Мерил Сойър
Целувки от Лондон (2)

2.

13 февруари, Лондон

— Вашият детектив успя ли да научи нещо повече?

— Не — отвърна Вора, като улови погледа на Базил в огледалото на фризьорския салон. С помощта на специален разтвор лепеше червеникавокестеняви кичури към нейните коси, като по този начин удвояваше дължината им. — Засега само харчим средства. Вече измина повече от година и все още — нищо.

Базил кимна и главата му се отрази върху тройното огледало сред увисналите папрати и накацалите по пръчиците многоцветни папагали. Жената го наблюдава, докато закрепяше още два кичура, без да добави, че предишния ден бе уволнила наетия детектив. След скандала във връзка с фалшификации с произведения на изкуството, последвал кончината на съпруга й, и неизбежните данъци не можеше да си позволи да харчи пари за проверката на очевидно безпочвени подозрения. Изглежда, смъртта на Арчър бе наистина резултат на злополука. Ето защо си каза: „Затвори вратата след себе си и угаси светлините. Него вече го няма“.

— Лорън Уинтроп продължава ли да бъде все така трудна?

Издигнато на цели осем сантиметра от високите токове на каубойските ботуши, слабото тяло на стилиста се губеше под пъстрата риза в преобладаващ лилав цвят. Тя контрастираше с тъмните му коси, избръснати над ушите и вдигнати нагоре с помощта на гел.

— Отказах се. Повече от това не мога да направя. Роклята, която ще носи на откриването тази вечер, е купена от „Хародс“. — Усмихна се, когато той зацъка с език, за да подчертае погнусата си. — Черно кадифе, затворена, с дантелена якичка, дълги ръкави с къдрички. — Базил поклати глава отчаяно. — Аз самата ще бъда с творение на Озбек в какаов цвят.

Стилистът засия одобрително, когато чу името на дизайнера от турски произход, когото Маргарет Тачър бе обявила преди време за дизайнер на годината. Вора знаеше колко важно бе за Базил Блакстоук да виждат клиентите му на значими събития облечени по последна мода. Това поддържаше реномето му като водещ лондонски стилист.

— Опитах се да я доведа тук, но Лорън не желае да промени прическата си. Държи на този старомоден кок.

Не додаде, че тази прическа отиваше на младата жена. Изумителната синеока блондинка с радост бе оставила Вора да наеме и декорира апартамента й, а след това да й осигури и прислужница. Но когато станеше дума за външността й, тя отклоняваше учтиво всякакви опити за намеса.

Госпожица Уинтроп й бе дала да разбере, че не очаква тазвечерната изложба на творбите на Клайв Холкомб да премине с особен успех. „Ще видим“ — бе рекла тя. Убедена, че Клайв щеше да се превърне в новия Дейвид Хокни, Вора се надяваше с него да възвърне старата слава на „Рависан“ като водеща галерия в Лондон.

Базил придаде обем на косите й и попита:

— Е, гълъбче, какво ще кажеш?

Клиентката му се вгледа в кестенявите си къдрици. Обърна глава и се усмихна; беше й приятно да усеща как косите галят раменете й.

— Изглежда истинска — промълви тя, поразена от това доколко бе променен видът й.

— И тя действително е истинска: цветът й е като на твоята. Ще дам награда на онзи, който успее да открие къде съм съединявал кичурите. — Стилистът нави един кичур около металната маша. — Ще изглежда още по-добре, след като поработя малко върху нея, гълъбче.

Взираше се като хипнотизирана в новата Вора Лейтън. Изпълнена със завист към стройната фигура на Лорън, тя се бе подложила на безмилостна диета, за да отслабне с осем килограма. Бяха масажирали бедрата й със специални масла, докато станат достатъчно гладки, за да обуе дантеления панталон, който си бе купила за тази вечер.

— Изглеждаш направо чисто нова, гълъбче, чисто нова — заяви Базил, след като приключи с оформянето на косите й.

Тя кимна; същото направи и красавицата от огледалото, излязла сякаш от страниците на списание „Ел“. Вора беше поразена от резултата.

— Клайв ще умре.

Базил, правещ чудеса в разкрасяването, сви пренебрежително рамене. Жените идваха в „Чудеса“, за да бъдат скубани и бъхтани, а след това — гримирани и фризирани, и в крайна сметка напускаха променени салона му.

Вора го обсипа с благодарности, за да погъделичка самочувствието му. Той бе станал най-добрият й приятел, макар да бе роден под камбаните на Мерилбоун, докато тя самата бе възпитана в чужбина, в училище към манастир. Базил бе преодолял скромния си произход и акцента, като се бе преместил да живее в гарсониера в Сохо и бе започнал да работи в първия салон на Видал Сасун, където бе мил косите на клиентите. Прилежно заделяните бакшиши му бяха дали възможност да завърши фризьорско училище. След това беше нает, вече като стилист, в един моден салон в Найтсбридж. Там го откри и Вора.

Беше се завърнала наскоро в Лондон и нямаше приятели. Двамата се сближиха, тъй като тя посещаваше два пъти седмично салона. Когато той отвори свой салон, тя бе първата му клиентка. Беше го оставила също така да й направи естественото трайно къдрене, използвано за пръв път от него в Лондон.

— С Клайв определихте ли датата на сватбата? — попита Базил.

— Все още е прекалено скоро.

Тя разтърси глава, за да свикне с усещането за дългите си коси. Съпругът й винаги бе настоявал косата й да бъде къса. Обаче сега Арчър бе мъртъв.

— Разбирам.

Фризьорът се завъртя на острите, обковани със сребро токове на каубойските си ботуши и заговори на един от любимите си папагали. Прикритият му поглед говореше, че знае коя е причината: просто Клайв се дърпаше.

— Ти си единственият, който знае, че ние с Клайв… се виждахме дълго преди да умре Арчър. Може би би било по-добре да изчакаме още малко — рече Вора.

Това обаче бе само част от истината. Клайв бе престанал да настоява да се оженят, след като му бе казала в какво състояние се намираха финансите й. Положението се бе подобрило, откакто Лорън бе станала неин партньор, но Вора не бе споделила този факт с него. Гордостта й изискваше обичта му да бъде към нея, а не към парите й. Тя стана от стола и целуна Базил по бузата.

— Нали ще дойдеш тази вечер?

— Не бих я пропуснал за нищо на света.

На излизане Вора махна на касиерката.

— Запиши го в сметката ми — рече, доволна, че вече не й се налага да се притеснява за парите.

Вземането на съдружник за галерията бе улеснило нещата… временно. Това положение обаче нямаше да трае дълго, като се имаше предвид начинът й на живот. „Рависан“ трябваше да започне да изкарва парите, като началото се сложеше още от тази вечер.

Докато се прибере в дома си на Белгрейв Скуеър, вече изгаряше от желание да позвъни на Клайв. Изчака повече от десет позвънявания, след което реши, че е набрала грешен номер. Опита отново, пак със същия резултат. Вече мислеше, че е влязъл да се изкъпе, но миг преди да затвори, чу задъханото му „ало“.

— Аз съм. В банята ли беше?

— Не… ъъъ, да. Току-що излизам.

— Всичко готово ли е за тази нощ?

— Тази нощ ли? О, да, разбира се… тази нощ. Как изглежда галерията?

— Страхотно. — Вора бе присъствала на окачването на творбите на Клайв, тъй като бе настоявала това да стане точно по нейните указания. След това бе оставила Лорън да се погрижи за последните детайли, а тя самата бе отишла в „Чудеса“. — Изгладен ли е смокингът ти?

— Ами… аз… — Годеникът й направи пауза. — Купих си тоалет на Джани Версаче.

— Наистина ли? — Едва се сдържа да не го смъмри. Не можеше да повярва, че е похарчил толкова пари за нещо, което не му беше по джоба. Най-напред не я остави на мира, докато не му купи смокинга от „Джайвс енд Хокс“. И тъй като нищо не му харесваше, в крайна сметка се наложи да му ушият специален смокинг. Изчака малко, за да му даде възможност да й обясни, но той не си направи труда. Затова пък чу някакъв приглушен звук, сякаш бе затиснал с длан слушалката. — Ще те взема в седем и половина.

— Не, ще се видим направо в галерията — отвърна той и затвори.

 

 

В мазето на „Рависан“, където се намираха канцелариите, Лорън откри телефона под връзка магданоз, с който украсяваха ордьоврите. Без да обръща внимание на трескаво тичащите насам-натам сервитьори, подготвящи обявеното за осем часа откриване на широко рекламираната колекция на Клайв Холкомб, тя набра номера на брат си в Санта Фе. Никакъв отговор. Не й беше приятно, че са разделени. Така непрекъснато се притесняваше за него.

За последен път се видяха на Коледа. Той я посрещна на летището и минаха през заснежения Камино де Лас Анимас.

— Какво мислиш?

Беше спрял в тясна алея, заградена от двете страни от покрита със снежен калпак кирпичена стена. През снежната пелена, прорязана от светлината на фаровете, Лорън видя пръстена постройка с напукани стени.

— Хубава е.

Когато изписаха Пол от болницата, тя го изпрати в Санта Фе, а сама остана в Ню Йорк, за да уреди някои неща. Сега, като гледаше съборетината, която бе купил, съжали, че постъпи така.

— Трябва да се поработи върху нея — призна брат й и отвори тежката, украсена с дърворезба врата в испански стил. Подът, покрит с теракотени плочки, се съчетаваше с варосаните стени, на които бяха закачени оръфани рогозки на племето навахи. Огнището в ъгъла бе оформено от изрисувани на ръка мексикански керемиди, много от тях — очукани, други изобщо липсваха. — И аз точно това и правя.

— Не си губи времето по къщата. Искам да снимаш. Щом се преселя тук, ще отворя галерия, където ще излагам твоите фотографии.

— Точно затова купих тази къща — отвърна той и я заведе в студиото си с огромен оберлихт. — Щом се върнеш от Лондон, ще започнеш да рисуваш отново.

— Откъде знаеш дали изобщо искам да рисувам? — попита задавено младата жена.

Пол я прегърна през раменете.

— И аз като теб умея да откривам таланти. Ти престана да рисуваш, когато откриха рака на гърдата на Марси. Не мислиш ли, че е време да започнеш отново?

Нямаше сърце да му каже, че миналата седмица бе продала маслените си творби. Беше ги откупил брокер, който се занимаваше с декориране на апартаменти и подбираше онова, от което се нуждаеше за тази цел не по неговите качества, а според цветовите съчетания. Беше запазила само една картина: „Полунощ в Маракеш“, тъй като тя беше от особено значение за нея.

Пол се върна в дневната и запали огън в камината, докато тя разопаковаше куфарите си в своята стая. Скоро къщата се изпълни с приятния аромат на борово дърво. Младата жена излезе от спалнята си с коледния подарък за брат си в ръце. Той седеше на изтърбушения диван, покрит с проядено от молци индианско одеяло. Вдигнал крака върху грубата дървена маса, Пол се взираше в играта на сенките върху гипсовия таван. Кръглите греди създаваха линейни, светли и тъмни шарки по лющещата се повърхност.

— Заповядай. Това е коледният ти подарък — рече тя и му подаде една кутия.

— Мислех, че нямаше…

— Ти каза, че няма да си правим подаръци. Не аз.

Той поклати уж недоволно глава и отвори кутията.

Известно време не проговори, само съзерцаваше фотоапарата.

— „Хасълблад“?!

— Трябва да разполагаш с най-доброто, ако искаш да бъдеш най-добрият.

Той протегна ръка, хвана я и я дръпна да седне на дивана до него.

— Знаеш ли, никога досега не съм ти благодарил за грижите, които положи за мен след смъртта на Марси. — Посочи къщата, после потупа фотоапарата. — А сега и това.

— То не е повече от онова, което стори за мен, като ме измъкна от Маракеш… — Лорън не се доизказа — не искаше да възкресява миналото в такъв щастлив момент. — Бих направила всичко за теб. Имаме възможността да започнем отново живота си, и то така, както го желаем. Обещай ми, че няма… да правиш глупости.

— Това бе нещастно стечение на обстоятелствата, кълна се. — Прокара пръсти през русите си коси. — Взех само една таблетка.

Сестра му реши, че е бил объркан, и вероятно, след като е изпил чаша вино, е взел по погрешка няколко хапчета. Ако по една случайност портиерът на сградата не се бе качил, за да му занесе получената по пощата пратка, сега брат й щеше да бъде мъртъв.

— Няма значение. Важното е, че късметът беше на наша страна — рече тя и извърна очи от страх да не види, че го лъже. Двамата нямаха почти никакви тайни един от друг. Но беше обещала на Барзан, че никой, дори брат й, няма да узнае за сключената помежду им сделка. Пол мислеше, че неочакваното й забогатяване се дължи на направените от покойния й съпруг инвестиции в недвижимо имущество. — От мен се иска само да направя от „Рависан“ печеливша галерия…

— Трябваше да дойда с теб в Лондон. Ти не си свикнала да живееш сама.

— Ще се оправя. Ти ще ми помогнеш най-добре, като се погрижиш нещата тук да вървят както трябва.

Времето, което прекара с брат си, преди да се върне в Лондон през първата седмица на януари, бе много приятно. Това наистина бе някакво начало. Най-сетне.

Лорън се отърси от спомените; трябваше да се съсредоточи върху настоящата си задача — да превърне в успех откриването на „Рависан“. Заизкачва стълбите към партера, където бяха окачени картините на Клайв Холкомб.

Огромните платна бяха осветени от прожектори, фокусирани така, че произведенията на изкуството да изпъкват на фона на мекия полумрак. Тъкмо започна да проверява за втори път всеки един от тях, когато влезе Вора.

— Какво мислиш? — попита тя, докато подаваше на камериерката дългото си палто от чинчила.

И опъна една от къдриците си.

— Харесва ми. — Усмихна се Лорън.

Според нея дългата коса наистина отиваше на Вора. Обаче гримът й беше твърде силен.

— Това са допълнително добавени удължаващи кичури — обясни тя. — Ще ги нося, докато ми порасне косата. — Вгледа се замислено в своята събеседничка. — Знаеш ли, косата ти ще изглежда приказно, ако я пуснеш така.

— Не си струва усилията — отвърна младата жена, доволна, че госпожа Лейтън се бе оказала толкова добродушна.

Най-големите й проблеми биваха разрешавани в Найтсбридж, където царуваха Слоун Рейнджърс. Вора и жените като нея пазаруваха неуморно от модните бутици около Слоун Скуеър, заради което си бяха спечелили името „рейнджъри“. Въпреки че Лорън не обичаше да обикаля по магазините, двете с Вора се бяха сприятелили. Свързваше ги общата цел: да върнат „Рависан“ на върха. И макар госпожа Лейтън никога да не го бе споменавала, Лорън предполагаше, че и причината за това бе една и съща — нуждата от пари.

А ако Вора смяташе, че е успяла да я заблуди, то тя се лъжеше. Дори глупак би забелязал, че обича Клайв. „Трябва да е страхотен в леглото“ — реши младата жена и хвърли отново поглед върху платната. Защо иначе ще настоява да излагат творбите на толкова посредствен художник? Ако изложбата вече не бе рекламирана в „Арт Уърлд“ и „Конисър“, както и във всички лондонски вестници, щеше да настои да се откажат от нея.

Вора изпъшка, тъй като се появи някакъв мъж с изтънчена външност и светлоруса коса и подаде палтото си на гардеробиерката.

— Финли Тибетс. Подранил е. Къде е Клайв? — прошепна тя, след което се втурна към новодошлия. — Финли, скъпи, толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Приятно ми е да те видя, Вора. Но не мога да остана дълго.

„И две секунди са предостатъчни“ — помисли си Лорън. Дотогава критиците на „Таймс“ вече щяха да са зачеркнали Клайв Холкомб, а заедно с него — и „Рависан“. Единствено от нея зависеше да спаси положението и да даде на Тибетс да разбере, че следващите изложби в галерията ще бъдат по-добри.

— Здравейте. — Протегна ръка. — Аз съм Лорън Уинтроп.

Широката усмивка и искриците в сините му очи не отговаряха на репутацията му на безмилостен критик.

— Лорън е новата ми партньорка — поясни Вора.

— Работех като консултант за Такгама Накамура.

Благословен да е Так, че й бе разрешил да използва името му. Като се имаха предвид изложените платна, щеше да има нужда от колкото се може повече препоръки.

— Разведете ме. — Той й предложи ръката си. — Нека да разгледаме творбите на Холкомб.

— Какво ще кажете най-напред за чаша шампанско?

Трябваше да отлага колкото е възможно по-дълго. С Божията помощ така може би щеше да стане време да си тръгне, преди да бе успял да хвърли дори един поглед на картините.

— Изобщо не ми е ясно как Такгама Накамура съумя да събере подобна колекция за толкова кратко време — поклати глава Финли и се усмихна; очевидно флиртуваше с нея.

Докато отпиваха от шампанското, Лорън се впусна в подробно описание на всяка една от творбите в колекцията.

Вора ги наблюдаваше от другия край на помещението. Очевидно съдружничката й беше омагьосала Финли. Критикът дори не поглеждаше към платната на Клайв. Непоправим донжуан, той несъмнено нямаше да има нищо против да съсредоточи цялото си внимание върху Лорън.

„Погледни откъм положителната му страна. Така поне ще го задържи тук.“ Нищо не бе по-пагубно за една изложба от отсъствието на критик на „Таймс“. Ако Тибетс си тръгнеше сега, повечето гости нямаше да го видят и щяха да заключат, че е сметнал изложбата като недостойна за вниманието си.

Вора поздравяваше с усмивка посетителите, но вътрешно кипеше. Къде, по дяволите, беше Клайв? Най-сетне се появи и той, но без кашмиреното палто, което му беше подарила, а папийонката му се бе изкривила.

— Извинявай за закъснението — рече той и приглади разрошените си прошарени коси.

Огледа костюма на Версаче; смокингът подчертаваше дългурестата фигура на Клайв. Английският стил му подхождаше повече.

— Обърни се — рече тя, като сдържаше яда си и същевременно оправяше папийонката му. — Финли Тибетс е там.

Холкомб направи завой към бара, където бъбреха Лорън и критикът. Вора си даде сметка, че дори не бе забелязал прическата й.

— Изкуство. Обичам го. Толкова е облагородяващо — дочу се в този момент писклив женски глас. — Толкова вдъхновяващо.

Госпожа Лейтън се обърна. Муци Макалистър. Кой ли я беше поканил? Платиненорусата богата наследница, окичена с диаманти, достатъчни за изплащане дълговете на Третия свят, се появи в галерията, облечена с ябълковозелена рокля от ламе, която, колкото и изкусно да бе ушита, не можеше да прикрие широките й бедра. Доколкото знаеше Вора, изкуството никога не бе интересувало тази жена; съвсем друго бе обаче положението с мъжете.

— Огледай спокойно всичко — успя да й се усмихне тя.

Докато посрещаше другите гости, продължаваше да размишлява върху неочаквания интерес на богаташката към изкуството. Е, тя определено можеше да си го позволи.

Родена със сребърна лъжичка в устата, Муци разполагаше с делви, пълни с пари. Баща й бе натрупал завидно състояние от своите магазинчета в подземните станции на метрото, в които се продаваха обувки на ниски цени. Отварянето на първия му магазин бе съвпаднало с раждането на единственото му дете — Матилда или Муци. В нейна чест бе нарекъл веригата си от магазини „Муцис тутцис“^[1]. Това се бе случило преди трийсет години. Сега Муци не знаеше богатствата си и носеше обувки четирийсет и първи номер с марката на „Мод Фризон“.

Райън Уесткот мина покрай тълпата, събрала се около входа на „Рависан“. Доста хора предпочитаха да огледат изложените произведения на изкуството от вратата, затова с усилие успя да се промъкне вътре. Тъй като бе с цяла глава по-висок от повечето мъже, не му беше трудно да добие представа за присъстващите, сред които имаше и някои повече или по-малко известни членове на парламента, двама телевизионни актьори и неколцина араби.

Не видя никой от големите играчи на съвременното изкуство. Само такива, които се стремяха към тази титла. И Финли Тибетс. Копелето! Той се забавляваше да тормози хората на изкуството. Дори по-лошо — плащаха му за това.

Тибетс тъкмо се усмихваше на някаква блондинка, обърната с гръб към Райън. Стегнат кок, още по-стегнат задник, страхотни крака. А лицето й вероятно можеше да уплаши човек.

— Райън — прозвуча току до ухото му страстен глас.

Обърна се и се усмихна, като си мислеше: „Как, по дяволите, се казваше? Дяволите да ме вземат, ако си спомням“. Беше издрала гърба му с дългите си нокти и кожата му бе смъдяла цяла седмица след това.

— Как си?

Червенокосата веднага започна да му обяснява за последното си пътуване до Милано, чиито магазини бе обходила най-обстойно, и за новата си вила в Минорка. Младият мъж й отпусна около минута, след което погледна многозначително часовника си.

— След малко трябва да тръгвам за „Крокфордс“ — обясни, въпреки че наддаването там започваше доста по-късно.

Проправи си път между някакво конте в лилав тоалет и високи каубойски ботуши и сервитьора с поднос с шампанско.

— Джин — поиска Райън, но сервитьорът поклати глава.

Страхотно! Напълно в стила на Вора Лейтън бе да не предложи нищо друго за пиене, освен от слабото питие. Изпразни на един дъх чаша шампанско, постави я на подноса и грабна друга.

По-малката галерия беше почти празна, когато тръгна покрай картините. Сиво-кафяво и отровнозелено, осеяни тук-там със сиво… боята сякаш бе напръскана по платната. Божичко, ако изкуството бе отражение на живота, то тогава животът бе просто клозет. Не виждаше нищо подходящо за колекцията на Ти Джей Грифит.

Дължеше му обаче да дойде и да види творбите на Холкомб. Когато Сотби бе продал на търг „Лъжливо начало“ на Джаспър Джон, купена за малко повече от три хиляди долара и след това препродадена за повече от седемнайсет милиона долара — истински рекорд за жив художник — цената на колекцията на Грифит бе литнала до небесата. В дома си, или по-скоро в палата, който обитаваше, Грифит имаше пет картини от Джон.

Изкуството се бе превърнало във валутата на планетата и в това си качество бе изместило златото и диамантите. И дори стойността му главоломно растеше, помисли си Райън, като се сети за пурпурните перуники на Ван Гог. Как, по дяволите, се казваше тази картина? „Перуники“. Беше продадена за почти петдесет и четири милиона долара. Но и тази цена бе надмината миналата седмица, когато друга творба на Ван Гог, „Портрет на доктор Гаше“, смени притежателя си за повече от осемдесет и два милиона. Платната на импресионистите достигаха астрономически цени. От своя страна модернизмът и съвременното изкуство ги следваха със завидно темпо.

Райън пресуши и втората чаша и се засмя вътрешно. Бедният стар Ван Гог. Той сигурно се обръщаше в гроба си. Приживе бе продал една-единствена картина, и то само за няколко мизерни франка.

Сравнени с неговите творби, това, което разглеждаше в момента, беше пълна боза. Побърза да си напомни, че Ти Джей бе открил Джон, Хокни и още десетина художници, преди да са получили признание. Сега беше негов ред да продължи. Имаше остър поглед и се осланяше на инстинкта си. Подобно на хазарта — човек или печели, или губи. Колкото по-висок бе залогът, толкова по-силно го привличаше играта.

Вора стоеше край входа и търсеше с поглед Клайв. Той като че ли се беше изпарил. „Божичко! Кой е този?“ В противоположния ъгъл с гръб към нея, хванал за кръглата поставка обърнатата надолу чаша от шампанско, която полюляваше напред-назад, стоеше някакъв тъмнокос мъж със спортно сако. Очевидно не беше поканен, в противен случай щеше да бъде в смокинг. Тя прекоси залата.

— Извинете, но това е частно…

Спря насред изречението, когато Райън Уесткот се обърна и я заслепи с дръзката си усмивка, пленила толкова много жени. Не и нея. Въпреки усмивката зелените му очи бяха нащрек, погледът му — безизразен. Цигански очи. Нещо в него я плашеше.

— Райън, радвам се да те видя. Тъй като не ми отговори на поканата, реших, че си заминал някъде в чужбина.

Продължи да се усмихва, макар да знаеше, че го лъже. Той не отговаряше никога на поканите, които впрочем винаги бяха адресирани до Ти Джей, и се отзоваваше само ако беше в настроение.

— Имаш ли „Будълс“? — попита той и размаха празната чаша под носа й.

Отегчаваше се, но трябваше да убие още време, докато настанеше моментът да се съберат играчите в „Крокфордс“.

Вора измърмори нещо в смисъл че ще се погрижи за това, и побърза да се измъкне.

Младият мъж хвана златния си пръстен с глава на леопард и очи от смарагд и го завъртя около пръста си. Той му бе донесъл късмет. Но веднъж му бе изневерил. В най-важния момент. И вече не вярваше в късмета.

Госпожа Лейтън си проправи с лакти път през тълпата до бара. „Луи Кристал“ — най-хубавото шампанско на света, а Райън Уесткот настояваше да пие джин. Очевидно нямаше вкус. Впрочем какво можеше да очаква от човек, чийто баща е американец, прекарал детството и юношеството си в колониите?

Подаде празната чаша на бармана.

— Налей ми „Будълс“. — Тъй като той я погледна неразбиращо, тя додаде: — Долу, в шкафа с напитките.

Заоглежда отново тълпата. Клайв все така не се виждаше никъде. Секретарят на галерията улови погледа й и вдигна показалец. Това означаваше, че бе продадена една картина.

— Кой? — попита беззвучно само с устни тя и се вгледа напрегнато, за да разбере отговора.

Муци Макалистър. Дяволите да го вземат! Тя бе известна с ужасяващото си безвкусие. Вора погледна скъпия си часовник; обграденият му с диаманти циферблат показваше, че им остава по-малко от час.

Тъй като Ти Джей Грифит вече не се появяваше на публични места, неговият помощник Райън Уесткот често вземаше картини на консигнация, за да му ги покаже. А ако той избереше някое от платната — дори след това да го върнеше — изложбата беше спасена. Всички щяха да решат, че Грифит се интересува от Клайв. Къде, по дяволите, беше сервитьорът с джина?

Тогава се сети, че бе заключила шкафа с напитките, в противен случай сервитьорите нямаше да пропуснат да си изплакнат гърлата с последните останки от „Арманяк“ 1937 година на покойния й съпруг. Господи! Ако само едно нещо тръгнеше не както трябва, тогава нищо не беше както трябва. Усети, че по врата й избиват капчици пот и косата на тила й се навлажнява. Избърса с длан врата си и си нареди да запази спокойствие.

Забеляза Лорън, която все още бъбреше с Финли. Проправи си път до тях.

— Лорън, имам нужда от теб — заяви й.

Последвана от своята съдружничка, тя се отправи към входа на галерията.

— Онзи там със спортното сако е Райън Уесткот — посочи към мъжа, застанал с гръб към тях. — Позабавлявай го малко с твоите истории за Накамура. Аз се връщам веднага.

— По дяволите! — изруга младата жена.

Не бяха очаквали Райън Уесткот тук тази вечер. Все още не беше готова да се срещне с помощника на Грифит. Беше й необходим някой талантлив художник, за да привлече вниманието му. Може би, ако му заговореше за Так и впечатляващата му колекция от произведения на изкуството, щеше да успее да го отклони, както бе направила с Финли Тибетс.

Опита се да си спомни какво й бе казала Вора, когато бяха обсъждали най-големите колекционери на лондонска сцена. Съдружничката й не знаеше кой знае какво за него, освен че е около четиридесетгодишен и работеше за Грифит от около двайсетина години. След избухването на бомбата в колата на Грифит той се бе преместил в дома му и управляваше вместо него. Лорън имаше нужда от подкрепата на Уесткот, за да превърне „Рависан“ в първокласна галерия.

Той стоеше, отпуснал ръце до бедрата, и се взираше в голямата картина, която бяха скрили там, вместо да я изложат в централната зала, тъй като дори Вора беше наясно, че това е най-слабата творба на Клайв. Макар Райън да бе обърнат с гръб към нея, младата жена усети известна враждебност поради напрежението в раменете му и начина, по който бе наклонил глава, така че вълнистите му коси докосваха яката на сакото му.

Тя се запъти към него.

— Здравейте. Аз съм Лорън Уинтроп.

Уесткот се завъртя и зоркият му поглед сякаш я прониза.

— Не сме ли се срещали?