета и Луи XVI. Лорън намести диадемата — беше си я изработила сама — изобразяваща слънце между два рога, и приглади полите на роклята в стил „Клеопатра“. Усети отново върху себе си нетрепващия поглед на Рупърт, който винаги я изнервяше. Откакто бе слязла долу, той не сваляше очи от косите й. Край на плитките. Беше отрязала косите си, така че стигаха до раменете й. Каролайн беше вбесена, но Лорън не се интересуваше от това. Нямаше да носи повече плитки.

Когато пристигнаха, един слуга обясни, че възрастните ще танцуват в балната зала, а младите — на терасата. В полунощ щеше да бъде сервирана вечеря, след което щяха да бъдат раздадени наградите за най-хубав костюм. Девойката хвърли поглед към майка си, която имаше наистина царствен вид. Със сигурност щеше да бъде победителка.

Започна да шепне на баща си, който се намираше на небето, че трябва да се гордее, но изведнъж спря. Дали наистина щеше да се гордее? Сега майка му имаше всичко, което той самият не бе успял да й даде. Дали щеше да бъде щастлив да я гледа с Рупърт? Ох, ето че той пак я зяпаше с непроницаемо изражение. „О, татко, бих дала всичко, за да бъдеш с мен тук тази нощ на първия ми бал.“

Запъти се към терасата на вилата в мавритански стил и спря в полумрака, за да огледа момчетата и момичета, които танцуваха. Тод беше с половин глава по-висок от останалите, така че го откри веднага. Беше облечен като пират и танцуваше с Анжелик. Бялата й рокля беше подобна на тоалета на Лорън, само дето тази на Анжелик беше доста по-разголена и подчертаваше големите й гърди.

Момичето сведе поглед към леките издатини под роклята си.

— Хайде — прошепна тя. — Пораствайте по-бързо.

— Лорън? — провикна се някой, когато танцът свърши. — Ти ли си това?

Хейл се обърна. Анжелик собственически го сграбчи за ръката и сърцето на Лорън замря.

— О! — Той изостави Анжелик и се втурна към нея. — Изглеждаш страхотно.

— Не знаех, че си поканена — обади се Анжелик, която го бе последвала. Огледа съперницата си подозрително, докато Тод не сваляше възхитените си очи от нея. — Като какво си костюмирана?

— Аз съм Изида, египетската богиня на плодородието.

Оркестърът засвири валс и Тод я притисна в обятията си. Тя се сгуши в него.

— Радвам се, че си тук. — Вгледа се в лицето й. — Не мога да ти се нагледам. Изглеждаш… фантастично.

Девойката го съзерцава известно време.

— Благодаря за цветята. Красиви са.

— Няколко месеца събирах пари. Защото ти имаш голямо значение… за мен.

Лорън впери поглед в лицето му, неспособна да говори, а сърцето й лудо затуптя. „Голямо значение“. Тя наистина беше от голямо значение за него. Изумително.

— Нека да се качим на върха на кулата — предложи той.

И я поведе към прочутата наблюдателна кула на вила „Тейлър“.

Тод посочи към пълната луна, увиснала над Джебел Тубкал, най-високия връх на заснежените Атласки планини.

— Ето защо Чърчил е накарал да качат Рузвелт дотук. Виждала ли си някога по-забележителна гледка от тази?

— Никога.

— Чърчил е направил доста рисунки с водни бои на Маракеш, знаеш ли?

— Така ли?

Баща й беше купил всичките книги на Чърчил.

— Да. След като изгубва изборите, той идва тук, където остава доста време.

— Разбирам защо е пожелал да рисува града — промълви Лорън; за пръв път можеше да оцени красотата на Маракеш.

В очакване на Рамадан, най-големия мюсюлмански празник, който продължаваше цял месец, многобройните джамии бяха окичени с лампички; те примигваха като звезди, които изпращат въздушни целувки. В сърцето на града се намираше кралицата на джамиите — „Кутубия“, чийто златен купол се осветяваше от прожектори. Километрите крепостни стени, ограждащи медината, приличаха на течно сребро под млечнобялата светлина на ярката луна. А в далечината се носеше натрапчивото любовно мяукане на котка.

Когато Тод я прегърна, това й се стори най-естественото нещо на света. Беше го целувала и преди, но тази нощ инстинктът й каза да разтвори устни. Езикът му се промъкна в устата й и затърси нейния. Тя издаде веднага език, за да срещне неговия; по тялото й се разнесе топлина.

Сърцето й затупка диво, докато Тод продължаваше да я целува. Замаяна от всичко това, девойката се притисна в него и усети твърдата подутина в долната част на корема му. Отдръпна се като опарена.

— Луд съм по теб — прошепна младежът; сините му очи блестяха в мрака.

Лорън си пое продължително, пресекливо дъх. Пол й беше говорил за секса. Но недостатъчно. Никога не й беше казвал, че ще се чувства така… така изпълнена с желание.

Без да престава да я целува, Тод плъзна ръка надолу по нежната издутина на гърдите й. Обхвана едната от тях в дланта си и загали настръхналото й връхче през тънкия плат. Усетила, че коленете й се подкосяват, девойката се вкопчи в него, като го целуваше с копнеж. Усещаше странен трепет и главозамайване.

Той приглади назад косата й, като прокара бавно пръсти през нея.

— По-добре да се махаме оттук.

Не й се искаше да тръгва, но не смееше да възрази. Все пак Пол я беше предупредил за „разпуснатите“ момичета. Беше немислимо да изгуби уважението на своя любим.

Той я поведе обратно към терасата, където в този момент оркестърът изпълняваше валс. Лорън се притисна към него, обвила ръце около врата му, докато в същото време усещаше неговите около талията си. Забеляза, че Анжелик е вперила поглед в Тод. Вдигна очи към лицето му, за да види неговата реакция. Вместо това зърна Рупърт, застанал в единия край на терасата. Той гледаше право към нея.

В същия момент се появи един слуга, който обяви със сребърно звънче началото на показването на костюмите. Младежите се събраха около купата за последна чаша пунш от нар, като мърмореха недоволно, че не желаят да участват в парадното шествие заедно със своите родители. Лорън пое чашата пунш, която й подаде Тод, като не спираше да се притеснява да не би Рупърт да каже на майка й. Щом се обърна, Анжелик се блъсна в нея и разля пунша върху роклята й.

Лорън прекоси терасата, спусна се към дамската тоалетна и започна да попива течността от дрехата си.

— Ето те и теб. — Каролайн подаде глава през вратата. — Ако не побързаш, ще изпуснем шествието.

Девойката се обърна към нея.

— Майко…

— О, колко си несръчна само! Как можа? Иди да ме изчакаш в колата.

 

 

Изминаха три кошмарни часа, преди майка й и Рупърт да напуснат партито. По обратния път Каролайн се замисли за финансовата страна на бала — стойността на цветята, на храната и напитките, на двата оркестъра, на многобройните антични предмети във Вила „Тейлър“. След това премина към посетителите. Оцени бижутата и тоалетите им.

Когато се прибраха, Рупърт се обърна към нея:

— Върви си в стаята и ме чакай.

Каролайн го погледна озадачено.

— Заради роклята ли…

— Аз ще се оправя с това.

— Разбира се, скъпи — рече тя и излезе, без да каже дума.

Безкрайно притеснена, Лорън влезе в стаята си, съблече изцапаната рокля и я метна върху леглото. Сложи нощницата и пеньоара и зачака Рупърт с надеждата, че не я е видял да слиза от кулата с Тод. Съпругът на майка й съвсем ясно й бе дал да разбере, че не трябва да се среща с момчета, докато не навърши седемнайсет години. Дали нямаше да я накаже да си стои вкъщи през цялото лято? Семейството на Пилар Колбер я бе поканило в дома си в Агадир. През лятото всички ходеха до морския курорт. Беше разчитала да прекарва всеки ден на брега с Тод.

Вратата на стаята й се отвори. Появи се Рупърт, облечен в брокатена роба със сатенени ревери, която приличаше на дълъг смокинг. Стигаше до коленете му. Беше обул луксозни кожени чехли. Отпи от чашата бренди в ръката си и погледна към роклята й.

— С-стана случайно. Едно момиче се блъсна в мен.

Той повдигна няколкото косъма, които трябваше да минат за вежди, и постави напитката си върху нощната масичка. Девойката го наблюдаваше с нарастваща тревога как се приближава към нея. Отстъпи назад.

— Какво правеше с момчето на Хейл?

За пръв път долови в гласа му заплаха.

— Танцувахме, това е всичко.

Сърцето й заблъска като пленена птичка, когато забеляза особените светлини в очите му. Ами ако започнеше да я бие? Досега никой не я беше удрял.

— Тод целуна ли те?

— Не.

Отстъпи още една крачка назад, докато той се приближаваше към нея.

— Какво правихте тогава на кулата?

— Той ме целуна веднъж — призна Лорън, осъзнала, че ако излъжеше, само щеше да засили гнева му.

Сега вече Рупърт стоеше толкова близко до нея, че усещаше дъха на бренди и миризмата на пот и одеколон, която се носеше от тялото му. На лицето му се появи злобна усмивчица. Опасност! Усети я така, както животното разбира, че го преследват. Спусна се встрани, но той й пресече пътя.

— Опитай се да бъдеш мила с мен.

С едната ръка посегна към нея, докато с другата развърза пояса на робата си; отдолу беше съвсем гол.

„Помогни ми, татко!“

 

 

Безсънната нощ бе последвана от сиво дъждовно утро. В далечината отекваха гръмотевици. Лорън лежеше, вперила поглед в тавана. Какво да прави? Здравият разум я съветваше да разкаже на майка си за нощното посещение на Рупърт, но инстинктът й казваше, че Каролайн няма да иска да научи за случилото се. В продължение на часове се мъчеше да намери думи да опише онова, което й бе направил Рупърт.

Когато най-сетне събра смелост да слезе долу, завари майка си да дава последни нареждания на прислугата. Двамата със съпруга й заминаваха с намерението да прекарат лятото на южното крайбрежие на Франция.

— Майко, може ли да поговоря с теб?

— Заета съм. Самолетът ни излита след два часа. — Леденосините очи на Каролайн я огледаха, но очевидно не забеляза, че лицето й е подуто от плач. — Наказана си да стоиш вкъщи през цялото лято.

— Майко. — Девойката снижи глас. — Снощи Рупърт…

— Баща ти те е разглезил. Ние с Рупърт обаче вярваме в благотворното влияние на дисциплината. Не унищожавай всичко това, Лорън — заяви майка й, като обхвана с жест вилата, — като проявяваш неподчинение към съпруга ми.

След тези думи Каролайн се обърна и напусна стаята.

Дните се нижеха бавно, дълги и самотни. Лорън нямаше право да се обажда или да отговаря на телефонни обаждания, нито пък да се вижда с приятели. Най-накрая се прибра Пол. Тя буйно го прегърна. Сълзите, които сдържаше от онази фатална нощ, потекоха.

— Хей, защо плачеш? Вече съм си у дома. — Докато тя бършеше сълзите си, той я поведе към един от диваните. — Нека да ти разкажа за Париж. — Започна да й разказва за училището, за своите приятели, за приятелката си и часовете, които прекарваше на левия бряг на Сена. При всяко следващо завръщане от Париж той изглеждаше все по-щастлив и по-щастлив. — Иска ми се и ти да беше там.

— На мен също — отвърна тя.

Макар че изпитваше неудобство, но продължаваше да търси начин да му разкаже за Рупърт. Но как можеше да направи това? То несъмнено щеше да разбие живота, който той очевидно харесваше. Ако разкажеше за случилото се, майка й несъмнено щеше да напусне Рупърт. Къде тогава щяха да отидат тримата? Да се върнат в Лондон, към предишната мизерия? Каролайн със сигурност щеше да обвини нея за това. И никога нямаше да може да припечелва толкова, че да изпраща Пол в частно училище в Париж. Той също можеше да я обвини.

Впери поглед в преплетените им пръсти; надяваше се никога да не се наложи да му каже. Може би Рупърт нямаше да направи отново това.

В края на лятото майка й и вторият й баща се върнаха. По време на вечерята той се държа както винаги преди партито — все едно че не забелязваше Лорън. Каролайн бъбреше неспирно, очарована от Франция — от магазините, от ресторантите, от партитата. Пол се присъедини към нея със своите анекдоти за живота си в Париж. Девойката разбра, че бе взела правилното решение. Двете същества, които обичаше най-много, бяха щастливи. Щеше да съсипе живота им, ако изобличеше Рупърт.

Часовникът във вестибюла удари дванайсет. Полунощ. Лорън стоеше пред статива, когато чу някакъв шум откъм коридора. Първо помисли, че е Пол. Той винаги беше имал проблеми със съня. Може би излизаше да се поразходи. Заслуша се. Не, грешеше. Това беше тътрене на чехли по мраморния под.

Шумът се приближаваше. Момичето се скри в стенния гардероб. Тялото й се тресеше от беззвучни ридания. След малко Рупърт отвори вратата на гардероба. Ръцете му — осеяни с червени косми — се протегнаха към нея. Тя извърна глава, ужасена от собственическите огънчета в очите му. Водеше вътрешна борба. Дали да извика; Пол щеше да дотича веднага от съседната стая. Или да се подчини?

Избра мълчанието.

Когато Рупърт излезе, Лорън се изправи и се затътри към банята. Посегна към една от кърпите и в този момент видя отражението си в огледалото. И замръзна. Сега косата й бе по-къса, отколкото през нощта на партито. В тъмната баня изглеждаше точно като майка си — жената, която обичаше Рупърт.

Девойката се спусна към статива и грабна ножиците за рязане на платно. Върна се в банята и запали лампите. „О, татко, защо не приличам на теб?“

Решително започна да кълца косите си; резултатът би могъл спокойно да бъде дело на петгодишно дете. Може би ако изглеждаше толкова грозна, колкото се чувстваше, Рупърт нямаше да я докосне никога повече.

На следващия ден започваше учебната година. Лорън влезе в училище, без да обръща внимание на втренчените погледи и кикота, който предизвикваха косите й. Те не можеха да й причинят болка. Вече не.

Не беше виждала Тод от три месеца, но не го потърси. Всички мъже бяха като Рупърт; с изключение на Пол, разбира се.

Не прояви интерес към никой от предметите, докато не започна часът по изобразително изкуство. Нито веднъж не погледна към мястото, където седеше Тод. Когато звънецът обяви обедната почивка, не вдигна очи от скицата, която рисуваше.

— Здравей. Как си? — попита Тод, като се приближи към нея.

Тя не отговори. Надяваше се, че мълчанието й ще го накара да си тръгне.

— Защо си си отрязала косата? Беше толкова хубава. — Изчака, но отново не получи отговор. — Лорън, моля те, погледни ме.

Погледите им се срещнаха и въпреки волята си тя си спомни колко поласкана се бе чувствала да бъде неговото момиче.

— Защо не отговори на писмата ми?

Писма ли? Значи Рупърт четеше пощата й. Тази мисъл я вбеси. За кой ли път изпита желание да убие втория си баща.

— Разказах за теб на майка си. Тя рече, че трябва да бъдем честни един с друг.

Беше обсъждал връзката им с майка си? Колко странно. Лорън не можеше да си представи да сподели нещо съкровено със своята майка. След като се поколеба известно време, Тод додаде:

— Обичам те.

— Отвратителен си! Мразя те!

Начинът, по който той си пое рязко дъх и след това си тръгна, показа, че бе постигнала целта си. Върна се към скицата; изпитваше облекчение, че се е отървала завинаги от него. „Какво би казал татко“ — запита се внезапно тя. „Превърнала си се в злобна личност, също като Рупърт Армстронг. Не му позволявай да те унищожи. От теб се иска само да преживееш случилото се. Един ден всичко ще свърши.“

Хукна надолу и откри Тод в стола. Той стоеше с гръб към нея, затова го потупа по рамото.

— Не от теб съм отвратена. От мен самата. Мразя се.

И си тръгна преди той да успее да й отговори. Младежът я догони по средата на коридора. Протегна напред ръце и тя се хвърли в обятията му; едва в този момент осъзна колко се нуждаеше от него. Докосването на ръцете му бе почти непоносимо нежно. Толкова различно от ръцете на Рупърт.

— Все още ли си моето момиче?

— Ако си наясно, че не мога да стигна до края с теб.

— Това няма значение. — Очите му, интелигентни и честни, я гледаха изпитателно. — Бях съвсем сериозен, когато ти казах онова. Обичам те.

Девойката не отговори. Не разбираше как би могъл да я обича, след като не можеше да спи с него. Какво ли щеше да каже Тод, ако разбереше за Рупърт? Ако научеше, щеше да изгуби уважението му. Любовта му. Молеше се да не е забременяла. Как да му обясни?

Успя да издържи следващата учебна година благодарение на Тод; Рупърт отсъстваше през по-голямата част от времето. Молеше се вторият й баща да не се връща изобщо. Да изчезне. Да загине в самолетна катастрофа. Или при автомобилна злополука. Без значение как, само да се отърве от него.

През пролетта, непосредствено преди рождения й ден, Тод й каза:

— Имам лоши новини. Преместиха татко. Заминаваме в понеделник.

— Защо толкова бързо? Защо не завършиш училище тук, а после да отидеш при баща си? — попита тя, поставила треперещата си ръка върху рамото му.

— Не познаваш родителите ми. Семейство, семейство, семейство. Заедно до… — Усмихна се; Лорън виждаше колко много обичаше родителите си той. — Това е голяма чест за татко. Става шеф на френския филиал на „Кока-кола“.

Макар да се бе подготвяла психически следващата година да бъде без Тод, когато той отидеше в колеж, тази вест я изненада.

— Цяла нощ мислих за нас — рече той. — Никога не си разговаряла открито с мен. Да не би родителите ти да те бият? Това ли е причината да се държиш по такъв начин?

Прекалено засрамена, за да признае истината, девойката отвърна:

— Да. Вторият ми баща ме бие.

— Защо? Всеки родител би се гордял с дъщеря като теб.

— Не знам.

Чувстваше се страхливка, задето бе задоволявала прищевките на Рупърт толкова дълго време. Какво щеше да каже Тод, ако разбереше истината?

— Имам план. Сега през юни ще навърша осемнайсет години и ще мога да правя каквото си поискам. Ще мога да разполагам с парите, които баба ми е оставила на мое име. Искам да дойдеш в Париж и да се омъжиш за мен.

— О, Тод. — Идеята бе безумна, но при мисълта, че той я обича достатъчно, за да иска да се ожени за нея, й се доплака. — Аз не съм пълнолетна, не мога да напусна Мароко.

— Седемнайсетгодишните могат да летят без разрешението на своите родители. Ще ти изпратя пари за билета веднага щом мога.

Лорън се замисли над думите му. Това бе отговорът на молитвите й. Съмняваше се, че щеше да преживее още една подобна година без Тод. Ако се омъжеше за него, Рупърт нямаше да може да направи нищо, за да я принуди да се върне.

С наближаването на юни и осемнайсетия рожден ден на Тод окуражителните му писма от Париж я накараха да повярва, че най-сетне ще се измъкне от лапите на Рупърт. Един ден, когато слезе за вечеря, го завари на масата, току-що прибрал се след дълго отсъствие. Тя го погледна право в очите и се усмихна, уверена, че скоро ще се отърве завинаги от него.

Рупърт присви печално устни.

— Наистина лоша работа със семейство Хейл.

— Да — съгласи се Лорън, като помисли, че говори за преместването им.

— За директора на „Кока-кола“ ли? — попита майка й.

— Цялото семейство е загинало миналата седмица при пътнотранспортна злополука.

— Не! Не може да бъде. Току-що получих писмо…

Усети такава тежест в гърдите си, сякаш белите й дробове щяха да се пръснат всеки момент. Скочи от масата и хукна нагоре по стълбите. Щом се озова в стаята си, отвори кутията с боите и взе последното писмо на Тод. Беше пуснато преди десет дена.

Препрочете последните му думи: очите й бяха замрежени от сълзи. Не можеше да повярва, че е мъртъв. Никога повече нямаше да види щастливите му сини очи или да чуе смеха му, който я караше да се усмихне, независимо от случилото се предишната нощ. Как така си бе отишъл завинаги?

Смъртта причиняваше ли болка? Разбира се, че причиняваше. „Моля те, Боже, кажи ми, че не е страдал.“ Известна утеха й достави мисълта, че сега Тод бе на небето с цялото си семейство. С Нана. С татко й. „Грижи се за него, татко. Толкова го обичам.“