Мерил Сойър
Целувки от Лондон (18)

18.

— Утре се връщам в Лондон — заяви Райън.

Вече шест седмици бяха с Ти Джей в Маракеш за уреждането на сделката с фосфора с Рупърт Армстронг. Младият мъж беше безкрайно отегчен.

— Все още имам да уреждам някои неща тук.

Много добре знаеше защо се бави тук баща му. Вече бяха уточнили всички подробности около износа на изкуствените торове. Неочаквано дългият им престой в Маракеш бе наложил да наемат апартамент в „Ла Мамуния“ и оттам да държат връзка с Лондон. Единственото, което задържаше Ти Джей в Маракеш, беше Каролайн Армстронг.

Той никога не бе споменавал името й. Райън обаче знаеше. Всеки следобед баща му измисляше някакво извинение и отиваше в медината, където се срещаше с Каролайн. Нощите Грифит прекарваше сред социалните кръгове, където можеше да се вижда с нея, докато синът му отиваше да залага в казиното.

През следващите шест месеца младият мъж сновеше между Лондон и Маракеш. Съзнанието на Ти Джей бе прекалено заето с други неща, за да се прибира у дома и да се занимава с бизнес, затова бе оставил всичко в ръцете на сина си. Тази власт обаче не правеше Райън щастлив. Най-сетне той бе принуден да признае, че му липсваха компанията на Грифит и общите им похождения. Какво ли намираше този човек в Каролайн Армстронг?

Една нощ Ти Джей се появи най-неочаквано в „Крокфордс“ и измъкна сина си навън насред въртенето на рулетката.

— Преместваме се за постоянно в Маракеш — заяви той, докато минаваха покрай Мортън.

Райън даде щедър бакшиш на портиера.

— Ти се мести, ако така ти харесва, но аз няма да ходя никъде. Ще си намеря друга работа.

— Нека да отидем у вас и да поговорим.

Младият мъж неохотно се съгласи. Не виждаше с какво би могъл баща му да го накара да си промени мнението. Беше изгубил уважението си към него покрай цялата тази история. Нямаше съмнение, че причината за желанието му да се мести в Маракеш, се казваше Каролайн Армстронг. Какво повече имаше тя от майка му?

Когато пристигнаха в мезонета на Райън в Мейфеър, той сипа в две чаши „Хенеси екстра“ и седна в очакване да чуе онова, което имаше да му казва Ти Джей.

— Обичам много, наистина много Каролайн Армстронг. Знам, че изглежда студена, но в действителност не е такава. Животът й никак не е бил лесен.

Баща му направи пауза и отпи от чашата си, а Райън помисли отново за майка си. Каролайн изобщо не знаеше какво значи тежък живот.

— Семейството й е било много бедно. Омъжила се за един американец, който работел тук в посолството. След това го преместили в Токио. Обожавала го, но той бил убит. Наложило се да се омъжи за Армстронг, за да издържа двете си деца.

— А сега пък ти ще се ожениш за нея.

Грифит кимна, за огромна изненада на сина си. Той почти не познаваше тази жена, но в Маракеш говореха, че се смятала за принцеса. Най-добре беше да е готова да се откаже от всичко това. Ти Джей не беше от хората, способни да стоят по цял ден, докато отпиват първокласно вино, разменят клюки и целуват задниците на важните клечки.

— Ела с мен. Купил съм вила. Ще можем…

— Не.

Стиснал чашата си, баща му се загледа в кехлибарената течност. Когато вдигна очи, погледът му бе смутен.

— Нека лондонският офис да остане отворен. Ти ще отговаряш за него. Аз ще ръководя каквото мога от Маракеш. Идвай всеки път… всеки път, когато почувстваш, че имаш нужда да ме видиш лично по какъвто и да било въпрос.

Така и стана. През следващите четири месеца Райън разговаряше рядко с баща си и не отиде нито веднъж в Маракеш. Когато се чуваха, Ти Джей не му се струваше особено щастлив, но той никога не го попита за причината.

Неочаквани събития обаче го принудиха да отлети спешно до Маракеш, за да занесе за подпис едни документи. Паркира по обяд пред оградения с високи стени двор на вилата, която се намираше в покрайнините на града. Отвори му сам Грифит.

— Какво има? — попита младият мъж. — Изглеждаш ужасно.

— Това положение няма как да не ми се отрази — призна баща му. — С Каролайн можем да се виждаме само когато успее да се измъкне незабелязано.

— Мислех, че ще напусне Армстронг.

— Така е, но не иска да му причини болка. Той е бил много добър с нея и с децата й. Изчаква подходящия момент, за да му съобщи.

„Той мина преди няколко месеца, приятел.“ Райън му подаде документите и го наблюдава, докато го подписваше. През последните няколко месеца беше остарял. Косата му бе посивяла, а очите му бяха изгубили блясъка си.

— Нека да отидем да обядваме навън. Ще седнем в някое от кафенетата на булеварда и ще наблюдаваме минаващите момичета.

Райън се готвеше да откаже, когато забеляза молбата в погледа на Ти Джей.

Седнаха под сянката на уханни портокалови дървета в едно кафене, разположено на тротоара на булевард „Мохамед V“. Отпиваха от местното вино и наблюдаваха как по улицата се разминават забулени в черно мюсюлманки и жени в западно облекло. Скоро дойде моментът на срещата на баща му с Каролайн.

— Почакай ме тук — помоли той. — Няма да се бавя.

— Няма ли да се срещате на вашето място?

Грифит поклати глава.

— Каролайн не иска да рискува някой да ни види… преди да е имала възможност да каже на Рупърт. Тя се дегизира, като се облича като местна жена. Срещаме се в меллата на нашето тайно местенце.

Меллата? Хитро. Еврейският квартал беше порутен дори за стандарта на медината. Това беше последното място, където мъж би могъл да заведе една дама. Действаше ужасно потискащо. Как можеше Ти Джей да ходи всеки ден там?

Меллата се намираше в медината и бе създадена само защото мюсюлманите имаха нужда от място, в което да отделят евреите. Макар Коранът да гарантираше свобода на вероизповеданието, действителността бе съвсем друга. През вековете евреите бяха подлагани на сурови ограничения. Те не можеха да носят оръжие, трябваше да се обличат в отличителни дрехи и да плащат специален данък. Естествено, не ми беше позволено да участват в правителството. Често ги избиваха или мъкнеха из улиците, завързани зад камили.

Мавританското, а след това и европейското влияние бе направило възможно издигането на някои самообразовали се евреи. По-начетени от мароканските мюсюлмани, много от евреите бързо станали търговци, а след това — и банкери. Положението им се подобрило след колонизирането на Мароко от французите. Тогава евреите започнали да заемат държавни постове. Постепенно започнали да използват търговските и банковите си интереси, за да установят връзки с Европа, което позволило на мароканските евреи да натрупат приказни богатства. Но след оттеглянето на французите и създаването на Израел повечето от тях избягали, ужасени от перспективата за създаване на мюсюлманска държава.

Както се оказа, евреите нямаше от какво да се боят. Мохамед V и неговият наследник, крал Хасан, ценяха знанията и опита им. Онези от тях, които бяха останали в Мароко, бяха страдали много по-малко от своите събратя, живеещи в другите арабски страни. Мароко бе най-близката до Западния свят страна и съответно най-отдалечена от Близкия изток, с надигащата се там вълна на мюсюлмански фундаментализъм и агресивна антиизраелска насоченост. Но страхът си оставаше. Богатите евреи, живеещи в различни части на града, имаха френски паспорти. За всеки случай.

Днес в меллата живееха само най-бедните и необразовани евреи. На няколко пъти Райън се бе губил из медината и когато се бе озовавал в еврейския квартал, винаги бе оставал поразен от мизерията и мръсотията в него. Нямаше абсолютно никаква вероятност някой да потърси Каролайн там.

През следващите шест месеца младият мъж посещаваше често Маракеш. Смяташе, че баща му има нужда от него. Един ден, докато скучаеше във вилата, реши да провери документацията за фосфора, който изнасяха за Армстронг; тази сделка Ти Джей ръководеше самостоятелно от Маракеш. Нещо не беше наред. След като бе кръстосвал дълго из Африка и беше имал вземане-даване с нечестни адвокати, опитващи се да заобиколят законния пазар на диаманти, той бе развил шесто чувство за откриване на умишлено несподелена информация.

Райън следеше пазара на фосфор на страниците на „Файненшъл Таймс“. Японците непрекъснато плащаха много повече на Армстронг. За тях самите това също бе добре дошло — те получаваха процент. Подозренията обаче продължаваха да го измъчват и той реши да направи някои проучвания.

Когато баща му излезе за обичайната си следобедна среща в меллата, Райън отиде във фондука, за да провери пратката фосфор, която се готвеха да изпратят. Складът беше разположен в източната част на медината, недалеч от бояджийниците. В кирпичената постройка беше тъмно, но процеждащата се от цепнатините в покрива светлина му бе достатъчна. Провери няколко от сандъците. Фосфор.

Тогава забеляза, че върху някои от контейнерите бяха поставени знаци подобни на буквата „X“. Отвори един от тях и докосна съдържанието му. По палеца му полепна засъхнала кръв и отдолу се бялна слонски бивник. Представи си бедното животно, проснато под лъчите на безмилостното африканско слънце, ранено, но все още живо — слонските кожи бяха прекалено дебели и това обясняваше защо не можеха да бъдат убити веднага — докато бракониерите режеха бивниците им. Вбесен, младият мъж отвори друг сандък, отбелязан с „X“, а след това — трети. Във всичките имаше слонова кост. Беше готов да се обзаложи, че пратките идваха от резервата „Масай Мара“ в Кения. Нали бяха срещнали Армстронг в Найроби, където, както обясни сам той, бил „по работа“.

Повечето африкански страни имаха закони срещу бракониерството, но бяха прекалено бедни, за да осигурят стриктното им спазване. Несъмнено Рупърт искаше да се възползва от пазара. Но в същото време не желаеше да петни името си, ако случайно нещо не тръгнеше както трябва, и затова бе сключил договор с Ти Джей, който да пренася контрабандната му стока.

Япония. Напълно възможно. Апетитът на японците за слонова кост бе огромен, а и плащаха доста добре за нея.

Райън се захвана да сменя етикетите по сандъците. Сега вместо „Грифит Интернешънъл“ на тях пишеше „Армстронг Ънлимитид“. Хвана самолета за Лондон, без да изчака баща си, за да му каже какво бе направил. Там промени документацията с помощта на компютъра. Когато на следващия ден банките отвориха врати, младият мъж убеди неколцина от служителите в „Баркли“ да му помогнат. Доволен, че повече никакви улики не водеха към „Грифит Интернешънъл“ и всички следи бяха насочени към Армстронг, той отиде при д-р Дентън Дигсби.

Една нощ в „Крокфордс“ пиян член на парламента бе споделил с Райън, че дължи избирането си на някакъв проповедник, превърнал се в медиен маестро. Очевидно магьосникът можеше да превърне и най-голямата боза в събития за медиите. Младият мъж се насочи към офиса на Дигсби, който се намираше в помпозна постройка. Там се помещаваха също така кралският гинеколог и още дузина скъпо и прескъпо платени лекари. Райън все още изпитваше съмнения. Те нараснаха още повече, когато се опита да закачи кривогледата и плоска като дъска секретарка и достопочтеният доктор по божествено право се втурна в приемната като разярен лъв. Явно той бе наистина възмутен, но се успокои, когато младият му посетител обясни, че не търси да привлече вниманието на медиите към себе си. След което започна да запознава Дигсби с грозните факти.

— Божичко! — възкликна той. — На Господ това няма да му хареса. Той не е накарал Ной да спаси всичките му създания, като ги натовари две по две в ковчега, за да може след това някой да ги избива.

Когато излезе от кабинета на доктора, Райън все така не знаеше дали да не повика екип, който да му сложи усмирителна риза. Все пак не изгуби напълно вяра и докато се молеше Дигсби да успее да се справи със случая, за по-сигурно влезе във връзка и с Интерпол.

Преди да успее да се обади на Ти Джей и да му каже какво е направил, самият той се появи в Лондон.

— Връщам се.

— Защо?

Въпросът неусетно се изплъзна от устата му, макар че това не бе негова работа.

— Дадох ултиматум на Каролайн — отвърна отчаяно той. — Или аз, или Армстронг. — Приближи се до замръзналото стъкло и се загледа навън. — Тя каза, че ме обича, но аз не съм можел да й дам социалното положение, което й било нужно.

„Мама щеше да те последва до края на Земята.“

Райън остави баща си да страда до късно през деня, когато отидоха да вечерят в „Крокфордс“. Тогава му каза за контрабандното пренасяне на слонова кост. Все още разстроен от решението на Каролайн, Грифит рече само:

— Харесва ми начинът, по който си се справил със ситуацията.

— Нима не разбираш какво означава това? — възкликна младият мъж, мъчейки се да открие в човека пред себе си предишния Ти Джей — Армстронг е убивал незаконно не само възрастни слонове, а дори и малките им. Бивните в два от сандъците бяха дълги не повече от петнайсет сантиметра. Колко са стрували те според теб?

— Малките ли? По-малко от лира, около два долара. Ценят се само големите бивни.

— Точно така. Избивал е малките на слоновете и ги е оставял да умират бавно край мъртвите им майки… за по-малко от една лира.

Ти Джей поклати глава. Синът му знаеше какво си мисли; Каролайн бе избрала пред него човек като Рупърт Армстронг. Райън започваше да се съмнява в способността на баща си да преценява хората. Макар да беше красива, Каролайн бе повърхностна личност, която не заслужаваше любовта на Грифит. Той трябваше най-сетне да осъзнае това; за Райън то бе очевидно още от самото начало.

И изведнъж младият мъж прозря истината. След като в продължение на години бе побеждавал и покорявал много жени, Ти Джей бе изгубил. Онова, което го бе привлякло в Каролайн, не беше нейната красота. Той бе омаян от предизвикателството, което виждаше в нея. Дали Грифит беше способен на истинска любов? Така, както майка му го бе обичала до последния си час? Така, както Райън искаше да го обича някоя жена?

Баща му прекъсна мислите му:

— Надявам се пресата да го начука на Армстронг… хубавичко да му го начука.

Точно така и стана. Загадъчният проповедник се погрижи конфискацията на сандъците на „Армстронг Ънлимитид“ в Япония да бъде широко отразена както от пресата, така и от телевизията. Новината гръмна във възможно най-подходящия момент — когато нямаше нищо друго. Студената война беше в момент на затишие, в Парламента не се случваше нищо интересно и никой от кралската фамилия не беше уловен в тайна връзка. Пресата тръби в продължение на седмици за бракониерската афера. Армстронг започна да шикалкави в опитите си да се измъкне. Не бил знаел, това било някакво недоразумение, не бил виновен.

Дигсби изпрати снимки в редакциите на няколко вестника; в резултат те се нахвърлиха върху Рупърт като глутница изгладнели хрътки. Атаката се разпростря не само върху него самия, тъй като той не живееше от години в Англия, а и върху неговите роднини. Райън не можеше да не признае, че всичко бе замислено страхотно. Гарик Армстронг, бащата на Рупърт, заклейми сина си на цяла страница в „Таймс“. Цял клон от рода Армстронг откри някакъв отдавна изчезнал родственик и добави с тиренце още едно име, като по този начин се превърна в Армстронг — Смит.

Най-хубавото от всичко бе фактът, че Би Би Си изпрати екип в Африка, който да заснеме документален филм; той бе разпространен из целия свят и благодарение на него нещастната съдба на слоновете заемаше дълго време водещо място в новините.

Райън бе очаквал неописуема сметка за това медийно събитие на десетилетието. Тъй като така и не я получи, младият мъж се обади на Дигсби. Секретарката го свърза със сладкия доктор.

— Добрият Господ никога не взема пари за защитата на онези, които не могат да се защитят сами.

— Амин — отвърна Райън.

След известно време Ти Джей започна да се съвзема. Никога повече не спомена името на семейство Армстронг, но на младия мъж му направи впечатление, че не продаваше вилата си в Маракеш. Предположи, че баща му все още се надява някой ден Каролайн да промени решението си.

За да отвлече вниманието му и за да му даде предизвикателството, за което копнееше, Райън се споразумя с НАСА да намери производствени диаманти, които щяха да се използват в американската космическа програма. А и защо, по дяволите, да не го направят? След като така или иначе щяха да ходят в Африка, нищо не пречеше да потърсят диаманти и за тях; трябваше само да се съобразят с изискванията им.

Оказа се, че не е чак толкова лесно. Конкуренцията, особено от страна на израелците, беше голяма. Най-сетне откриха в Заир един тринайсеткаратов диамант, който отговаряше на изискванията. Сега вече оставаше само да се доберат до Америка.

Късно една нощ, пред навеса, който минаваше за терминал на летището в Кизангани, някакъв въоръжен негър изскочи иззад паркиран камион и поиска диаманта.

Райън се хвърли отгоре му. „Бягай!“ — успя да извика той на Ти Джей, преди да събори нападателя си на земята. Притисна го и му взе оръжието. Не знаеше какво да прави с негъра. Последното, от което имаха нужда, бе той да съобщи на полицията, че пренасят диаманти. Грифит носеше диаманта в дипломатическото си куфарче. От десетилетия брокерите на диаманти пренасяха скъпоценните камъни в петкратно прегънат лист хартия. Баща му го бе скрил в кутийка от филм, защото нямаха разрешително за експорт.

Райън реши, че трябва да задържи нападателя си до излитането на самолета на Ти Джей. В такъв случай, ако станеше дума за диаманта, местните власти щяха да разполагат само с противоречивите показания на двамата. Даде му знак с пистолета да се изправи. Негърът се подчини, но щом стъпи на крака, се хвърли отново напред и в ръцете му блесна дълъг нож. Смъртоносното оръжие бе насочено право към сърцето му. Младият мъж натисна спусъка и неприятелят му се строполи. Кръвта бликна от гърдите му като гейзер и започна да се просмуква в жадната африканска земя.

Моментално върху Райън се нахвърлиха полицаи в униформи в цвят каки с бермуди, характерни за тропиците. Той хвърли поглед към терминала и забеляза, че Ти Джей бързаше обратно към него. Даде му знак да върви. Знаеше, че няма да има никакви проблеми; това бе явен случай на самозащита.

Възникна обаче сериозен проблем: ножът беше изчезнал и Райън не можеше да обясни защо бе застрелял един невъоръжен човек. Точно тогава откри, че в детството си действително бе гледал прекалено много телевизия. Никой не му прочете правата. Не му позволиха да се обади нито на адвоката си, нито в посолството, нито на когото и да било другиго. Нямаше и процес.

Захвърлиха го в някакъв бетонен затвор с тесни, петнайсетсантиметрови процепи вместо прозорци, запречени с решетки и разположени непосредствено под покрива. Острата екваториална миризма на влажна пръст и боклуци се смесваше с мирис на пот и изпражнения. В края на един коридор пазачите му спряха пред килия с размери метър и петдесет на метър и двайсет. Затършуваха из тясното помещение с фенерчетата си и разбудиха деветимата му обитатели, все местни жители. Неколцина от тях бяха толкова болни, че не можеха да се изправят на крака. В очите на другите младият мъж видя същия див поглед, който беше виждал у представителите на Виетконг. Те бяха привикнали с насилието и смъртта и за тях нямаше нищо ценно. Животът на себеподобните им беше без значение, тъй като техният собствен живот не съдържаше нито щастливи спомени за вчерашния ден, нито обещание за едно по-добро бъдеще. Смъртта не означаваше нищо за тях.

Страх смрази кръвта му, когато пазачите отключиха вратата и го блъснаха в задушната килия, а след това се оттеглиха и го оставиха в пълен мрак. Само след секунди всички затворници се нахвърлиха отгоре му, като се опитваха да му измъкнат дрехите, бъркаха из джобовете му, за да търсят храна, стискаха го за тестисите. Райън започна да раздава наляво и надясно юмруци и дори два каратистки ритника. В пълния мрак някои от ударите му улучиха целта си, други — не. Той стоеше с гръб до вратата — Виетнам го бе научил да си пази гърба. Зачака да го нападнат отново. Те обаче не го направиха. Младият мъж обаче знаеше, че това бе въпрос само на време.

Сивкавата утринна светлина постепенно изпълни килията. Райън чакаше, все така прилепен към вратата. Хората се размърдаха и той осъзна, че се намираха доста навътре в сградата на затвора, за да навлиза при тях истинска светлина. Огледа съкилийниците си, като се стараеше да разбере кой бе водачът. Във всяка глутница имаше само един. Реши, че е високият негър с кривите зъби, някои от които стърчаха като кучешки. Той се поклащаше над дупката в пода, която служеше за клозет, и тъкмо измъкваше члена си.

Райън се хвърли върху него, сграбчи го за топките и ги стисна с всичка сила. С другата ръка го хвана за адамовата ябълка. Като използваше тежестта на цялото си тяло и изненадата, блъсна главата му няколко пъти в бетонната стена, като продължаваше да го стиска за тестисите.

— Мен никой не може да ме докосва, некадърник такъв. Никой. Разбра ли?

Той, разбира се, не беше разбрал. Най-вероятно не знаеше повече от десетина думи на английски. Ужасът в очите му обаче говореше, че е проумял за какво става въпрос. Райън го пусна и се отправи към най-отбраното място в килията — ъгъла. Човек можеше да седи тук и да бъде защитен едновременно от две страни. Срита двамината, които се бяха настанили там.

— Разкарайте се от мястото ми.

Те се подчиниха моментално и младият мъж се сви в ъгъла. Всички погледи бяха насочени към него, а очните им ябълки му се струваха неестествено бели на фона на черните им лица. Мислеха го за луд. Това не го безпокоеше. Най-добрата защита е нападението.

В началото Райън не се чувстваше особено притеснен. Двамата с Ти Джей бяха разработили план точно за такива случаи. Онзи, който останеше навън, щеше да даде каквото трябва на когото трябва. Подкупите бяха на голяма почит в цяла Африка. Хората бяха прекалено бедни, за да не бъдат изкушени от лесно спечелените пари. Но когато дните се превърнаха в седмици, безпокойството му започна да нараства. Най-вероятно баща му беше убит, в противен случай вече щеше да има вести от него.

Най-накрая се появи аташето от американското посолство, за да го уведоми, че бил обвинен в убийство. Но кога щяло да се състои делото, нямал представа. След седмици, може би месеци, кой можеше да знае. „Съжалявам. Знаете как стоят нещата тук“ — каза посетителят.

Райън усети намесата на Ти Джей едва когато охраната започна да му дава допълнителна порция храна. Даже успяха да вмъкнат тайно един сапун. Това обаче не промени почти нищо. От единствения душ църцореше тънка струйка кафява вода, изпомпвана направо от реката. Малцина се осмеляваха да застанат под него, защото бе равносилно на покана за изнасилване. Точно това не беше проблем за Райън. Вече беше успял да се докаже като неоспорим лидер дори в тази група. Но не се къпеше на душа; знаеше, че повечето африкански реки са заразени с ларви на смъртоносния кръгъл червей.

Дните се превръщаха в седмици, а седмиците — в месеци и той все така стоеше в ъгъла, като си позволяваше само леки придремвания. Трябваше да бъде непрекъснато нащрек. Виетнам се бе оказал само генерална репетиция за затвора.

Времето бе изгубило своето значение и се бе превърнало в неспирен поток от непрогледни нощи и мрачни сивкави дни. Щеше да изгуби и надежда, ако не беше увеличената му дажба. Ти Джей беше наблизо. Какво, по дяволите, го бавеше толкова?

Един ден пазачите отключиха вратата и го извикаха по име. Скочиха и останалите обитатели на килията. Охраната се спречка с тях и Райън се измъкна в коридора насред суматохата. След като бе прекарал толкова време в онази дупка, трябваше да прикрие очите си с длан, когато пазачите го поведоха към кабинета на капитана.

През цепките между пръстите си видя Ти Джей. Обикновено оживеното му лице застина. Стори му се, че забеляза дори сълзи в зелените му очи.

— Райън?

— Кого другиго, по дяволите, очакваш?

Не беше изричал повече от десетина думи през последните месеци; гласът му беше пресипнал.

Грифит му подаде тъмните си очила. Младият мъж ги сложи, но въпреки това продължи да присвива очи. Капитанът се ръкува с баща му и се усмихна, като разкри идеалните си бели зъби.

— Обвиненията са оттеглени. Господин Уесткот е свободен да си върви.

Ти Джей го поведе навън. Чакащият ги джип ги отведе право към летището. Райън не промълви нито дума. Качиха се в едномоторен самолет, управляван от местен пилот; младият мъж затаи дъх в очакване на излитането.

Моторът се закашля и самолетът заподскача по неравната писта, докато набере достатъчно скорост, за да се устреми към гостоприемното синьо небе. Райън се отпусна назад на облегалката.

— Къде отиваме?

— В Найроби — отвърна Грифит и му подаде кутия изстудена бира. — Искам да отидеш на лекар.

Младият мъж отпи от бирата. Нямаше представа как изглежда… нито как мирише. Все още носеше същите дрехи, с които бе в нощта на инцидента. Отпред беше изцапан с кръв, а под мишниците му се бяха образували големи концентрични кръгове от потта. Беше отслабнал. Още преди доста време бе разменил с един пазач кожения си колан за парче връв, с която можеше да стегне достатъчно панталоните си на кръста, за да не падат.

Според лекаря в Найроби единственият друг проблем на Райън, освен загубата на килограми, бе незначително чревно възпаление в резултат на консумирането на развалени храни. С него обаче щяха да се справят с помощта на шишенце таблетки.

Пристигнаха в хотела, където Ти Джей беше наел огромен апартамент и Райън се спусна към банята. Когато излезе оттам четирийсет минути по-късно, Ти Джей беше поставил върху леглото му несесер с тоалетни принадлежности и пълен с дрехи куфар, които все още бяха с етикетите. Младият мъж се избръсна, но най-напред се наложи да поокълца брадата, която бе пуснал, просто защото не бе имал друг избор. След като привърши, от потното огледало го погледна лице, което определено не беше неговото.

„Приличаш на кучешко лайно след проливен дъжд.“

Строполи се гол на леглото и потъна в безпаметен сън. Имаше смътен спомен, че баща му влиза на няколко пъти. Веднъж го зави с някакъв чаршаф. Друг път постави пръст върху вената на врата му, за да провери дали има пулс.

Когато най-сетне се събуди, беше тъмно. На стола край леглото му бяха метнати няколко чифта панталони — по-малък размер. Облече се и влезе в дневната. В нея завари Грифит да чете „Таймс“ и да отпива от джина си. Той скочи на крака, като видя сина си.

— По-добре ли се чувстваш?

Младият мъж кимна.

— Спал съм по-дълго, отколкото мислех.

Баща му вдигна телефонната слушалка.

— Обзалагам се, че си гладен като вълк. Ще повикам да ни сервират тук. Какво ще поръчаш?

„Овчарски пай, както го правеше мама, с картофено пюре със сметана.“

— Каквото и да е.

Докато Грифит поръчваше, Райън си наля „Будълс“. Двойна доза. След това се отпусна на дивана. Ти Джей се приближи и седна до него.

— Готов ли си да говориш? Искам да ти кажа някои неща. Мислих много.

— Аз също.

Оцеляването му се дължеше отчасти на факта, че бе оставял съзнанието си да напуска очертанията на килията. Беше планирал наум живота си в бъдеще.

— Съжалявам, че ми беше нужно толкова време, докато те измъкна. Бъди сигурен обаче, че непрекъснато мислех за теб. Уреждането на освобождаването ти се оказа много сложно.

— Вината не е твоя. Кой е мислил, че ще бъда обвинен в убийство?

Грифит взе чашата си и отпи.

— Докато ти беше в затвора, аз се огледах и онова, което видях, не ми хареса. За малко не позволих да те убият, защото съм възрастно момче, прекалено незряло, за да действа с чувство за отговорност. Няма причина да търсим повече диаманти по такъв начин. Можем да си позволим да ги купуваме на пазара. Аз обаче продължавах да действам по стария начин. И защо? Заради вълнението.

— Последният път се оказа прекалено вълнуващ.

— Точно така. Едва не те убиха, защото аз се опитвах да преоткрия възбудата от времето, когато летях с Кралските военновъздушни сили. Нямах право да въвличам и теб, да рискувам живота ти.

— Аз съм възрастен човек. Знаех в какво се забърквам.

— От сега нататък започваме да живеем и да се забавляваме. Край на евтините вълнения. Ще насочим „Грифит Интернешънъл“ към нещо ново и по-безопасно.

— Имам една идея — заяви Райън. — Обещай ми, че няма да се смееш. — Баща му кимна и той продължи: — Искам да произвеждам диаманти от метан.

Грифит го изгледа сепнато за момент, след което избухна в смях, докато по лицето му потекоха сълзи.

Младият мъж се изправи недоволно, за да отвори вратата, тъй като някой бе почукал. Появи се сервитьор, който буташе отрупана с храна количка. Ти Джей стана да му даде бакшиш.

— Извини ме, че се засмях. Но на Земята има само още един човек, който би се сетил да превърне лайната в диаманти.

И той посочи към себе си.

Райън също се засмя. Баща му го удари по гърба и го обхвана в мечешката си прегръдка, като го притисна силно към гърдите си.

— Страхотно е, че си отново при мен.

Младият мъж не знаеше какво да отговори. За пръв път някой мъж му засвидетелстваше обичта си. Досега Ти Джей се бе отнасял сърдечно и непринудено към него, сякаш бяха приятели. Отвърна на прегръдката му, после отпусна ръце.

— Искам да вземеш това.

Грифит свали златния си пръстен с глава на леопард и го постави на кутрето му, както го носеше самият той. Беше му съвсем по мярка.

— Не искам…

— Изслушай ме. Когато ме изоставила в сиропиталището, майка ми дала и този пръстен. Това е очевидно мъжки пръстен. Дали е принадлежал на баща ми? — Той сви рамене. — Нямам представа. Но докато растях, се вглеждах напрегнато във всеки мъж или жена, които видех, като търсех някаква прилика. Нощем в леглото си фантазирах, че съм бил изоставен поради някаква ужасна грешка, а родителите ми ще открият скоро къде се намирам и ще ме спасят.

Райън кимна. И отново благодари на Господ, че бе имал майка си.

— Когато напуснах сиропиталището, реших да тръгна по следите на пръстена. Открих само, че е единствен по рода си и е направен в Индия. Дали баща ми е бил там като военен? От него ли съм наследил смелостта си? Така и не открих. Но докато летях с Кралските военновъздушни сили, винаги носех пръстена. Преди всяка мисия го завъртах седем пъти около пръста си. Това винаги ми е носило късмет.

Младият мъж успя да се усмихне окуражаващо, но той самият не беше суеверен. Хората сами градяха късмета си.

— Докато беше в затвора, си помислих, че щастието ми е изневерило. Но се оказа, че не е така. А сега искам ти да го носиш: в крайна сметка ще наследиш всичко, което притежавам.

— Задръж го. Аз…

— Ти си ми син. Не може да ти бъде отнето онова, което ти се полага по право. Освен това моите адвокати вече преработиха цялата документация на всичките ми притежания. Сега вече сме съдружници. Но ти ще заслужиш сам твоя дял.

Райън се вгледа в пръстена с тайнствено минало. През самотните месеци в затвора бе осъзнал колко прекрасен човек е Ти Джей и колко се гордее, че му е син. Само ако беше обичал майка му…

— Майка ти беше чудесна жена — промълви Грифит. — Постъпила е правилно, като те е родила. Животът ми щеше да бъде празен без теб. Ти си за мен едновременно и най-добрият приятел, когото изгубих, и син.

— Мама те обичаше до последния си час. Тя би сторила всичко за теб.

— Нямаш представа колко пъти съм си повтарял това през последните месеци. Много трудно намерих човек, който да се заеме с освобождаването ти. Пръснах много пари, но без резултат.

— Благодарение на твоите пари ми даваха повече храна.

— И слава богу. — Той поклати глава. — В крайна сметка разбрах, че няма да стане нищо, докато не се срещна с наистина подходящия човек. И така, отидох при Каролайн. Знаех, че Рупърт от години върти бизнес в Заир.

— Да, в Горен Заир. Избиваше контрабандно горили. После изпращаше носовете им в Хонконг, където, смлени на прах, те се използват като афродизиак, а крайниците им продаваше за направа на пепелници.

— Бях отчаян. Знаех, че има връзки в най-висшите правителствени кръгове. Умолявах Каролайн да ми даде поне едно име, но тя отказа. Страхуваше се да не би Рупърт да разбере. Тогава й припомних колко пъти ми бе казвала, че ме обича. Заявих, че ако е говорела искрено, сега трябва да ми помогне. Че може да намери начин да го подпита хитро, без той да разбере, и така ще помогне на нас.

— И тя не го направи, нали?

Нямаше нужда да пита — тя беше такава егоистка.

— Не. Добрах се до името с помощта на момчетата от Би Би Си, които направиха филма за бракониерството. — Погледна сина си и гласът му потрепери. — Никога не съм обичал Каролайн, не така, както ме е обичала майка ти. Не знам защо. — Направи пауза и сви извинително рамене. — Може би защото съм израснал в сиропиталище. Никой не ме е обичал. И аз на свой ред не се научих да обичам. — Отмести очи, когато видя въпросителния поглед на Райън. — Но теб те обичам, синко. Ако те бях изгубил…

Младият мъж усети, че бузите му пламват. Искаше му се да каже на баща си, че също го обича — че винаги го е обичал, дори когато не знаеше за неговото съществуване — но споменът за майка му и нещастния й живот го възпря.