— Аз разпознавам таланта, когато го видя. Не се ограничавай с бижутата. — Лорън се отправи към летящата врата, през която се излизаше от кухнята. — Не ми приготвяй вечеря за днес. След работа с Вора ще ходим на представление на „Мис Сайгон“.

Асансьорът я отведе на партера. Впери поглед в дебелата дъждовна завеса. Клаксонът на един кафяв ягуар извести пристигането на Вора. Лорън отвори чадъра и се спусна към автомобила.

— Готово ли е всичко за Финли и другите критици? — попита приятелката й.

— Така смятам, но това не означава, че очаквам с нетърпение този момент. Ще направя всичко според силите си, за да ги очаровам. Искам отзивите за Ирек да бъдат положителни.

Вора потегли към „Рависан“.

— Малко се притеснявам, че ние двете лансираме Ирек — заяви след малко тя. — Английското общество е доста консервативно. Нека фактът, че на престола и на министърпредседателското място стоят жени, да не те заблуждава. Погледни какво става по-долу. За разлика от Съединените щати, тук почти никъде няма да видиш жена, заемаща високо място в бизнеса или в промишлеността.

— Не си мисли, че там положението е по-различно. Съмнявам се, че биха избрали за президент жена, колкото и подходяща да е тя.

— Работата е там, че сега в Америка има доста жени на ръководни постове, което показва, че мъжете нямат нищо против — отвърна Вора.

— Не бих казала. Те бяха принудени да ни приемат.

— Английските мъже не са приели жените и може би никога няма да го направят. Не забравяй, че легендата за всемогъществото на добрите стари момчета е започнала именно тук, в изключително мъжките клубове.

— Какво се опитваш да ми кажеш с всичко това?

— Тревожа се заради критиците. Искам Ирек да има голям успех. Смятам, че критиците биха ни приели по-сериозно, ако едната от нас беше мъж.

— Имай вяра в себе си. Ще видиш, че ще се справим много добре.

Паркираха колата, излязоха и побързаха да отворят чадърите.

— Моля те, не се притеснявай. Мога да се справя с Финли.

— Страшно съжалявам, но не мога да не се тревожа за Ирек. Знаеш какво означава той за мен.

Забързаха под силния дъжд и завиха зад ъгъла. Право пред себе си Лорън видя астон-мартина на Райън. Този път той не бе паркиран както обикновено на завоя, а направо на тротоара пред галерията. Каква дързост само! Как ставаше така, че никога не слагаха верига на някое от колелата на колата му за неправилно паркиране?

Пулсът й се учести против волята; щяха да се видят за пръв път след прекараната нощ заедно. Преди три дълги дни и три още по-дълги и по-самотни нощи. Въпреки скандалните му коментари — „имам нещо за теб“ — и броенето на това колко пъти се бяха любили, Райън й липсваше. „Той не е твой тип“ — настояваше лявата страна на мозъка й. „Напротив, твой тип е“ — отвръщаше дясната половина.

Защо беше толкова нерешителна? Беше направила това, което трябваше да се направи. А сега трябваше да го забрави. Съмняваше се, че той ще й създава проблеми, след като му бе заявила, че й напомня за Рупърт. Уесткот я бе изгледал убийствено и бе излязъл, без да каже нито дума.

Защо от устата й се бе изплъзнало точно името на Рупърт? Двамата с Райън нямаха нищо общо помежду си. Абсолютно нищо. Малцина виждаха онова, което се криеше зад любезно сладникавата фасада на Рупърт. Уесткот от своя страна казваше точно онова, което мислеше, беше откровен до грубост. Единственото, което ги свързваше, бе навикът им да получават всичко, което пожелаят, макар и по различен начин. Вероятно беше това. Подсъзнанието й бе доловило единствената обща черта между двамата мъже. За да я предупреди.

— Ирек използва колата на Райън — промълви Вора, очевидно разстроена.

— Какво има? — попита Лорън, доволна, че все още не бе дошъл моментът да се спречка с Райън.

— Споменах за менюто по повод откриването на изложбата и той пожела да го обсъдим заедно.

Влязоха в „Рависан“ и поставиха мокрите си чадъри на поставката до мизерния чадър на Ирек.

— Здравейте — посрещна ги самият той. — Вали като из ведро.

Както обикновено носеше пуловер, видял и по-хубави дни, върху демодирана риза. Беше пак с нов часовник, вместо онзи във формата на Супермен, с който Лорън го бе видяла при последната им среща. Портокаловият цвят на каишката силно контрастираше с отровнозеленото лице и виолетовите ръце на часовника.

— Доколкото разбрах, искаш да обсъдим менюто, което ще предложим на твоята изложба. Ще има само ордьоври. Коктейлът след откриването ще бъде в новия апартамент на Базил Блакстоук. Естествено онова, което ще ни предложи той, ще бъде…

— Ирек не желае да се сервира хайвер на откриването — обади се Вора.

— Лигаво, миризливо, солено — сбърчи нос той.

— Уверявам те, че ние не предлагаме хайвер от сьомга. Дори не и от златна есетра. В твоя чест сме поръчали най-доброто, което ще ни бъде доставено направо от Каспийско море.

— Никакъв хайвер.

— Но това е нещо типично руско — възкликна Лорън и в този момент забеляза предупредителния поглед на своята приятелка.

Художникът поклати глава.

— Началство са единствените руснаци, които ядат хайвер.

— Партийните лидери — поясни Вора.

— Само началство си позволява хайвер. Питайте хората, които чакат с часове на опашка за по една мазна пържола, дали някога са опитвали хайвер.

— Нещата тук са по-различни — не се предаваше младата жена. — Тук не се редим на опашки. Купуваме всичко, което можем да си позволим. Нашите гости ще очакват да им предложим най-доброто. Точно затова ще сервираме хайвер в сребърни съдове и шампанско „Кристал“.

— Истинските мъже не пият шампанско.

— Разбира се, че пият. — В този момент се сети за Райън. Той ненавиждаше шампанското и бе предал омразата си и на Ирек. Страхотно. Макар в момента да се намираше Господ знае в коя точка на планетата, пак успяваше да създава неприятности. — Но ние ще предлагаме освен това всякакъв друг алкохол. Шампанско ще пият само онези, които желаят.

Усмихна се, приела, че темата е приключена.

— Никакво шампанско. Никакъв хайвер. Сирене и английска водка — постанови Ирек. — „Бъроус“.

Вора сложи длан върху ръката на Макаров.

— „Бъроус“ е хубава, но не е най-добрата английска водка. Понастоящем Танкъри произвежда първокласна водка, наречена „Танкъри Силвър“. Нека да предложим от нея.

— „Бъроус“ — настояваше Ирек. — Няма нищо общо с онзи спирт, който пиехме у нас.

— „Танкъри Силвър“ ще си подхожда най-вече със „Стилсът“, английския чедар, и със „Сингъл Глостър“. — Вора му се усмихна. — И „Дорсет Блу“.

Лорън се взираше изумена в приятелката си. Тя не можеше да предлага да сервират само водка и сирене и нищо друго. Половината от гостите им със сигурност щяха да предпочетат „Кристал“, а останалите очакваха първокласен алкохол, нещо от рода на двайсет и пет годишен „Гленфидич“. И хайвер.

— Аз съм английски поданик, роден в Русия — обяви гордо Макаров. — На изложбата си искам най-добрата английска водка и най-доброто английско сирене, нищо повече. — Намигна на Вора. — Побърканите западняци ядат много, прекалено много преди ядене и така си провалят вечерята. Не е нужно да постъпваме и ние така.

— На телефона, госпожо Уинтроп — обади се момичето на рецепцията. — От Америка е.

Сигурно беше Пол. Младата жена тръгна нататък, като си мислеше колко по-бодро звучеше гласът на брат й при всеки следващ разговор. С нетърпение очакваше той да се възстанови напълно. Спря, след което тръгна обратно към Вора и Ирек.

— Знаете ли, като си помисли човек, онова, което има най-вече значение, е не какво сервираме, а произведенията, които излагаме. Вора, обади се на доставчиците и им кажи да приготвят нещо специално със сирене.

— Пол — рече тя, когато най-сетне хвана слушалката.

— Не. Дейвид Маркъс е. Току-що прочетох доклада ви за прогреса на „Рависан“. Много е впечатляващ. Заложихте на произведенията на Касат и успяхте. Не виждам обаче никакъв договор с Ирек Макаров. Предполагам, че сте забравили да ми го изпратите.

— Нямаме писмен договор, само устно споразумение.

Откога се нуждаеше от неговото одобрение?

— Не говориш сериозно, нали? Не е възможно да възнамеряваш да бъдеш единствен разпространител на Макаров и да издаваш репродукции на неговите творби, без да сте направили писмено споразумение. Какво ще стане, ако пръснеш толкова пари, за да го лансираш — ти вече си похарчила хиляди за тази изложба — и след това той си отиде?

— Ами, аз…

Как би могла да обясни на човек като Маркъс, че Ирек бе принципен и почтен човек? Беше станало дума за сключване на договор, но художникът бе непреклонен. Не се нуждаел от такова нещо, не можел да го разбере, само адвокатите си пълнели гушите от тия работи.

— Направете го писмено. Така се прави бизнес. След като той се подпише, ми изпрати контракта по факса.

Младата жена неохотно се съгласи и затвори телефона.

— Страхотни новини! — посрещна я сияеща Вора, когато тя вдигна глава. — Току-що се обадих на „Танкъри“. Те ще дарят водката. Искат да лансират своя продукт на най-богатия пазар на света.

Лорън кимна одобрително не само на неочакваната помощ, а и на инициативата, проявена от приятелката й. Тя все по-добре и по-уверено вършеше работата си. Обърна се към Ирек и рече:

— Ще можеш ли да ме откараш до „Ла тант Клер“? Не е много далеч. Ще се върнем навреме за срещата ти с д-р Дигсби.

Двете съдружнички бяха изразили притесненията си по повод времето, прекарано от Макаров в затвора. Опасяваха се да не би средствата за масова информация да не разберат, че е бил политически затворник, и Райън бе предложил да се срещнат с д-р Дентън Дигсби. Той съветваше хората как да извлекат изгода от насоченото към тях внимание на медиите.

— Ирек — каза Лорън, след като потеглиха, — смятам, че трябва да сключим договор, за твоя собствена защита.

— Не се притеснявай за мен. Аз не се страхувам. Вие сте ми приятели.

— Ирек — настоя тя, като се опитваше да говори спокойно, тъй като усещаше решимостта му по този въпрос, — напълно е възможно нещо да не тръгне както трябва.

— Това не ме притеснява. Райън казва, че договорите не са хубава работа.

Пак Райън. Макар да произхождаха от различни светове, двамата мислеха по един и същи начин и гледаха на света с еднакъв непукизъм, както би се изразил Райън. Младата жена се отказа; нямаше причина да настоява за сключването на контракта. Просто трябваше да се справи с настояванията на Маркъс и да не му позволи да възпрепятства откриването на изложбата.

Ирек намали скоростта, тъй като навлязоха в пренаселения край на Хайд Парк; положението бе допълнително влошено от силния дъжд.

— Защо не дойде с Райън, когато ходихме да гледаме Борис Гребенчиков?

О, не, пак Райън.

— Казах му, че имам други планове.

— По-важни от Райън?

Всяка негова дума бе изпълнена с недоверие.

— Не — отвърна предпазливо тя. — Но вече бях обещала на друг господин да вечерям с него. Не би било почтено да наруша уговорката си с него, нали?

Макаров сви рамене, очевидно аргументът не го беше убедил, и насочи поглед напред.

— Това означава много, страшно много за него. Той не е канил на среща нито една жена от три години.

— Три години ли? Не. Той се слави като плейбой и ходи с най-различни жени. Сигурно не си разбрал нещо.

— Той ми каза, че след бомбения атентат станал друг човек. Разбрал кое е важното в живота. Както аз — след ГУЛАГ.

Лорън се загледа в движещите се чистачки. Възможно ли беше казаното от Ирек да е вярно? Какво всъщност знаеше тя за Райън? Само онова, което бе научила от Вора и Финли. На нея лично той й се струваше олицетворение на мъжкаря плейбой. Нима безцеремонното му държание беше само привидно?

Ръцете му. Нежното им докосване я бе изненадало. Той като че ли усещаше дори преди нея самата онова, от което имаше нужда тялото й. Само ако… само ако беше по-друг човек. Но не беше и ако не престанеше да мисли за него, щеше да се побърка. Трябваше да насочи вниманието си към Грант, който й се обаждаше всеки ден, или към Финли, който я канеше да прекара някой уикенд с него във вилата му. Да мисли за каквото и когото и да било, но не и за Райън Уесткот.

Макаров спря колата пред ресторанта. Портиерът се спусна към тях и отвори вратата на автомобила. В ръката си държеше чадър с размерите на палатка.

Преди Лорън да успее да излезе, художникът я хвана за ръката.

— Не бъди лоша с моя приятел. Той те харесва много… много. Любов.

— Любов ли?

— Как я наричахте вие? — Потупа се два пъти с длан по сърцето. — Това, което чувстваме дълбоко, дълбоко в себе си към онези, които харесваме много.

— Влюбен ли?

— Да. Тази е точната дума.

Младата жена си взе довиждане и се измъкна като насън от колата. Докато тичаше към „Ла тант Клер“ и после, като поспря, за да изтръска горната си дреха, тя си припомни времето, което бе прекарала с Райън. Той се държеше кавалерски, което показваше, че тя не означава много за него. Дали не беше пропуснала нещо? Не. Освен че беше загрижен тя да получи оргазъм — което просто доказваше сексуалните му умения — той никога не бе давал и най-малък знак, че държи на нея. Ирек грешеше.

Ами ако все пак имаше право?

— Ето те и теб.

Насреща й се зададе Финли и й подаде ръка. Тя се усмихна, като си напомни колко важни бяха тези критици. Трябваше да престане да мисли за Райън Уесткот.

Финли я поведе през пълния с посетители ресторант, в които правеха резервации седмици по-рано. Тъй като се хранеше тук всеки ден, Толбът можеше да разчита винаги на най-добрата маса.

— Лорън, несъмнено си спомняш Честър Рейнолдс — Стивънс от „Аполо“.

Младата жена с любезна усмивка протегна ръка на критика, с когото се бе запознала след търга в „Сотби“.

— Щастлива съм да ви видя отново.

— Удоволствието е мое — отвърна той и се ръкува с нея с меката си и гладка като пухче за пудра длан.

— А това — продължи Финли, като се обърна към някакъв дребен мъж с кукленско лице, който се изправи и протегна ръка към нея, — е най-старият ми приятел, Ръдърфорд Еймс.

— Здравейте.

Лорън се ръкува и с него. Забеляза деликатното потрепване на ноздрите и бързото му примигване, докато я оглеждаше. Макар да й се усмихваше, Еймс очевидно не я бе харесал от пръв поглед. Въпреки това младата жена успя да задържи усмивката на лицето си, докато сядаше. Позволи на Финли да поръча вечерята за нея. Дъждосвирец на грил. Специалитетът на „Ла тант Клер“.

Лорън отпиваше от чашата си с молвърнска минерална вода, в която имаше няколко капки лимонов сок, и слушаше учтиво обсъждането им на предстоящата изложба в „Тейт“.

— Всички ли ще можете да посетите изложбата на Ирек Макаров?

— Не бих я пропуснал — увери я Ръдърфорд.

Другите двама също потвърдиха, че ще отидат.

— Някой от вас имал ли е възможност да прочете написаното в пресата?

— Нова рекламна фирма ли използвате? — попита Финли.

— Да — отвърна Лорън, окуражена от усмивката му. — Вора отговаря за тази част от кампанията.

Ръдърфорд изви вежда, но нищо не каза. Младата жена не даде никакви обяснения по въпроса. Целият замисъл около рекламата бе на приятелката й. Беше я направила така, че другите да разберат за Ирек колкото е възможно по-късно.

— Може ли да предложа? — заяви Честър, изговаряйки както винаги неясно думите. — Следващия път, когато лансирате нов художник, не изпращайте за медиите толкова… толкова лакирана информация.

— Съгласен съм — побърза да се намеси Ръдърфорд. — Информацията за руснака ми напомни за онзи американец, Джеф Кунс.

Лорън едва не употреби някоя от неприличните думички на Райън. Да сравняват Ирек с Кунс. Смехотворно. Бивш рекламен агент на Нюйоркския музей на модерното изкуство, Кунс бе прекарал няколко години на Уолстрийт, преди да реши да стане художник. И докато повечето хора на изкуството използваха доста дискретни методи на реклама, кампанията на Кунс, която бе привлякла с успех вниманието към неговите творби и в резултат те бяха започнали да се продават на астрономически цени, се бе превърнала в медийно събитие.

Онова, което Вора бе направила за Ирек, нямаше нищо общо с цитирания случай. Рекламата бе професионално издържана и в никакъв случай не можеше да се нарече „лакирана“. За разлика от Кунс Макаров не позираше край своите творби.

— Целта ни беше да привлечем вниманието на колекционерите към един вълнуващ нов талант, без да парадираме.

— Критиците трябва да бъдат предпазливи — обади се Финли. — Напоследък се навъдиха толкова руски „гении“.

— Когато в „Сотби“ пуснаха на търг авангардните руснаци, учените заявиха, че две от маслените платна на Попов са фалшификати — обади се Честър. — От „Сотби“ обаче оспориха това заключение и в крайна сметка пуснаха и тях на търга.

— Доста нечиста работа. Доскоро „Сотби“ не биха си позволили да постъпят по този начин.

Лорън дъвчеше упорито, така че да няма възможност да отговори както тя си знае на тази тирада, но бе разбрала прекрасно посланието на своите събеседници. Когато Тобман бе пожелал да откупи „Сотби“, той трябваше да се пребори със своите съперници. Беше оставил впечатлението, че къщата ще остане същата като през средата на XVIII век. Веднъж станал неин собственик обаче, Тобман бе насочил тук голяма част от търговете, с които се бе занимавал нюйоркският му клон. Англичаните не бяха приели добре този факт и промениха отношението си към „Сотби“. Може би Лорън проявяваше неоправдана параноя, но имаше впечатлението, че не бяха благоразположени към нея не само защото беше жена, ами и защото освен това бе американка, също като Тобман. Искаше й се да обясни, че майка й е англичанка и че притежава английски паспорт, но гордостта не й позволи да го стори.

— Доста лоша изложба — заяви Честър. — Цените за съвременните произведения на изкуството са неоправдано високи. „Размяна“ на Вилем де Кунинг бе продадена за…

— Двайсет и един милиона — намеси се младата жена.

— Нов рекорд за жив художник.

— А сега пък сме изправени пред случая „Саачи“ — рече Финли.

Изрече последното с приглушен глас и Лорън помисли за момент, че става дума за някаква бурна любовна история, а не за лондонския рекламен магнат Чарлс Саачи. В началото на осемдесетте той се бе сдобил с творбите на много съвременни художници. Тъй като все още не бе настъпил бумът на пазара, художниците му бяха разрешили да трупа произведенията им, тъй като вярваха, че възнамерява да осигури обиколка из музеите за своята колекция, както бе направил Арманд Хамър. За нещастие финансовият неуспех на Саачи го бе принудил да продаде някои от въпросните творби.

Хора от бизнеса се възползваха от тази възможност да откупят произведения от художници като Ерик Фишл и Анселм Кифер, чиито цени надминаваха един милион долара. Това, а също и по-новите произведения на изкуството задоволиха напълно търсенето на пазара. Просто нямаше чак толкова много купувачи на картини, струващи по повече от един милион долара. Мнозина от художниците не успяха да продадат най-новите си творби. Затова пък Саачи трупаше пари. Останалите предприемачи — също. Художниците обаче откриха, че кариерата им е в застой.

Лорън предполагаше, че това в крайна сметка щеше да се промени, след като пресищането отминеше. Тя леко се усмихна и кимна на Финли и неговите приятели. Вора имаше право. Поради една или друга причина те вече бяха решили, че няма да харесат картините на Ирек.

Докато обсъждаха предимствата на „Ла тант Клер“ пред другите ресторанти, младата жена се опитваше да се успокои с мисълта, че Райън вече бе откупил две картини за колекцията на Грифит. Въпреки това продължаваха да я измъчват съмнения. Колко пъти беше виждала как отрицателните отзиви на критиката провалят надеждите на талантливи художници?

— Аз ви оставям — обади се Ръдърфорд.

Когато той си тръгна, Лорън се обърна към Финли:

— Трябва да се върна веднага в галерията. Благодаря за обяда. Бих искала тази вечер ти да ми бъдеш гост. Имам билети за „Мис Сайгон“, на най-страхотните места.

Консултантът по въпросите на медиите д-р Дентън Дигсби закъсняваше за уговорената за един часа среща с Ирек Макаров. Дигсби стоеше зад огледалната стена и наблюдаваше приемната. Преди първата си среща с нови клиенти Дигсби имаше обичай да ги наблюдава без те да подозират. Начинът, по който се отнасяха към неговата секретарка, му казваше за тях много повече от най-задълбочения разговор.

Като момче Дигсби бе влизал често в салона, където майка му гледаше по телевизията преподобния Малкълм Огстоун. Както винаги, в края на телевизионното си предаване той се обръщаше към своите братя с молба да изпратят по една лира, а той щеше да се помоли за тях. Майка му правеше точно това, без да обръща внимание на пробитите обувки на сина си и на празния килер.

Дигсби веднага бе забелязал възможността да се усъвършенства посредством религията. Оттогава той не бе отклонил нито за миг погледа си от своята цел: религиозно телевизионно предаване, в което би могъл да се моли срещу заплащане. Погълнат от идеята да ръководи теологичните радиовълни, Дигсби се записа на курс за религиозни кореспонденти.

Слава на бога, в крайна сметка бе възнаграден с титла доктор на божествените науки. Той обаче бе прекалено умен, за да повярва, че едно парче хартия би му осигурило достъп до света на телевизията. Спестява пари в продължение на две години, след което се записа на телевизионен курс. Най-сетне дойде и неговият ред в групата и той се изправи пред камерите, готов да направи първата си от поредицата успешни проповеди. Още преди да завърши встъпителното си изречение, неговата аудитория — състудентите му — избухна в смях. По-късно, докато наблюдаваше записа, разбра коя бе причината. Близко поставените му очи, оградени от тъмни кръгове над самодоволния нос, му придаваха вид на миеща мечка. Изобщо не приличаше на апостол. И никога нямаше да прилича.

Колкото и 1958 година да бе изпълнена с разочарования за Дигсби, следващата година го дари с божествено вдъхновение. За пръв път общите избори в Англия бяха отразени от телевизията. Би Би Си предаде дебатите Никсън — Кенеди. Дентън се взираше като хипнотизиран в малкия екран, като мислеше за неговата мощ.

Това всъщност бе истинският Бог.

Предложи услугите си — безплатно, тъй като нямаше опит — на Уилбър Макалистър, собственика на веригата магазини „Муцис Тутцис“, разположени в метростанциите. Уилбър бе хвърлил око на телевизията във връзка с последното си начинание — „Сокс Трот“. Разположени в миниатюрни пространства, също в метростанциите, магазинчетата предлагаха найлонови и мъжки чорапи на много ниски цени.

Червендалестият Макалистър се бе появил по телевизията облечен в редингот и бяла риза. Опитите му да имитира акцента на „Итън“ не успяха да заблудят никого. Отпорът бе огромен. Никой не желаеше да купува нищо от продавача на чорапи с лице, наподобяващо подметка.

Дигсби прекара часове с Макалистър в едно от многобройните студиа на Би Би Си, което един приятел му бе уредил да ползва. Облече Макалистър в семпли, характерни за представителите на работническата класа дрехи, подобни на тези, които най-вероятно носеха неговите клиенти, и му каза да се откаже от фалшивия акцент. „Цели се винаги в своята аудитория“ се превърна в аксиома за Дентън. Макалистър не продаваше обувките си на кралското семейство. Какъв смисъл имаше тогава да се преструва, че го прави?

Когато рекламите тръгнаха по телевизията, продажбите веднага скочиха. Стана така, че обувките и чорапите дадоха успешния старт на кариерата на Дигсби. Неговите съвети започнаха да търсят политици и хитри членове на парламента, които, след като бяха наблюдавали Кенеди, бяха открили едно ново определение за личността — харизматична.

С годините единственият истински Бог беше благословен с непрекъснато увеличаващо се паство. Дигсби разшири обсега на своя консултантски бизнес. Към него постепенно се присъединиха нови хора, които пишеха речи, дизайнери, консултанти по грима и анкетьори, чиято задача бе да преценяват резултатите.

Днес Дентън наблюдаваше вратата към приемната, когато тя се отвори и през нея влезе красива брюнетка. Зад нея вървеше набит мъж, а от стария му чадър се стичаше вода. Той веднага впери очи в картината на Шагал, окачена над бюрото на секретарката.

— Аз съм Вора Лейтън, а това е Ирек Макаров. Имаме среща с д-р Дигсби в един часа.

— Днес ли?

Секретарката се престори на объркана.

— Да. Съжалявам, че закъсняхме. Дъждът…

Секретарката запрелиства бележника със срещите, сякаш нямаше представа кои са новодошлите. Вора погледна през рамо и се усмихна извинително на руснака. „Така значи било“ — помисли си развеселен Дентън. Секретарката излезе от стаята уж да провери на какво се дължеше това объркване.

— Така, не забравяй да ми се обадиш в мига, в който привършиш очаквания от всички нас портрет — рече Вора; очевидно се опитваше да отклони вниманието на художника от настъпилата неразбория.

Лицето му омекна, когато я погледна.

— Ще се обадя на минутата. Вече съм почти готов.

— Добре. Трябва да го включим в каталога и да подготвим мястото, където ще го изложим.

Тя му се усмихна отново, след което погледна притеснено към вратата, водеща към кабинета на Дигсби. Секретарката се появи и започна да се извинява. За тази среща отговарял един от наскоро наетите хора; в наши дни човек наистина не можел да намери работен екип, на който да разчита.

— Заповядайте в кабинета на д-р Дигсби, господин Макаров. Той ще дойде веднага. — Обърна се към брюнетката: — Преди малко се обади госпожа Уинтроп. Искаше да говори незабавно с вас.

Дентън продължи да наблюдава Вора през огледалното стъкло. Тя вдигна телефона.

— Лорън? Да не се е случило нещо? — Гласът на Вора се бе повишил с една октава. Тя се заслуша мълчаливо за момент. — Нямам нищо против. Ако това ще помогне на Ирек, аз съм за. Давай, покани Финли. Току-що говорих с Ирек за него. Обеща да ме уведоми веднага, щом завърши портрета.

Дигсби изчака Вора да влезе в кабинета за предварителното интервю. Той я последва и от погледа му не убягнаха нито сърдечната усмивка на госпожа Лейтън, нито подозрителният вид на руснака, който той не си направи труда да прикрие. Дентън не подаде ръка, като се представяше. Избягваше да докосва другите хора — малко повечко предпазливост в наши дни не беше излишна. Това правило не важеше единствено за съпругата му, която работеше като негова секретарка от деня, в който бе отворил първия си офис.

— Кажете, господин Макаров, какво ще направите с всички пари, които ще спечелите от тази изложба?

— Ще си купя порше — отвърна без колебание Ирек.

Дентън го разбираше напълно. Всеки човек се нуждаеше от известен материален стимул.

— Какъв според вас ще бъде най-големият ви проблем, ако постигнете огромен успех?

Художникът измъкна някакъв часовник от джоба на порядъчно износеното си сако и му го подаде. Върху огромния му циферблат се виждаше евтина интерпретация на „Жозеф, овчаря“ на Марк Шагал, същото платно, което Дигсби бе купил за приемната си.

— Комерсиалността е враг на всеки човек на изкуството. В много по-голяма степен на един син на Русия, който не е привикнал с капиталистическия Олимп. Стига до…

И той посочи главата си.

— Вярвам, че Господ ще ми покаже как да ви помогна, господин Макаров. Но трябва да правите точно онова, което ви кажа.

Ирек се смръщи недоверчиво.

— Ще направи каквото му кажете — намеси се Вора.

Руснакът й хвърли кос поглед. Тя го окуражи с поредната си високоволтажна усмивка.

— Райън смята, че това е страхотна идея.

— Ще направя каквото ми кажете — обърна се той към Дентън.

— Добре. Така, какво сте предприели във връзка с вашия акцент?

— Всеки ден ходя на уроци. Нощем се упражнявам с една скоропоговорка. Повтарям я отново и отново, колкото мога по-бързо.

Това биеше всичко, което Дигсби бе чувал досега.

— Престанете да вземате уроци. Практикувайте, като говорите с колкото се може повече хора. Донякъде причината английският ви да не е особено добър е фактът, че сте вършели работа, по време на която не сте имали възможност да общувате. — Продължи да говори, без да обръща внимание на питащия поглед на брюнетката. — Гледайте непрекъснато телевизионни новинарски предавания. А след това застанете пред огледалото и започнете да се упражнявате, като се гледате в него и повтаряте онова, което сте чули току-що.

— Да се преструвам, че говоря по телевизията ли?

— Да. Тъй като скоро действително ще се появите по нея. И запомнете, гледайте винаги право в камерата. В противен случай ще създадете впечатление, че лъжете или криете нещо. Дентън се изправи и подкани с жест Ирек да се приближи. — А сега ще отидете в моето студио и ще позволите на моя екип да се заеме с вас. Ние ще останем тук.

Когато руснакът излезе, Дигсби попита:

— Госпожо Лейтън, влюбена ли сте в Ирек?

— Да — с неудобство призна тя.

— В такъв случай позволете ми да ви дам безплатно един съвет. Освободете се от изкуствената коса. Носете я къса и я накъдрете, за да й придадете обем. Косата ви трябва да бъде на всяка цена мека и пухкава. — Примигна зад очилата, които носеше не заради проблеми със зрението, а за да прикрие тъмните кръгове около очите си, които му придаваха вид на миеща мечка. — Какво криете зад този грим?

— Лунички. Хиляди лунички.

— Прекрасно! Не се опитвайте да ги криете. Слагайте само руж в прасковен цвят и сенки на клепачите. Нищо друго. Разбрахте ли? Освен това се обличайте малко по-небрежно. Това ще бъде вашето спасение.

— Искате да кажете, че Ирек ще… ще ме харесва повече така?

— С Божията помощ.

— Може ли да отида при него вече? — попита тя.

— Не. Трябва да застане самичък лице в лице с питбулите. — В отговор на гримасата й уточни: — Така наричам моя екип — глутница питбули. Те ще започнат да се блъскат край него, да му завират камери и микрофони в лицето и да му задават най-нетактичните и най-лични въпроси. Биха изпълнили със страх от Бога всеки човек.

Вора се засмя.

— Не можете да изплашите Ирек. Той е лежал в затвора.

— Но никога не се е изправял пред английската преса.

— Майната ви! — отекна гласът на Макаров, който в този момент нахлу в елегантния кабинет.

Вора скочи на крака.

— Какво стана?

Руснакът размаха юмрук пред лицето на Дентън. Той обаче не трепна. Знаеше, че Господ стои зад него.

— Наричат майка ми с грозни имена. Казват, че си била разтваряла краката за всички мъже в Политбюро. Лъжа. Лъжа.

— Седнете, господин Макаров — обади се Дигсби. — Нека да ви обясня как действа Господ.

Към следващата част или към съдържанието

Мерил Сойър Целувки от Лондон (16)

Метаданни

Данни

Целувки от Лондон

Информация

История

Сваляне / Връзки

16.

Мерил Сойър
Целувки от Лондон (16)