Мерил Сойър
Целувки от Лондон (21)

21.

Питър Стърлинг се разхождаше из Сноуден Ейвиъри и оглеждаше лицата на минаващите посетители на зоопарка в очакване да види Райън Уесткот. Навън беше студен пролетен ден, но тук бе влажно и топло. Въпреки пищната тропическа растителност и цвърченето на екзотичните птици Питър никога не бе обичал тази сграда. Тя приличаше на телевизионна антена, понесена от ураган. Беше прекалено стар за модерната архитектура. Прекалено стар за буйни млади мъже като Райън Уесткот.

— Слушай, старче, имаш ли си нужда от дружка?

Стърлинг се завъртя, разпознал шеговития тон на Райън. Той не го бе попитал какво иска. Когато се бе прибрал предишната нощ, Питър му се бе обадил. Не си бе направил труда да го смъмри по телефона.

— Къде беше? — попита Стърлинг толкова тихо, че не се чу почти нищо поради непрестанното цвърчене на птиците.

Младият мъж сви рамо.

— Навън. По работа.

— Имаме уговорка да ни уведомяваш, когато отиваш някъде… всеки път. Ами ако Барзан беше предприел нещо?

— Бях инструктирал Ади да не пуска никого и да ти се обади, ако се случи нещо. Какво очакваш да направя? Да стоя и да чакам, докато бизнесът ми загива? Чакаме от години и все още нищо не се е случило.

— Барзан изчаква, за да ни накара да свалим гарда. Играеш точно според неговите правила — с раздразнение отвърна Питър. Искаше да се пенсионира след приключването на този случай — най-пространната нелегална операция от войната насам. Ако Райън беше един от техните хора, нямаше да се притеснява, но той бе цивилно лице с манталитет на вълк единак. — Усъвършенствал си диамантения процес, нали?

Едва забележимото проблясване в зелените очи не Уесткот увери Стърлинг, че бе улучил.

— Може би.

— Няма може би в тази работа. Не трябваше изобщо да напускаш страната в такъв критичен момент.

— След около две седмици ще се наложи да я напусна отново.

Стърлинг си напомни да предупреди човека, който следеше младия мъж, да бъде особено бдителен през този период. Този път Райън нямаше да успее да им се изплъзне и да напусне страната, без да бъде проследен от техен човек.

— Уведоми ме, преди да тръгнеш.

— Добре. — Уесткот се обърна и се загледа в пъстроцветния тукан, който кацна близо до тях. — Какво става тук?

— Преди да тръгнеш ти казах, че след като гледах видеозаписа на срещата на Лорън Уинтроп с Грифит, усетих, че тя казва истината. Накарахме специалистите по окулярния скенер да проведат изследване.

— Защо?

— Знаеш, че той е по-точен дори от детектора на лъжата. Отчита дори най-незабележимите промени в ириса. Направиха стопкадри в едър план на очите й. После съпоставихме тези резултати с информацията, получена от гласовия детектор, и стигнахме до извода, че е говорила истината. Тук е, за да изправи на крака галерия „Рависан“. Очевидно картината й има особено, лично значение за нея. Нивото на стрес в гласа й и реакцията на ирисите показват, че е била искрена, когато заяви, че става дума за нещо лично.

— Аз ти казах, че тя не е Мата Хари.

— Апартаментът на Лорън Уинтроп се подслушва. Не знаем кой го прави, но работим по въпроса. Какво й каза вечерта, когато я заведе да се срещне с Грифит?

— Никакви микрофони не са могли да хванат разговора ни. Помня всичко, което сте ме учили. Пуснах водата в банята, преди да й прошепна на ухото, че Ти Джей желае да я види.

— Подслушвателните устройства в апартамента й са най-модерните, които съществуват. Онзи, който подслушва, те е чул и е разбрал, че е отишла да се види с Грифит. — Питър хвърли поглед през рамо. — За нас е от значение само ако е бил Карлос Барзан.

— В такъв случай открийте кой е той. Тези микрофончета предават информацията на някакво звукозаписно устройство. Открийте го и тогава ще получите отговора.

— Разследваме случая. Но рекордерите за тези нови микрофончета са миниатюрни, с размерите на портфейл. Може да са в апартамента на Уинтроп, от другата страна на площада пред тях или в някакво подвижно устройство, обикалящо района. Възможностите са неограничени. На всичкото отгоре на Гровнър Скуеър живеят богати хора, които не обичат да се нарушава спокойствието им. — Побутна с лакът Райън, за да му даде знак да се придвижат напред и да се престорят на заинтригувани от двойка папагали. — Единственото, което знаем със сигурност, е, че рекордерът не е в дома й, тъй като проверихме.

Уесткот се вгледа в своя събеседник.

— Не сте й казали за подслушвателните устройства, нали?

— Не. Ако разбере, би могла неволно да направи или да каже нещо, с което да ги информира.

— Имате ли представа кой може да е?

— От ЦРУ ни уведомиха, че не е изключено определен наркотрафикантски картел да се опитва да въвлече галерия „Рависан“ в производството на фалшиви репродукции.

— Напълно възможно е това да е Барзан — да се опитва да прикрие парите, получени от търговията с наркотици зад фалшивите репродукции, така както навремето синът му се опитваше да пере пари зад фасадата на производството на диаманти. — Младият мъж поклати отвратено глава. — И по единия, и по другия начин биха могли да оправдаят огромни печалби.

Питър спря край бамбуков гъсталак, без да обръща внимание на гукането на два чифтосващи се големи пъстри папагала.

— Ще ми се да беше толкова лесно. Знаеш, че искам да спипам Барзан, но доказателствата, с които разполага ЦРУ, сочат към картела Меделин. Страхувам се, че тук става дума за две отделни ситуации, и двете много трудни. Остави фалшивите репродукции на Интерпол. Концентрирай се върху намерението на Барзан да атакува Грифит. Докладвай за всичко, колкото и далечно, и нямащо нищо общо с това да изглежда.

— Добре — съгласи се Райън. — Ти провери имената, които ти дадох, и те са чисти, нали? — Тъй като събеседникът му кимна, той додаде: — Още ли няма никакви новини за човека, изпратен тук от Барзан?

— Не. Но нашият информатор продължава да ни изпраща все по-подробна информация. Съвсем скоро ще знаем повече по въпроса — обясни Стърлинг, уверен, че рано или късно планът им ще успее.

 

 

— Купили са си титла на търг? — Ирек поклати глава. — И сега лорд и лейди кои са?

— Кити и Текс Халфорд са вече лорд и лейди Ейвън Бишъп — отвърна Вора, загледана в Лорън, която се взираше в полумрака навън, докато я откарваха с ягуара в дома й.

Приятелката й предполагаше, че тя мисли за Райън Уесткот. Той се бе прибрал преди няколко дена, но не беше идвал и не се беше обаждал в галерията. Разбира се, Ирек всеки ден говореше с него.

Лорън се обърна и я погледна.

— Тексасците, които взеха под наем къщата ти, са си купили благородническа титла?

— Да. Щом синът на Маги Тачър, Марк, се ожени за онова момиче от Тексас, голяма част от жителите на въпросния щат се спуснаха като пощръклели към Лондон и започнаха да се натрапват на всяко обществено събитие, до което се доберат. Робърт Смит организира ежегодно в Пейнтърс Хол търг на благороднически титли. Точно оттам Кити и Текс се сдобиха с тяхната.

— Побъркани западняци — промърмори Макаров, без да отделя очи от пътя пред себе си.

— Защо някой би продал титлата си? — попита Лорън.

— Някои имат нужда от пари. Други титли не се употребяват, като лорд и лейди Стратфорд Сейнт Андрю. Това имение Хенри VIII подарил на четвъртата си съпруга, Ан Кливс.

— Тя не е ли имала… как се казваше на английски?

— Наследници. Не. Била обезглавена. Сещаш ли се за Хенри с неговите съпруги? — Усмихна се, когато Ирек в отговор само сви рамене. Историята преди 1917 година не го интересуваше особено. — Та сега Кити и Текс вече имат и титла, освен имението в Белгрейвия. Ще се преместят тук седмица след изложбата.

— Какво получава човек с титлата? Земя? Добитък?

— Нищо. Но тя може да послужи в обществото. Да бъде изписвана върху пликовете им, хартията за писма и поканите или… не знам… могат да направят монограми върху хавлиените кърпи — отвърна Вора.

— Монограми ли?

— Машинна бродерия.

— Върху хавлиените кърпи? Побъркани западняци. Ама наистина са за връзване.

За известно време се възцари мълчание. Ирек и Лорън не изглеждаха особено впечатлени от факта, че Вора е дала под наем дома си на най-неприятната двойка на Земята. Беше имала нужда от цялата си твърдост, за да се раздели с дома на Арчър Лейтън. Но възнамеряваше най-после да се погрижи за собствения си живот. Прониза я неприятно предчувствие.

Отиваше да живее в един червен апартамент, отстоящ на светлинни години от „Хародс“. Без персонал. Щеше да й се наложи да се научи да готви. На всичкото отгоре готварската книга на „Ларус“, която бе купила, бе написана сякаш на гръцки. Но това бяха дребните неудобства. Истинският проблем беше Ирек. Дали любовта им щеше да бъде достатъчна?

Макаров протегна ръка и я постави върху нейната. Тя вдигна лице към топлите му кафяви очи и си каза, че той я обича… не за това, което е, а въпреки него.

Вече се движеха по Гровнър, когато Лорън попита:

— Ирек, имаш ли телефонния номер на Райън?

— Да. Но той ми казва да не го давам на никого. Трябва да го използвам само в спешен случай.

— Разбирам — отвърна печално тя.

— Не смятам, че Райън би имал нещо против, ако… — започна Вора.

— Не. Той каза, че е много важно да имам този номер само в главата си и никъде другаде. Повтори ми го няколко пъти.

Трудно бе да се пребори човек с твърдоглавието на Ирек. Ягуарът плавно спря пред блока на Лорън.

— Ирек, защо не отидеш в апартамента с Лорън и не набереш номера? Тя няма да гледа. Така ще й помогнеш, без да нарушиш даденото обещание.

— Мислиш ли, че Райън няма да има нищо против? — попита художникът.

— Да — отвърна приятелката му. Нямаше представа какво обича и какво не обича Уесткот, но Лорън бе споделила с нея за интереса си към него. Не можеше да разбере защо Райън се държи така със съдружничката й. — Ще почакам тук, в колата.

— Благодаря — намигна й Лорън. — До утре.

 

 

Младата жена гледаше встрани, докато Ирек набираше номера на Райън. Той й подаде слушалката и изговори едно беззвучно „довиждане“. Преди да успее да му отговори, той вече бе излязъл.

— Да? — прозвуча резкият глас на сикха.

— Може ли да говоря с Райън… Уесткот?

— Кой го търси?

Тонът му я смрази.

— Лорън Уинтроп. Той там ли е?

— Почакайте.

Ухото й писна от силния звук по линията; очевидно бодигардът бе захвърлил слушалката на масата.

Прехвърли наум нещата, които си бе мислила през десетте дена, в които не бе виждала Райън. Въпреки многобройните си обществени ангажименти тя почти не се срещаше с мъже. Не можеше да си обясни какво я бе привлякло към Райън Уесткот. Нали уж търсеше съвсем друг тип мъж? Да, но какъв тип точно? Със сигурност не като Грант Фрейзър, нито пък като покойния й съпруг. Бракът й с Ози бе по сметка и за двамата. Следващия път щеше да се омъжи по любов, но в момента изпитваше непреодолимо желание да се види отново с Райън.

— Откъде, по дяволите, се сдоби с този номер?

Слушалката потрепери в ръката й.

— И-Ирек го набра… Но не му се сърди. Не ми позволи да гледам.

— Какво искаш? — изпъшка с раздразнение той.

— Бих… бих искала да поговоря с теб.

— Вече имаше такава възможност.

— Райън, съжалявам за това, което казах. Искам да те видя.

Мълчание.

— Моля те! Можем да се видим в „Бара на Хари“.

— Не.

— Моля те! Трябва да поговоря с теб.

— Ще се видим долу във фоайето на вашия блок.

Хукна към банята, като едва сдържаше трепета си. Имаше време само колкото да си измие зъбите и да си сложи червило. Мина покрай хъркащия портиер на етажа. Ако не беше толкова мил старец, щеше да се оплаче на управителя. Той не правеше нищо друго, освен да носи пощата и да дреме.

Небето бе осветено от ярката луна, увиснала над масивния орел върху покрива на американското посолство. Зачака, като се вглеждаше в светлините на автомобилите, които профучаваха по Гровнър Скуеър, търсейки астон-мартина.

Внезапно Райън се появи иззад ъгъла. Беше с авиаторското яке, пъхнал ръце в джобовете. Когато се приближи, младата жена забеляза враждебния му поглед. Неуверено тръгна към него.

— Благодаря ти, че дойде — промълви тя и бе изненадана, че гласът й прозвуча съвсем нормално.

Той съсредоточено я огледа, но не каза нищо.

— Ще отидем ли да пийнем нещо?

Дори успя да се усмихне окуражаващо.

— Не. Нека се поразходим.

Той тръгна и тя го последва. Трябваше да подтичва, за да бъде в крак с него. Младият мъж гледаше право пред себе си и вятърът, който сега духаше в лицата им, развяваше косите му.

— Как си?

Той спря рязко и се обърна към нея.

— Накара ме да дойда дотук, за да си говорим общи приказки ли?

— К-казах, че съжалявам — прошепна приглушено тя.

— Това не е достатъчно. Искам да знам защо ти напомням на Рупърт Армстронг.

— Не ми напомняш. Н-не знам какво ме накара да го кажа. Просто се изплъзна от устата ми.

— Глупости.

— Наистина. Не съм го мислила. Не можем ли да започнем отначало, да се престорим, че никога не съм казвала такова нещо?

Думите й очевидно не успяха да намалят гнева му. Той продължи да върви напред, не толкова бързо, но все така решително. Тя го следваше.

— Ти си същата като майка си. Същата.

— Какво?! — Каква беше причината за подобно обидно твърдение? — Как е възможно това? Не съм я виждала от години.

— Няма да успееш да ме използваш, Лорън.

— Какво… какво искаш да кажеш?

Той я сграбчи за раменете.

— Аз не съм ти Служба „Жребци“.

Служба „Жребци“ ли? Нима не разбираше, че помежду им има нещо много по-дълбоко? Рязко се отдръпна.

— Сгреших, че ти се обадих. Изобщо не приличам на майка си и не търся само секс.

— Можеше да ме заблудиш. Искаш да легнеш с мен. Признай си. Искаш го, но се страхуваш.

Младата жена се вгледа във върховете на обувките си. До известна степен той имаше право. Тя се беше страхувала. Но вече — не. И в никакъв случай не търсеше просто секс. Той насочи пръст към нея.

— Възнамеряваш да ме прекараш през пресата, а после да ме захвърлиш, както направи майка ти с Ти Джей, нали?

— Не. Аз… — Замълча. Беше имала предвид някаква краткотрайна връзчица, когато му се обади, нали? Какво друго можеше да се получи помежду им? Райън Уесткот не беше от мъжете, способни на дълготрайни взаимоотношения с една жена. И определено не с нея.

— Ти си същата манипулаторка като майка си. Продължаваш да носиш брачната си халка. Защо? За да се предпазваш от нежеланите мъже? Така само онези, които избереш ти, ще знаят, че си вдовица.

— Не, аз…

— Омъжила си се за старец, за да можеш да го въртиш на пръста си. Сега пък си имаш друг стар обожател, Фрейзър Грант…

— Грант Фрей…

— Много важно! Важното е, че си падаш по старчоци, за да можеш да ги манипулираш на воля. Била ли си изобщо някога с мъж на твоите години преди мен?

Тя кимна, но това беше лъжа. Искаше й се да побегне, но не можеше да му разреши да разбере, че е бил прав. По-възрастните мъже й напомняха за баща й и с тях се чувстваше в безопасност.

Райън се приближи още и я огледа с презрение.

— И на всичкото отгоре — тесногръда. И в това отношение си копие на майка си.

Тя отстъпи една крачка.

— Грешиш. Не съм такава.

Той пристъпи към нея, така че лицата им се доближиха на сантиметри едно от друго.

— Прибрала си косата си, сякаш си петдесетгодиш…

— Това е кок. Модерен е.

— Страх те е да си пуснеш косата. Носиш старомодни дрехи, които покриват всеки милиметър от тялото ти. Ти си превзета, неискрено скромна жена.

Лорън се обърна. Не искаше да слуша обидите му. Той мразеше майка й и бе прехвърлил тази омраза върху нея самата. Беше сгрешила в преценките си; той не беше чувствителен. Очевидно случаят с Ирек Макаров бе специален и това обясняваше милото държане на Райън към него.

Той я сграбчи за раменете и я извъртя към себе си.

— Не знам какво, по дяволите, виждам в теб. Не ми се обаждай повече… освен ако не желаеш сериозна връзка.

— Сериозна връзка ли? — повтори тя с усещането, че някой я душеше.

— За бога, Лорън, сериозна връзка, обвързване. Нали разбираш, онова, към което вие жените се стремите от векове. Сега пък аз ти казвам: не се приближавай дори, ако не си готова да се обвържеш с мен. Няма да търпя около моята жена да се въртят разни Фрейзър Грантовци или онзи педал Тибетс. — Пусна ръката й и си тръгна, но в последния момент се обърна и заяви: — Или всичко, или нищо.