Мерил Сойър
Целувки от Лондон (20)

20.

Сироко — най-бурният африкански вятър — се стовари върху роувъра и посипа с пясък и без това вече вдлъбнатото предно стъкло. На хоризонта се виждаше Уарзазате, осветен от изгряващото слънце, а няколкото палми се кланяха покорно под напора на носещия възмездия сахарски вятър. За разлика от Маракеш с екзотичния му вид или Казабланка с неговата тайнственост, Уарзазате нямаше кой знае какви претенции. Построен от французите през двайсетте години на XX в. при опитите им да подчинят южните райони, той бе по-нов от повечето градове в Мароко. Сградите от бетон, построени от правителството, изпъкваха като сиви надгробни плочи сред традиционните кирпичени постройки.

Противно на очакванията, оттеглянето на французите не беше довело до разрушаване на града, построен в област, където изграждането на населените места се беше определяло винаги от пустинните оазиси. Уарзазате процъфтяваше, тъй като това бе най-логичното място за разполагането на войници, които да продължат дванайсетгодишната битка с Фронта за освобождение на Западна Сахара — Полисарио.

Много африкански народи оставаха излъгани след извоюване на независимостта си, което пораждаше бунтовнически движения. В Мароко разочарованието беше много силно и то се изрази в анексиране на съседните южни територии. Под претекст, че обитават тези земи още от библейски времена, бунтовниците от Полисарио се биеха с Мароко заради Западна Сахара. Те се бяха обърнали за помощ към най-отдавнашния враг на Мароко — Алжир, и бяха получили въоръжение, което беше достатъчно за поддържане на конфликта, но не и за водене на истинска война. За да защити своите територии, крал Хасан бе наредил на войските да издигнат с булдозери дълга пясъчна стена. Снабдена с подвижни радари детектори, тя бе принудила воюващите сахравити да се задоволят с малки части от Западна Сахара — тяхната родна земя.

Преди две години Алжир, изправен пред тежки икономически проблеми, беше оттеглил финансовата си помощ за бунтовниците. Повечето западни страни очакваха Полисарио да слезе от сцената. Но не стана така. Колониалните империи в Африка бяха разрушени и на тяхно място бяха създадени национални държави. Никой обаче не си бе направил труда да се консултира и с номадите, които бродеха из района от векове, неограничавани от граници. Полисарио не отстъпи от исканията си за отделна държава, затова крал Хасан бе принуден да държи войски край южната граница, за да пазят морето от пясъчни дюни. Макар повечето сахравити да лагеруваха югозападно от Уарзазате, в района около Тиндуф, алжирски пограничен град, в Уарзазате бе разположен кралски гарнизон. За всеки случай.

Райън шофираше из града; целта му бяха двата огромни казбаха в покрайнините. Зад дванайсетметровите стени, подсилени от масивни крепостни валове, се намираше старото селище, построено край мястото, което французите по-късно бяха избрали за Уарзазате. Мина под арковиден вход във втория казбах. Въпреки силната пясъчна буря из улиците се разхождаха кокошки, а край тях играеха деца. Младият мъж паркира роувъра до една типична кирпичена постройка, чиито пукнатини бяха запълнени с лепкава смес от слама и камилска тор, и влезе вътре.

— Къде е Ави? — попита на арабски той.

Момчето, което метеше пода с метла от палмови листа, посочи към съседната стая, където се помещаваше лабораторията. Вътре пред голямо писалище седеше израелецът, с когото Райън се бе запознал преди години в Ботсвана; той вдигна поглед и се усмихна.

— Виж.

Райън се приближи и видя някакъв тънък слой.

Ави се облегна назад и отпусна цялата си тежест на задните два крака на стола.

— Издържа всички тестове за натиск.

— Кучи син! Затова ли ме повика?

— Защо иначе според теб бих те извикал зад задника на географията?

— Спомена за някакво раздвижване. Помислих, че групи на Полисарио са започнали да се появяват насам.

— Изключено. Представители на ООН са в Тиндуф — опитват се да определят кой има право да гласува. Когато се наумуват — ако изобщо го направят в този си живот — ще насрочат избори, за да разберат дали хората желаят Западна Сахара да остане част от Мароко или не.

Райън кимна, макар че почти не слушаше своя събеседник.

— Усъвършенствал си формулата, така ли? Оборудването?

Ави кимна и го дари с поредната сърдечна усмивка.

— Цели пет години. Но го постигнахме.

— Ти го постигна.

— Идеята за произвеждане на диаманти от метан беше твоя. Аз просто направих нужните химически опити, за да го постигна. Без твоите пари…

— Не забравяй Ти Джей. Идеята да те настаним тук беше негова. — Младият мъж погледна към тънкия слой.

— Ще трябва да побързаме със задвижването на въпроса за получаване на патент, преди картелът да е научил.

Представи си шока, който щеше да предизвика вестта сред диамантения картел в Лондон. Цените, които се поставяха там както за най-съвършените диаманти, така и за използваните в промишлеността скъпоценни камъни, се следяха така строго, че всеки, който се опиташе да ги наруши, биваше елиминиран.

Преди няколко години Заир бе имал смелостта да напусне картела. Като втори производител на диаманти в света той вероятно се бе надявал, че ще се справи добре и самостоятелно. Картелът със сигурност щеше да отрече, че именно той бе принудил отлъчилата се овца да се върне в стадото, но това бе всеизвестна истина. Той бе наводнил пазара със същия вид нискокачествени диаманти, които се опитваше да продава Заир. Това предизвика икономическа разруха, тъй като диамантите бяха единственият природен ресурс на страната. Тези събития едва не свалиха правителството; то оцеля единствено благодарение на това че отново предостави на картела маркетинга на своите диаманти.

А сега Райън вече разполагаше с възможността да произвежда диамантен слой за укрепване наконечниците на сондите на „Грифит Интернешънъл“ и така нуждата от търсене на производствени диаманти отпадаше. Никога повече нямаше да му се налага да плаща определените от картела цени. Това щеше да им дойде като гръм от ясно небе. Крайно време беше да си го получат.

Диамантеният слой бе издържал успешно тестовете за натиск и това доказваше, че е издръжлив като естествения диамант. Той можеше да се използва не само за сондите, които вече произвеждаха, а и за полупроводници, хирургически инструменти и още много елементи в бурно развиващата се компютърна индустрия. „Грифит Интернешънъл“ щеше да направи огромен скок с това изобретение — най-големият напредък в това отношение след създаването на пластмасата.

Регистрирането на патента беше изключително важно. За да държат в тайна своята работа и да запазят живота си, до този момент не бяха подавали молба за издаване на патент. „Дженеръл Илектрик“ и японската „Асахи Груп“ от години се опитваха да развият техника за производството на материал за създаване на индустриални диаманти. Върху това се трудеха също така и осемдесет японски компании и множество американски фирми.

— След две седмици прототипът на машината ще бъде готов да влезе в действие — обяви Ави.

— Ще трябва да изкараме оттук всичко, без никой да заподозре какво всъщност правим.

Налагаше се да уведоми Стърлинг за дейността им тук. Досега бе успявал да заобиколи въпросите му. Питър не беше настоявал, тъй като му беше ясно, че Райън трябва да се грижи за своя бизнес. Бяха доволни, че изобщо им сътрудничеше и го правеше доста добре за цивилен. Но никак нямаше да им хареса, че е напуснал пределите на страната, докато хората на Барзан се опитваха да убият Ти Джей.

Райън бе изключително предпазлив. Никой, освен тях двамата с Ави не знаеше за лабораторията в Уарзазате. Никога не биха могли да постигнат същите резултати в Лондон. Бюрократите щяха да си пъхат носовете във всяка фаза на изследванията. Щеше да бъде невъзможно да скрият от картела замислите си.

 

 

Лорън влезе в зимната градина и видя върху статива си празно платно. Грундирано и добре изпънато, то бе готово за ползване.

— Табата — обърна се тя към момичето, което се беше съсредоточило върху обиците си. — Да не би да си започнала да рисуваш?

— Не — отвърна смутено то, без да вдигне поглед. — За вас е.

— Така ли?

Младата жена бе трогната; постъпката беше наистина невероятна за момиче, което ценеше до такава степен парите.

— Исках да ви благодаря — додаде Табата, все така с наведена глава, — че ме взехте при вас. Че помогнахте на такава като мен.

— Не беше нужно да ми благодариш по такъв начин. — Лорън се приближи до работната си маса. — Ти си изкарваш прехраната, като готвиш и чистиш.

— Въпреки това исках да ви се отблагодаря. Вие би трябвало да рисувате с маслени бои. Непрекъснато ми повтаряте да давам по-голяма воля на творческия си дух.

Момичето имаше право, не можеше да не признае това.

— Благодаря. Много ти благодаря. Започвам да рисувам още тази вечер.

Изчака малко, но Табата не вдигна поглед. Не можеше да я разбере. На изложбата на керамика в Портобело бяха видели произведения на приложници, които притежаваха много по-малък талант от нея. И въпреки това повечето успяваха да си продадат творбите и да изкарат добри пари. Но Табата очевидно не се стремеше да създава друго, освен обици и колиета. „Ти я окуражи, но не можеш да й кажеш как да живее живота си“ — помисли си Лорън.

Момичето прекоси стаята и извади друга тава с обици.

— Как върви подготовката на изложбата?

— Страхотно.

Тъй като прислужницата й говореше рядко, младата жена се възползва от възможността да я опознае, като й опише накратко плановете си.

— И ще сервирате водка и сирене?

— Това е желанието на Ирек. Доставчиците само дето не получиха инфаркт и отказаха да се съобразят с това, така че Вора ги отпрати. Нае някоя си Сали Кларк. Изпратих те за сирене именно в нейния магазин на Кенсингтън Чърч стрийт.

— Спомням си — отвърна Табата, но очевидно не беше особено заинтригувана.

— Смяташ ли, че би могла да направиш друга ваза, докато дойде време за откриването на изложбата? Това ще бъде за теб прекрасна възможност да я покажеш.

— Наред с картините на господин Макаров ли? — попита невярващо тя.

— Ирек няма да има нищо против. Бих предложила да я окачим пред някоя стена, но няма да имаме празни стени. Затова ще я поставя на малка масичка на място, където биха могли да видят всички.

— Да — промълви Табата. — Мисля, че мога.

— Чудесно. За откриването ще имаш нужда от нова рокля. Използвай кредитната ми карта за „Хародс“.

— Не мога. О-още не съм ви платила за предишната рокля.

— Не се притеснявай за това. Ще измислим нещо.

Лорън се приближи до платното, което й бе подарила младата й приятелка. Интересно защо вече бе грундирано, и то прекалено дебело грундирано? Явно го беше купила от някой евтин магазин за аматьори. Както повечето професионалисти Лорън грундираше сама своите платна. Предпочиташе тънкия слой, а не този дебел пласт. Но не каза нищо. Защо да обижда момичето, което очевидно бе искало да направи нещо специално за нея?

— Мислиш ли, че приятелят ти — как му беше името — ще може да дойде на изложбата?

— Дейвид. Не, ще бъде извън града — отвърна Табата и побърза да излезе от помещението.

Лорън изстиска букет от цветове върху палитрата си и вече бе започнала да ги смесва, за да създава желаните нюанси, когато се звънна на вратата.

Отиде да отвори. Насреща й стоеше Вора, щастливо усмихната. Косата й беше отрязана. Така определено й отиваше повече от по-дългата коса, която носеше напоследък.

— Влизай. Къде беше цял ден? Исках да ти кажа какво стана снощи с Финли.

Приятелката й влезе. Беше със скъпи кожени панталони, мек кашмирен пуловер и яке, чийто собственик очевидно го бе обличал доста често за лов на яребици. Доста странно облекло за жена, която много държеше на модата и стила.

— Бях с Ирек. Завършил е портрета. Много е хубав. — В очите й блеснаха сълзи. — Простил ми е. Отивам при него.

Лорън изпита завист, но веднага се разкая.

— Толкова се радвам за теб. — Прегърна я. — Нали не действаш прибързано?

— Не — отвърна Вора. — Това ще изисква много компромиси от страна и на двама ни. Той ще трябва да включи парното отопление, а аз да се науча да живея с червено. — Тя се изкиска. — А някой ще трябва да се научи да готви.

— Ти не можеш ли да готвиш?

— Чичо Найджъл имаше две готвачки, а в пансиона ни сервираха всичко наготово. Когато се омъжих за Арч, в дома му вече работеше всякакъв персонал, в това число и френски готвач. Така че никога не ми се е налагало да се науча. Ирек пък от своя страна вари само борш.

— Предполагам, че ще се справите някак си.

— Разбира се, че ще се справим. Аз го обичам. Никой не е съвършен. Но Ирек е съвършеният за мен.

Лорън се усмихна — толкова много неприкрита любов имаше в думите на приятелката й. Веднага си помисли за Райън Уесткот. „Никой не е съвършен.“ Дали очакванията й не бяха нереални?

— Финли ми даде списъка на „Гручо“ — рече тя, твърдо решила да отвлече мислите си от Райън. — Но настоя в замяна да вземе интервю от Ирек преди откриването. Знам, че решихме да не се дават никакви интервюта преди това, но…

— Ирек ще се справи. Екипът на д-р Дигсби поработи здраво с него. И им предстоят още няколко подобни срещи.

— Знаеш, че онова, което ме тревожи, е не как Ирек ще се представи пред медиите. Тази история с Дигсби беше идея на Райън. Притеснява ме фактът, че така Тибетс ще има възможност да го критикува още преди откриването. Аз обаче успях да го накарам да обещае, че ще пусне интервюто след изложбата.

Вора се намръщи. Разказа й за посещението на следователите от Скотланд Ярд и Интерпол.

— Много се притеснявам, задето разследват и теб.

— Не се тревожи. Нямам какво да крия.

„Точно така“ — рече си тя, опитвайки да се успокои, докато изпращаше Вора. Имаше законен договор с Карлос Барзан. Искаше й се да сподели това със своята приятелка, но не можеше. Беше обещала да не го прави. Не можеше да не се запита обаче дали Барзан не знаеше за неизплатените дългове на галерията. Беше се сетила за това още преди седмици, когато Вора бе споменала за пръв път за тайнствените инвеститори, които бяха дали на заем пари на „Рависан“ и след това бяха изчезнали, без да поискат онова, което им дължаха.

Нещо в тази история не беше съвсем наред. До този момент Барзан бе останал верен на споразумението помежду им. Не се беше опитал да манипулира пазара, както се бе опасявала. Беше му изпратила покана за откриването, но той бе отговорил, че Дейвид Маркъс ще присъства от негово име. Привидно действаше напълно почтено; въпреки това съмненията не я напускаха. Ако властите я попитаха, трябваше да им каже за сделката си с Барзан; нямаше друг избор, освен да им каже истината.

Когато Вора си тръгна, младата жена се върна в зимната градина и застана пред статива. В същия момент върху платното се появи някакъв образ, видя го съвсем ясно. Взе четка и я натопи в кафявата боя, след това добави черно и златно, докато получи нужния цвят.

Направи трудно първите линии; не беше привикнала с гладката, прекалено грундирана повърхност. Но после всичко тръгна като по мед и масло, по-леко от която и да било друга от рисуваните от нея картини.

Когато частта от небето, която се виждаше от остъкления таван на зимната градина, посивя, предизвестявайки края на поредния лондонски ден, почти беше привършила платното. Оставаха й само някои детайли.

— Прекрасно — възкликна зад гърба й Табата и я стресна. — Подаръкът ми ви вдъхнови, нали?

 

 

Стиснал дипломатическото си куфарче на „Хермес“ в ръка, Дейвид Маркъс влезе в офиса в Манхатън и видя, че там го чакаше сестра му Бабс. Без да й обръща внимание прекоси супермодерната приемна. Секретарката му, Джулия Хартли, се усмихна. Русите коси стигаха до раменете й и й придаваха едновременно професионален и сексапилен вид. Сините й очи изразяваха само колегиално приятелство. Пое книгата, която му подаде.

Бабс вдигна поглед от „Таун и Кънтри“.

— Дейвид, трябва да поговоря с теб.

Той затвори вратата на кабинета си под носа й — тя бе последният човек, когото желаеше да види. Отвращаваше го. Беше родила три деца и тялото й бе заприличало на някаква пихтиеста маса с увиснали цици. Заяждаше се и тормозеше неуморно нещастния си съпруг. И всеки друг, който имаше глупостта да я изслуша.

Маркъс се зае да отговаря прилежно на оставените съобщения. Една от тайните на неговия успех бе подсигуряването с тлъсти сметки в швейцарски банки. Тъй като правителството ставаше от ден на ден по-агресивно, трябваше да вземе всички възможни мерки срещу евентуални разследвания или изтичане на информация. Най-сетне реши, че е изтормозил достатъчно сестра си. Никога досега не бе успял да се отърве от нея, като я караше да чака.

Вдигна слушалката на бюрото си. До слуха му достигна гърленият глас на Джулия. Представи си ясно бръснатите й слабини, топли и меки. Трийсетгодишната секретарка беше прекалено възрастна за него, но понякога се възползваше от услугите й.

— Изпрати госпожа Хоровиц.

Бабс нахлу, като се развика още от вратата:

— Накара ме да чакам цяла вечност.

— Какво искаш? Имам работа.

Тя намести отпуснатото си тяло във фотьойла срещу бюрото. Какво изобщо бе видял в нея? Дори костюмът на „Шанел“, който носеше, не можеше да прикрие тлъстините й. Часовете, прекарани в един от най-престижните козметични салони, и безбройните маски и масажи не можеха да заличат ситните бръчици около очите й, нито дълбоките линии по челото.

— Мама е по-зле.

Дейвид изпъшка. Съмняваше се. Всеки път, когато се готвеше да го изнудва за пари, сестра му заявяваше, че майка им, която живееше в Еврейския дом за стари хора в Скарсдейл, се чувствала по-зле. А тя просто беше стара и поизкуфяла, но жива.

— Д-р Грос иска да направи още изследвания.

— Той знае къде да изпрати сметката.

— Мисли, че ще й се отрази добре, ако отидеш да я видиш.

— И за какво? Та тя вече дори не може да ни разпознае. Кога те позна за последен път? — Прокле наум баща си, който бе умрял от инфаркт на игрището за голф и го бе оставил да се разправя с майка си и сестра си. — Какво всъщност искаш, Барбара?

Тя подсмръкна, като се преструваше на разстроена.

Дейвид извади чековата си книжка и посегна към златната писалка.

— Колко?

— Тифани има нужда от апаратче за зъбите, а срокът за плащането на лагера на Джош изтече. Знаеш, че Брайън не изкарва кой знае колко.

Брайън Хоровиц изкарваше достатъчно да издържа десетина съпруги в повечето страни, но недостатъчно за една в Скарсдейл. Особено пък когато се отнасяше за сестра му. Бедният човечец.

— Колко, Бабс? Колко?

Тя, изглежда, мислеше, че той се чуди какво да прави парите си? Слава богу, че бе отклонил достатъчно средства на картела към банковата си сметка, за да покрие безчетните разходи на сестра си.

— Двайсет и пет хиляди долара.

Тя продължи да обяснява за някакъв ремонт на дома си и за неща, от които имали нужда децата й.

Маркъс написа чека, макар да знаеше, че тези пари ще отидат в най-луксозните и скъпи магазини и фризьорски салони. Щеше да плаща до края на живота си заради едно лято секс със сестра си; при това инициаторът винаги беше тя. Не че някога му бе споменала за тези нощи. Но чувството за вина си оставаше.

Бабс грабна чека и го пъхна в чантата на „Шанел“, която беше в тон с червения й костюм. След нея във въздуха остана да се носи уханието на неприятен, макар и скъп парфюм.

Дейвид позвъни на Джулия.

— Ела да напишем едно писмо.

Тя влезе при него и затвори безшумно вратата след себе си, като се наведе леко, за да му даде възможност да се наслади на гледката, която представляваха добре оформените й крака и приятно закръгленият задник. Жалко, че не беше по-млада. С британския си акцент Джулия Хартли бе истинска класа. Когато му бе предложила услугите си беше шокиран, но оттогава ги смяташе за нещо гарантирано. Олицетворение на ефикасността, тя се справяше еднакво изкусно както с работата в офиса, така и с духането.

— Ела тук, кукло.

Вече бе възбуден до болка. През по-голямата част от нощта бе сънувал Табата Фоули.

Джулия бавно прекоси стаята. Дейвид завъртя на една страна стола си, така че да застане с лице към нея. Тя сведе поглед към слабините му; разтворените му крака разкриваха впечатляващата му ерекция. След това вдигна очи към лицето му и погледите им се срещнаха.

Отпусна се бавно на колене между краката му. Ръката й го обхвана, загали го през плата; прокара нокти по периферията, а след това — към основата му. Той се облегна на стола си и отметна глава на една страна.

— Джулия ще се погрижи незабавно за теб — изгука тя със сексапилния си британски акцент, който му напомни за Табата.

Издърпа сантиметър по сантиметър ципа на панталоните му и освободи издутия му пенис. Прокара език нагоре-надолу, а след това го духна. Маркъс затаи дъх; беше затворил очи и мислеше за Табата.

Както винаги свърши за броени секунди. Джулия беше бърза, но не така изобретателна като Табата. Точно когато секретарката посегна към влажните кърпички, които той държеше в горното чекмедже, телефонът на личната му линия иззвъня. Най-вероятно беше Карлос — обаждаше се за обичайния ежедневен отчет.

— Ало — рече Маркъс, все още облегнат назад.

— Дейвид?

Знойният глас на Табата го свари неподготвен. Беше й дал този номер с изричната инструкция да го използва само в изключителен случай.

— Да?

Рязко се изправи на стола си.

— Вчера взех платното от твоя човек.

— Добра работа си свършила, ангелче.

Гласът й, съчетан с леките докосвания на Джулия, която го почистваше, предизвикаха нов плам в слабините му.

— Снощи Лорън започна да рисува по него.

— Прекрасно.

Джулия го погледна озадачено. Беше се възбудил отново. Той й даде знак да остане.

— Тя почти завърши един портрет на Райън Уесткот.

Страхотно.

— Това означава нещо специално за теб, ангелче — промълви през стиснати зъби той. Беше се надървил отново. Гласът й и новината бяха извършили невъзможното. — В петък ще бъда в Лондон. Тогава ще ти го дам.

— Петък ли? О, добре. Мисля, че ще мога да се видя с теб — отвърна му с безразличие. Но това не беше нещо ново за него. То бе част от привлекателността й. — Ще те накарам… — внезапно гласът й стана агресивен — … да ми дадеш точно онова, което искам.

И той нямаше търпение да го направи.

Щом затвори телефона, усети любопитния поглед на Джулия върху себе си. Знаеше какво е желанието й. С най-голямо удоволствие щеше да й го даде. Свали панталоните си. После повдигна полата над стройния й ханш и пъхна палци под ластика на чорапогащника. Докато го смъкваше бавно надолу, се взря в голата плът в долната част на корема й; беше възбуждаща.

Вдигна очи и я свари да гледа към острия нож за отваряне на писма, захвърлен върху личната му поща. За момент изпита странното чувство, че възнамерява да го грабне и да го забие в сърцето му.

Вместо това тя се усмихна и разтвори крака.